| |
ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И
СТУДИИ -
АРХИВ
 |
| Коментар към “Марина на скалите” от Одисеас Елитис |
| Екатерина Григорова |
 |
|
Одисеас Елитис
Марина на скалите
Имаш този вкус на буря върху устните – Къде си ходила
По цели дни в жестокото мечтание на камъка и на морето
Орлоносец вятър оголи хълмовете
Оголи чак до кокал твоето желание
(5) И зениците ти приеха наследството на Химерата
Набраздявайки сред пяна паметта!
Къде е малкият септември с познати стръмнини
Там в червеникавата пръст където си играеше загледана
В дълбоките градинки на другите момиченца
(10) В онези кътчета където приятелките ти оставяха прегръдки розмарин Но къде си ходила
По цяла нощ в жестокото мечтание на камъка и на морето
Казвах ти в разголена вода да изброяваш светлите й дни
По гръб да се радваш на раззоряването на нещата
(15) И пак да скиташ в жълти долини
С детелина светлина върху гърдите – ти героиня на ямби Имаш този вкус на буря върху устните
И една червена рокля като кръв
Дълбоко в златното ухание на лятото
(20) И сред хиацинтите – Къде си ходила Когато слизаше в морето, в заливите с гладки камъни
Имаше там една студена, една солена морска трева
А още по-навътре едно човешко чувство се окървавяваше
И ти с изненада отвори ръце и го нарече с неговото име
(25) Изплувайки ефирна в прозрачни дълбини
Там където сияеше твоята морска звезда Чуй словото е мъдростта на сетните
И времето безумен скулптор върху хората
И слънцето над него звяр на надеждата
(30) И ти го приближаваш вкопчена в една любов
С този горчив вкус на буря върху устните Лазурна до кости не очаквай друго лято
Да преобърнат пътя си реките
И да те отведат назад при майка си
(35) Да целунеш и други череши
И да пътуваш яхнала мистрала
Облегната върху скалата без минало и бъдеще
Под угрозата на камъка с коси привчесани от бурята
Ще се простиш със своята загадка
Превод от гръцки: Яна Букова
Възнамерявах да не посвещавам този текст на поезията. Истина е, че считам поезията за болест, и то необикновена – едно състояние на усилен живот, което не ни позволява да пренебрегнем живота, нито да му простим след кризата, причинена, да речем, от загубата на младостта.
Без съмнение едно от силните обвинения на тази младост е изправянето на онази хищна миловидност с формата на сърце, което носим от времето на нашето детство, пред условието да съществуваме “тук” и “сега”.
Парадоксално е, че детето сякаш сънува наяве предположенията за пълнотата на Тялото, която ще дойде с любовта, несъзнавайки как всичко в този ярък момент с мирис на вечност го изпълва с благодат: заровете на утрото или играта на светлосенки в короните на дърветата, широката, паднала със света тишина по пладне и сините, мамещи шепоти в прииждането на вечерта.
Говоря за съвършенството на пълнещия се човек, на необработения камък или посева – онзи, който поема дъжда като всеки друг, но този дъжд, който може да е всичко наоколо, го преобразява винаги, щом усети нещо диво и сладостно да се надига в гърдите му.
И ето че един ден това цвете на Тайната израства дотолкова, че листенцата му си пробиват път отвъд, жадни за свободата на въздуха и глухия звън на слънчевите туфи.
Срещането на „блясъка на младостта”, който Елитис нарича още „блясък на грешките” с другата – вечно губеща и намираща отново семето на любовта, възмъжала или изстрадана душевност – представлява за мен поезията на Одисеас Елитис.
Може би са малко поетите, които подобно на Елитис са успели да превърнат неопределеността на болката в неопределимост на светлината: една освободена игра на усилието, стремящо се да улови в точността на приблизителното убягващата диря на виденията. (Дали е случайно, че сюрреализмът е вече създаден, когато Елитис се „учи” от него да пише на строгата азбука на свободата?)
Стихотворението “Марина на скалите”, преведено на български език в “Антология на Балканската поезия “Хемус” (2007) от Яна Букова, принадлежи на първата стихосбирка на Елитис “Ориентации”, издадена през 1940 г., в която поетът събира най-доброто, написано дотогава. (Също така на български език в стихосбирката със заглавие „Ориентации” от 1980 г. са включени избрани стихотворения на Елитис в превод на Марин Жечев и Михаил Берберов.)
Всеизвестно е, или поне за онези, които са се занимавали с гръцка поезия, че тази стихосбирка, представителна за поколението на трийсетте в Гърция, се появява във време, белязано от следите на “кариотакизма” – явление, с което критиците и изследователите на междувоенната лирика пейоративно обозначават сляпото подражание на песимистичната линия, изведена до крайност в поезията на Костас Кариотакис, от страна на някои млади поети.
Именно във време на идеологическа изчерпаност и вътрешна задушливост “Ориентации” на Елитис внася нов и свеж полъх със свободното си, реещо се високо като песента на моряка от върха на мачтата, поетическо вдъхновение.
И въпреки че по традиция свързват тази стихосбирка с възторга от светлината на гръцките море-слънце-земя, с което не мога да не се съглася, достатъчно е да прочетем едно стихотворение от „Ориентации”, каквото е “Марина на скалите”, за да разберем, че Елитис още тогава заявява себе си като сложен и изплъзващ се от леснотата на подвеждащите определения поет.
В “Марина на скалите” склонността на тялото към повика на невероятното е изправен от силата на действащото като насрещно, а в действителност вътрешно – принадлежащо на човека – Време.
Стихотворението, написано почти изцяло във второ лице единствено число, се обръща към един загадъчен женски образ, свързан с водната стихия и морето дори само чрез името си (Г. Папаконстантину*), което е Марина, но което може да бъде и Елени, и да бъде онази ненаситност в самотата на желанието, извисена в ширта от класовете на гласните на всички женски имена, които е обичал поетът: “Марина-а-а, Елен-и-и!”
Лирическият аз в стихотворението говори едновременно от името на жената и нейната крехка обърканост, и това на поета – чрез обръщението или съчувствието, изразено в залъгващата отвън, но винаги точна към промените на същността си яснота на „въпроса” “Но къде си ходила…”
Първият стих е сред най-важните, може би поради факта, че той се повтаря целият или видоизменен три пъти по дължината на стихотворението, споявайки така критичните моменти в драмата на съществуването с разиграната многопластовост на езика.
Затова и не чий, а от какво, можем да предположим, че е причинен “този вкус на буря” или агония. Така в стихове 1-6 е представено вживяването и последвалата го загуба на почва от въпросите около една страст, чиято необуздана, ридаеща ненаситност, подобно на насилническата ръка на вятъра оголва “до кокал” желанието на героинята.
Този вкус, напиращ от най-дълбоките основания на плача, идва с осъзнаването на напразния копнеж на младостта да се закрепи в неосъществимото бленувано на една, въпреки всичко, безнадеждна от времето си любов („И зениците ти приеха наследството на Химерата / Набраздявайки сред пяна паметта”).
Но не са ли от паметта и болката, и спасението? Споменът за детството (общ за поета и героинята) и „малкия септември” с червеникавата пръст на хълмовете и градинките от момиченца, оставящи „прегръдки розмарин”, е въвлечен в контраста към острата болезненост отпреди в стихове 7-10. Сладостта на носталгията по детството е в магнетизма на едно „у дома”, чиято лека, ухаеща нежност блещука в светлите очертания на ефирните момичешки тела, положени в ониричния пейзаж на една действена, носталгична мечтателност (неусетно как на рамото ни е кацнал Башлар, заедно със спомена, който се мечтае).
Тази идилия, подобна на максимализма от усилието да се улови за вечността един миг на истинска възхита, е нетрайна и „обречена” на споменаване. Стихове 11-16 ни връщат отново в действителността с мотива за пътуването през времето. Остротата от второто лице тук идва по-силна с назидателния тон на „въпроса”, а словосъчетанието “цяла нощ”, с което вече е завършена картината на пътуването, бива разсеяно от “раззоряването на нещата” – залъгалката на утрото, което Марина трябва да вижда през погледа на първите трепети, за да може да скита отново така, сякаш надеждата никога не е отпадала – “в жълти долини, с детелина светлина върху гърдите”. Тази именно “героиня на ямби” – на жизнения и светъл живот иска да вижда и възпява поетът, когато с още по-голяма болка и недоумение се връща към момента на съсипващата неувереност – на бурята, която кара устните на двама да изтръпнат от солта на една страст, ранена и безнадеждна като кръвта на роклята, запечатана дълбоко в златистото опиянение на лятото (17-20).
Оттук насетне усилието да бъде удържан спасителният език на детството се предава на необратимия ход на времето, в което болката от предишния въпрос зазвучава още по-настоятелно и категорично, реагирайки по този начин на спешността, с която една жена все някога ще трябва да се изправи лице в лице със собствената си история.
Омагьосана от притегателната сила на неизбежното, Марина усеща тялото си да потъва бавно в сбогуването със съня, докато една друга, мъчителна видимост, каквато е тази на настоящето, я връща трепереща към живота. Не е ли това същият “прекрасен световъртеж”, за който пише Рицос в своята “Лунна соната”?
“дълбоко, дълбоко е пропадането - дълбоко, дълбоко е издигането”.
В “Марина на скалите” (21-26 ) този световъртеж е спестен от неотклонимостта на времето, в чието морско, отворено дъно, сред пламъка на студени треви и вледеняващи течения ще се осъществи мистичната инициация или порастването на героинята. Именно там, в потръпването от една друга истина, Марина ще нарече с името й болката, преди да се извиси отново чрез захващането си към едно видение – това на сияйната морска звезда – към повърхността, която ще изравни везната на бездната с потъналия нагоре, прозрачен небесен свод.
Вече родена от болката на любовта, Марина ще трябва да види живота в неговата определимост. Онова, което ще го направи съществуващ в целостта или нищожността на границите му – извън, а може би заедно с бляна към невъзможното, – е словото, което е “мъдростта на сетните”. Част от разбирането на тази мъдрост се състои в приемането на времето, което, като “безумен скулптор”, дълбае пътищата си върху лицата на хората. Така монолитната затвореност на “себе си” ще бъде мислена като живот само през хищната студенина на едно безпощадно слънце, наречено (нарочено?) от поета “звяр на надеждата”. Животът на героинята, човешкият живот, е подвластен на нейната светлина: той е същевременно привлечен и изложен на опасността от нея. Прихванат от лъча й, човекът отчаяно ще се мъчи да задържи невъзможната вечност на любовта, лишила го без друго от покоя на детството като най-близък до мечтата от спомена за безвремието в Едем (27-31).
Загубата на тази съвършена пълнота, пренасяна тъй възторжено и доверително в детските години сред пустошта на бъдещето, сега ще се окаже окончателна и безвъзвратна по отношение на миналото, а повелителната форма “не очаквай” ще разположи гласа на поета в стихове 32-39 в едно обемащо цялата действителност настояще, което заставя героинята да се съобрази с него, откривайки погледа и косите си за разярения вятър на времето, от което не може да се спаси.
С видението на това застинало лице, сякаш добиващо все повече цвета на скалата и вятъра, краят на стихотворението „Марина на скалите” затваря цикъла на единствено възможното време с разомагьосването на загадката, скрита в съзнанието на героинята.
***
За нас, обаче, този край поставя началото на един въпрос, засягащ отношението към поезията, каквато я вижда и създава Елитис. Това отстъпление е важно дотолкова, доколкото поезията за всеки един поет поотделно бива видяна с различно умонастроение и сетиво, а оттам и основополагането на разбирането за нея като един вид свойствена задача, която тя изпълнява, е по неотложност винаги ново. Отговорността към заниманието с поезия е друг, последващ или обратен критерий за високата оценка или признание на поетите. В това отношение Елитис е малко повече от отличник. Не само стиховете му, но и размислите в различните есета, посветени на въпросите за изкуството, говорят за осъзнатата отговорност към поетическата реч, но и за реалното, произтичащо от това, изместване на всичките нива на съществуването в едно по-сложно, по-високо и по-освобождаващо небе на световъзприятието, което действа и умира в „основите на живата материя”. В този смисъл нормата, която създава всеки един поет, в това число и Елитис, към разбирането за поезията, е загледана към историята. На фона на общото, от което е прекомпозирана, тази идеална индивидуална норма е заявка за мястото на поета в паметта на една литературна традиция.
За Елитис, който е в достатъчна степен повлиян от сюрреализма, поетическият поглед е живото доказателство за съществуването на един различен свят. Той „унищожава самотата на елементите на познатия свят, умиротворява враждебното население, издига знамената на висотата на единствено знаме за всички хора.” (Од. Елитис, „Момичета”, Открити карти, С., НК, 1982, с. 73.)
Или, казано по-абстрактно, автентична е онази поезия, която събира в едно общо, моментно положение неща, които в други случаи изглеждат противоречиви и чужди помежду си (Елитис), докато всъщност са плод на едно и също дърво.
„Идеалната индивидуална норма”, за която говоря и която е изградена на базата на договарянето с други, действащи като абстракции съображения, ще бъде валидна тогава, когато имаме пред себе си, а оттам и в себе си, една „свръхдействителна картина”, в която поетът има честта без да допуска каквото и да е излишество или леснота, да направи „невидимото видимо, мисленото осезаемо, недействителното действително” (Пак там, с. 71). Отделянето на образите чрез действената фантазия на поета от сложната мрежа на сетивата скъсява до миг стъпката към свободата не само на езика, но и на непосредственото възприемане и ново-свето-образуване от страна на читателя по пътя на удоволствието и вдъхновението от прочита.
За да бъде възможно това, езикът трябва да се измести от рамката на ежедневния разговор и да се пренесе смело в измеренията на собствената си необятност, на живата метафора, превеждайки с цялото усилие на интуитивното съзнание, онова лирическо съвпадение, което ще свърже в едно чувство и мисъл, земя и небе, човек с човека.
И ако се върнем сега към „Марина на скалите”, ще видим колко много са примерите за постигането на тази трудна, и тъкмо затова, точна с въздействието си, простота.
В нея е заложен един основен принцип, и той е на оголването, с каквото ни съветва да пристъпваме към поезията и другият нобелист от поколението на трийсетте – Сеферис. Този принцип е мислим на едро като отношение към поезията, но също така е конкретно снет в поемата на Елитис – като действие, извършено еднократно в миналото чрез аористната форма «γύμνωσε» (оголи) в трети и четвърти стих. Така още в първата строфа разпластяването до същността на едно състояние като страстта, става причина да се свържат и преплетат в тягостно или ликуващо родство понятия, разглеждани като опозиции/свързвания от различен порядък. Тук ще спомена само най-важните, като например:
1. Природата и човекът – както се вижда още в заглавието на стихотворението. Също така още в първото изречение «Έχεις μια γεύση τρικυμίας στα χείλη» (Имаш един вкус на буря върху устните), препращането към образа на едно развълнувано море ни кара да усетим едновременно вкуса на солта, но и блудкавия и сладникав – на кръвта. Ако пристъпим само половин крачка встрани, ще установим със сигурност, че този вкус на буря, с който ни зашеметява Елитис, също както при отнемането на невинността в „сюжета” на стихотворението, става изведнъж прозаичен и близък на ежедневния тон, с който сме свикнали да назоваваме горчилката на живота. Усмивката идва, когато си спомним, че някой, и защо не някой от нас, може да крачи Μ' ένα τριφύλλι φως στο στήθος (С детелина светлина върху гърдите).
2. Неодушевено с неодушевено начало, а също и Неодушевено с одушевено – извън рамката на човешкото – начало – където богатството не само на метафорите, но и на редовото свързване на думите в словосъчетания задава фона на ониричния топос. Като цяло всички движения, в това число обратите, потрепванията и разцъфването на чувството от въздействието на образите, са дадени през съвършената хаотичност на живата природа, при това, без да можем да се откъснем нито за миг от властния дъх морето: οι κίτρινοι κάμποι (жълти долини), το χρυσάφι του καλοκαιριού (в точен превод: златото на лятото), αετοφόρος άνεμος (орлоносец вятър), διαύγεια των βυθών (прозрачни дълбини), и т.н.
3. Опозициите, свързвани с различните етапи на възрастта (по-явни и по-едри абстракции, отнесени към човешкото). Най-общо казано на такова едно основно разделение между младостта и старостта се гради цялата композиция на стихотворението. В съзряването, което е междинен стадий на това преодоляване, е заложен и краят на загадката, който съвпада с фактическия мотив за (въз)действие на поета, свързван чрез емпатията с немия, но привлечен към показ и съпреживяване, живот на героинята. Оттук и третата опозиция, която събира:
4. Двама души, разделени по полов признак (одушевено начало с одушевено – в рамките на човешкото –начало). Става дума за опозицията мъж – жена/ мъжко – женско, отнесени към образите на поета и героинята. Също така обаче – и в последващото (вътревидово) свързване в плана на женския пол, при което образът на жената бива разроен в прехода от детство към съзряване и старост, без да е изгубена връзката с т. 3. Такова разделяне, което подлежи на събиране, виждам и в двойката момиченце –момиченца, където всички момиченца взети заедно, подобно на благоуханна градина, излъчват миловидния си чар за очите на възхитата. (Единственото колебание, което имам по отношение на прекрасния превод на Яна Букова, са тези опоетизирани „градинки” – в оригиналния текст „κυαμώνες” – мн.ч. от „бакла”, но също и „пъпка”, „зърно”.В превода на Жечев и Берберов тази дилема е решена от размаха на мъжката фантазия, където нежните градинки са чисто и просто „едрите зърна на другите момичета”. Затова си казвам, че така или иначе Елитис е труден автор и ето защо загубата на еротичното внушение от „пъпките”, за сметка на невинната белота от цветовете на това много красиво растение, като прилежаща на собствено детското, може би не е фатална, а напротив – приносна за превода и преводача. Толкова повече, че не поставя под въпрос емпатията. Но така пък се питам защо да е тя задължително условие към всичкия живот на един, все пак откроим през зависимостта от себе си, авторов свят.)
И накрая, нека кажа най-важното, без което нито едно от горните изброявания не би имало смисъл, ако не го върна по необходимост към идеала за любовта.
Вярвам, че любовта, а също и красотата представляват върховния закон за свързване, бих казала – свръхразумното начало в поезията на Елитис. Благодарение на тях миналото и бъдещето, възможни само чрез интуициите на съзнанието, се превръщат в едно винаги живо настояще, чиято цел е да усили връзката с времето, което е единствената ни съпротива срещу смъртта.
Влагайки всичко обично в това „забавено от ускорението си” Време (така прилично на Ноевия ковчег, но излязъл от орбита), в това число и смъртта на нашето тяло, която е обща за толкова други, с които сме свързани в живот, в сметката на съпротивата ще влезе и побратимяването с края. Този знак на помиряването на противоречията „не е нищо друго, освен движещата се статуя на живота (Марина, прикованата на скалата?), която върви напред със стъпките ни: гледа с очите ни, предлага с гърдите ни това, което един ден поетът вижда да идва с ритъма на някакъв изначален танц...” (Пак там, с. 63)
за да може колелото да се завърти отново
животът да трепне
и очите да видят... едно малко момиченце внимателно да танцува на пръсти
---
* Анализът взема за отправна точка текста, предложен от Г. Папаконстантину в: Σ. Κάντας, Δ. Κιτριώτης, Θ. Κοκοβίνος, Γ. Παπακωνσταντίνου, Κ. Σφαέλλου, Ερμηνευτικές αναλύσεις Νεοελληνικών κειμένων, Α’ μέρος : ποίηση – πεζογραφία, εκδ. Πατάκη, 1984.
Изображение: Сай Туомбли, “Протей”, 1984 г.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Ще пиша в коментара за някои взаими разминавания, вкл. понякога и ситуативни, с колеги, с приятели и със „себе си”. Дори и с разни, свои и чужди, конципирания (художнически и научни) . На път е да приключи една поредна благодатна сесия на Форума на професор Богданов. За нея, моята почит е главно към неизчерпаемата Екатерина. Към водещият форума. И към всички вас, които не „голословно” го дообогатявахте. Текстово, сесията е към своя естествен край. С видима текстова граница и завършек. Иначе, само в контекста на субективно-мисловните текстури, тя, сесията, както предшестващите сесии , остава безгранична и незавършена. Така приносно се тълкуват и осветляват тези текстови преливания, и в метатекста „Що е литература?”. Каза го ясно ист.Сократ. Питаше за това, алтернативно Нинел . Проблематизираше Дмитрий, чрез синтезно-сензитивни негови си сонди. Придружено и от живителните образи на Маркиза . С високата литературност на Йордан и Георги. До вълнуващата ни поетичност на Аделина, Яна и Екатерина, и другите – замълчалите.
Има и нещо, което все още не доумявам и не харесвам. Това са неубедителни усилия на Георги, Екатерина и Йордан, да търсят и обособят, отделни повлиявания върху Елитис, на две- три десетици, изредени педантично от тях имена, на други големи творци. Тези влияния ги има, но след това ги и няма. Защото „Марина на скалите” е и нещо друго. Тя си е самостойно поетово избухване. Неповторимо. Елитовско. Винаги има надграждания. Дори над Аристотел. Каза се и от Истинския Сократ (това „над” не е от над-минаване и „надхвърляне” на вече гениални творения, както скъпият Митко Авромов ни донаучваше. А, е – Атанас Далчевото „до-творяване”).Тепърва ще търсим верните прочити на Георги Господиновото „Аз сме” от пролога и на „Аз бяхме” от епилога, на неговата нова творба „Физика на тъгата”. Тревожа се, че ще има и грешни нейни прочити, на въпросната „можественост” на човека ( думи на Иван Теофилов). За Елидис по приляга, не „Аз сме”, а изреченото от самия Исус Христос – „АЗ СЪМ”. И тълкуванието на човека, като „неунищожима единичност” (по Бенедикт XVI). Убедително определени, по-нататък от Юлия Кръстева, като крайъгълен камък на съвременния хуманизъм.
Драги колеги и уважаеми професор Богданов, защо това , вътрешно противоречиво и разпното и на светия Кръст и от самите нас, в нази си, хем смъртно, хем вечно – „Аз съм” – да не бъде и един от основните крайъгълни камъни и на съвременната Хуманитаристика; по конкретно на строящата се , предимно научно-есеистично и от форумци, нова интегрална Персонология ; може би с нейния „флагман”, т.нар. Хуманистична личностна психология; развивана с еднаква мощ – експлицитно и имплицитно; дискурсивно и наративно. Ще ми се налага да се връщам пак и пак към „Отделно и заедно”-2005г. Защо пък, напоследък, все се само-настройвам, не напълно агностично. Но ставам все повече скептичен? Защото много автори, напр. и великият Айзенк, отдавна го каза– че не може да се обясни прехода на организмично-биологичното, в психично-духовното, чрез социално- общостното ( сега разчленени и в триадата: „свят-живот-реалност”, или в диадата „Разказ и реалност” и прочие – вж. Що е литература?).
,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,
Неизбежно в живите форумни диалози се получават и пропадания, от невиделица. Така е при високи полети. Георги да не боледува, беше искрен и неубедителен, при възражението си – но по достоен начин се корегира. Различията по между ни, било реални или въобразени, са неизбежни. Остротите също. Така беше с Велин Белев, ако не греша името. Аз боледувам за неговото неучастие и на колежки, които млъкнаха. Веселина и другите... Остри думи се изтърваха преди и към Данчо . Имаше един форумец с дълго име. Бе от най-страхотните. И на мен се „скараха” в началото. Имаше защо. Човешко е. Важното е да е чистосърдечно. С порив към търсачество.
Водещият, пак в новаторски чист и проникновен коментар (от 17- ми т.м.) писа и нещо неубедително – „...малко ме е срам, че по моя вина се натикахме в разбирането на поезията и литературата...” и с недоизяснената добавка: „... да се отклоним и от разбирането на едро”... Няма никакви основания: нито за първата; нито за втората; нито за третата себерефлексия. Те отначало докрай са въобразени. Както и уважаваният от всички ни и от проф. Богданов, Георги, Дон Кихотовски си въобрази измислена от него теза и скочи да я оборва... Дай Боже всеки му подобни невинни грехове и прегрешения.
Както и досега, моля да не се отклоняваме от „...разбирането на едро”. А то, „едрото”, да не се втечнява и втвърдява , а да си протича и изтича, да се задълбочава и извисява. Както при любовта, еротична и общо либидна, дори и сублимативна.
Ето и Нинел, вчера споделя и търси, и цитира, дори сентенции за абсолюти-предиктори и за абсолюти- „интеграли”. Но пак и пак, чрез издигане към незаменимите богаства, на конкретната текстова, литературно-поетична фактология (с т.нар. художествено образни наративи – Nar/pers.) Съгласен съм, теоретичният диспут и дискурсивната логистика, и моите знакови модели, да не накърняват поетичната красота и емоционалност, както се получи с Елитовата, вече Янина и Екатеририна , и за всички нас ненагледна и обична „Марина на скалите”. За самия магически цялостен художествен Nar/per. „Марина”, не споделям нито дума. Тя вече е невидимо-призрачна, не само в моето...„Аз съм”. Трудно е, да се общува с толкова красоти...Нали? Но вие го можете. Аз също ще опитвам.
От Искро, София – 22 януари
|
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6195 |
|
Искро Косев - 2012-01-22 14:42:03 |
|
|
Четох и разбирах, но повече четох, мислих и не разбирах постингите и обсъждания текст: смисълът и предназначението, и всичко останало, също. Но пък беше прекрасно, усилно упражнение на ума и чувствата. И възпитание на ума и чувствата.
И на мен като на (не)Истинския Сократ ми се закова в мозъка "няма как някой да е първично интелигентен и начетен и това да гарантира разбирането на един текст". Не беше казано за Г.Г., а ... за мен. Има неща, които са казани "Към нас" въпреки, че са Към себе си или Към другиго. Защото са абсолютната истина, абсолютното опрощение и абсолютната свобода. Вярвам в тези неща (абсолютната истина, абсолютното опрощение и абсолютната свобода), въпреки всичко, защото те не се нуждаят от доказателства и не може да им бъдат намерени такива, а ако им се търсят и "намират", тези доказателства ще да са ограничени и "вътре". Те обаче са "вътре-вън и "във" - "над"". Това "няма как някой да е първично интелигентен и начетен и това да гарантира разбирането на един текст" е същото като "Блажени са нищите духом, защото те ще наследят земята". Знам, че ги има.Но не знам как хора, като проф. Богданов, ги откриват. Тайна ми е и тайнство. Затова ще продължавам да чета, разбирам и не разбирам, докато разбера. Поне разбрах защо импресионизмът "има значение", както и сюрреализмът (в литературата), извън и със това, което е ... иконата Салвадор Дали.
Благодаря ви. |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6191 |
|
nkioseva - 2012-01-20 12:04:08 |
|
|
| Нека се заемем с "Физика на тъгата"! Ще искам да ми я пратят светкавично! Проф. Богданов, благодаря Ви, че ни търпите и учите! Адела е много права. Поздравления и от мен за този красив финал на дискусията! Ще запомня завинаги това, че "няма как някой да е първично интелигентен и начетен и това да гарантира разбирането на един текст"! Топъл поздрав за всички пишещи и непишещи! |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6190 |
|
Истинският Сократ - 2012-01-18 21:35:41 |
|
|
| От цялото си сърце ви благодаря, Екатерина и Dekarabah! Без да бъда вдъхновена от Вашите прочити, аз никога не бих се осмелила да пиша във форума. Днес малко се уплаших, че проф. Богданов каза, че няма да ме приемете и сега съм още по-изненадана от топлите ви думи. За мен четенето на текстове е гаранция и за доброто четене на хора. Именно това добро четене на хора бе причината да поискам да се уча на разбиране от проф. Богданов. Човекът е социално същество, въпреки че това трудно би било казано за мен. Но аз искам да съм социално същество. А понякога, не искам. Така или иначе, текстът Ви Екатерина е много добър и жив. Моята интерпретация си беше чисто и просто една свръхинтерпретация, която наистина може би намалява смисловите поведения, но нейната цел беше чисто практическа. Моята цел беше да излезна навън от ткеста, извеждайки на преден план моето желание, тези, които могат да се разминат, просто да се срещнат, защото септември е кратък, както кратък е човешкият живот, но това всъщност не е истината, защото нито септември е кратък, нито човешкият живот е само това, което виждаме, както и разминаванията понякога са срещи. Докато мислим, че някой се губи из нашите камъни и вълни, всъщност този някой може да ни доближава все повече и повече. И в един момент той ни назовава. И това назоваване въобще не означава, че назовавщият би изгубил загадката си, нито че слънцето би го изяло или пък би се превърнал в зададена завинаги една и съща скулпора. Дори самото стихотворение не е това, което назова, защото в много голяма степен ние сме героите на литературата, на поезията, и на онова, което си мислим, че е отминало, а то всъщност в този момент е дошло. Затова в някакъв смисъл аз дори не интерпретирах стихотворение, а нещо, което постоянно ми се случва. И затова съм сигурна, че каквото трябва да се е закачило за прочита, се е закачило. Но на това трудно се вярва. Мислим, че не е сигурно, че не е възможно да е така, както го мислим, но всъщност то е. |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6184 |
|
Адела Иванова - 2012-01-17 22:38:02 |
|
|
Прочитът Ви ми достави нещо по-различно от удоволствие, Адела! Той е особено вдъхновен – сякаш красива вихрушка минава през стихотворението и го оголва болезнено.
В литературата вдъхновението е реализирано решение, а значи и крайност в най-хубавия смисъл на думата. От друга страна, мисълта на професор Богданов, а и Вашето опасение, че различният глас не би бил приет, ме подсети за дискусията между Еко и Рорти, най-общо казано, относно интерпретацията и свръхинтерпретацията. И трябва да ви кажа, че без да съм несъгласна с Еко, аз всъщност подкрепям американския прагматизъм, защото смятам, че така наречената свръхинтерпретация би опазила значението на литературата като всеобщo благо. Специализираното познание на контекстите, през които трябва да се чете намерението на един автор обратно – покрай стеснения обхват на „присвояването” (всъщност разбиране), ще засегне и стойността. Това трябва да е един от особените случаи, в които качеството се разглежда през "количеството" (човеците!)в името на не-особения, непривилегирован, статут на литературата. Но тук не става дума за качествата на един литературен текст, а за онази черта на литературната реч, в която аз виждам нейната най-голяма стойност, мислена не само по линия на времето, а и посредством обвързаната с нея възможност да учим за живота от книгите. Наричам учене всичко, което развива отношение на солидарност към съществуването. Не можем да искаме повече. Нито по-малко от това – главно заради децата.
Затова благодаря на професор Богданов, че влива кръв в тази дидактическа, бих казала, връзка. Тя е най-важната, ако ме питате.
Признателна съм на всички, които се включихте в дискусията. Без изключение – на всички.
Относно идеята Ви, професор Богданов, смятам, че да – понеже не сме изгубили нищо по пътя,освен спечеленото време, повече от справедливо би било да продължим така с нашите автори, макар сега да ми се струва, че едно такова говорене е като цяло по-трудно. Но може и да греша, и тогава най-интересното действително предстои.
|
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6183 |
|
Екатерина Григорова - 2012-01-17 21:03:58 |
|
|
Радвайте се на хубавата си оценка от проф. Богданов, Адела!
Перото Ви боцна и в залисаното в занаятчийска заетост сърце на маркиза.
Ако попитат мен, в коментара си заявявате живителност и откритост, чрез вече задвижен стил. Позволявам си да приветствам това достижение, макар да преварвам по-вещи и опитни форумци. Много вярно отбелязвате също, че в този форум по-голямото и дългото е самото „влизане в разбиране”, а не неговите перипетии, понякога „солта и пипера”, подлютяващи избуялата ни разпиляност и артистизъм. Без които обаче, също добре е май, че не минаваме.
Ще използвам да потвърдя още веднъж и богатото удовлетворение, което получих от тази още незавършена дискусия. За съжаление не намерих достатъчна решителност да наредя нещо по-цяло и смислено около „Марина на скалите”. Убедих се за пореден път, че гледам на тълкуването на поезия със сковаващия пиетет на вярващия пред въпроси за смислите на божественото. Каквото пък ми хрумнеше, обикновено вие го казвахте.
Дано ми дойдат повече думички по-нататък, защото виждам как проф. Богданов ни вкарва в нова нива. А и без това си бях наумил да се запозная с „Физика на тъгата”.
Пък и още по-внимателно с Георги Господинов – безспорен нов майстор на текстове, от които езикът ни сякаш бе на път да се откаже.
|
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6182 |
|
Dekarabah - 2012-01-17 21:02:57 |
|
|
| Проф. Богданов, благодаря за милия отговор. За първи път пиша във форума и не очаквах Вашата реакция. Сигурно другите няма да ме приветстват, но и аз като Марина, която не иска реките да я връщат при майка й, имам друга цел. Тя не е всеобщото одобрение, а влизането във Вашето разбиране. Което не се съмнявам, че ще става бавно и трудно, все едно ще трябва да вървя през студена солена морска трева. |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6180 |
|
Адела Иванова - 2012-01-17 16:00:32 |
|
|
Прочитът ви, Адела, на предения план на случващото се в “Марина на скалите” е вълнуващо пълен. Той беше набелязан от коментиращите, предимно от дамите. Но съм сигурен, че и те, и другите не биха ви приветствали, защото представеното напомня на по-раншните училищни преразкази, които за съжаление, особено в последно време, не се правят. Аз обаче мисля, че те са полезни.
При вас протичането на “Марина на скалите” е пълно, с ясно следващи един след друг моменти. В стихотворението на Елитис по-скоро не е така. Протичането не ясен ред от следващи едно след друго случвания. Редът се прекъсва от показвания - кратки и почти формулни, избиващи на смисъл или разгърнати с по-голям обхват, набелязващи възможни отклонения. Вашето е прочит-тълкуване-впечатление-отговор на казаното от мене, а стихотворението на Елитис е партитура за различни интерпретации.
Което означава и различни прочити, какъвто е и вашият, Аделина, но и такива, влезли в “Марина на скалите”. Такава влязла в стихотворението интерпретация е неизказаният, но осъществен възглед, че доброто човешко изживяване протича неравно с непредвидими продънвания и свървания настрани. В това е силата на голямата поезия – че ни върши работата, която не можем да вършим сами.
А именно, уморени от правите линии на векторното време за постигане на цели, да си почиваме с влизане в такива протичания с продънвания и отклонявания, които, докато четем, ни се струват по-истински от отегчилата ни практическа еднолинейност. Е, само за момента, защото и те ни уморяват и се връщаме към практическата, научната или логическата еднолинейност на ясния смисъл. Добре щеше да бъде тези смислови поведения да са две и да се лутахме само между тях. Те обаче са повече.
Изпитвам удоволствие напоследък да слушам Лист, особено неговите интерпретации на песни на Шуберт. Радва ме настаняване на своето върху харесаното чуждо, даровитото интерпретиране по друг начин на нещо вече интерпретирано. Нашите прочити на поезия са такива настанявания.
Само че, Адела и другите пишещи форумци, а и всички непишещи, малко ме е срам, че по моя вина се натикахме в разбирането на поезията и литературата, и то в унисон с българската нагласа, че по-доброто е чуждото, и налетяхме на Елитис, Марк Аврелий, Силвия Плат, а и на Екатерина Йосифова, пишеща за Че Гевара. Оттук и предложението ми да се отклоним и от разбирането на едро, но и от ненашето отминало и да се обърнем към нещо по-скорошно и по-тукашно.
Защо то да не е “Физика на тъгата” на Георги Господинов? Не като преуспял роман на преуспял автор, а като текст, в който добър поет се е заел наново с проза, в която от себе си и през своето, с постигнат стил, ни е занимал с почти всичко наше – с тъгата, миналото на социализма, търсенето на себе си в пътувания по света, с особената българска провинция и особените четива и навици на разбиране и светоусещане. Скоро в заглавен текст ще повторя и разширя този повик, но вие помислете. Да се заемем ли по-трайно с “Физика на тъгата”? Какво смятате?
|
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6176 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-01-17 11:06:26 |
|
|
Проф. Богданов, възхищавам се на начина, по който се отнасяте към разбирането. Отдадена на старателно четене, търсейки по-пълното време, което може да ни даде този текст, се запитах: “А къде всъщност е ходила Марина?“.
Къде е ходила Марина?
В мен започна да се върти това изобличително по ямбически изречение-въпрос: "Къде си ходила", което дори не е и напълно въпрос:
Къде си ходила
(няма препинателни знаци и Марина може да си ходи където си иска)
След дълго мислене и четене обаче видях отговора и той преобърна целия ми досегашен смисъл. Представих си го така: онзи, който говори за Марина, той е влюбен в Марина, вижда я в светлина (зеници; светлите й дни; раззоряването; жълти долини; детелина светлина върху гърдите – все фигури на светлина), но в същото време се и страхува от Марина, казва, че бурите я решат, че роклята й е като кръв... Но в този момент, в който той разказва, според мен, те не са разделени и неговото мислене по нея не е носталгично и загубено. Според мен, той мисли всичко това в една прегръдка, в момента, в който е заровил лицето си в косата й, а след това, въпреки страха от устните й, я и целува. А тя е супер доволна.
Не е отишал той при нея. Тя е дошла. Затова той се пита „къде си ходила“ и това не е въпрос.
Това не е въпрос, но стихотворението носи категоричен отговор: „и ти го приближаваш вкопчена в една любов“.
Това забързано стихотворение е дългата липса и дългото вървене на Марина, към онзи, когото обича, и за когото отваря ръце (като прегръдки розмарин) и го нарича с неговото име. В стихотворението се вижда постоянното криволичене: когато той мисли за нея, Марина слиза надолу, когато се отразява реалността, т.е., действието на Марина, Марина изплува нагоре.
Сигурна съм, че Марина хич не се интересува от това, че няма да има друго лято, че реките няма да преобърнат пътя си и че те няма да я отведат назад към майка й. Марина не иска тези неща. Марина иска него и както се вижда, го е намерила най-накрая.
Първоначално се питах защо Марина по цели дни и нощи се скита „в жестокото мечтание на камъка и на морето“ (ако тя мисли за онзи, когото обича, то жестокото мълчание би било нейно, ако той мисли за нея, то защо жестокото мълчание е на камъка и на морето), но в края се вижда, че всъщност това е матефора-назоваване вместо онзи, когото обича. Тя се скита из неговото жестоко мечтание, скита се из сблъсъка на неговия боязън-камък и любов-море, затова се скита „в жестокото мечтание на камъка и на морето“. Затова и на края се казва, че тя е облегната на скалата, защото го е прегърнала и той е сакалата, и затова се казва също, че е под угрозата на камъка, т.е. – на неговия страх (че е с коси привчесани от бурята). Това, че Марина е без минало и бъдеще, това, че ще се прости със своята загадка, още повече влече натам – към момента от реалността, в който нещо се случва и - слива, и - преобразява.
Къде може да е ходила въобще една Марина, чието желание е оголено чак до кокал? Нали всички знаем как се движи и къде ходи Химера. Една такава Марина никога няма да седне да брои светли дни и раззорявания. Представете си зениците й. Марина няма да се страхува да мине през студена солена морска трева. Има си цел. И тази цел прави вълшебната смес от неговото въображаемо и нейното реално. Кулминацията:
А още по-навътре едно човешко чувство се окървавяваше
И ти с изненада отвори ръце и го нарече с неговото име
След 25 стих нещата може би започват да са изцяло реални. Все едно Марина е отишла при него и му е казала: „Това окървавено чувство, колкото и да не ти се иска, колкото и митологично да ти се струва, колкото и да те плаши, както и да си ме представяш, това не е нищо друго, освен любов“. И го прегръща.
Понеже тя е проговорила, той я плаши, че словото е мъдростта на сетните и с още поне пет-шест неща, докато плашейки я, се успокоява сам, целува я, въпреки че познава онзи горчив вкус на буря върху устните й, казва й, че ще се прости със своята загадка, но... тя се е облегнала на него, косите й са привчесани и устните й наистина въобще не миришат на кръв, а на череши. |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6173 |
|
Адела Иванова - 2012-01-16 23:58:43 |
|
|
Добре, Георги, но трябва да разберете, че другите ви качества не могат да извинят реторическата ви прибързаност. И сега сте очертал деловито т.нар. преден план на “Марина на скалите” и сте изказал по принцип връзката му с другото, показал сте първото, второто и третото, но не и тяхната свързаност в протичането на текста. Още по-малко сте приел, че добрите текстове построяват по-пълно време, от което се нуждаем. Проблемът не е, че не приемате този възглед, а че го скривате в паратекста на обидата си. Затова и повтарям, защото е пример за онова, което твърдя отдавна – че нашите текстове, всички, и аналитичните, имат повече смислови нива.
Както е най-малко двоен и текстът на вашето уважение. Това, че ме уважавате, ни най-малко не ви пречи да поддържате връзки и символи, срещу които аз се бунтувам. Та затова властта и йерархията не могат да променят вашия вътрешен текст на правене на “себе си” и света. Нито можете да станете като мене, нито аз мога да влеза в тесните светски представи за нещата, които имате и които правите валидни с добър стил, подредба и позоваване на автортитети.
Не е ясно какво се крие под тези представи, може би нещо значително. Ясно е само, че под тях има дълбина, която не бива да се потиска с навиците на някакво казване. Всеки е такава дълбина, но не всеки се отнася с уважение към това, че тя е възможност за излаз от карцера на собствените истини. Та моето усилие е да не оставам в този карцер. Особено при вълнуващия пример на “Марина на скалите” и борбата за сложност в повечето коментари на тази сесия.
Моята борба обаче не е за каквато и да е сложност, а за по-съответна на разбирания текст. Разбира се, по-съответните сложности са повече и всеки има и право, а е и привързан към сложността, с която е привикнал. Настоявам за друго – че няма как някой да е първично интелигентен и начетен и това да гарантира разбирането на един текст. Защото в текста на неговото разбиране, първо, “се отпечатва” разбираният текст, после върху него се наслагва разбирането на разбиращия в този случай, което се смесва с т.нар. отпечатване (и то на текст, който също разбира). Но текстът на разбиращия прави и трето – потвърждава неговата компетентост.
Когато това потвърждаване се прави посредством привеждане на повече факти, потъване в избрани детайли и влизане във всякакви връзки, но не и с разделяне на казаното в текста и помисленото от разбиращия, се поражда съмнение. Колкото игриво и сложно да е казаното, то заприличва на рецензия. Защото това правят рецензентите – смесват истината на своето разбиране и истината на текста, като си помагат и с възгледа, че текстът няма определено послание, нито особено притичане. Ако изпадам в нетърпимост и преча на нещо (моля да бъда извинен, защото не бива), то е именно това.
|
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6170 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-01-15 10:40:07 |
|
|
|
|
|
|
