ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

Коментар към “Марина на скалите” от Одисеас Елитис
Екатерина Григорова

Одисеас Елитис

Марина на скалите

       Имаш този вкус на буря върху устните – Къде си ходила
       По цели дни в жестокото мечтание на камъка и на морето
       Орлоносец вятър оголи хълмовете
       Оголи чак до кокал твоето желание
(5)   И зениците ти приеха наследството на Химерата
       Набраздявайки сред пяна паметта!
       Къде е малкият септември с познати стръмнини
       Там в червеникавата пръст където си играеше загледана
       В дълбоките градинки на другите момиченца
(10) В онези кътчета където приятелките ти оставяха прегръдки розмарин

       Но къде си ходила
       По цяла нощ в жестокото мечтание на камъка и на морето
       Казвах ти в разголена вода да изброяваш светлите й дни
       По гръб да се радваш на раззоряването на нещата
(15) И пак да скиташ в жълти долини
       С детелина светлина върху гърдите – ти героиня на ямби

       Имаш този вкус на буря върху устните
       И една червена рокля като кръв
       Дълбоко в златното ухание на лятото
(20) И сред хиацинтите – Къде си ходила

       Когато слизаше в морето, в заливите с гладки камъни
       Имаше там една студена, една солена морска трева
       А още по-навътре едно човешко чувство се окървавяваше
       И ти с изненада отвори ръце и го нарече с неговото име
(25) Изплувайки ефирна в прозрачни дълбини
       Там където сияеше твоята морска звезда

       Чуй словото е мъдростта на сетните
       И времето безумен скулптор върху хората
       И слънцето над него звяр на надеждата
(30) И ти го приближаваш вкопчена в една любов
       С този горчив вкус на буря върху устните

       Лазурна до кости не очаквай друго лято
       Да преобърнат пътя си реките
       И да те отведат назад при майка си
(35) Да целунеш и други череши
       И да пътуваш яхнала мистрала


       Облегната върху скалата без минало и бъдеще
       Под угрозата на камъка с коси привчесани от бурята
       Ще се простиш със своята загадка

       Превод от гръцки: Яна Букова


Възнамерявах да не посвещавам този текст на поезията. Истина е, че считам поезията за болест, и то необикновена – едно състояние на усилен живот, което не ни позволява да пренебрегнем живота, нито да му простим след кризата, причинена, да речем, от загубата на младостта.

Без съмнение едно от силните обвинения на тази младост е изправянето на онази хищна миловидност с формата на сърце, което носим от времето на нашето детство, пред условието да съществуваме “тук” и “сега”. 

Парадоксално е, че детето сякаш сънува наяве предположенията за пълнотата на Тялото, която ще дойде с любовта, несъзнавайки как всичко в този ярък момент с мирис на вечност го изпълва с благодат: заровете на утрото или играта на светлосенки в короните на дърветата, широката, паднала със света тишина по пладне и сините, мамещи шепоти в прииждането на вечерта.

Говоря за съвършенството на пълнещия се човек, на необработения камък или посева – онзи, който поема дъжда като всеки друг, но този дъжд, който може да е всичко наоколо, го преобразява винаги, щом усети нещо диво и сладостно да се надига в гърдите му.

И ето че един ден това цвете на Тайната израства дотолкова, че листенцата му си пробиват път отвъд, жадни за свободата на въздуха и глухия звън на слънчевите туфи. 

Срещането на „блясъка на младостта”, който Елитис нарича още „блясък на грешките” с другата – вечно губеща и намираща отново семето на любовта, възмъжала или изстрадана душевност – представлява за мен поезията на Одисеас Елитис. 

Може би са малко поетите, които подобно на Елитис са успели да превърнат неопределеността на болката в неопределимост на светлината: една освободена игра на усилието, стремящо се да улови в точността на приблизителното убягващата диря на виденията. (Дали е случайно, че сюрреализмът е вече създаден, когато Елитис се „учи” от него да пише на строгата азбука на свободата?) 

Стихотворението “Марина на скалите”, преведено на български език в “Антология на Балканската поезия “Хемус” (2007) от Яна Букова, принадлежи на първата стихосбирка на Елитис “Ориентации”, издадена през 1940 г., в която поетът събира най-доброто, написано дотогава. (Също така на български език в стихосбирката със заглавие „Ориентации” от 1980 г. са включени избрани стихотворения на Елитис в превод на Марин Жечев и Михаил Берберов.) 

Всеизвестно е, или поне за онези, които са се занимавали с гръцка поезия, че тази стихосбирка, представителна за поколението на трийсетте в Гърция, се появява във време, белязано от следите на “кариотакизма” – явление, с което критиците и изследователите на междувоенната лирика пейоративно обозначават сляпото подражание на песимистичната линия, изведена до крайност в поезията на Костас Кариотакис, от страна на някои млади поети.

Именно във време на идеологическа изчерпаност и вътрешна задушливост “Ориентации” на Елитис внася нов и свеж полъх със свободното си, реещо се високо като песента на моряка от върха на мачтата, поетическо вдъхновение.    

И въпреки че по традиция свързват тази стихосбирка с възторга от светлината на гръцките море-слънце-земя, с което не мога да не се съглася, достатъчно е да прочетем едно стихотворение от „Ориентации”, каквото е “Марина на скалите”, за да разберем, че Елитис още тогава заявява себе си като сложен и изплъзващ се от леснотата на подвеждащите определения поет. 

В “Марина на скалите” склонността на тялото към повика на невероятното е изправен от силата на действащото като насрещно, а в действителност вътрешно – принадлежащо на човека – Време.  

Стихотворението, написано почти изцяло във второ лице единствено число, се обръща към един загадъчен женски образ, свързан с водната стихия и морето дори само чрез името си (Г. Папаконстантину*), което е Марина, но което може да бъде и Елени, и да бъде онази ненаситност в самотата на желанието, извисена в ширта от класовете на гласните на всички женски имена, които е обичал поетът: “Марина-а-а, Елен-и-и!”

Лирическият аз в стихотворението говори едновременно от името на жената и нейната крехка обърканост, и това на поета – чрез обръщението или съчувствието, изразено в залъгващата отвън, но винаги точна към промените на същността си яснота на „въпроса” “Но къде си ходила…”

Първият стих е сред най-важните, може би поради факта, че той се повтаря целият или видоизменен три пъти по дължината на стихотворението, споявайки така критичните моменти в драмата на съществуването с разиграната многопластовост на езика.      

Затова и не чий, а от какво, можем да предположим, че е причинен “този вкус на буря” или агония. Така в стихове 1-6 е представено вживяването и последвалата го загуба на почва от въпросите около една страст, чиято необуздана, ридаеща ненаситност, подобно на насилническата ръка на вятъра оголва “до кокал” желанието на героинята.

Този вкус, напиращ от най-дълбоките основания на плача, идва с осъзнаването на напразния копнеж на младостта да се закрепи в неосъществимото бленувано на една, въпреки всичко, безнадеждна от времето си любов („И зениците ти приеха наследството на Химерата / Набраздявайки сред пяна паметта”).

Но не са ли от паметта и болката, и спасението? Споменът за детството (общ за поета и героинята) и „малкия септември” с червеникавата пръст на хълмовете и градинките от момиченца, оставящи „прегръдки розмарин”, е въвлечен в контраста към острата болезненост отпреди в стихове 7-10. Сладостта на носталгията по детството е в магнетизма на едно „у дома”, чиято лека, ухаеща нежност блещука в светлите очертания на ефирните момичешки тела, положени в ониричния пейзаж на една действена, носталгична мечтателност (неусетно как на рамото ни е кацнал Башлар, заедно със спомена, който се мечтае).     
 
Тази идилия, подобна на максимализма от усилието да се улови за вечността един миг на истинска възхита, е нетрайна и „обречена” на споменаване. Стихове 11-16 ни връщат отново в действителността с мотива за пътуването през времето. Остротата от второто лице тук идва по-силна с назидателния тон на „въпроса”, а словосъчетанието “цяла нощ”, с което вече е завършена картината на пътуването, бива разсеяно от “раззоряването на нещата” – залъгалката на утрото, което Марина трябва да вижда през погледа на първите трепети, за да може да скита отново така, сякаш надеждата никога не е отпадала – “в жълти долини, с детелина светлина върху гърдите”. Тази именно “героиня на ямби” – на жизнения и светъл живот иска да вижда и възпява поетът, когато с още по-голяма болка и недоумение се връща към момента на съсипващата неувереност – на бурята, която кара устните на двама да изтръпнат от солта на една страст, ранена и безнадеждна като кръвта на роклята, запечатана дълбоко в златистото опиянение на лятото (17-20).

Оттук насетне усилието да бъде удържан спасителният език на детството се предава на необратимия ход на времето, в което болката от предишния въпрос зазвучава още по-настоятелно и категорично, реагирайки по този начин на спешността, с която една жена все някога ще трябва да се изправи лице в лице със собствената си история.

Омагьосана от притегателната сила на неизбежното, Марина усеща тялото си да потъва бавно в сбогуването със съня, докато една друга, мъчителна видимост, каквато е тази на настоящето, я връща трепереща към живота. Не е ли това същият “прекрасен световъртеж”, за който пише Рицос в своята “Лунна соната”?
“дълбоко, дълбоко е пропадането - дълбоко, дълбоко е издигането”.

В “Марина на скалите” (21-26 ) този световъртеж е спестен от неотклонимостта на времето, в чието морско, отворено дъно, сред пламъка на студени треви и вледеняващи течения ще се осъществи мистичната инициация или порастването на героинята. Именно там, в потръпването от една друга истина, Марина ще нарече с името й болката, преди да се извиси отново чрез захващането си към едно видение – това на сияйната морска звезда – към повърхността, която ще изравни везната на бездната с потъналия нагоре, прозрачен небесен свод.  

Вече родена от болката на любовта, Марина ще трябва да види живота в неговата определимост. Онова, което ще го направи съществуващ в целостта или нищожността на границите му – извън, а може би заедно с бляна към невъзможното, – е словото, което е “мъдростта на сетните”. Част от разбирането на тази мъдрост се състои в приемането на времето, което, като “безумен скулптор”, дълбае пътищата си върху лицата на хората. Така монолитната затвореност на “себе си” ще бъде мислена като живот само през хищната студенина на едно безпощадно слънце, наречено (нарочено?) от поета “звяр на надеждата”. Животът на героинята, човешкият живот, е подвластен на нейната светлина: той е същевременно привлечен и изложен на опасността от нея. Прихванат от лъча й, човекът отчаяно ще се мъчи да задържи невъзможната вечност на любовта, лишила го без друго от покоя на детството като най-близък до мечтата от спомена за безвремието в Едем (27-31).

Загубата на тази съвършена пълнота, пренасяна тъй възторжено и доверително в детските години сред пустошта на бъдещето, сега ще се окаже окончателна и безвъзвратна по отношение на миналото, а повелителната форма “не очаквай” ще разположи гласа на поета в стихове 32-39 в едно обемащо цялата действителност настояще, което заставя героинята да се съобрази с него, откривайки погледа и косите си за разярения вятър на времето, от което не може да се спаси.

С видението на това застинало лице, сякаш добиващо все повече цвета на скалата и вятъра, краят на стихотворението „Марина на скалите” затваря цикъла на единствено възможното време с разомагьосването на загадката, скрита в съзнанието на героинята.

***

За нас, обаче, този край поставя началото на един въпрос, засягащ отношението към поезията, каквато я вижда и създава Елитис. Това отстъпление е важно дотолкова, доколкото поезията за всеки един поет поотделно бива видяна с различно умонастроение и сетиво, а оттам и основополагането на разбирането за нея като един вид свойствена задача, която тя изпълнява, е по неотложност винаги ново. Отговорността към заниманието с поезия е друг, последващ или обратен критерий за високата оценка или признание на поетите. В това отношение Елитис е малко повече от отличник. Не само стиховете му, но и размислите в различните есета, посветени на въпросите за изкуството, говорят за осъзнатата отговорност към поетическата реч, но и за реалното, произтичащо от това, изместване на всичките нива на съществуването в едно по-сложно, по-високо и по-освобождаващо небе на световъзприятието, което действа и умира в „основите на живата материя”. В този смисъл нормата, която създава всеки един поет, в това число и Елитис, към разбирането за поезията, е загледана към историята. На фона на общото, от което е прекомпозирана, тази идеална индивидуална норма е заявка за мястото на поета в паметта на една литературна традиция.

За Елитис, който е в достатъчна степен повлиян от сюрреализма,  поетическият поглед е живото доказателство за съществуването на един различен свят. Той „унищожава самотата на елементите на познатия свят, умиротворява враждебното население, издига знамената на висотата на единствено знаме за всички хора.” (Од. Елитис, „Момичета”, Открити карти, С., НК, 1982, с. 73.)

Или, казано по-абстрактно, автентична е онази поезия, която събира в едно общо, моментно положение неща, които в други случаи изглеждат противоречиви и чужди помежду си (Елитис), докато всъщност са плод на едно и също дърво.  

„Идеалната индивидуална норма”, за която говоря и която е изградена на базата на договарянето с други, действащи като абстракции съображения, ще бъде валидна тогава, когато имаме пред себе си, а оттам и в себе си, една „свръхдействителна картина”, в която поетът има честта без да допуска каквото и да е излишество или  леснота, да направи „невидимото видимо, мисленото осезаемо, недействителното действително” (Пак там, с. 71). Отделянето на образите чрез действената фантазия на поета от сложната мрежа на сетивата скъсява до миг стъпката към свободата не само на езика, но и на непосредственото възприемане и ново-свето-образуване от страна на читателя по пътя на удоволствието и вдъхновението от прочита.  

За да бъде възможно това, езикът трябва да се измести от рамката на ежедневния разговор и да се пренесе смело в измеренията на  собствената си необятност, на живата метафора, превеждайки с цялото усилие на интуитивното съзнание, онова лирическо съвпадение, което ще свърже в едно чувство и мисъл, земя и небе, човек с човека.

И ако се върнем сега към „Марина на скалите”, ще видим колко много са примерите за постигането на тази трудна, и тъкмо затова, точна с въздействието си, простота.

В нея е заложен един основен принцип, и той е на оголването, с каквото ни съветва да пристъпваме към поезията и другият нобелист от поколението на трийсетте – Сеферис. Този принцип е мислим на едро като отношение към поезията, но също така е конкретно снет в поемата на Елитис – като действие, извършено еднократно в миналото чрез аористната форма «γύμνωσε» (оголи) в трети и четвърти стих. Така още в първата строфа разпластяването до същността на едно състояние като страстта, става причина да се свържат и преплетат в тягостно или ликуващо родство понятия, разглеждани като опозиции/свързвания от различен порядък. Тук ще спомена само най-важните, като например:

1. Природата и човекът – както се вижда още в заглавието на стихотворението. Също така още в първото изречение «Έχεις μια γεύση τρικυμίας στα χείλη» (Имаш един вкус на буря върху устните), препращането към образа на едно развълнувано море ни кара да усетим едновременно вкуса на солта, но и блудкавия и сладникав – на кръвта. Ако пристъпим само половин крачка встрани, ще установим със сигурност, че този вкус на буря, с който ни зашеметява Елитис, също както при отнемането на невинността в „сюжета” на стихотворението, става изведнъж прозаичен и близък на ежедневния тон, с който сме свикнали да назоваваме горчилката на живота. Усмивката идва, когато си спомним, че някой, и защо не някой от нас, може да крачи Μ' ένα τριφύλλι φως στο στήθος (С детелина светлина върху гърдите).

2. Неодушевено с неодушевено начало, а също и Неодушевено с одушевено – извън рамката на човешкото – начало – където богатството не само на метафорите, но и на редовото свързване на думите в словосъчетания задава фона на ониричния топос. Като цяло всички движения, в това число обратите, потрепванията и разцъфването на чувството от въздействието на образите, са дадени през съвършената хаотичност на живата природа, при това, без да можем да се откъснем нито за миг от властния дъх морето: οι κίτρινοι κάμποι (жълти долини), το χρυσάφι του καλοκαιριού (в точен превод: златото на лятото), αετοφόρος άνεμος (орлоносец вятър), διαύγεια των βυθών (прозрачни дълбини), и т.н.

3. Опозициите, свързвани с различните етапи на възрастта (по-явни и по-едри абстракции, отнесени към човешкото). Най-общо казано на такова едно основно разделение между младостта и старостта се гради цялата композиция на стихотворението. В съзряването, което е междинен стадий на това преодоляване, е заложен и краят на загадката, който съвпада с фактическия мотив за (въз)действие на поета, свързван чрез емпатията с немия, но привлечен към показ и съпреживяване, живот на героинята. Оттук и третата опозиция, която събира:

4. Двама души, разделени по полов признак (одушевено начало с одушевено – в рамките на човешкото –начало). Става дума за опозицията мъж  – жена/ мъжко – женско, отнесени към образите на поета и героинята. Също така обаче  – и в последващото (вътревидово) свързване в плана на женския пол, при което образът на жената бива разроен в прехода от детство към съзряване и старост, без да е изгубена връзката с т. 3. Такова разделяне, което подлежи на събиране, виждам и в двойката момиченце –момиченца, където всички момиченца взети заедно, подобно на благоуханна градина, излъчват миловидния си чар за очите на възхитата. (Единственото колебание, което имам по отношение на прекрасния превод на Яна Букова, са тези опоетизирани „градинки” – в оригиналния текст „κυαμώνες” – мн.ч. от „бакла”, но също и „пъпка”, „зърно”.В превода на Жечев и Берберов тази дилема е решена от размаха на мъжката фантазия, където нежните градинки са чисто и просто „едрите зърна на другите момичета”. Затова си казвам, че така или иначе Елитис е труден автор и ето защо загубата на еротичното внушение от „пъпките”, за сметка на невинната белота от цветовете на това много красиво растение, като прилежаща на собствено детското, може би не е фатална, а напротив – приносна за превода и преводача. Толкова повече, че не поставя под въпрос емпатията. Но така пък се питам защо да е тя задължително условие към всичкия живот на един, все пак откроим през зависимостта от себе си, авторов свят.)

И накрая, нека кажа най-важното, без което нито едно от горните изброявания не би имало смисъл, ако не го върна по необходимост към идеала за любовта.

Вярвам, че любовта, а също и красотата представляват върховния закон за свързване, бих казала – свръхразумното начало в поезията на Елитис. Благодарение на тях миналото и бъдещето, възможни само чрез интуициите на съзнанието, се превръщат в едно винаги живо настояще, чиято цел е да усили връзката с времето, което е единствената ни съпротива срещу смъртта. 

Влагайки всичко обично в това „забавено от ускорението си” Време (така прилично на Ноевия ковчег, но излязъл от орбита), в това число и смъртта на нашето тяло, която е обща за толкова други, с които сме свързани в живот, в сметката на съпротивата ще влезе и побратимяването с края. Този знак на помиряването на противоречията „не е нищо друго, освен движещата се статуя на живота (Марина, прикованата на скалата?), която върви напред със стъпките ни: гледа с очите ни, предлага с гърдите ни това, което един ден поетът вижда да идва с ритъма на някакъв изначален танц...” (Пак там, с. 63)

за да може колелото да се завърти отново

животът да трепне

и очите да видят... едно малко момиченце внимателно да танцува на пръсти

---
* Анализът взема за отправна точка текста, предложен от Г. Папаконстантину в: Σ. Κάντας, Δ. Κιτριώτης, Θ. Κοκοβίνος, Γ. Παπακωνσταντίνου, Κ. Σφαέλλου, Ερμηνευτικές αναλύσεις  Νεοελληνικών κειμένων,  Α’ μέρος : ποίηση – πεζογραφία, εκδ.  Πατάκη, 1984.

Изображение: Сай Туомбли, “Протей”, 1984 г.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Водя си дневник. На 08.01.2012 съм си записал в него едно изречение от „Изповедите“ на Русо, което ми беше направило впечатление. След като разказва за поредния си голям гаф пред знатен човек, когото обича и уважава и под чието покровителство в този момент се намира – в случая става въпрос за маршал дьо Люксамбур – Русо заключава следното: „Дарбите, които ми липсваха в светското общество, превърнаха в оръдие на провал дарбите, които имах дълбоко в себе си.“

Изтъкнал съм пред себе си изречението на Русо като верен принцип, който е добре да следвам, защото знам, че емоционалната ми интелигентност често отстъпва много на другата, духовната, и по този начин проваля добрите й намерения. Разбира се, веднага след това попадам на нещо неприятно, поддавам се на емоция, нарушавам желания принцип по най-баналния начин – за миг го неутрализирам с полемична реторика (която наричам за себе си „черна“) в първо вътрешен, а после и външен текст. Външния видяхте преди два дни във форума.

Какво представлява, от друга страна, тази полемична реторика? Най-общо казано, оголен дискурсивен фронт от два спорещи гласа, в които единият атакува, дразни и в крайна сметка надговаря другия. Това би могло да бъде и естествено положение на диспут, ако гласът, който надговаря, не създаваше срещу себе си в текста такъв противник, какъвто може и в името на някаква желана справедливост или истина трябва да надговори. Имитирайки диалог между равни, той всъщност създава диалог между неравни. В която имитация, впрочем, често се преобръщат ролите в някакво реално положение на неравенство.

Коментирам този проблем и по друга, по-важна причина. Всеки текст притежава такъв повече или по-малко оголен челен план, който представлява ситуация набор от моменти или набор от ситуации, хармонично и/или конфликтно свързани в едно общо времево протичане, независимо от формите на време, които поотделно те носят. Този фронт може другояче да се нарече композиция на текста, линейна структура на текста, основна организация на текста. Тя, както подчерта проф. Богданов, действително започва в един начален момент (или сюжетен епизод, ако говорим за сюжетно произведение) и завършва в друг краен. Това, което аз му отговорих в миналия си коментар остро и противопоставящо за започването и завършването на разбирането, несъвпадащи със започването и завършването на текста, е всъщност частично следствие, първо, от начина, по който е организиран този преден план на текста, и второ, от начина, по който предният план се намира в отношение с имплицираните в него или в съзнанието на читателя други планове.

Как е организиран челният план на стихотворението „Марина на скалите“? Различавам в общата ситуация два комплексни момента. Първият протича от стих 1 до стих 26. Марина, която си представяме, че стои с гръб към морето, облегната на скалите, е разпитвана и разглеждана; а може би и преди това целуната от говорителя, който знае в ст. 1 какъв е вкусът върху устните й.

Понеже този вкус, а и червената рокля на Марина подсказват нейно приключение и случила се в него промяна, следват, от една страна, въпроси за това къде е ходила, преди да дойде тук на скалата, от друга, укори, че е ходила навярно някъде другаде, а не по местата, на които е преминало детството й. Места, които имат друг вкус и друг цвят, както става ясно от кратката реминисценция на детството в стихове 7-10.

Вторият комплексен момент в стихотворението протича от стих 27 до стих 39. Наблюдаващият Марина е потвърдил за себе си наличието на промяна у нея. В тази част от текста той вещае общо какво може да се случи с Марина в бъдещето. Тя, изглежда, продължава да стои на скалите. Външно нищо не се е променило в сцената, но ролите вече са други. Сега Марина е виждана като жена. Този обаче, който я вижда, не говори за нея тъй, както би говорил, ако той беше или би могъл да бъде нейният покорител. Между тях липсва близостта, липсва натрапливият, интимен тон от първата част с неколкократно повторения въпрос „Но къде си ходила?“. Отношението в този момент е като между учен и научна загадка: студено, общо и абстрахирано. Говорещият не гледа Марина вече като това момиче Марина, а изобщо като жената Марина. Самият той на свой не говори вече като този конкретен мъж, който познава конкретната Марина, а като гадател, който познава общия ход на нещата. Сякаш преобразуването на нейната идентичност в общ тип е довело и до преобразуването на неговата в общ тип.

Съответно всяка от тези две части на стихотворението се състои от по-малки моменти, посочвани от говорителя като външни спрямо ситуацията, в която той стои пред Марина и й говори. Те са, така да се каже, моменти, принадлежащи само на Марина, а не моменти заедно на Марина и на този, който я разпитва. Прави впечатление освен това, че в първата част, посветена на конкретното момиче Марина, тези моменти са загатнати като част от природен цикъл, те създават усещане за правилно течение на времето, за обрат и повторение: денят е следван от нощ, пролетта от лято и есен. Докато във втората част на текста времето е вече изрично посочено като, първо, „безумен скулптор“ (ст. 28), и, второ, като течение, което никога не се връща назад и повтаря (ст. 32-36).

Ето в общи линии челния план на текста. Това, което ни кара да се вдълбочим в неговия прочит и да анализираме по-внимателно отделни думи, фрази и образи, пораждайки по този начин други текстове към текста на „Марина на скалите“, е, че между положението, представено в първия момент от ситуацията, и положението, представено във втория, е настъпила промяна, но тя не се обяснява и дори не се назовава пряко от текста. В първата му част говорещият като че налучква какви са причините за изменението, което вкусва и вижда върху Марина, но не може да нарече. Във втората част изменението е вече констатирано и неговото наименуване и обяснение се счита за някак ненужно и несъответно с оглед на изменената функция на говорителя – превърнал се в гадател, той може да говори само общо.

Оттук започва работата на читателя, който, ако бъде овладян от текста на Елитис, допълва, търсейки различни загатвания и двусмислия в казаното, тези неказани части, които му липсват, за да постигне желаното знание за цялото. Разбира се, има текстове, в които тази работа по допълването е повече, и други, в които е по-малко. В текста на трагедията, за който преди говорих, тя е наистина само на пръв поглед по-малко. Защо? Защото между отделните епизоди от фабулата се настаняват хоровите песни, които коментират в общи положения случващото се и така донякъде уплътняват, правят по-консистентен сюжетът, назовавайки причините нещата в света и в този тук представян свят да стават такива, каквито стават. Да, но от друга страна, в един трагически текст мотивите нещо да се случи или направи са обикновено повече и в нехармонично отношение помежду си, което нехармонично отношение също трябва да се тълкува от зрителя или читателя. Или да се подеме и развие от следващ трагически текст.

Най-малко работа един среден и некритичен читател има обикновено с памфлетните и полемични текстове като този, който наскоро пуснах. Подредени, уплътнени, свързани, ясни, в тях, външно погледнато, няма какво да се тълкува, защото всичко е изнесено отпред на текстовия фронт, всичко е казано и обяснено. Започнах с дневникова бележка, ще завърша също така с нещо лично. Уплътняващото, нареждащото и свързващото тези текстове не е нищо друго освен копнеж, който извън тях те раздробява и разпръсва. Полемиката на реторичния дискурс е особен начин да бъдеш чрез текста много силно свързан в общо време и обща ситуация с някого, с когото не си свързан или вярваш, че не си свързан извън текста. Защо се заиграх толкова дълго със значенията на новогръцките думи в рамките на тази сесия? Поради копнежа по свързаност с човек, с когото смятам, че не съм вече свързан и който, знам, че чете форума. Защо си напакостих с коментара, в който повърхностно критикувам теорията на проф. Богданов? Поради въобразена липса на внимание, която преди няколко дни изпитах силно в общите ни дела.

Копнежите са обаче измамни неща. Ту лъвове, ту капки вода, подобно на Протей те се преобразяват от форма във форма и нямат нито една материя, нито една причина. Сигурен съм, че в дъното на „Марина на скалите“ има някакъв силен и сложен копнеж на самия Елитис, както съм сигурен, че именно това е правилният начин копнежът да породи чрез текста желаната свързаност и желаното общо време. Чрез този деликатен и едновременно хапещ диалог, чрез красиво изпълненото обхващане-изплъзване между менящи се една чрез друга форми.
Тема № - 53 Коментар № - 6168 ГГ - 2012-01-14 21:37:09
Малък и може би неуместен размисъл на маркиза.
Тези толкова „коварни” прагърци. С техните много музи, специализирани във видове поезия. Как наистина да изчетем патиниралия модерното с гръцкост Елитис? Нобеловите старци и времето са ударили печата си.
Самият Елитис наверно се е питал: ще бъда ли разбиран, чувстван, видим или осезаван? Както го правят всички внимателни ваятели на думи. Тук – почитания и благодарност към Яна Букова, за богатия, вдигащ, художнически превод и последвалия еталонен коментар на отдал се преводач.
Определено, в работещата „машина на времето” на този форум овенчаният Елитис получава достойна отплата. С цената на „буря върху устни”, споделящи литература. Достойно ест.
По своя начин ще споделя. Така и не я разбрах тая моя маркизова „поезия” от коя точно муза идва, защо си диктува, както си е наумила, а после трудно се поддава на обработка. Немирница самонадеяна, същинска Марина на скалите.
Големият разговор за литературата, според мен, върви на големи обороти.
Тема № - 53 Коментар № - 6164 dekarabah - 2012-01-13 18:47:36
Вземам повод от коментара на Яна Букова, за да я поздравя и й благодаря за убедителния текст, в който тя съумя точно, а същевременно фино, да обясни решенията си относно някои трудни моменти при превода.

Преводачите от гръцки не са много, и аз съм особено щастлива от факта, че Яна, която е и сама поетеса, има класическо образование, което й позволява да тълкува в дълбочина литературата на съвременна Гърция. Имаме, следователно, всички основания, изхождайки най-вече тук и от преводите на Букова, да се радваме на нейното включване и подкрепа.

Удовлетворена съм и от начина, по който преводачката изясни употребата на думата “κυαμώνες” в текста на Елитис.

Очевидно моментът е спорен, имайки предвид, че и Константину в анализа си отдава внимание на това, че посредством бобчетата на баклата, Елитис има предвид гърдите на момичетата. Тук обаче липсва историческата насока. За което още веднъж поздравявам Яна Букова.

Запитах се единствено защо тя е останала с впечатлението, че умалителното „градинки” ми се е сторило дразнещо, при положение че не е така. Казах си, че отговорът би трябвало да е същият или подобен на онзи, който изхожда от въпроса защо, увлечена от своето вътрешно, и аз в един момент интерпретирах стиха на Сафо през „синкопирането”, вследствие на което ΟΤΤΩ ΤΙΣ ΕΡΑΤΑΙ прозвуча в отдалеченото ударно „ВСЕКИ СЕ ВЛЮБВА”. В случая имплицитните връзки, наложени от търсенето и на други възможности за тълкуването на щафетата, се изразяваха, парадоксално, в свързването на първата дума от въпросния „каталог”, която е „любов”, с последната - „охра”. Едно свързване, намерило точен израз в стиха на Елитис

„Τις αγάπης αίματα * με πορφύρωσαν (КРЪВТА на любовта ме * покри с порфира).

Всъщност, какво искам да кажа с този пример? Че всеки от нас тълкува дадени положения от контекста на някаква ситуация, която остава имплицитна по отношение на изказването. Така единствено (защото съм съгласна с Георги, че нищо не ни заставяше да бързаме, най-малкото – самото стихотворение), си обясних и малко неочаквания коментар на професор Богданов.

Отделно от това, имам чувството, че някъде по пътя на тълкуването или още в заглавния текст вече е станала ясна (за мене обаче) онази пълнота, която се изразява в интензифицирането и преобръщането на времената и “азовете” в общото времепространство на всеки прочит.

Това интензифициране или почти сетивна болезненост идва не и без помощта на своеобразното в поезията на Елитис, което се отнася до събирането на полюсното в характеристиките на свещеното и сетивното, както посочва Вангелис Атанасопулос.

Но религиозното чувство тук е свързано и с етиката, (а не толкова с техниката на автоматичното писане), която Елитис възприема от сюрреализма. Тази етика, която подхожда в най-голяма степен на собствената му идиосинкразия, позволява на поета да твори свободно, начертавайки по този начин своя път измежду така наречените σεφερικοί ποιητές (привърженици на по-консервативната и “академична” линия на поезията на Сеферис ) и крайните или правоверни сюрреалисти в лицето на Енгонопулос, Ембирикос и Рандос.

Напълно е вярно онова, което спомена Йордан в предишен коментар – че Елитис успява да избегне присмеха, на който са били подложени Енгонопулос и Ембирикос, най-вече, осмивани многократно в комичните сценки, където двама, които би трябвало да представляват поетите, си подават неразбираеми реплики. Десетки анекдоти от онова време свързват имената на тези “местни герои” със сюрреализма.

Спомням си и любовните писма на Енгонопулос до Лена Циоку, неговата втора съпруга и голяма любов, в които, наред с ослепителната тъга от любовното чувство, в един почти френски маниер, поетът, който е и художник, разкрива следите на едно, станало постоянно във времето, огорчение от неразбирането на изкуството му.

Казвам всичко това не за друго, а понеже си мисля, че за някого може да е интересно да научи нещо повече за тази „класическа”, както наричат поколението на трийсетте, епоха. Пък и завоят към историята утешава от непоносимата свръхдействителност на едно стихотворение като „Марина на скалите”. Непоносима за мен, при това може би в един почти „сензационен” – аналогичен на вицовете за сюрреалистите – смисъл на думата.

Това обаче не означава, че отказвам да продължа да говоря за стихотворението „отвътре”. Нито пък, че изключвам да го коментирам отвън, възприемайки го в неговата цялост, която включва и особеното на историческите контексти, и екзистенциалното всеобщо на абстрактното говорене. Която включва и структурите.

Няма парадокс. И не преувеличава Маркизът, за чиято подкрепа искрено му благодаря.

Благодаря и на всички коментиращи.

Сега предлагам да се възползваме от ситуацията, за която се информирах преди минути от форума, за да помислим малко по-спокойно за възможните нива в стихотворението. Казвам го не за да запазя привилегията на “милата Екатерина”, а за да видим наистина какво още може да се каже.

И добре, щом ще трябва да се успокоим, макар и с цената на собственото трагично, знаете ли къде се видях черно на бяло и ми стана смешно? В спомена за един сурикат от зоологическата градина. На лапичката му се беше закачил някакъв непредвиден сезал, и от време на време горкото животно размахваше крак, за да се освободи, след което погледът и физиономията му се връщаха към будисткото наблюдение за врагове някъде отвъд фигурите на развълнуваните зрители.

Но дотук с шегите. Ще се радвам, ако и Яна се включи отново.


***
Но 1940 г., в която са издадени Елитисовите „Ориентации” е и година, в която ще затрещят сирените на войната. Това е също и годината, в която тъкмо Елитис е започнал да чувства вниманието и обичта на критиците, които малко по малко са се престрашили да вземат „окончателно отношение” в полза на стихосбирката. Това правилно Ориентиране трябва да е означавало много, като се има предвид че на широка обществена почва сюрреалистите като Ембирикос и Енгонопулос са били осмивани. Но и войната, която все пак ще „помътни” погледа на Елитис, който ще замине за албанския фронт и ще се върне различен. Войната и зашеметените от промените и глада поети и интелектуалци около списанието на Карандонис „Неа грамата”, които се събират в университета или тайно в къщите, за да беседват при облепени със синя хартия прозорци и единствено ястие „мизерни пасти, потопени в петмез и гнило грозде”. Войната и идеите за нови списания като „Антей”, което никога няма да види бял свят. Страхът от призовката, вечерният час и новите братства – като „Кръгът на Паламас”. Нови издателства - като „Гларус”, „Приятели на книгата”, „Алфа”, „Икар”. Нова „щаб квартира” за Елитис и поета Никос Гацос в лицето на едно кафене на булевард „Стадиу”. Нови любими, които водят в това кафене. Нова и все по-голяма и шумна компания от поети като Милтос Сахтурис, Елени Вакало, Такис Синопулос и толкова други, към която веднъж просто ще се присъедини и един напълно непознат за тях музикант, който ще твърди, че между музиката и поезията има много общо и накрая ще се окаже самият Манос (Хадзидакис). Редовните събирания в петък в къщата на Ембирикос и у други приятели, където всред облаци от дим побратимените от опасността и поезията по цяла нощ ще спорят за мястото на Т. С. Елиът сред католицизма или ще обсъждат поезията на Елюар и Арагон. Където ще четат и създават своята.С „Открити карти”.


***
„Достойно ест“ е публикувана за първи път през 1959 г. У нас, освен непълния превод на Гечев, има и превод на поемата на български език от Владимир Левчев и Цветана Панициду от 1987 г.

ДОСТОЙНО ЕСТ се нарича първият от химните на Богородица, съставляващи Богородичния акатист в православната църква. Тези химни са общо 24, според 24-те букви на гръцката азбука.“, четем в обяснителната бележка от превода на Левчев и Панициду.

Първата част на поемата е ГЕНЕЗИС или „раждане“, Рождество (Христово), а и „творение“ или „Битие“. В тази част Елитис взема Старозаветната книга като модел, за да разкаже на един творчески език (езикът като инструмент на твореца) сътворяването на света като непосредствена прагматология – като факт на сътвореното в процеса на „сътворението“.
СТРАСТИ, която представлява втората част на ДОСТОЙНО ЕСТ, е свързана със Страстите Христови, както се нарича в православната църква животът на Христос от Тайната вечеря до Погребението. Това е сложно замислена композиция, дадена в „Псалми“ (в свободен стих), „Оди“, които имат сложна метрическа организация („всеки стих от първата строфа има идентична конфигурация на сричките със съответния стих във втората и т. н.) и „Четива“ - фрагменти в поетична проза.
„Тези три вида самостоятелни подразделения са подредени в симетрична композиция от три еднакви части, в които според автора са разработени следните теми: 1. Съзнанието, изправено пред Традицията, 2 – Съзнанието, изправено пред Опасността, 3 – Съзнанието, преодоляващо Опасността." (ДОСТОЙНО ЕСТ, прев. Вл. Левчев, Цв. Панициду)

ПРОСЛАВА е третата и заключителна част на поемата, която представлява „дълго изреждане на „достойни предмети“ , един своеобразен каталог от имена, дадени в именителен падеж и включени в написани в свободен стих „групи четиристишия, единични тристишия и бегло римувани двустишия“. Без да се задълбочавам в композиционните им разлики, нека кажа, че в тристишията се изброяват думи, които са достойни за прослава – дървета, цветя, момичета, острови, планини и т.н. В двустишията, които са разделени на три части, се отнасят 1 - „до малкото момиче, което ще спаси света и което е персонификация на поетическата идея “, според думите на Елитис, 2 – до Поета или Той, който е и Творецът, 3 – до самото Творение, което е Сега и едновременно с това Во веки."

И сега няколко думи за откъса от „Страсти“, започващ с изречението „За език ми дадоха гръцкия“. Редно е да се каже, че „Страсти“ е наситена от автобиографични елементи и мотиви от историята на гръцкия народ, който е и своеобразният главен герой, преведен през перипетиите на поетическото съзнание. Или пък обратното.

За съжаление или пък не, в българския език никакво „не“ (да си припомним Дерида и неговата il’ y a va d’un pas”) не е способно да попречи на крачката да бъде това, което тя в действителност представлява. Най-много да я сведем до крачка, което е умалителното от крака. Не бива да се учудваме тогава и че никой от нас не би могъл твърде лесно да се отърси от усещането, че е свързан посредством крайниците си с онова, което е самата неоспоримост или твърдостта на земята, но отново чрез тях - с твърдата и дълговременна липса на почва.

Все пак, понеже имам тук крехката привилегия да се произнеса като „за последно”, нека е второто. Не крачка и не прескачане. Това, в което предпочитам да се отнеса за момент, по отношение на самонаблюдението, е че витая над стихотворението подобно на орел (едва ли толкова красив и величествен, колкото е бил Марк Аврелий), чието око държи целта с всичките й трепети и движения. Окото е обхванало целта или „обекта“, в който са заключени началото и краят на един възторг...

Заради тази действаща илюзия също така смятам да се забавя. Но може да ме спре и бурята или облаците, над които се възнасят орлите, за да избегнат опасността - може да ме забави и липсата на така желаната видимост. Или пък да ме изнерви някоя досадна дреболия – като оня сезал, който видях закачен веднъж за крака на един сурикат в зоологическата градина. От време на време горкото животно размахваше крачето си, за да се освободи, след което погледът и физиономията му се връщаха към будисткото наблюдение за врагове някъде отвъд фигурите на развълнуваните зрители. Казвам това пак и отново, защото, въпреки намерението да се издигне, този текст ще остане верен на колебанието и единственото, за което може да надяваме, че ще допринесе, са някои по-късни изводи, породени с дискусията.
Тема № - 53 Коментар № - 6163 Екатерина Григорова - 2012-01-13 16:22:01
Извинявам се, проф. Богданов, за неуважителното изказване. Ще обмисля и ще оформя друг коментар по това, което исках да кажа за целостта на текстовете. Извинявам се и на четящите форума, както и на Екатерина за причиненото разбунване.
Тема № - 53 Коментар № - 6162 ГГ - 2012-01-13 15:22:57
Както преди време подвеждащо добре свързан беше вашият текст за Марк Аврелий, Георги, така не по-малко подвеждащо добре свързан е и този ваш коментар. Свързан от разгръщане на ясна теза и контратеза, чиито предмети са съответно моят възглед за текст и вашият възглед за съвременен поетичен текст. Още от първия абзац обаче става ясно, че ви тревожи не толкова моят въглед, който вие сте нарекал неизяснен Аристотелов, а по-скоро моето настояване, че такъв възглед е нужен.

Вярно е, че в тази страна се привикнахме да не отговаряме за това, което правим и казваме. Изграждайки във вашия коментар вашата контратеза, в която ме свързвате с Аристотел, очевидно и вие не очаквате, че някой ще се вчете в “Поетика” и няма да повярва на онова, което твърдите. Аз обаче се заемам с тези, които ще ви повярват и им казвам следното.

Някога, наистина вдъхновен от “Поетика”, започнах да различавам онова, което Аристотел не различава – действието в литературния текст от действието извън него. И не само не съм се спрял на прага на това, както казва преподавателски строго Георги, ами съм съставил работна теория, че фабулата във фабулните текстове е само едно тяхно равнище на протичане, което непременно се съчетава и преплита винаги с други.

Срам ме е да да свързвам със себе си модерното твърдение, че текстът винаги е с повече нива на протичане. Аристотелово е само “началото и краят”, залавяйки се за които Георги, разбира се, в изгода на споменатото друго, което е истинската му теза, ме изкарва неразличил се от Аристотел аристотелианец. Така е обаче - всички текстове започват и завършват и всички са и ситуации. Първото е полуаристотелово твърдение, второто не е. Ако някой амбициран като Георги, намеси цялостността, веднага ще кажа същото, което казах за действието. За нас днес има разлика между цялостността в и на каквото и да е в текста и евентуалната външна референтна цялостност, към която се отнася тази в текста.

Но да се върна към ситуацията. Ситуация има и в “Марина на скалите”. Тя не е толкова проста, диалог е с Марина, която именно в този момент е подпряна на скалата и именно в този момент е сега и тук, за разлика от други моменти, в които е била другаде и е била различна. Повтарям онова, което не приема Георги - че преди да се заровим в по-долните пластове на смисъла, някак върви да изчерпим този преден план на сегашната разбуненост на морето и буреликата Марина с миналите времена на други тихи и светли състояния на малките момичета, преди да се шмугнем в по-долните пластове на други възможни текстове, съдържащи се в този и, разбира се, не само съдържащи се, но и бъдещи.

Онова, което казах в репликата към Истинския Сократ, се отнасяше за Георги и Йордан. Не се отнасяше за милата Екатерина, която се занима и с по-предния план в стихотворението, и с по-сложния на Елитис и гръцката поезия. Защо го казах. Защото те двамата с Йордан са малко мачо-литератори, делят страстно. Делят минало и модерност, радват се на свободното казване просто така, а, ето, сега и влизането на Георги в това русло с тезата, че съвременните поетически текстове са без време и продължават безкрайно във възприятието на съвременния читател.

Не, Георги, всички текстове започват и завършват и всички протичат на повече нива, към които четящият добавя и други нива. Започва и завършва и “Марина на скалите”. Без да има фабула, макар че тя е очертана – с известно минало и възможно бъдеще. Значи е налице и шанс небързащият да долови схемата на текста. Не особено голям, както се разбира. Текстовете, също и атическите трагедии, Георги, дърпат към други текстове. Това дърпане може да се развие непосредствено - в трилогия или тетралогията. И вътре в една атическа трагедия има по-малки текстове, които дърпат към други. Но, така или иначе, ако това друго не е друга трагедия, то е вторичен обяснителен текст, който може да назовава, както убеждавам, първичния, но може и да не го прави. Все едно обаче - и в двата случая той е друг текст, друга ситуация на разбиране, нищо, че има за предмет първото, което също е разбиране.

Разбирам, Георги, че не ви се прощава с модернистическата свобода и лавирате между нея и тази схема, поддържана от мене. Проблемът е, че аз съм не само съм по-възрастен с цели 40 години, но упражнявам и власт. Затова не просто ви казвам, а ви нареждам да смятате, че всички текстове имат в себе си определено протичане и значение, които, преди да се заемем със свободното им разливане, е редно, ако не да изчерпваме, да очертаваме.

Бих казал същото и на Йордан, само че властта ми над него е по-слаба, той има право да се самоопределя. Вие обаче, който се готвите да преподавате старогръцка литература, няматe тази свобода и или трябва да се подчините, или да се откажете. Добре е, ако се подчините, да прочетете по-внимателно “Поетика” на Аристотел и да си дадете сметка и за прибързаната контратеза, и за набързо съставената теза във вашия коментар. И като направите това, което едва ли ще доведе до същите заключения, да напишете по-точен коментар.
Тема № - 53 Коментар № - 6161 Bogdan Bogdanov - 2012-01-13 13:36:09
Но в откритието, че на онова дъно, където се докосват сърцата на влюбените в образа на морската звезда, ще се осъществи разминаването на героите в небето от спомена. Единият (Тя, а всъщност Той) ще излезе порасъл и ще се запъти към мъдростта на последните (Ние всички донякъде знаем за смъртта и по-лично. Така да се каже – по неизбежно предположение. И какво знаят последните, кои са те? Потъналите завинаги в мълчание ли са, или по-скоро са онези, които са го предвкусили и могат да говорят, да творят. Може и да ги няма вече. Може да са прадедите ни. Но и живите дядовци – поетите. Или вече мъртвите поети. И да е Елитис - Творец, който създава от Логоса и е способен да се преклони пред най-незначителното нещо).
Тема № - 53 Коментар № - 6160 Bogdan - 2012-01-13 13:08:34
ГГ, намирам проблема не в самоцелното говорене.И аз не съм съгласен с вас.Не съм съгласен, че проф. Богданов не се наема да разшири Аристотеловото.Честно да призная не виждам защо го връзвате с Аристотел. Не е нужно да се разширява Аристотел. Нужно е самото разбиране да надхвърли общоприетите за България възглед нещата да се правят по един и същи начин. И т.е. форумът да бъде такъв какъвто е Литературен вестник, каквито са конференциите в СУ, каквито са сборниците и каквито сме всички ние. Ние сме еднакви. Всички тук. Никой не излиза от това българско. Не го казвам от висотата си на жител на Балтимор. Казвам го като българин.Защото ви наблюдавам как никой не успя да влезе именно в онова разгърнато и богато слово на „Какво е литература?“. Какво е литература, ГГ?
Тема № - 53 Коментар № - 6159 Истинският Сократ - 2012-01-13 00:35:35
Уважавам много тезата ви, проф. Богданов, но не я приемам напълно такава, каквато я изказвате в последния си коментар. Ще се опитам да обясня защо. Защото в този коментар, в който говорите кратко, а и в разгърнатото богато и интегрално слово на „Какво е литература?“ не се заемате, въпреки че на някои места сте на прага да го направите, да разширите и промените наследената от Аристотеловата „Поетика“, от съвременна гледна точка доста стеснена предпоставка, че истинският и добър литературен текст е този, който съдържа и представя една единна и цялостна ситуация. Цялостна не поради това, че се развива в едно време, уточнява Аристотел, а поради това, че съдържа единно действие. Тоест действие, което се състои от свързани в едно протичане начало, среда и край – начало с проявен в него проблем-лишение-страдание, среда с перипетии в търсенето на решение за този проблем-лишение-страдание, и край, в който проблемът се преодолява, или, напротив, задълбочава и преформулира.

Тази предпоставка, както е известно, превръща за Аристотел трагедията в образцов литературен текст. По-късно тя ще излъчи като образцови също приключенския и любовно-авантюрния роман. Но въпросът е до каква степен тя е валидна за литературни текстове, които подобно на поемата на Елитис нямат сюжет, не представят единно действие, не се развиват в едно ясно очертано време и пространство, и изобщо търсят повече опита на съсредоточаващото се в отделни мигове насищане и разпръсване на смисъла, отколкото опита на насоченото в една посока негово свършване и изчерпване? Или, следвайки Аристотел, не бихме определили тези текстове като съвсем литературни?

Може да ми се възрази, че доколкото участваме в нейния прочит (или в слушането и гледането) и го преживяваме като отделна ситуация, всяка литературна творба започва точно отнякъде и свършва точно някъде. Отговорът ми е, че в трагедията или в приключенския роман това „някъде“ на започването и свършването са, първо, подчертани смислово и доминантно посочени от самия текст, и, второ, в този тип произведения началото и краят на творбата като протичащо възприемане съвпадат в повечето случаи с началото и края на творбата като протичащо разбиране, докато в другия тип творби – подобни на „Марина на скалите“ - началото и краят на разбирането са субективно определени и несъвпадащи с началото и края на възприемането. Това позволява, както Йордан написа преди няколко дни, читателят да извлече от текста толкова време и толкова смисъл, колкото може; да гледа на текста като, цитирам, „гъмжащ от бъдеще“. Обратно, един епически или трагически текст по-скоро сам определя обема от смисъл и време, който адресатът ще получи, и му ги дава на мига, без да му обещава, че ще му даде още по-късно.

Когато някой гледа класическа трагедия или чете приключенски роман, погълнат изцяло от техните фабули, той е заставен да участва в протичането на сюжета и нещо повече – да го разбере като цялост с начало и край независимо от своето знание, своята нагласа или своето моментно настроение. На зрителя или читателя му се стоварва наготово цялостен и завършен смисъл, който той приема тук и сега, докато гледа, слуша или чете. А защо го приема, защо не може да гъкне и шавне, обхванат от текста? Защото в този цялостен смисъл се съдържа такова общо, което всеки може да разпознае и сподели като свое веднага – нарушено и търсещо да се възстанови щастие.

Напротив, когато някой чете модерна поема като „Марина на скалите“, той може да прекара с нея безкрайно дълго или много кратко време, да я изостави на мига, в който приключи прочитът, или да я зачита и дочита отново и отново, без да я завърши. Анализът на текста на Елитис, който сигурно е натежал на читателите на форума, беше, Истински Сократе, най-вече заради това: за да се покаже по-внимателно каква е в този така сложен и красив текст машинарията, правеща времето на разбирането толкова разтегливо и прекъсващо, с толкова меандри, толкова, в крайна сметка, криво, неограничено, неправилно по отношение на линейното време на прочита с посочими начало и край.

Мъчно е да се представи в една линейно организирана и аналитична поетика тази кривина и прекъснатост на разбирането, тези текстове с начала и краища, които не са изцяло и винаги начала и краища. Коя е първата и може би най-сериозна спънка? Според мен тази, че аналитичното разбиране, самото то линейно и насочено към решаване на практическа цел тук и сега, предварително отхвърля, както казвам – най-вече поради своята задача да даде предписание, възможността за разминаване, несъвпадане, конфликт между времето на прочита на литературния текст и времето на неговото разбиране. Аристотел е обичал толкова много трагедията не само поради нейните качества, но и защото, изглежда, е усещал, че на едно базисно ниво трагическият текст, линейно насочен в разплитането и справянето с проблем, върши същото очистване, което и неговото научно слово.
Тема № - 53 Коментар № - 6158 ГГ - 2012-01-12 23:57:01
Признавам, че и на мен ми липсват такива по-плътни моменти. Проф. Богданов, такъв по-плътен момент за мен беше първият коментар, който написахте. Знаеш, че текстът е нещо друго, но знаеш, че е и ти. Той е ти. Ти можеш също да приспиш незаконно едно 13 годишно малко зелено море. За да не ти пречи в мислите. Да не те боли. Да знаеш, че не съществува. Да си сигурен, че животът е толкова празен, колкото би бил празен. Празен така както, ако я няма онази Марина. Която вероятно говори с не-любовни думи. Да се маха. Да не я виждаш. Ти го разбираш всичко това именно защото я гледаш в устните. Не можеш да си отместиш погледа. Морската буря ти пречи да я чуеш. Не я чуваш. Само я разбираш, защото и гледаш думите. Устинте. Ако бурята беше суха, нямаше да я виждаш. Само щеше да я чуваш. Ако обречеш морето на евтаназия обаче пак ще я чуваш. Може би.
Тема № - 53 Коментар № - 6154 Истинският Сократ - 2012-01-12 17:49:05
Истински Сократе, едното не пречи на другото. Проблемът е, че коментиращите отделиха много време на вътрешното непряко казано, и с право, защото то е спорно, а на външното и видимото, а и на това, че това стихотворение е малък свят-картина сега и тук, която свършва с последния стих ne otdeliha nikakwo wreme. Елитис, цялата поезия и цялата литература са едри предикатни имена, докато "Марина на скалите" е малко конктретно тук и сега с начало и край. И поезията, и литературата се борят за такива особени пълни моменти, които започват и свършват. Ако нещо ни липсва на този свят, то е това - такива по-пълни моменти. И poisesis ни ги дава с произвежданe на poiema.
Тема № - 53 Коментар № - 6153 Bogdan Bogdanov - 2012-01-12 15:21:53
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 59212

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 5247

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 5488

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 16553

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 7461

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 11014

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 16687

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 11694

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 11291

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ. Книга първа. Втора глава. Как човек може да запази своето лично достойнство във всичко?
Коментари: 3 Прочитания: 13736

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA