ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ. Книга първа. Втора глава. Как човек може да запази своето лично достойнство във всичко?
Превод от старогръцки език: Богдан Богданов

За разумното и неразумното   За съществото с разум е непоносимо единствено лишеното от разум, докато това, което е разумно, то понася. Ударите не са непоносими по природа.
-  В какъв смисъл?
-  Ето в какъв. Спартанците понасят да ги налагат с камшик, понеже знаят, че то е с разумен смисъл.
-  А да те обесят не е ли непоносимо?
-  Когато някой реши, че то е с разумен смисъл, отива и го обесват. Стига да помислим внимателно, ще разберем, че човешкото същество не се потиска от нищо толкова колкото от лишеното от разум и на свой ред че нищо не го привлича толкова колкото онова, което е разумно.
     Но идеите за разумно и неразумно не се отнасят за едно и също. Също и идеите за добро и лошо и за полезно и вредно. Най-вече поради това се нуждаем от обучение, за да се научим да прилагаме предпонятията за разумно и неразумно към съответните неща съобразно тяхната природа. При отсъдата кое е разумно и кое неразумно обаче се съобразяваме не само със стойността на външните неща, а всеки отчита и своето лично достойнство.
За едного е разумно да притежава нощно гърне и в ума му е само това, че ако не притежава, ще го набият и ще остане гладен, а ако притежава, няма да му се случи нищо лошо и неприятно. Някой друг не само това смята за непоносимо, ами не може да понесе и някой да притежава нощно гърне. Ако ти ме запиташ: “Аз дали да имам, или да нямам нощно гърне?”, ще ти кажа, че да се нахраниш е по-ценно отколкото да не се нахраниш и да те набият е по-неценно отколкото да не те набият. Така че, ако ти преценяваш своето, подлагайки го на такава мярка, иди си и имай нощно гърне.
-  Да, но то мен не ме интересува.
-  Това ти трябва да решиш в себе си, не аз. Защото ти познаваш себе си, знаеш, колко ценен си и за колко се продаваш. Едни продават на една, а други на друга цена.

Пример с Агрипин    Затова и Агрипин, когато Флор се замислил дали да слезе в града за представлението на Нерон, за да си изпълни ролята, му рекъл: “Слез.” Флор го запитал: “Ти защо не слезеш?” Агрипин отговорил: “Защото дори и не ми минава през ума.” Щом човек веднъж влезе в този род мисли и започне да решава съобразно ценността на външните неща, той се приближава до онези, които забравят своето лично. Защото, ако ме запиташ кое е за предпочитане смъртта или живота, аз ще ти кажа: “Живота.” Ако ме попиташ дали болката или удоволствието, ще ти кажа: “Удоволствието.”
- Да, но ако не сляза да си изпълня песента, ще ми отсекат главата.
- Тогава иди и пей, аз няма да пея.
- Защо?
- Защото ти мислиш за себе си като за една от многото  нишки в една туника.
- В какъв смисъл?
- В този, че би трябвало да се грижиш да бъдеш подобен на другите хора като човек, а не като нишка да не се различаваш от другите нишки. Би трябвало нещо да те прави особен. Аз искам да бъда пурпурна нишка, това малко бляскаво нещо, което прави и всички останали нишки да изглеждат бляскави и красиви. А ти ми казваш: “Изравни се с мнозинството.” Но тогава как ще съм пурпурна нишка?

Пример с Хелвидий Приск   Това Хелвидий Приск го знаел и знаейки го, така и постъпил. Когато Веспасиан*  изпратил човек да му заповяда да не влиза в сената, отговорил: “Твое е правото да не ми позволяваш да участвам в заседанията на сената, но аз съм сенатор и докато съм сенатор, трябва да влизам в сената.”
- Добре, влизай, казал му, но ще си мълчиш.
- Ти не ми поставяй въпроси и ще си мълча.
- Да, но ще се наложи да ти поставя.
- Тогава и аз ще кажа онова, което реша, че е редно.
- Да, но ако го кажеш, ще наредя да те убият.
-  А аз да съм ти казвал, че съм безсмъртен? Ти ще си направиш твоето, а аз моето. Твоето е да наредиш да ме убият, а моето е да умра без да трепна. Твоето е да ме заточиш, а моето е да се отправя на заточение без да се терзая.
     Та каква е била ползата за Приск, бидейки един и сам? А каква е ползата от пурпурната нишка за тогата? Не е ли в това, че се  отличава, че е пурпурна и че е красив пример за останалите нишки? Друг, на когото императорът при подобни обстоятелства казал да не влиза в сената, му отговорил: “Благодаря, че ме пощадяваш.“ Но него императорът и не би го спрял да влезе, защото знаел, че като седне в сената, или ще е ням като делва, или, ако проговори, няма да каже нищо, което той не желае да чуе, а ще добави и още в негова угода.

Пример с един смел атлет  По подобен начин постъпил един атлет, заплашен да умре, ако не се остави да му отрежат срамната част. Брат му отишъл при него (бил философ) и му казал: “Хайде, брате, защо се колебаеш? Да ти отрежат тази част и да спечелим още победи на ринга! Атлетът не приел, набрал кураж и предпочел смъртта. Някой запитал Епиктет дали той е постъпил като атлет или като философ и той отговорил:
    - Постъпил е като мъж, състезавал се,  чувал името си в Олимпия и подвизавал се на такава писта. Не постъпил като някой, който ходи на фитнес и масажи при Батон, или като друг, който би се оставил да му прережат гърлото, ако можеше да живее без гърло. Та такова е личното достойнство, с такава сила за тези, които са привикнали то да определя техните мисли и решения.
- Хайде да те запитам, Епиктете, ти бръснеш ли се?
- Философ съм и ти отговарям, че не се бръсна.
- Тогава ще ти прережа гърлото.
- Ако това е по-доброто за теб, направи го.

По какво се познава кое е в съгласие  с  личното достойнство  Някой го попитал: “По какво човек може да познае онова, което му подобава?”  По какво, отговорил той, когато приближи лъв, един бик познава какво му подобава и дава отпор на лъва, за да защити цялото стадо? Не е ли ясно, че заедно с нуждата от тази сила, бикът има и знание за нея? И при нас също, ако някой има такава сила, няма как да няма и знание за нея. Но изведнъж не се става бик, нито благороден човек. Нужна е подготовка в действителни опасности, а не просто в празни подскоци срещу нещо, което не ги налага.

Всеки действа съобразно своята природа   За това единствено мисли каква е цената на твоя личен избор. И да не е толкова висока, постарай се да не е никаква. Е, това една такава цена да е изключителна може би подхожда на Сократ и на другите от неговия ранг.
- Но защо, след като всички по природа сме създадени да го можем, не всички, а и не мнозина са като Сократ?
- Защо ли? Да не би всички коне да са бързи и всички кучета способни да откриват следи? Тогава дали като не съм толкова надарен, поради това и да не упорствам, за да стана. Епиктет няма да стане по-добър от Сократ, но ако не стане по-лош, това е достатъчно. Ясно е, че няма да стана борец като Милон, но не си занемарявам тялото. Няма да стана и Крез, но се грижа за имуществото си. Затова не се отчайвам и не се отказвам и от другите си залягания, въпреки че знам, че тези упражнения няма да ме доведат до върховете, постигнати от други.

---

*Kъм курсивираните в текста имена и изрази има бележки.



БЕЛЕЖКИ

Веспасиан – Тит Флавий Веспасиан, римски император от 69 до 79 г. Основател на династията на Флавиите. След него управляват синовете му Тит (79-81 г.) и Домициан, убит в 96 г.

пурпурната нушка за тогата – става дума за т.нар. пупурна кайма, ивица в долния край на тогата, белег за високото положение на римлянин, член на сената.

Олимпия – в областта Елида в Пелопонес, едно от четирите светилища в Стара Гърция със спортни комплекси, в което на всеки четири години се уреждат спортни състезания. Това продължава и в римско време.

Милон – от Кротон, атлет от 6 в. пр. Хр., ученик и роднина на Питагор, прочут с победите си в Олимпия, чието име става синоним за победител

Крез – последен цар на Лидия в Мала Азия 560-546 г. пр. Хр., чието име става синоним за богатство най-вече поради прочутия разказ в първата книга на историята на Херодот.


Коментари по темата
Георги, силно благодаря, първо, че така подготвено като класически филолог сте коментирал идеите на публикувания превод, но и, второ, че така компетентно интелектуално сте реагирал на тогавашното и сегашното по темата за личността и идентичността. Това е и целта – да увлека колеги по пътя на преплитащите се прилики и разлики по тези две теми за личността и идентичността, така че, опрени на пледоариите на Епиктет, да се отнесем критично и към днешната ситуация. Като разберем, че както Епиктетовото време го е било спряло до тези истини по тези две теми, по подобен начин ни спира и нашето време. Проблемът е, че изказите винаги зависят от ситуациите и че практически тези изкази са едни, а теоретически, когато се общува в учена среда, те са други. Задачата е не едните да са истина, а другите да не са, а да се разбере, че и двете са истинни и че по определен начин се редуват в нашето съзнание

Та това ще направя нататък - ще публикувам превода на дългата първа глава “За свободата” на Четвъртата книга. Моля ви да помогнете да подемем разговор за свободата, като сравним стоическото Епиктетово разбиране по въпроса с нашите и практически всекидневни, но и теоретически съвременни дебати. Естествено, в духа на онова, което сте направил в този коментар – разбирайки, че те идеологически и в двата случая спират донякъде, но че разполагаме и с по-идеалната ситуация в този раздел на сайта, която ни позволява и да продължим нататък. Надявам се да помогнете да въвлечем и други в този коментар, каквато впрочем е и задачата с разсъждението за икономиката във форума.

Схващате с какво воювам и какво целя. Целя и тук в сайта, а и като цяло в НБУ да се породи среда, която издържа и се радва на по-дълги мислителни редове по важните въпроси, които ни засягат. За това дава пример и текстът на Епиктет – какво е по-дългият мислителен ред.
Тема № - 114 Коментар № - 7793 Bogdan Bogdanov - 2014-09-19 12:10:01
Откъсът от „Беседите“ на Епиктет е по тема, която вълнува всички ни – личността. Но като казваме „личност“, за едно и също ли мислим заедно с Епиктет? В българската реч личност може да се назове всеки човек, който се проявява като различен спрямо другите – било с постижения, било с високо място в обществената йерархия, било с пари, било с особени външни белези. За нас понятието „личност“ обхваща онова в човека, което изпъква и се разпознава от другите като уникално; що се отнася обаче до редовото, стереотипното и интимното в човека – то не е част от личността. По тази линия се е развила и негативна конотация на думата „личност“. Когато казваме за някого „Една личност...“, ние нямаме предвид, че този човек изпъква с нещо хубаво, а напротив – че няма никакви качества, че само си въобразява, че има някакви качества, или, най-сетне, че се е проявил като особено зъл.

Когато прочетем примера с нишките, лесно можем да си помислим, че Епиктет говори за личността същото като нас. По-внимателният прочит обаче открива други планове. Първо, Епиктет подчертава не личните качества и проявление у човека, а типовата роля, която той изпълнява. Епиктет всъщност не говори за конкретното лице Хелвидий Приск, който имал такива и такива лични качества, а за онова, което един истински сенатор трябва да върши и да не върши. И второ, във философията на Епиктет не ролята трябва да се избира и оформя по личните качества, а обратно – личните качества трябва да бъдат съответни спрямо ролята, която човек изпълнява. В този смисъл „Беседите“ не са наръчник как да изберем онова в живота, което най-много ни прилича, а как да станем на висотата на онова, което ни се е паднало.

Неслучайно тук казвам „роля“. Думата, която Епиктет употребява в „Беседите“ в смисъла на „личност“, е πρόσωπον. Тази дума означава първо „лице“ (като част от главата, букв. „онова, което е около, близо до очите“), после означава в театралния език маската, която актьорите слагат на лицето си, когато излизат на сцената, и оттам, понеже маските не са индивидуални, а типови, е започнала да означава по-общо „роля“ и „човешки характер“ (Впрочем, по сходен начин се е развило значението на латинската дума persona – означавала най-напред театрална маска, по-късно тя се употребява като термин за означаване на човешкото правно битие; когато говорят за нечий правен статут, латинските юристи не казват ius hominum, а ius personarum).

Та Епиктет си представя личността като типова роля, която човек изпълнява. Тази роля той не си избира, тя му се пада от съдбата. В съгласие с един киник, Телес от Мегара, който през III в. пр. Хр. пише, че съдбата е велика поетеса (τύχη ὥσπερ ποιήτριά τις οὖσα), която създава всякакви роли (παντοδαπὰ ποιεῖ πρόσωπα), Епиктет казва в „Наръчника“ (гл. 17) следното (пр. мой): „Помни, че си актьор в драма – каквато пожелае режисьорът; ако е кратка, ще я играеш кратко, ако е дълга – дълго; ако той пожелае да играеш просяк, трябва да го изиграеш достойно; ако пожелае да си сакат, управник, обикновен човек – също. От теб зависи това да изиграеш добре дадената ти роля; друг обаче я избира.“ Същото се казва и в „Беседите“, в гл. 29 на Първа книга.

Този е първият сериозен пункт на различаване между разбирането на Епиктет и нашето разбиране. Като казваме „личност“, ние приемаме, че никой не се ражда в роля и в личност, че личността може да се прави, избира и загубва от самия човек, докато за Епиктет тя е нещо, което се случва и което зависи от човека само дотолкова, доколкото може да се осъществи добре или зле. Според Епиктет човек не би могъл да избере дали да стане мъж или жена (ние бихме спорили и по този въпрос), сенатор или роб, философ или не-философ; в неговите възможности е само това да стане достоен или калпав мъж, предана или лоша жена, добър или мекушав сенатор, отличен или безличен философ. С други думи, в идеологията на Епиктет разумният и свободен избор на идентичност, който ние толкова много почитаме, е и живот в съгласие с една принципна, едва ли не природна несвобода.

Оттук и другият голям въпрос – идентичен ли е човек на своята личност, на ролята, която му се пада? Епиктет сякаш казва – в някои случаи е, в други случаи не е. Хелвидий Приск, който е сенатор, е напълно идентичен с ролята си на сенатор, защото е и разумен човек; Епиктет, който е в ролята на философ, също е като че ли само и единствено философ. Изобщо има хора, които са щастливо напълно идентични на своите роли – като Сократ, когото Епиктет хвали на едно място в „Беседите“ (I.25), че винаги живеел в една и съща роля (ἓν ἔχων πρόσωπον ἀεὶ διετέλει). Да, но има и други, които не са идентични на ролите си. При някои от тях, като атлета, който не приел да му отрежат мъжката част, това е нещо хубаво – отказът от една идентичност (на атлет), усилва друга, смятана за по-важна (на мъжа); при други обаче е признак за увреда – сенаторът, който си мълчи в сената, е като че ли обречен на безличие.

По възгледа за идентичността се открива и особено противоречие, в което влиза Епиктет. От една страна, той изрично казва, че човешките роли-личности не бива да се смесват; или си Терсит, или си Агамемнон, но не може да си и двете заедно, пише философът в IV.2. От друга страна, като че ли най-естественото, което захранва философския диалог и в крайна сметка дава право на свободната воля да се прояви, е човешката неидентичност, колебанието коя роля е по-важна. Тук примерът с Флор е особено показателен. Флор едновременно се бои за живота си и иска да пее в представлението на Нерон, но и разбира, че нещо не е наред и търси съвет; в този смисъл у Флор има двама неидентични Флоровци, у него говорят двама души, които си противоречат и някак трябва да станат един. Като че ли собствено ролята на Епиктет се състои в излекуване на проявената като вътрешен конфликт човешка неидентичност. Може би затова „Беседите“ толкова много приличат на малки психоаналитични партии.

Известно е, че Платон разрешава проблема за разминаването между идеала на идентичния човек и реалността на неидентичния човек като прави от душата модел за съжителството на едното с другото; стоицизмът също се занимава с проблема и на свой ред предлага решение в лицето на Панеций, от когото, както изглежда, Епиктет е повлиян. У човека, казва Панеций (по преразказа на Цицерон, „За задълженията“, I.107-115), има четири личности (personae). Първата и най-важна e разумната – от нея произлизат нашите морални норми и статута ни на човешки същества, различни от зверовете; втората е, така да се каже, личната ни личност – съвкупността от нашите собствени телесни и душевни качества; третата е онази, която ни се случва да бъдем на определено място в определено време (това ние собствено бихме нарекли „роля“); и четвъртата е онази, която сами, водени от разума, решаваме да бъдем.

Знаем обаче, че тази система е и идеология. Кое е по-точно идеологическото в нея? На първо място вярата, че ако бъдат организирани от разума, тези роли не си пречат една на друга, ами образуват стабилно цяло. На второ място, вярата, че между тях има йерархия, производна от устройството на самия свят, начело на който също стои разумът. И на трето място, вярата, че дори системата да не проработи, този провал е промислена брънка от световното цяло; че малкото зло, произведено от личния хаос, е част от някакво голямо и подредено добро.

Като коментирам тези неща по Епиктет, си давам сметка, че наблегнах на разликите между днешното и тогавашното – което също е своеобразна идеология. Реално те не са толкова големи и решителни. Първо, защото и днес, особено в нашата, до голяма степен все още номенклатурна страна, човек е зависим твърде много от мястото и семейството, в което се ражда, и в този смисъл повече изнася наготово чужда идентичност, отколкото да построява своя собствена. Второ, защото въпреки големия брой лица и индивидуалности, типово идентичностите не са станали много повече от преди. И трето, защото мнозина от нас в страшно много случаи не правят разлика между собствената си роля-идентичност, свързана с личните им качества, и тази на професията, която изпълняват, или мястото в обществото, което заемат. Та завършвам с тези уговорки.
Тема № - 114 Коментар № - 7792 Георги Гочев - 2014-09-18 20:42:37
В момента се занимавам с този превод. Вече съм в четвъртата книга. Достигналите до нас четири книги “Беседи” на Епиктет са с различна дължина и общо са 94. Те са наречени глави в изданието, винаги са на определена тема, формулирана в подзаглавие, и са един вид диалози между философа стоик Епиктет и посетители в неговия дом-школа. Съчинението е било в осем книги, но до нас са достигнали само първите четири. На български има по-стар превод от руски (1897, Полезни мисли), но и нов превод от Калина Гарелова на съкращението на този голям сборник, озаглавен “Наръчник” (Еnheiridion) - Епиктет. Наръчник на живота, Кибеа, С. 2000. В това издание са представени в превод и десет от “Беседи”-те (две от първа книга, пет от втора, две от трета и една от четвърта книга).

И “Наръчник”-ът, и “Беседи”-те (Diatribai) са написани от гръцкия историк Флавий Ариан от Никомедия, живял от 95 до 175 г. и прочул се със своето основно съчинение “Походът на Александър”. Епиктет (55-135 или 138 г.) също като Сократ и Диоген, които са големите примери за философски живот в “Беседи”-те, не е публикувал нищо. Бил е роб на Епафродит, освободен роб и секретар на Нерон. Освободен от Епафродит, той се оформиил философски в школата на стоика Музоний Руф. С декрет от 87 г. император Домициан го прогонва заедно с всички философи от Рим. Епиктет се заселва в Никополис в Епир, където преподава стоицизъм до смъртта си. Там го слуша и става негов ученик историкът Ариан.

В уводните думи към “Беседи”-те, Ариан казва, че не знае кой му е публикувал записките, но че те са опит да се представи действителното преподаване на Епиктет. Разбираме, че то е протичало диалогично в разговор с фиктивен събеседник (т.нар. диатриба), че е представлявало наниз от разсъждения по конкретни жизнени положения и че се е занимавало с решаване на действителни жизнени казуси. Затова и “Беседи”-те или, казано по-точно “Събеседвания”-та на Епиктет са незаменим извор за всекидневния живот и редовите проблеми, занимавали един по-издигнат кръг от хора в близката до Рим гръцка провинция от първите десетилетия на втори век.

“Беседи”-те са ценен извор и за една общо взето светска идеология, оформена в условията на един голям отворен свят, в който по същото време набира сила и все по-широко разпространяващото се християнство. Стоицизмът, който възниква като своеобразна материалистична философия, влияейки се и от платонизма, и от перипатетиката, както се разбира от текста на Епиктет, вече придобива несветски характер с идеята за върховно божество-създател на света и истински добър господар всекиму за разлика от толкова многото лоши господари тук, които е редно да се избягват. Което доста ясно показва кои са действителните обществени корени и на стоицизма, и набиращата сила в онези десетилетия християнска идеология.

В това търсене на актуална етическа приложеност Епиктет продължава да се опира на логиката на стария стоицизъм на Зенон от Китион и Хризип. Една логика по-гъвкава от тази на Аристотел и по-сложно отчитаща проблемите на означаването, което така и не съвпада с обективните значения на нещата в един разбиран по-тясно практически свят, който може и трябва да се разбира и по-широко и дълбоко с оглед обаче на едно догматично разбиране за природа. Морализмът на Епиктет тегли към основното различаване на истина и неистина, непосредственият виновник според него за това човек не само да е нещастен, но и да е и лично виновен за своето нещастие. Мисленето, което провокира Епиктет, не е и не може да бъде нашето. Не можем да приемем идеологическата пелена, с която то е покрито.

Но, така или иначе, то повлича към различавания, през които, ако преминем, ще разберем лесно кое е и идеологически неубедителното в това квазифилософско щастие, а ще поемем и по пътя на разбирането какво става със самите нас, които живеем в един още по-отворен свят от този, в който живеят Епиктет и неговите съвременници. Изходите са три – единият е в радикалната идеология и вярата, налице в “Беседи”-те; вторият е в лошия релативизъм, скепсиса и поставянето под въпрос на всяка истина, който познаваме до болка. Но има и трети път – той е, че изложената на свободата и промяната човешка природа не е просто веднъж за винаги дадена, но и постоянно доправяна и уточнявана.

Така че предлагам този прочит не в разрез с идеята за теоретичните есета и студии, а подтиквам към тях, но по друг начин. Предлагам общ прочит и питания по него, които и ще ми помогнат в превода на тези “Беседи”.
Тема № - 114 Коментар № - 7782 Bogdan Bogdanov - 2014-09-04 12:01:59
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 63478

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 92704

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13572

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 16739

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39215

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17224

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 25996

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 24746

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20382

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28006

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA