ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

Коментар към “Марина на скалите” от Одисеас Елитис
Екатерина Григорова

Одисеас Елитис

Марина на скалите

       Имаш този вкус на буря върху устните – Къде си ходила
       По цели дни в жестокото мечтание на камъка и на морето
       Орлоносец вятър оголи хълмовете
       Оголи чак до кокал твоето желание
(5)   И зениците ти приеха наследството на Химерата
       Набраздявайки сред пяна паметта!
       Къде е малкият септември с познати стръмнини
       Там в червеникавата пръст където си играеше загледана
       В дълбоките градинки на другите момиченца
(10) В онези кътчета където приятелките ти оставяха прегръдки розмарин

       Но къде си ходила
       По цяла нощ в жестокото мечтание на камъка и на морето
       Казвах ти в разголена вода да изброяваш светлите й дни
       По гръб да се радваш на раззоряването на нещата
(15) И пак да скиташ в жълти долини
       С детелина светлина върху гърдите – ти героиня на ямби

       Имаш този вкус на буря върху устните
       И една червена рокля като кръв
       Дълбоко в златното ухание на лятото
(20) И сред хиацинтите – Къде си ходила

       Когато слизаше в морето, в заливите с гладки камъни
       Имаше там една студена, една солена морска трева
       А още по-навътре едно човешко чувство се окървавяваше
       И ти с изненада отвори ръце и го нарече с неговото име
(25) Изплувайки ефирна в прозрачни дълбини
       Там където сияеше твоята морска звезда

       Чуй словото е мъдростта на сетните
       И времето безумен скулптор върху хората
       И слънцето над него звяр на надеждата
(30) И ти го приближаваш вкопчена в една любов
       С този горчив вкус на буря върху устните

       Лазурна до кости не очаквай друго лято
       Да преобърнат пътя си реките
       И да те отведат назад при майка си
(35) Да целунеш и други череши
       И да пътуваш яхнала мистрала


       Облегната върху скалата без минало и бъдеще
       Под угрозата на камъка с коси привчесани от бурята
       Ще се простиш със своята загадка

       Превод от гръцки: Яна Букова


Възнамерявах да не посвещавам този текст на поезията. Истина е, че считам поезията за болест, и то необикновена – едно състояние на усилен живот, което не ни позволява да пренебрегнем живота, нито да му простим след кризата, причинена, да речем, от загубата на младостта.

Без съмнение едно от силните обвинения на тази младост е изправянето на онази хищна миловидност с формата на сърце, което носим от времето на нашето детство, пред условието да съществуваме “тук” и “сега”. 

Парадоксално е, че детето сякаш сънува наяве предположенията за пълнотата на Тялото, която ще дойде с любовта, несъзнавайки как всичко в този ярък момент с мирис на вечност го изпълва с благодат: заровете на утрото или играта на светлосенки в короните на дърветата, широката, паднала със света тишина по пладне и сините, мамещи шепоти в прииждането на вечерта.

Говоря за съвършенството на пълнещия се човек, на необработения камък или посева – онзи, който поема дъжда като всеки друг, но този дъжд, който може да е всичко наоколо, го преобразява винаги, щом усети нещо диво и сладостно да се надига в гърдите му.

И ето че един ден това цвете на Тайната израства дотолкова, че листенцата му си пробиват път отвъд, жадни за свободата на въздуха и глухия звън на слънчевите туфи. 

Срещането на „блясъка на младостта”, който Елитис нарича още „блясък на грешките” с другата – вечно губеща и намираща отново семето на любовта, възмъжала или изстрадана душевност – представлява за мен поезията на Одисеас Елитис. 

Може би са малко поетите, които подобно на Елитис са успели да превърнат неопределеността на болката в неопределимост на светлината: една освободена игра на усилието, стремящо се да улови в точността на приблизителното убягващата диря на виденията. (Дали е случайно, че сюрреализмът е вече създаден, когато Елитис се „учи” от него да пише на строгата азбука на свободата?) 

Стихотворението “Марина на скалите”, преведено на български език в “Антология на Балканската поезия “Хемус” (2007) от Яна Букова, принадлежи на първата стихосбирка на Елитис “Ориентации”, издадена през 1940 г., в която поетът събира най-доброто, написано дотогава. (Също така на български език в стихосбирката със заглавие „Ориентации” от 1980 г. са включени избрани стихотворения на Елитис в превод на Марин Жечев и Михаил Берберов.) 

Всеизвестно е, или поне за онези, които са се занимавали с гръцка поезия, че тази стихосбирка, представителна за поколението на трийсетте в Гърция, се появява във време, белязано от следите на “кариотакизма” – явление, с което критиците и изследователите на междувоенната лирика пейоративно обозначават сляпото подражание на песимистичната линия, изведена до крайност в поезията на Костас Кариотакис, от страна на някои млади поети.

Именно във време на идеологическа изчерпаност и вътрешна задушливост “Ориентации” на Елитис внася нов и свеж полъх със свободното си, реещо се високо като песента на моряка от върха на мачтата, поетическо вдъхновение.    

И въпреки че по традиция свързват тази стихосбирка с възторга от светлината на гръцките море-слънце-земя, с което не мога да не се съглася, достатъчно е да прочетем едно стихотворение от „Ориентации”, каквото е “Марина на скалите”, за да разберем, че Елитис още тогава заявява себе си като сложен и изплъзващ се от леснотата на подвеждащите определения поет. 

В “Марина на скалите” склонността на тялото към повика на невероятното е изправен от силата на действащото като насрещно, а в действителност вътрешно – принадлежащо на човека – Време.  

Стихотворението, написано почти изцяло във второ лице единствено число, се обръща към един загадъчен женски образ, свързан с водната стихия и морето дори само чрез името си (Г. Папаконстантину*), което е Марина, но което може да бъде и Елени, и да бъде онази ненаситност в самотата на желанието, извисена в ширта от класовете на гласните на всички женски имена, които е обичал поетът: “Марина-а-а, Елен-и-и!”

Лирическият аз в стихотворението говори едновременно от името на жената и нейната крехка обърканост, и това на поета – чрез обръщението или съчувствието, изразено в залъгващата отвън, но винаги точна към промените на същността си яснота на „въпроса” “Но къде си ходила…”

Първият стих е сред най-важните, може би поради факта, че той се повтаря целият или видоизменен три пъти по дължината на стихотворението, споявайки така критичните моменти в драмата на съществуването с разиграната многопластовост на езика.      

Затова и не чий, а от какво, можем да предположим, че е причинен “този вкус на буря” или агония. Така в стихове 1-6 е представено вживяването и последвалата го загуба на почва от въпросите около една страст, чиято необуздана, ридаеща ненаситност, подобно на насилническата ръка на вятъра оголва “до кокал” желанието на героинята.

Този вкус, напиращ от най-дълбоките основания на плача, идва с осъзнаването на напразния копнеж на младостта да се закрепи в неосъществимото бленувано на една, въпреки всичко, безнадеждна от времето си любов („И зениците ти приеха наследството на Химерата / Набраздявайки сред пяна паметта”).

Но не са ли от паметта и болката, и спасението? Споменът за детството (общ за поета и героинята) и „малкия септември” с червеникавата пръст на хълмовете и градинките от момиченца, оставящи „прегръдки розмарин”, е въвлечен в контраста към острата болезненост отпреди в стихове 7-10. Сладостта на носталгията по детството е в магнетизма на едно „у дома”, чиято лека, ухаеща нежност блещука в светлите очертания на ефирните момичешки тела, положени в ониричния пейзаж на една действена, носталгична мечтателност (неусетно как на рамото ни е кацнал Башлар, заедно със спомена, който се мечтае).     
 
Тази идилия, подобна на максимализма от усилието да се улови за вечността един миг на истинска възхита, е нетрайна и „обречена” на споменаване. Стихове 11-16 ни връщат отново в действителността с мотива за пътуването през времето. Остротата от второто лице тук идва по-силна с назидателния тон на „въпроса”, а словосъчетанието “цяла нощ”, с което вече е завършена картината на пътуването, бива разсеяно от “раззоряването на нещата” – залъгалката на утрото, което Марина трябва да вижда през погледа на първите трепети, за да може да скита отново така, сякаш надеждата никога не е отпадала – “в жълти долини, с детелина светлина върху гърдите”. Тази именно “героиня на ямби” – на жизнения и светъл живот иска да вижда и възпява поетът, когато с още по-голяма болка и недоумение се връща към момента на съсипващата неувереност – на бурята, която кара устните на двама да изтръпнат от солта на една страст, ранена и безнадеждна като кръвта на роклята, запечатана дълбоко в златистото опиянение на лятото (17-20).

Оттук насетне усилието да бъде удържан спасителният език на детството се предава на необратимия ход на времето, в което болката от предишния въпрос зазвучава още по-настоятелно и категорично, реагирайки по този начин на спешността, с която една жена все някога ще трябва да се изправи лице в лице със собствената си история.

Омагьосана от притегателната сила на неизбежното, Марина усеща тялото си да потъва бавно в сбогуването със съня, докато една друга, мъчителна видимост, каквато е тази на настоящето, я връща трепереща към живота. Не е ли това същият “прекрасен световъртеж”, за който пише Рицос в своята “Лунна соната”?
“дълбоко, дълбоко е пропадането - дълбоко, дълбоко е издигането”.

В “Марина на скалите” (21-26 ) този световъртеж е спестен от неотклонимостта на времето, в чието морско, отворено дъно, сред пламъка на студени треви и вледеняващи течения ще се осъществи мистичната инициация или порастването на героинята. Именно там, в потръпването от една друга истина, Марина ще нарече с името й болката, преди да се извиси отново чрез захващането си към едно видение – това на сияйната морска звезда – към повърхността, която ще изравни везната на бездната с потъналия нагоре, прозрачен небесен свод.  

Вече родена от болката на любовта, Марина ще трябва да види живота в неговата определимост. Онова, което ще го направи съществуващ в целостта или нищожността на границите му – извън, а може би заедно с бляна към невъзможното, – е словото, което е “мъдростта на сетните”. Част от разбирането на тази мъдрост се състои в приемането на времето, което, като “безумен скулптор”, дълбае пътищата си върху лицата на хората. Така монолитната затвореност на “себе си” ще бъде мислена като живот само през хищната студенина на едно безпощадно слънце, наречено (нарочено?) от поета “звяр на надеждата”. Животът на героинята, човешкият живот, е подвластен на нейната светлина: той е същевременно привлечен и изложен на опасността от нея. Прихванат от лъча й, човекът отчаяно ще се мъчи да задържи невъзможната вечност на любовта, лишила го без друго от покоя на детството като най-близък до мечтата от спомена за безвремието в Едем (27-31).

Загубата на тази съвършена пълнота, пренасяна тъй възторжено и доверително в детските години сред пустошта на бъдещето, сега ще се окаже окончателна и безвъзвратна по отношение на миналото, а повелителната форма “не очаквай” ще разположи гласа на поета в стихове 32-39 в едно обемащо цялата действителност настояще, което заставя героинята да се съобрази с него, откривайки погледа и косите си за разярения вятър на времето, от което не може да се спаси.

С видението на това застинало лице, сякаш добиващо все повече цвета на скалата и вятъра, краят на стихотворението „Марина на скалите” затваря цикъла на единствено възможното време с разомагьосването на загадката, скрита в съзнанието на героинята.

***

За нас, обаче, този край поставя началото на един въпрос, засягащ отношението към поезията, каквато я вижда и създава Елитис. Това отстъпление е важно дотолкова, доколкото поезията за всеки един поет поотделно бива видяна с различно умонастроение и сетиво, а оттам и основополагането на разбирането за нея като един вид свойствена задача, която тя изпълнява, е по неотложност винаги ново. Отговорността към заниманието с поезия е друг, последващ или обратен критерий за високата оценка или признание на поетите. В това отношение Елитис е малко повече от отличник. Не само стиховете му, но и размислите в различните есета, посветени на въпросите за изкуството, говорят за осъзнатата отговорност към поетическата реч, но и за реалното, произтичащо от това, изместване на всичките нива на съществуването в едно по-сложно, по-високо и по-освобождаващо небе на световъзприятието, което действа и умира в „основите на живата материя”. В този смисъл нормата, която създава всеки един поет, в това число и Елитис, към разбирането за поезията, е загледана към историята. На фона на общото, от което е прекомпозирана, тази идеална индивидуална норма е заявка за мястото на поета в паметта на една литературна традиция.

За Елитис, който е в достатъчна степен повлиян от сюрреализма,  поетическият поглед е живото доказателство за съществуването на един различен свят. Той „унищожава самотата на елементите на познатия свят, умиротворява враждебното население, издига знамената на висотата на единствено знаме за всички хора.” (Од. Елитис, „Момичета”, Открити карти, С., НК, 1982, с. 73.)

Или, казано по-абстрактно, автентична е онази поезия, която събира в едно общо, моментно положение неща, които в други случаи изглеждат противоречиви и чужди помежду си (Елитис), докато всъщност са плод на едно и също дърво.  

„Идеалната индивидуална норма”, за която говоря и която е изградена на базата на договарянето с други, действащи като абстракции съображения, ще бъде валидна тогава, когато имаме пред себе си, а оттам и в себе си, една „свръхдействителна картина”, в която поетът има честта без да допуска каквото и да е излишество или  леснота, да направи „невидимото видимо, мисленото осезаемо, недействителното действително” (Пак там, с. 71). Отделянето на образите чрез действената фантазия на поета от сложната мрежа на сетивата скъсява до миг стъпката към свободата не само на езика, но и на непосредственото възприемане и ново-свето-образуване от страна на читателя по пътя на удоволствието и вдъхновението от прочита.  

За да бъде възможно това, езикът трябва да се измести от рамката на ежедневния разговор и да се пренесе смело в измеренията на  собствената си необятност, на живата метафора, превеждайки с цялото усилие на интуитивното съзнание, онова лирическо съвпадение, което ще свърже в едно чувство и мисъл, земя и небе, човек с човека.

И ако се върнем сега към „Марина на скалите”, ще видим колко много са примерите за постигането на тази трудна, и тъкмо затова, точна с въздействието си, простота.

В нея е заложен един основен принцип, и той е на оголването, с каквото ни съветва да пристъпваме към поезията и другият нобелист от поколението на трийсетте – Сеферис. Този принцип е мислим на едро като отношение към поезията, но също така е конкретно снет в поемата на Елитис – като действие, извършено еднократно в миналото чрез аористната форма «γύμνωσε» (оголи) в трети и четвърти стих. Така още в първата строфа разпластяването до същността на едно състояние като страстта, става причина да се свържат и преплетат в тягостно или ликуващо родство понятия, разглеждани като опозиции/свързвания от различен порядък. Тук ще спомена само най-важните, като например:

1. Природата и човекът – както се вижда още в заглавието на стихотворението. Също така още в първото изречение «Έχεις μια γεύση τρικυμίας στα χείλη» (Имаш един вкус на буря върху устните), препращането към образа на едно развълнувано море ни кара да усетим едновременно вкуса на солта, но и блудкавия и сладникав – на кръвта. Ако пристъпим само половин крачка встрани, ще установим със сигурност, че този вкус на буря, с който ни зашеметява Елитис, също както при отнемането на невинността в „сюжета” на стихотворението, става изведнъж прозаичен и близък на ежедневния тон, с който сме свикнали да назоваваме горчилката на живота. Усмивката идва, когато си спомним, че някой, и защо не някой от нас, може да крачи Μ' ένα τριφύλλι φως στο στήθος (С детелина светлина върху гърдите).

2. Неодушевено с неодушевено начало, а също и Неодушевено с одушевено – извън рамката на човешкото – начало – където богатството не само на метафорите, но и на редовото свързване на думите в словосъчетания задава фона на ониричния топос. Като цяло всички движения, в това число обратите, потрепванията и разцъфването на чувството от въздействието на образите, са дадени през съвършената хаотичност на живата природа, при това, без да можем да се откъснем нито за миг от властния дъх морето: οι κίτρινοι κάμποι (жълти долини), το χρυσάφι του καλοκαιριού (в точен превод: златото на лятото), αετοφόρος άνεμος (орлоносец вятър), διαύγεια των βυθών (прозрачни дълбини), и т.н.

3. Опозициите, свързвани с различните етапи на възрастта (по-явни и по-едри абстракции, отнесени към човешкото). Най-общо казано на такова едно основно разделение между младостта и старостта се гради цялата композиция на стихотворението. В съзряването, което е междинен стадий на това преодоляване, е заложен и краят на загадката, който съвпада с фактическия мотив за (въз)действие на поета, свързван чрез емпатията с немия, но привлечен към показ и съпреживяване, живот на героинята. Оттук и третата опозиция, която събира:

4. Двама души, разделени по полов признак (одушевено начало с одушевено – в рамките на човешкото –начало). Става дума за опозицията мъж  – жена/ мъжко – женско, отнесени към образите на поета и героинята. Също така обаче  – и в последващото (вътревидово) свързване в плана на женския пол, при което образът на жената бива разроен в прехода от детство към съзряване и старост, без да е изгубена връзката с т. 3. Такова разделяне, което подлежи на събиране, виждам и в двойката момиченце –момиченца, където всички момиченца взети заедно, подобно на благоуханна градина, излъчват миловидния си чар за очите на възхитата. (Единственото колебание, което имам по отношение на прекрасния превод на Яна Букова, са тези опоетизирани „градинки” – в оригиналния текст „κυαμώνες” – мн.ч. от „бакла”, но също и „пъпка”, „зърно”.В превода на Жечев и Берберов тази дилема е решена от размаха на мъжката фантазия, където нежните градинки са чисто и просто „едрите зърна на другите момичета”. Затова си казвам, че така или иначе Елитис е труден автор и ето защо загубата на еротичното внушение от „пъпките”, за сметка на невинната белота от цветовете на това много красиво растение, като прилежаща на собствено детското, може би не е фатална, а напротив – приносна за превода и преводача. Толкова повече, че не поставя под въпрос емпатията. Но така пък се питам защо да е тя задължително условие към всичкия живот на един, все пак откроим през зависимостта от себе си, авторов свят.)

И накрая, нека кажа най-важното, без което нито едно от горните изброявания не би имало смисъл, ако не го върна по необходимост към идеала за любовта.

Вярвам, че любовта, а също и красотата представляват върховния закон за свързване, бих казала – свръхразумното начало в поезията на Елитис. Благодарение на тях миналото и бъдещето, възможни само чрез интуициите на съзнанието, се превръщат в едно винаги живо настояще, чиято цел е да усили връзката с времето, което е единствената ни съпротива срещу смъртта. 

Влагайки всичко обично в това „забавено от ускорението си” Време (така прилично на Ноевия ковчег, но излязъл от орбита), в това число и смъртта на нашето тяло, която е обща за толкова други, с които сме свързани в живот, в сметката на съпротивата ще влезе и побратимяването с края. Този знак на помиряването на противоречията „не е нищо друго, освен движещата се статуя на живота (Марина, прикованата на скалата?), която върви напред със стъпките ни: гледа с очите ни, предлага с гърдите ни това, което един ден поетът вижда да идва с ритъма на някакъв изначален танц...” (Пак там, с. 63)

за да може колелото да се завърти отново

животът да трепне

и очите да видят... едно малко момиченце внимателно да танцува на пръсти

---
* Анализът взема за отправна точка текста, предложен от Г. Папаконстантину в: Σ. Κάντας, Δ. Κιτριώτης, Θ. Κοκοβίνος, Γ. Παπακωνσταντίνου, Κ. Σφαέλλου, Ερμηνευτικές αναλύσεις  Νεοελληνικών κειμένων,  Α’ μέρος : ποίηση – πεζογραφία, εκδ.  Πατάκη, 1984.

Изображение: Сай Туомбли, “Протей”, 1984 г.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Вместо да кажа лека нощ и да се отдам на заслужена почивка... Ще докарам един въпрос. Въпреки че "тази буря не би могла да е някоя суха вихрушка навътре в сушата" (Яна), "Може ли (Марина) да бъде толкова гола, или напротив е само разрошената фигура с буря на устните?" (Проф. Б. Богданов)?!
Тема № - 53 Коментар № - 6152 Истинският Сократ - 2012-01-12 08:55:50
И аз Честитя на Яна Букова Новата година и силно й благодаря за отговора по въпросите, които поставих. Тe бяха наистина реторически и целта беше да размърдат текста на стихотворението от "ступора" на превода. Но благодаря и за великолепния ред в тона на Яна.
Тема № - 53 Коментар № - 6151 Bogdan Bogdanov - 2012-01-12 07:45:31
Честита и спорна година на всички участници във форума!

Благодаря на Георги Гочев, който ми прати линк към този толкова интересен диалог и ме покани да се включа.

Като преводач на разглеждания текст бих искала да кажа няколко думи именно върху трудностите и дилемите на предаването му на български. Още повече, че тази проблематика беше нееднократно поставена по един съществен и създаващ най-благоприятните условия за разговор начин.

Започвайки с благодарност към Екатерина Григорова за хубавите й дума за превода, бих искала да хвърля светлина върху едно спорно и наистина трудно място, на което тя се спира: “дълбоките градинки” - „τους βαθιούς κυαμώνες”.
Думата „κυαμώνες” наистина произлиза от „κύαμος” - „бакла”, „зърно”, но не представлява множественото й число. Κυαμώνες е мн.ч. на κυαμών (или в по-съвременен вариант κυαμώνας), което означава “място, засадено с бакла”, “градина с бакла”, както ροδώνας e място, засадено с рози, розова градина или αμπελώνας e място, засадено с лози, лозе. Κυαμών е красива и рядка дума, среща се у Теофраст и Страбон, дава едновременно асоциация с градината, насаждението и самото растение бакла и наистина “троши зъбите” на всеки преводач, който, за да избегне описателна и отблъскващо тромава фраза е принуден да избере между двете. Та тази именно - буквално преведено - “градина с бакла” Елитис нарича “дълбока”. (Неизвестно защо думата е постоянно пренебрегвана – и в предишния български, и в английския превод, и в анализа.)
И така, кое е това дълбоко местенце у едно момиче, тази градинка в която има зрънце, бобче, пъпчица? Което Марина вижда у своите приятелки, загледана надолу («θωρώντας προς τα κάτω» казва Елитис) докато си играят?
Образът телесен, силно еротичен.
Вариантът на Жечев и Берберов „едрите зърна на другите момичета” е един достоен опит да се запази тази еротика. Но и да се спести нейната почти болезненост. Жечев и Берберов в някакъв смисъл смекчават и обезопасяват радикалната рисковост на образа, подменяйки еротичния обект на погледа, но и придавайки му по-пищна женственост. Момичетата в техния превод изглеждат доста по-възрастни. Септември обаче е малък, приятелките си играят, клекнали в пръстта, това е все още детство или поне краят му.
Отхвърляйки още от началото дисонансно грубата дума “бакла”, както асоциативните възможности на зрънцето или пъпката, се спрях на “дълбоките градинки”, което сама загатва образа, и то така леко, че е възможно да остане неразличим. Но също толкова едва загатнат, почти мимолетен е и в гръцкия оригинал.
Съгласна съм с Екатерина Григорова, че думата “градинка” притежава някаква дразнеща умилителност, но в посочения по-горе контекст ми се стори неуместно да я употребя по друг начин, освен в умалителната форма.

И, приключвайки с това уточнение, което ми се струва само една подробност спрямо чувствителния анализ на Екатерина Григорова, бих искала да кажа, че съм съгласна с определението на текста й като “телесен”. При все че храня граничеща с неприязън подозрителност към това прилагателно, което щедро се раздава когато имаме нещо, писано от жена. В случая съм съгласна и приемам това определение, защото телесен е самият текст на Елитис. Това красиво женско същество, наречено Марина (любима /Сфинкс /Света Марина или по какъвто друг начин бихме поискали да я определим, без никое добавяне да отхвърля предходното), присъства от плът и кръв, с вкус и сокове, достъпно не само за погледа, но и за всяко друго осезание. То е постоянен обект на желанието, не символ, нито абстракция. Именно този еротизъм от срещата на мъжкия поглед и пулсиращо-живото женско тяло в текста е усетен от Екатерина Григорова в нейния коментар и задава в голяма степен подхода и тоналността му.


Едно наистина благодатно основание за продължаване на диалога върху проблематиката превода ми дават забележките, изказани от професор Богданов. Това е един рядък и щастлив случай, в който критически наблюдения върху мой преводен текст са изложени по същество, с конкретни примери и предложения, без абстрактна пожелателност, позволявайки ми по този начин да говоря за преводаческите си избори и решения така, както винаги съм мечтала да имам възможност – строго в полето на текста, върху ясно назовани текстови ситуации.
Преди всичко смятам за изключително важна, бих казала фундаментално важна, поставената от професор Богданов тема за многоплановото “втечняване” на думите и фразите в оригинала и тяхното често пъти почти еднопосочно “втвърдяване” при превода. И бързам да изложа своята теза: всяка критика върху “твърдостта” на думата и фразата в превода изглежда като критика на самия факт, че това е превод, критика на самия акт на превеждане. Защото по своята природа преводът е “втвърдяване”. “Твърдостта” е естественото агрегатно състояние преводния текст. Смисловата флуидност на фразата, преливането на думата във всичките й възможни значения неизбежно “замръзват”, “фиксират се” в момента на превода, защото неизбежно по естеството си преводът е избор. И то избор винаги “ези-тура” (но без случайността), “или-или”. Една дума може да има множество смисли, но й е позволена само една единствена “истина” в преводния текст. Там, където фразата “трепти” между различни асоциативни възможности, преводачът е принуден да я “прикове” с едно единствено решение. То може да бъде успешно или не, но винаги притежава недостатъка, че е единствено, и затова по естеството си ограничаващо, “втвърдено”.
Това, разбира се, не означава, че преводът като текст не може да бъде многопластов, богат, смислово многопосочен, красиво флуиден в отворената си многозначност. Всяко сравнение с оригинала обаче, особено на лексикално ниво, неизбежно подчертава природната му “застиналост” и “втвърденост”. Затова и при такова сравнение той е винаги уязвимо крехък, чупливо незащитен пред всяко запитване “защо това, а не друго”.
Аз осъзнавам, разбира се, че повечето от въпросите на професор Богданов върху преводния текст са в голяма степен риторични, имащи за цел да стимулират и дадат нови насоки на анализа. Но аз бих искала да се “престоря”, че са отправени лично към мен и подхода на превода ми, и да им отговоря един по един, защото от една страна те ми дават възможността да покажа на практика неизбежния механизъм на “втвърдяването”, и от друга, защото вярвам, че споделянето на преводаческите ми дилеми при тези няколко наистина трудни места в стихотворението, би могло да обогати централната тема на дискусията.
Започвам, разбира се, с посоките.

Защо “Ориентации”, а не “Посоки”
Дори в името на максимална отвореност и флуидност на смисъла, двете думи би било трудно да се приемат като взаимно заменими. Посоката присъства като даденост, която може да бъде използвана, може и не, в ориентацията винаги има елемент на избор, стремеж към правилност (каквото и да означава това). Посоката просто съществува, ориентацията е намеса, решение, позиция. Светът е пълен с посоки, но не може да се назове пълен с ориентации (нито животът, нито човекът). Речниковият избор е направен още от Елитис и този избор е идеологически. Но ако все пак вариантът “ориентации” би могъл да бъде обвинен, че звучи “плоско” на български (ако правилно съм разбрала това означава “натрапливо еднопосочно”, “еднозначно практично” - думата все пак е една не особено красива чуждица), то вариантът “посоки” в неутралната си всеотвореност съществува реална опасност да звучи безлично. Заглавие като “Посоки” би изглеждало като нещо неведнъж чуто, безучастно познато, незапомнящо се – така или иначе посоките винаги и без усилие са много. Неестественото, почти дразнещо множествено число на “Ориентации”, в което думата се самооспорва и подкопава собственото си значение, ми се струва много по-близко до оригинала и то не в някакъв закостенял стремеж към речниково съответствие, а в чисто поетичната си динамика.

Защо “разголена” вода
Не би могла да е “гола вода”, поне на български. Дори контекстът да е толкова силен, че почти да премахва опасността четящият да се подхлъзне и да смени ударението на “вода”, изразът смятам за нужно да бъде избегнат. (Основанията за преводачески избор понякога може да са дребнави, но не спират да бъдат основания. Подобна е и причината да избягна директния превод на красивата фраза «στο χρυσάφι του καλοκαιριού» - “златото на лятото” прави на български една дразнеща полурима, която предпочетох да не допусна.)
Заедно с това самият Елитис не използва думата “гола” (γυμνό), а “съблечена” (γδυτό) - по мое лично мнение именно за да избегне асоциация с “голата истина” и символичен прочит на пасажа.
Но в какъв смисъл “съблечена”? На български съществува двойственост: свалена като покривало от нечие тяло, т.е. съблечена като дреха или свалила покривалото си, т.е. съблечена като жена? “Разголена” ясно заявява второто, както и гръцкият текст.
И все пак каква е тази “разголена вода”? Дали е водата, освободена от пяната си след края на бурята, в която Марина брои миговете на спокойствие? Или е “разголена”, защото съдържа голото тяло на Марина, която брои отраженията си? При всички случаи това е тихо-неподвижна, както я определя и проф. Богданов, огледална вода.
Еротичната температура в “разголена вода” е наистина по-висока от тази на неутралната фраза “γδυτό νερό” – женският род на думата “вода” на български позволява това, но не по-висока от еротичната температура на целия пасаж и стихотворението изобщо. Защото веднага следващият стих е: “По гръб да се радваш на раззоряването на нещата”, което е възможно да е развиделяването след съня, но напълно възможно е да бъде любовен акт (не непременно физически), едно оргазмено просветление, екстатично познание.


Защо времето е “скулптор”
Не би могло да е “ваятел” не поради прекомерната поетичност на думата. Ваятелят изпипва нещата, ювелира нещата, изглажда ги, прави ги красиви. Не това прави времето, което оформя хората. Дори когато следите му създават красота, тази красота е груба, с “едрото длето”, жестока, набраздена, пълна със следи от наранявания. В нея няма и следа от изгладеност. (Впрочем, струва ми се неслучайно, че съвременният скулптор не може да бъде назован “ваятел”, нито модерната скулптора - “изваяна”. А Елитис е автор на модерността.) Ваятелят, създаващ по смисъла на думата единствено и само хармония, не би могъл да е “безумен”. Но времето, скулпиращо хората, работи върху тях по един яростен, безумен, неконтролируем начин (всичко, което би могло да означава на гръцки «παράφορος»). Тази груба, почти занаятчийски звучаща дума “скулптор” е единствената способна да покаже следите на времето върху човека – поне според моя собствен поетичен усет.

Защо бурята не е “морска”
«Τρικυμία» - думата, която използва Елитис е наистина именно морска буря, силно и опасно вълнение в морето. Просто “буря” на български е нещо доста по-общо. Но Марина е на скалите, морето се споменава още в следващия стих, тази буря не би могла да е някоя суха вихрушка навътре в сушата. Вкусът й е разпознаваем, Екатерина Григорова го е назовала: “вкуса на солта, но и блудкавия и сладникав – на кръвта”. Същевременно “τρικυμία” носи и своите допълнителни значения: “силно вълнение, смут от някакво събитие”, “изпитание, житейска буря”. Защо с определението “морска” натрапчивият вкус на сол да надвие и заличи всички останали възможни вкусове: на вълнение, уплаха, възторг, екстаз, опасност, оцеляване, които би могло да има върху устните си едно момиче, минало през бурята, каквато и да е тази буря?

Тук спирам, с ясното усещане, че прекомерната изчерпателност на изказването ми може би вече отдавна да е натежала. Искрено благодаря на професор Богданов за анализа, който ми позволи да вляза в този диалог.
Не знам дали преводът е “най-дълбокият прочит”, както казват, но със сигурност е един дълго търсен и многократно премислян прочит. Надявам се споделянето на гледната ми точка като преводач на текста да спомогне поне малко за разширяването на дискусията.

Яна Букова
Тема № - 53 Коментар № - 6150 Яна Букова - 2012-01-12 01:17:22
Дръзка, но чудно узряла красота има във вашето “гръцко пътуване”, уважаема Екатерина!
Защо да Ви смути „квантовото” пропадане из поетичните телепатии, в случая на „…Елитис - Творец, който създава от Логоса и е способен да се преклони пред най-незначителното нещо”, до което сама ни довеждате. Изчитам текстовете – ваши и на вашите колеги – и си мисля, че не съм прекалил в онзиденшното си предположение, че в земите на Омир и Архилох много души биха се възрадвали. Както го правим и ние тук. В „смешно-ненавременните” опити да обясним нещичко за поезията, за „квантовото” като цяло в литературата, в слоевете на словото.
Тъй или иначе, по мое лично виждане, тази дискусия се движи в известна опозиция, както го прави и самата физика между Нютон и Айнщайн. В същото време, някак преплетено и преобръщащо, разменящо „полюсните” знаци на представа-миналост, надставяне-модерност и незавършеност-идващо. Ето на това му се казва - дървена философия, но маркизът не е от срамежливите и се подписва под казаното „със свои думи”. Защо го прави ли? Първо, защото дълбочината и непрестореното усърдие, с които във форума се разговаря за знаците, подмолите и дългите осветяващи тайни на словесността ме разпъпи за по-спокойно оцеляване в „материален” и тичащ нанейде живот. И после, представете си радостта на маркиза, вехт и непроизводителен стихоплетец, когато се обмислят същностите и цените на поетичното, в което и той е погубил малко, но щастливо време.
И пишете, пишете! Младостта умее квантовия разпад по-мощно. За подреждането на разбитото са по-късните години.
Искрено възхищение!
Тема № - 53 Коментар № - 6149 Dekarabah - 2012-01-11 22:02:19
"Катя казва" и "Катя показва". А малкото зелено море е само на 13 г.
Тема № - 53 Коментар № - 6148 Истинският Сократ - 2012-01-11 21:30:29
Катя казва няколко важни неща в последния си коментар. Ще ги извадя от него и ще ги допълня, за да ги коментираме и използваме и по-нататък.

1. Литературата непременно се явява под перото на един талантлив поет или писател като вторичен език (или език-мит), който съдържа подбран набор от думи, фрази и образи, считани за носители на основен смисъл (това което Катя другояче нарича „ключове“). Този сякаш съкратен и обеднен от писателя език, от друга страна, често развива претенцията, че изразява, благодарение на един вид символно дестилиране и концентриране на значенията на думите и образите, целия говорим език – не само в синхронен, но и в диахронен план. „Достойно ест“, несъмнено най-мащабната поема на Елитис, може да се разглежда именно в тази насока. Това е текст, който, както се вижда от цитираната част от „Страсти“, като че ли иска да съдържа в себе си целия гръцки език от Омир до Соломос.

2. Може би Елитис действително е желаел да бъде разпознаван като сюрреалист. Така или иначе, по-вярно и умерено казано ми се струва, че е желаел да се харесва на западните читатели и да бъде поставян редом до техните модерни поети. Затова е ползвал сюрреализма и вълната на оприличаването повече като външна форма, отколкото като водеща идея за литературата. Защото като идея Елитис, струва ми се, прилича повече на национален поет от края на XIX в. От дадените до този момент немалко примери виждате, че той изгражда себе си като отличаващ се автор успоредно с грижата да отличи гръцкия език и гръцката литература като нещо самостойно. При това в епоха, в която доминира схващането за един вид световна, над-национална поезия.

3. Катя показва, че един литературен текст бяга в щафета с други литературни текстове – първо, на самия автор, после, на литературата, в която той конкретно твори, най-сетне, на литературата изобщо. Но същото той прави и вътре в себе си като бяга с лицата и енергиите на различни речи, които на моменти се докосват и свързват, за да си подадат смисъла. Голямата сила на „Марина на скалите“ е, че неговата екзистенциална платформа съвпада с това, което текстът прави като текст: преминаването от една възраст в друга се демонстрира като преминаване от едно историческо ниво на гръцката реч в друга, обрулването и оголването от ветровете на любовта като оголване и обрулване на значенията на думите, ситуациите на прекъсване или преплитане в живота като ситуации едновременно на монолог и диалог, като преливащи положения, в които образите са ту само това, което са, ту много други неща.
Тема № - 53 Коментар № - 6147 ГГ - 2012-01-11 20:48:33
Не мога да не отговоря дълго на прекрасните ви коментари.

Съгласна със с Георги за определянето на нормата тук като сплав от димотики и един друг език, който не е точно катаревуса, но идва от недрата на историята – на живата история на езика – като израз на осъзнатото наследство.
Благодаря и на Данчо, който вдигна голямото платно на смъртта, казвайки че „Марина…” е „апотеоз на издръжливостта на любовта. На любовта към бога. И това е и човешката загадка. Човекът е издръжлив. А разгадаването на загадката става чрез смъртта.”

… И е само донякъде свободно за интерпретации. „Марина” минава като кораб на отвъдното през целия корпус на „любовното стихотворение”, за да му завещае блясъците на издръжливостта. Ще видим тази издръжливост, спомената от Елитис като „твърдост” по-надолу.

И така, бяха изречени няколко важни думи: Елитис, Марина, Елюар, Химера, щафета. А също и ключ.
Хващам се за последната, доколкото е мой ред да поема щафетата и да декодирам един момент от заглавния текст, който оставих завоалиран, но той е важен ключ към разбирането на поезията у Елитис.

Другата стъпка ще бъде да довърша започната работа по "ДОСТОЙНО ЕСТ" и втората част на "СТРАСТИ", която Георги е качил и която най-вече имах предвид, говорейки за изобретението на поета в контекста на езиковата норма. Фактически говорейки за неговата индивидуална норма, която се изразява в страстта към езика като преживяване на Историята (живата, а не охладената истина) и едновременно с това – като творене на историята – Ποίηση, мислено през ефекта на Ποίημα. Но както името, така и проекциите на Марина могат да се видят навсякъде в поезията на Елитис. Марина обаче е намерила “официално” мястото си и в каталозите, които са най-безумният и смел опит на Елитис да разкрие докрай картите, строявайки в колони за очите на всички думите, които представляват инструментариума, с който работи поетът в “Ο ΜΙΚΡΟΣ ΝΑΥΤΙΛΟΣ”. Тези думи не са произволни, а намерени с усилието на действеното съзнание.

Сега – за въпросния ключ. Помните ли малката балерина от края на заглавния текст? Тя е този ключ – фигурката на малкото момиченце, която е символ на поезията у Елитис (ГЕРОИНЯ НА ЯМБА). В откъса, който съм дала непосредствено преди картината с танцуващото момиченце, се съдържа и годишното време, което в “Марина…” представлява малкия Септември – с все по-късите дни, търкулнати по онова нагорнище, дето ще отведе героинята на дъното на едно море, а то ще се окаже не-бе, в момента в който невидимото докосване на морската звезда я превърне в небесна. Кой докосва тази звезда? И не се ли срещат там – в това завъртане на небесата героите на действащия спомен? Преди “малкият Септември” пък имаме онзи откъс с Химерата. Гръцкият текст е: „Κι οι κόρες των ματιών σου πήρανε τη σκυτάλη της Χίмαιρας”. Буквално: „И зениците на очите ти поеха щафетата от Химерата”.

Предлагам да не изключваме възможността Химерата, макар и изписана с главна буква, да е и онази неосъществима мечта, онова Неуловимо, което гони Поетът в едно друго стихотворение на Елитис. Да е онова “Съвършено” (Το Τέλειο), което се явява като отблясък, който „идва от далечината като неизлечима носталгия”. Το Τέλειο от „Το φωτόδεντρο” („дърво от светлина” – неологизъм или видение на Елитис), е изписано също с главна буква – като Химерата в „Марина...”. Затова нека все пак се съгласим, че извън значенията от митологията (ха-ха, извън!) χίмαιρα означава и нещо неосъществимо - блян или утопия в живия новогръцки от времето на Елитис. С две думи, предлагам да приемем, че Елитис е имал предвид всичките тези значения. Така или иначе той играе тази игра толкова пъти, колкото е необходимо, за да си представим, че се е превърнала в смисъл на живота му (преувеличено, разбира се), доколкото и блянът, и Сфинксът държат загадката – на мисленото като несъществуващо и на съществуващото. Сфинкс я държи, но във всеизвестен смисъл се разделя с нея при разгадаването й от Едип.

И така това невидимо предаване на щафетата, аз виждам в „движещата се статуя на живота” – така както крачи Всеки Един в любовта в степента, в която се е помирил, сдобрил със смъртта. Говорим за „движещата се статуя на живота, която върви напред със стъпките ни, гледа с очите ни, предлага с гърдите ни това, което един ден поетът вижда да идва с ритъма на някакъв изначален танц, за да сведе благоговейно в краката му куп диви цветя...” След което Елитис говори за мига – съвпадение, който наричаме „ висше желание, жест на съдбата или нещо подобно, за което не може да се пише, не може да се продължи нататък, доколкото то е Άπιαστο (неуловимо), а в “Тο φωτόδεντρο” добива формата на Съвършеното (Το Тέλειο). И така - не може да се продължи, освен с онази твърдост, която ще дойде от благодарственото умиление на погледа, привлечен от...

„Ето го: едно малко момиченце беше обвесило две въжета под черницата на вътрешния съседен двор и правеше люлка”.
Знаете ли къде Елитис ще полюлее сам това момиченце? И докато го люлее, полюшван от плача, ще добива твърдост. Чуйте началото и края на стихотворението „Малко зелено море” (Прев. мой):

Малко зелено море на тринайсет години
Как бих искал да те осиновя
Да те пратя на училище в Йония
...
Да преминеш слънцето и да чуеш
Как съдбата престава да е същата и как
От хълм на хълм все още се разбират
Далечните ни роднини
Които държат въздуха като статуи
...
Малко зелено море на тринайсет години
За да те приспя незаконно
...

И отново за ключа. В крайна сметка с края на заглавния текст предприех нещо рисковано, свързвайки в една нова картина момиченцето, дошло след „движещата се статуя на живота” със стихотворението на Пол Елюар „L’art de la danse” . А може би, може би, казвам, имах предвид една друга танцуваща Есмералда.

Но да допуснем, че едно от подзаглавията на „Марина на скалите” би могъл да е един стих на Сафо, присъстващ като заглавие на една от поемите на Елитис в най-многоликата му стихосбирка - „Ο μικρός ναυτίλος, в която името „Марина”, както и „Света Марина” се появява каталогизирано сред думите – имена и извори в поезията на Елитис ”. Става дума за „ΟΤΤΩ ΤΙΣ ΕΡΑΤΑΙ” (< ἔγω δὲ κῆν΄ ὄττω τις ἔραται ). ВСЕКИ СЕ ВЛЮБВА.

Ерос, това подмолно чудовище, което извива тялото с душата на влюбения – като дърво, виещо се под напора на невидим вятър, не мисли да създава, нито пък, пробол ни веднъж,може да ни върне назад. Преминавайки през Ерос, започваме да крачим със стъпките на смъртта. Щафетата? И къде се събират гледните точки? Прекрачването в Ерос е стъпка в Танатос. Не е ли страховито това падане във Времето? И няма ли животът да е наше творение преди всичко тогава, когато бъде схванат като наше Време – наследството (ἔραται), което е на Всеки (ὄττω τις)? И само тогава да поискаме да творим – когато знаем, че вече сме сътворени, непоправимо създадени? И тогава само да можем да продължим – когато времето се залюлее в миг безвремие – като забравата-припомняне от сладката музика на изначален танц, приел движенията на малко момиче. Тя, тя значи е тази, която не се бои от слънцето и го гледа право в очите (Елитис), тя –

„тази, която създава всяка картина и подобието на всички други, всички, които „накичени с покой и свежест”, със „сол от слънчева вода”, идват от далечината (...), за да сложат върху устните ни печата на едно велико чувство”. И поетът ще си спомни за Малката Сирена, която „бърза възхитителна, събирайки в себе си милиарди блясъци. Това са блясъци, които вършеят младостта: всеки отговаря на едно страстно желание и всички са страстно желани момичета, които сякаш израстват в морето (още една опашата Марина – бел. м) с прохладни имена или оживяват със синя пролет в гърдите, излизат да целунат децата, които обичат, да оставят на устните си „рядък вкус на мед, мента и босилек”. „Вятър, приел вкуса на младостта (мистралът няма да се върне – бел. м.) далеч дълбоко в морските пещери, сред просторните сънища, само един огън гори, танцува и пее: пламъкът им!” (Од. Елитис „Момичетата”)

И какво е тогава това малко момиченце, което си прави люлка, ако не „уединяване на чувството и подреждането му в един вечен миг” (Пак там).

“С Твоето първо Слава Тебе”

„И на онази там скала се просълзи безпричинно Марина.” ("Момичетата")

***
Με τα πρώτα πρώτα Δόξα Σοι е полустих от втората част на „Страсти”, който „олицетворява” юношеството. Отделно, с нея е свързана и онази част от историята на езика, в която се чува ангелическата мелодия на византийското псалмопение.

От един безпричинен плач разцъфва Прославата:
Μονάχη έγνοια η γλώσσα μου, με τα πρώτα πρώτα Δόξα Σοι!

Моята единствена грижа – езика ми с изначалното „Слава Теб” (прев. Вл. Левчев, Панициду )

И така „Момичетата”. Нека кажа, че подобна изключителна идеализация на образа на момичето можем да открием и при Соломос.

Фантазията ни заставя да си представим дори мига, в който една леко развълнувана девойка ще се измери внезапно с думите за щастие в часа по гръцка литература: „Соломос беше онзи с момиченцата, нали?”

„Да” - щастливо.

Но можем да видим и зломислещия, свил моралистичния си юмрук : „Пипнахме те, Алепуделис!”.

И да чуем Елитис да отговаря със синевата: „ДОСТОЙНА Е неволната сълза на деца, които си държат ръцете.“

Ще го каже спокоен, защото някъде в бъдещето вече се е обяснил със себе си:
„...един камък, едно растение, едно момиче или много момичета... да се изясним. Не се отнася за частта на очевидната красота... Става дума за другата, непознатата част, която се превръща в инструмент за оркестриране на една свръхземна музика (не напомня ли това „Критянинът” на Соломос? бел. м.), която го прави събирателна точка на много неблагоприятни очарования, които ще превърне в места, където човешкото присъствие намира възможност да изрази цялата си нежност, да съчувства дори и на най-нищожното нещо, до страшната твърдост да върви все напред (Марина на скалите – Той – бел. м.), винаги млада и силна (Марина на скалите – Той), асимилираща смъртта в кръвта си (Марина на скалите – Той).

Наистина някой трябва да надскочи придобитата им външна суета, за да види лекотата, с която животът говори сред уплахата и промените на времето” (Марина на скалите, Но!)

Марина на скалите Но?
Но в откритието, че на онова дъно, където се докосват сърцата на влюбените в образа на морската звезда, ще се осъществи разминаването на героите в небето от спомена. Единият (Тя, а всъщност Той) ще излезе порасъл и ще се запъти към мъдростта на последните (Ние всички донякъде знаем за смъртта и по-лично. Така да се каже – по неизбежно предположение. И какво знаят последните, кои са те? Потъналите завинаги в мълчание ли са, или по-скоро са онези, които са го предвкусили и могат да говорят, да творят. Може и да ги няма вече. Може да са прадедите ни. Но и живите дядовци – поетите. Или вече мъртвите поети. И да е Елитис - Творец, който създава от Логоса и е способен да се преклони пред най-незначителното нещо).

Другият, който е отново Той, изживял осъзнаването на времето като Тя, ще направи от суетата на момичетата лекота, свръхчовешка светлина. Ще направи каталози с думи от гръцкия език, думи в именителен падеж, зашумели като Неща в Живота с мелодията на Прославата (ΤΟ ΔΟΞΑΣΤΙΚΟ). Там са имената на Марина, Ерси, Елени, Роксана и на - Крин, Роза, Жасмин, Хиацинт, и

„ДОСТОЙНИ СА вълната побесняла
която се издига десет метра
косите пуснати на лешояда който се върти
и блъска с бурята прозорците

Марина както и преди да се яви
с черепа на кучето и с демоните
Марина рогът на Луната
Марина гибелта на този свят”

Но още в „Страсти” нечие лице ще се вкамени и пребледнее:
„И колкото повече времето изяжда материята, толкова по-ясно се явява предсказанието върху моето лице:
ОТ ГНЕВА НА МЪРТВИТЕ СЕ БОЙТЕ
И ОТ СТАТУИТЕ НА СКАЛИТЕ!”

Чух онзи ден, че квантовата физика можела лесно да обясни телепатията. Значи най-сетне някой ще може да обясни лесно поезията. Защото за мен тази работа е трудна.

Отделно, ако трябва да проследим проекциите и да направим една топографска история на името “Марина” непременно ще трябва да се спрем и на стихотворението, наречено с това име в ΅ΤΑ ΡΩ ΤΟΥ ΕΡΩΤΑ” от 1979 г. Но и навсякъде, където виждаме в ониричните пейзажи на Елитис следи от Малките Сирени, от Елените, от прозрачнитре тела на момичетата. "Марина" ще намери място и в така наречените “ονοματοκατάλογοι” – именници на Елитис в стихосбирката “Ο ΜΙΚΡΟΣ ΝΑΥΤΙΛΟΣ” от 1985 г.

Тема № - 53 Коментар № - 6146 Екатерина Григорова - 2012-01-11 10:10:49
Добре, така и така съм се хванал и на това хоро (пък нека е и σκυταλοδρομία), да развия още малко тезата си за стихотворението на Елитис като разгъната версия на т. нар. загадка на Сфинкса, тоест на алегорията за човешкия живот. Разбира се в гръцки разказ, Елитис търси общочовешкото в тезауруса на националната митология.

Вече споменах вчера, че за мен присъствието на това име - Химера - има значение, доколкото носи алюзията за Сфинкс, на когото според някои варианти на мита е майка или сестра. (Впрочем един от френските символисти, Александър Сеон, има картина, озаглавена „Отчаянието на Химера”, на която е изобразена не Химера, а... Сфинкс: http://iceimg.com/i/40/76/4c7dd26267.jpg.) Но Химера е и времеви ориентир. В „Гръцките богове и герои” Робърт Грейвс твърди, че „Химера очевидно е календарен символ на състоящата се от три части година, чиито сезонни емблеми са лъвът, козата и змията” (Robert Graves, „Greek Gods and Heroes”. New York: Doubleday, 1960, sect. 34.2).
Впрочем гатанката на сфинкса за съществото, което сутрин било на четири, на обяд на два, а вечер на три крака, има „опашка” (в случай, че й се отговори): „Има две сестри; едната ражда втората, а втората, на свой ред, първата?” Отговорът бил денят и нощта.
Цикълът на човека и цикълът на природата. Виждам ги в стихотворението на Елитис, но имам нужда от конкретна помощ за гръцкия текст. Септември/розмарин (стих 7 и 10) – лято/хиацинти (стихове 19-20). Какво е значението на розмарина и хиацинтите?
А в стихове 12-13 се появяват нощта и денят, нощите и дните.
Впрочем петият стих, преведен от Яна Букова като „И зениците ти приеха наследството на Химерата”, на английски е пресъздаден от Едмънд Кийли и Филип Шерард като „And the pupils of your eyes received the message of chimera” (http://www.poetryinternational.org/piw_cms/cms/cms_module/index.php?obj_id=2640). Послание не е точно наследство, но кой преводач пренавива?

Мистралът – вятър, който се свързва с Франция, долината на Рона и прочие. Но е познат и на Крит. И както във Франция, и на Крит този вятър е считан за здравословен. Донасящ студен, но чист въздух.

Разбира се, в „Марина на скалите” става дума за човека, олицетворен от жената. Търсил съм за света Марина преди само веднъж – покрай празника на Созопол. Тогава също попаднах в мрежата на откъс от „Жития на светиите”, Синодално издателство, София, 1991 (http://www.pravoslavieto.com/life/07.17_sv_Marina.htm)
Тук в „Житие на св. великомъченица Марина” се разказва, че през III в. в Антиохия в ситуацията на гонение на християните от римската власт дъщерята на един езически жрец на 12-годишна възраст „пръв път чула за Господа Иисуса Христа и сърцето й се изпълнило с любов към Него”. Първият й гонител станал баща й, но истинското изпитание настъпило, когато станала на 16. Тогава „управителят на източните страни” Олимврий дошъл в Антиохия и се стигнало дотам да я съди. Като не успял да я придума с аргументите на словото (включително със закани), заповядал да я приковат на едно дърво и да я бият, а после и „терзаят тялото й с железни остриета”. Като не успял да я придума с аргументите на словото (включително със закани), заповядал да я приковат на едно дърво и да я бият, а после и „терзаят тялото й с железни остриета”. Разбира се, много кръв изтекла. Но през нощта вече в тъмницата глас й се явява и й съобщава, че е издържала изпитанието и скоро „ще влезе в чертога на твоя Жених, безсмъртния небесен Цар”. В този момент почувствала, че раните й заздравяват и на тялото й се връщат силите. На другия ден подновили мъченията – но този път опалвали раните с огън. А след това се опитали да я удавят в голяма каца с вода. Но тя стояла невредима вътре и сияела.
Затова и не смятам, че името Марина е случайно попаднало в стихотворението. Е, може би, както казва Георги, така се е казвала и „някоя любима на самия Елитис”. Но системата от образите е много подредена, за да е само това. Преразказах житието на света Марина, защото стихотворението е апотеоз на издържливостта на любовта. На любовта към бога. И това е и човешката загадка. Човекът е издържлив. А разгадаването на загадката става чрез смъртта.

Ние можем да се подведем от усилването на любовно-сетивната метафорика. Да се заплетем в морските треви и да се нацапаме с кръвта на черешите. Но алегорията е религиозен прочит на смисъла на човешкото настояване. В 23-24 стих героинята е изненадана от своята сила, но стихотворението е елегия и казва, че няма връщане назад. Мистралът няма да даде нова пътека, изживяването на живота отново е невъзможно.

За мен остава доста мъгляв стих 27. „Чуй словото е мъдростта на сетните”. А точно от този стих 27 до края е антаподозисът, „отплатата” за притчата преди това.

Всяко добро стихотворение е Нова година. Създава илюзия за градина с разклоняващи се пътеки. Внушава безкрайност на прочитите. Гъмжи от бъдеще. Това обаче не значи, че то значи толкова много. Значи колкото можем да извлечем от него.
Тема № - 53 Коментар № - 6144 Йордан Ефтимов - 2012-01-09 22:35:24
Както посочи Йордан, един от ключовете към образа на Марина може би е в стиха „наследството на Химера“. Ако Марина е представена от Елитис като дете на Химера, тя би получила от подобен родител – с глава на лъв, тяло на коза и опашка на змей – неговата многоликост. В този смисъл е логично образът на Марина да се явява смесица от образите на Сфинкс (женско същество, което се убива, след като Едип разгадава загадката й, хвърляйки се от скалата, на която стои), на св. Марина, на Афродита, на Персефона, на момичето на Архилох, на някоя любима на самия Елитис и т.н.

Що се отнася конкретно до св. Марина, в гръцката традиция тя е отъждествявана със св. Пелагия (латинското mare, море, е гръцкото pelagos), известна хетера от Антиохия, която приела християнството. Според друга традиция пазела девството си и завършила живота си, хвърляйки се от покрива на дома си, за да избегне обезчестяване при някакви размирици. Зачитайки се повече какво пише за нея в интернет, видях, че един известен класически филолог, Херман Узенер, е предложил през 80-те години на XIX в. тезата, че легендата и култът към Св. Марина-Пелагия е развит в Антиохия върху основите на по-стар култ към Афродита.

Както и да е, трупам тези сведения по една причина. Знаете, че определени твърдения се уплътняват и натежават понякога най-добре тогава, когато намерят свой убедителен символ. Един такъв символ по отношение на тезата, която се опитваме да разгърнем, че литературата е протичащо свързване-смесване на речи, може да стане стихът „наследството на Химера“. Литературата, тази бленувана свързаност – наследството на Химера, σκυτάλη της Χίμαιρας.

С уточнението, че σκυτάλη е и пръчката, която състезателите си подават, когато тичат в щафета. Форумът - благодарности към Маркиза – своеобразна σκυταλοδρομία.
Тема № - 53 Коментар № - 6143 ГГ - 2012-01-09 14:52:51
Здравейте !
Неотдавна, някъде из разхвърляните си влизания, проникнати от губернско колумбовство и поетически изблици, неясно бях отхвърлил възможността да се пише заедно (колективно) в художественото, около художественото, а донякъде и изобщо в хуманитарното. Сега си мисля, че е било плод на възпалено и дълго комуникативно усамотение и неинформираност откъм промяната, която се е случвала.
Не че ми бе съвсем непонятна вътрешната „морзова” навързаност на форума, още повече започваше да ми се наслагва интуитивното нагнетяване с прочита на някои от основополагащите текстове на проф. Богданов, но явно съм сгрешил. Не твърдя да съм наясно и дотук с пълнотата на условието за „правене с текст”. Но в „маркизовата стаичка” някакси с последната дискусия нахлува не просто триизмерното витаене из гръцката поетичност. Сигурно сте го постигали и преди, ала за мен сега стана възможно да усетя „озона” на общото правене. Може би защото, макар едра и дълга, материята този път е някак по-досегаема заради личната ми наклонност към цветови и сюреални „видения”.
Ще си позволя да оприлича „правещото се” (за да ми го простите като на искрен приятел на форума) с онова отбелязано от Екатерина измъкване на новата гръцка поезия от „пернатостта” на университетския шаблон, с оплождането на студената терминологична „катаревуса”. В същото време съм непрекъснато, с интерес вторачен и в съпътстващото (това les belles letrres форумно правене) отклоняване в дебрите на не-литературното. Във „внезапни” акценти като спомената от доц. Варзоновцев Луманова теза за „невъзможността на комуникацията между хората”. С която донякъде се родее и моето споменато горе първоначално разбиране за неработещата заедност в тексто-създаването. От него се опитах да се оттегля. Покорен от силата и сока на тази първа за годината дискусия.
Благодаря ви за познанието!
Тема № - 53 Коментар № - 6142 Dekarabah - 2012-01-09 12:12:57
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 65842

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 5829

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 6315

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 18678

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 8234

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 12314

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 17209

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 12243

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 12687

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ. Книга първа. Втора глава. Как човек може да запази своето лично достойнство във всичко?
Коментари: 3 Прочитания: 15280

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA