ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

ЛЮБОВНАТА СИТУАЦИЯ И ЛЮБОВНИТЕ НАРАТИВИ В ЯМБИТЕ НА АРХИЛОХ*

БОГДАН БОГДАНОВ

Любовната ситуация в ямбите на Архилох  Само цяло достигнало до нас стихотворение би разкрило сложната времева структура, която се моделира в него. Разбира се, можем да предугадим тази структура, ако разполагаме с повече фрагменти от едно стихотворение. Такъв е случаят с осмия Архилохов епод. Поетът разговаря може би с Необула, която е обичал някога. Сега тя е отблъскващо дебела и оборена от злото на старостта. Същото е сполетяло и говорещия, по-рано летял по скалистите стръмнини на Парос, а сега вече немлад и с клюмнал член. В това сегашно поетът си припомня миналото на младежката обореност от копнеж (pothos) и желание (eros) за любов (philotes). Дори да го преведем мерено, казаното няма да изрази усиленото поетично слово, с което Архилох говори за своята някогашна копнежност.

Първата проява на това усилено слово са синонимните твърдения с комбиниране на трите елински идеи за любов; еros, обичайната дума за любов, става синоним и на pothos (копнеж), и на простото желание за любов (philotes). С употребата на последната типично Омирова дума Архилох внушава, че е поет от неговия ранг. Но той прави и друго - подчертава, че philotes не може да изрази особеното външно-вътрешно физическо-душевно на неговото състояние. Следва второ усилване, това външно-вътрешно става низ от три микросъстояния. Копнежът е дърпащо надолу тежене под сърцето, замъгляване на погледа и губене на  обичайната разумна сетивност. В поетичната игра с трите означаващи любов думи означаемото на любовта се оказва необичайно разчленено.

В откъсите от деветия епод, имитиран от Хораций, е другият пасаж, в който Архилоховото любовно състояние е «копнеж» (pothos). Този копнеж е lysimeles (разслабващ членовете, обезсилващ). По-важно е не това станало по-късно банално състояние, а връзката с външното, което го потвърждава. Любовната мъка-отмала отвръща поета от ямбите, другите радости и обичайните празнувания. В това свързване-разделяне прозвучават две подмолни едри определения - че поезията е нещо празнично и публично, а любовта е съсипаност в безмълвие.

Това е първият акт на любовта – самото любовно състояние. То може да бъде толкова остро, че изпитващият го да е като болен без дъх, обхванат от болки (фрг.266 от XXII-и епод). Може да е неподвижен и пределно сам без никакъв сетивен излаз. Но може и да вижда и в състояние на възхита да съзира цяла картина, както е във фрагмент 38 – слугиня пази невръстното момиче, тези дъхащи коси и гърди, в които би се влюбил и старец (erasato). Състоянието може да е обикновена отсъда за нещо очаквано, каквото е лаконичното (във фрагмент 202 от IV-ия епод) «единствено най-голямата щерка на Ликамб».

Вторият акт на любовта е постигането. То може да се изчерпва с допир. От фрагмент 89 е изречението «Бих искал да докосна с ръка Необула». Двата акта - на любовта-желаене-стремене и на любовта-постигане обикновено се смесват. Желаещият си представя желаното, то може и да се разгърне в действие. Във фрагмент 90 поетът иска да притисне корем до корема на любимата, бедра до бедрата й и неговият drestes да опре нейния askos. Drestes - еподно висок термин за мъжкия член, коренът е drao «действам», от който е и драма, а askos, лелеяната женска част е ковачески мех. Любовта става метафорно коване.

Това второ на любовта често е бъдеща картина, рисувана от първото на желанието. То може да е и спомен като този за еякулирането на огромен магарешки член (фрг.184 от II-и епод) или за случилото се във фрагмент 46, че намразената погрозняла Необула или друга смучела жадно като трак или мизиец, сърбащи бирата си, онова, което се смуче. 

Когато откъсът е по-дълъг, любовната ситуация е с времеви диапазон - между минало и настояще, между изпитван копнеж за допир, просто зърване или обладаване, и осъществяването му. Но реална или въобразявана, любовната ситуация в тези фрагменти е нещо словесно, интензивно казване, в което обичаният или свързаното с него се възвисяват, принизяват, прокълнават или свеждат до по-кратка и по-дълга отсъда. Като споделеното в диалог с Ликамб във фрагмент 42, че поетът щял да се нагърби с товара на брака, но предпочел да остане невпрегнат.

Доколкото може да се обобщи, Архилоховото обичане е само едната страна на остра емоция, чиято друга страна е самолюбието. Те двете бързо се заменят една с друга и се редуват в двуфазово интензивно позитивно-негативно, в което като че ли неизбежно попада всяко по-тясно лично изживяване на своето. Имам предвид удостовереното във фрагментите, а не евентуалното действително, което е изпитвал поетът.

Любовните наративи в ямбите на Архилох  Въпросът е дали поради тази устремна времевост по-доброто място за любовта не е в повествованието и сюжетния разказ? Може би, но в тези откъси те са недостъпни за нас, а и изглежда не са били на място поради интензивната острота на онова, което реално или въобразено е изпитвал Архилох. В достигналите до нас откъси откриваме само две по-дълги наративни следи.

Първата е в каркаса на първия епод. Архилох се обръща към нестаналия негов тъст Ликамб и го укорява за глупостта, че развалил годежа между него и Необула, след като разбрал, че като син на робиня е непълноценен гражданин. Три века по-късно Критий, атински олигарх и поет, казва в своите коментари, че, ако не бил този епод, никой нямало да знае, че Архилоховата майка била робиня. Но все едно, тази история не е любовна, а любовно-брачна. Изглежда тогавашните любови са можели да развиват разкази само в рамката на брака и само във връзка с бащата, от когото съпругът получавал съпругата.

Разказът е нещо мъжко, зависимо от достойнства и рангове. Именно поради тях свободният гражданин Ликамб разтрогва брачното вричане. Разтрогва го може би и поради друго, неизвестно поради фрагментността на епода или премълчано като неважно. Важното е в основните тактове на желаното или полагащото се и неговото постигане или непостигане. Очевидно и в тази история основните тактове са два. Първият е събитието на харесването и влюбването. Архилох е поет и не го премълчава. Второто събитие е обидата и посрамването от неслучилия се брак.

Какъв е основният смисъл на тези поставени в отношения събития? Първото е негатив, проявен в липса на полагащо се достойно на позитив, който се очаква да бъде постигнат. Второто е неговото непостигане, което усилва началния негатив. Социалната нужда, в която влиза скромно и любовта, се задълбочава. Архилох остава без семейство, дом и домашно стопанство. На старогръцки тези три думи са една (oikos). Лишението е голямо. По лирически то е с ясен причинител. Във фрагмент 166 с pars pro toto-твърдение Архилох обвинява Ликамб, че го лишил от брачната трапеза, значи и от брака, значи и от другото, до което води бракът.

Можем да предположим, че, ако се беше оженил за Необула, свободна жена дъщеря на свободен гражданин, неговият по всяка вероятност баща аристократ щеше да му остави земя и друго имущество, каквото в онова време получавал само първородният свободнороден син. Но Архилох не ги получава. И другото, за което бихме се запитали. Ако тогавашният жених отвеждал в деня на сватбата своята съпруга от нейния бащин дом, Архилох къде е щял да отведе Необула? Защото омъжващата се напуска бащиния дом и влиза в съпружеския. Значи Ликамб е постъпил социално стандартно, а Архилох е бил лишен и е клонял по начало към това да бъде бездомен, безбрачен, неуседен и подвижен. От което последвало и другото - че станал наемен войник.

И без това декласиран като роден от робиня, той губел и онова, което било правило при свободните граждани - да са свързани с дом и земя, да не са толкова подвижни и да не са дотам оставени на своето малко себе си. Може би върху това се настанява и неговото житие-битие на поет, което значи и на неуседен и пътуващ, житие-битие на толкова поети и философи от онова време. Така че събитието на разтрогнатия брак не било толкова второ, последвало първото на харесването-обичане на Необула. Тази история очевидно е била започнала преди това.

Да, но Архилох я скъсява лирически. Друг на негово място би се заел с друг брак и друго обичане и лишен от първичното усядане, би уседнал вторично. Но поетът-лирик Архилох непостигнал по-възрастната сестра съблазнил по-младата. Непостигнал любовта в брака, я заменил с любов извън брака. Не забравил и измамилия го Ликамб. Напомня му в еподите си за нарушения оброк и за отплатата, която ще го сполети. Ако живееше в други времена, би влязъл в съдебна разправа или би отмъстил. Но тогава е била налице друга по-сигурна инстанция - божието всезнание, към което недоволният може да се обърне. 

От това в каркаса на първия епод тръгва втори разказ - баснята за лисицата и орела. Нещо обичайно при онзи тип разказване, чийто смисъл разчита на ясния събитиен ред на макроистория. Историята с неспазеното вричане между Ликамб и Архилох не е и между тях двамата. Тя опира до важен трети горе, пазител на реда. Нарушителят има работа със самия Зевс, гарант не за особеното на клетвите, а за основното във всяка клетва. Оттук и свръхразказът на баснята, в която се осъществява неосъщественото в разказа за Архилох и Ликамб. Поради запазените откъси и коментари, а и поради варианта на баснята в Езоповия сборник фабулата е добре известна.

Лисицата и орелът се сприятелили и се врекли да си помагат. След този позитив последвал негатив – в отсъствие на лисицата орелът нарушил вричането, грабнал от лисичето леговище малките лисичета и нахранил с тях своите орлета. Лисицата не можела да достигне гнездото и да накаже злосторника, затова се обърнала към Зевс с молба да накаже коварния орел. Богът го направил след друго негово престъпно действие, подобно на онова с грабването на лисичетата. Орелът задигнал месо от жертвен огън, отново за да нахрани своите малки, не забелязал искрите по месото, подпалил гнездото и погубил рожбите си.

Този разказ е ред от действия и събития. Смисълът е изцяло в тях. Всичко започва с опит двама да не бъдат двама. Но по-лошият попречва. По логиката на античното разказване той е по-действащият – погубва лисичетата, после грабва и жертвено месо все с една и съща добра цел да нахрани своите рожби. Но тя е подчинена на йерархия и може да бъде зло. Лисицата, по-добрият, действа по-малко и има предимството да е лишен. Вярно е, че защото не може да достигне орловото гнездо, се помолва на онзи, който възмездява, но в този среда, в която смисълът е заложен предмно в действия и събития, значение има не намерението, а стореното.

Такава е и логиката на възмездяването. То се насочва от Зевс така, че да отпадне чистото му случване като стечение на обстоятелства. Престъпният орел, престъпил и забраната да краде от олтар, сам си причинява голямото зло, възмездяващо лисицата. Имаме пред очи умен надредово регулиран ред от действия. Ставащото и между животните, и между хората би било напълно безредно, ако не беше този надред. Ако не беше допълнена с баснята за лисицата и орела, безредна щеше да бъде и Архилоховата история с Ликамб.

Въпросът е дали е имало основна история за Архилох и Ликамб, или тя е само смътно очертание за по-ясните истории, които поетът разказва в отделните еподи? Изглежда преднината е на тези истории, които, поради фрагментността на достигналото до нас и навика да разбираме биографично, претопяваме в главна история. Може би неслучила се реално, във вариациите й Архилох все пак построява тази история, за да внуши на себе си и своите слушатели, че тя му се е полагала. Защото го е удостоверявала като именно този човек с малкото лично, което той коментира в своите стихотворения.

В 1974 година, недълго след намирането, бива публикуван папирусен откъс от епод на Архилох с добре запазени 35 стиха. В него е другото по-цяло наративно, с което разполагаме. Поетът разказва, че срещнал на самотно място красивата и харесвана от него по-млада сестра на Необула. В повечето от запазените стихове се преразказва какво си казали двамата - Архилох я скланя да му се отдаде, момичето се съгласява, но го моли да й достави удоволствие и той, според издателя на фрагмента Мартин Вест, й обещава да го направи с coitus interruptus. Тя приема. Разказът е в следването на моменти – срещата, първото на изпитаното от двамата привличане, придумването и съгласяването, и второто на осъществения акт. Реално или само желано, двамата си доставят удоволствие.

За разказващия то е и удовлетворение, защото покрива със срам семейството на Ликамб. Срамът е, че актът става вън от къщи и че жената приема и изпитва удоволствие. Което е нередно. Защото тя не принадлежи на себе си. Съвокуплението-посягане на несвое-кражба може да бъде само насилие и изпитване на болка от насилената. Нередно е и подробното осветляване на можещото да се прави само на скрито, на тъмно и у дома. Което поставя под въпрос разказа. В това случващо се между двама равноправни, изпитващи удоволствие, няма събитие. Липсва античната надредовост. Освен ако не сметнем, че тя е в контекстовото посрамване на Ликамб и Необула.  

Разбира се, ако историята не беше в лирически дискурс и не беше антична, разказът можеше да се набави и с несъбитийни средства. Същевременно не е особено прогонено изглеждащото прогонено срамно. Няколко века  по-късно в идилия на Теокрит то вече липсва - овчар уговаря момиче да отидат в храстите, момичето кара овчаря да се врече, че ще я вземе за жена, той се врича и те отиват в храстите; после двамата се разделят доволни, а за вричането не става и дума.

Няма нищо по-трудно за обясняване в старогръцката литература от формово-смисловите механизми, които позволяват в типичното и високото да се вмъква ниското, а с него да се влиза и в зоната на съвсем личното. Фрагментите от стихотворения на Архилох позволяват да се предположи как е ставало това. Ниското в снижаванията в ямба е позволявало да се говори за маргиналното, а оттук и за собственото лично. На свой ред то е провокирало и личното на всички разбиращи такъв текст - на редовите немаргинални хора, но и на онези в официалното високо, чийто живот е бил означаван косвено в геройните фабули на тогавашната висока литература.

*Този текст е втората част от подглавата за лириката на Архилох в публикуваната в раздела на сайта «Литература, поетика, литературна история» глава за архаическата лирика, от която беше откъс предишният заглавен текст. Можете да видите там непредставената тук първа част, в която да откриете обяснение за непояснени тук факти и реалии. 




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Тъй като ГГ ме полуразкри, ме нападнаха студенти, на които съм преподавала, с въпроси. Тук ще отговоря само на един, като предварително се извинявам на професор Богданов и подканям студентите да се включат без притеснение със знанията си и смислените въпроси, които искат да поставят.
Въпросът е дали в старогръцката култура има исторически, а не само митични/трансцедентни примери за жени, осмелили се да опитат късия разказ и ако има – нещо повече за тях. Отговарям като за студенти Да, има и може да бъде посочена поне по една от основните културни епохи. Сафо от Лесбос - от времето на архаиката, Аспазия от Атина - от класическата епоха и Хипатия от Александрия – от римо-елинистическата. Вижте как свършват.
Сафо от Лесбос е автор на мелическа поезия, но и един от ярките интелектуалци на своето време.Преподава в школа за момичета от аристократични фамилии и е нещо като неин схоларх. В Гърция е наричана „десетата муза”/Anth. Pal. 9. 506/, знаем, че е взела участие в политически сблъсъци между аристократичните групировки на Лесбос, поради което е прекарала известно време в изгнание в Сицилия. Според източниците е омъжена и има дъщеря, но според легендата прави опит за късия разказ, като се влюбва безпаметно в калокагатичен юноша на име Фаон, но тъй като не среща взаимност, се самоубива като се хвърля в морето от скала. Дори тази история да е измислица, важен е фактът, че в паметта Сафо е „записана” като жена-интелектуалец , претърпяла фиаско в опит за кратък разказ.
След нея Аспазия от Атина в класическата епоха е в диаметралната противоположност. За разлика от смуглата и невзрачна Сафо/според изворите/, Аспазия е хубава хетера, а талантът й не е музически, а философски. Запазени са свидетелства, че е беседвала със Сократ и е преподавала реторика. Какъв е резултатът? Аспазия не само успява в късия разказ с най-личния мъж в полиса- стратега Перикъл, но и сполучливо го преформатира в дълъг-Перикъл се развежда скандално, жени се за Аспазия, имат и деца.В това отношение нимфата Калипсо с нейните седем години в пещерата може само да диша праха на бившата хетера.
Аспазия, доколкото можем да преценим от източниците е подложена на злостен черен PR и оклеветена жестоко. Обект е на атаки и в комедията „Ахарняни” на Аристофан поради предполагано влияние върху Перикъл за някои политически решения.Това не е трудно да бъде предположено обаче и без източници. Прекалено силна и модерна му идва на класическото полисно общество тази провокация. Наравно с Анаксагор,Фидий, Софокъл и Херодот Аспазия е част от интелектуалния кръг на Перикъл. А това е нова среда за свободно общуване на интелигенти. И тук всичко свършва лошо. Докато е жив Перикъл не се опитва да брани Аспазия от нападките и клеветите, защото смята, че нейният интелект и представителност са достатъчно доказателство за качествата й. Известно е че на няколко пъти се намесва открито с прословутото си красноречие, за да я спаси от крайни посегателства/прочутата му реч в съда/. Но неочаквано Перикъл умира, заразен от чумната епидемия по време на Пелопонеската война и това е малшансът на Аспазия. След това тя най-вероятно е изпратена в изгнание с децата , но лишението от бляскавия светски живот в интелектуалния кръг на Перикъл за нея е равносилно на смърт.
Накрая Хипатия от Александрия. Хипатия чете лекции по геометрия и философия в Мусейона на Александрия /Харвард-а на елинистическото време/. Доразвива трета книга от „Коментарите на Алмагест”, което е съществен научен принос в теорията за каноничните сечения на Аполоний Пергски. По отношение на краткия разказ върви по среден път между Сафо и Аспазия. Рационално, а не музически интелигентна като Сафо, Хипатия отхвърля ухажванията на младите студенти с калокагатична визия -епизодът от филма „Агора” с напоената с менструална кръв кърпа го има и в източниците. Не се занимава и със съдвояване на триъгълници като Аспазия. Може би защото си дава сметка, че не е бивша хетера, а е израснала в дома на Теон от Александрия, един от най-образованите тогавашни интелигенти сред книги и изследвания. Въпреки това Хипатия също е дръзка както в краткия разказ, така и в преработването му в дълъг. Източниците предават, че живее без брак с римския префект на Александрия Орест. Нещо повече - дори и не се събират в един дом „като за пред хората”, нямат и деца. Хипатия преподава и се занимава с изследвания, а той си гледа префектурата. Но и тази провокация не свършва добре, макар че римо-елинистическото време е вече либерално в модерния смисъл на думата. Независимо, че се занимава с математика и геометрия през 415г. Хипатия е обявена за двойствена вещица и убита от тълпа фанатизирани християни, предвождана, както съобщава Сократ Схоластик, от някой си Петър.
В тези примери, макар че са от различни цивилизационни епохи, като в калейдоскоп се повтарят устойчиви елементи, което е предпоставка за следния извод. Да, късият разказ е опитван исторически в античността от жени интелигенти. В източниците и трите са определяни с предиката божествени, но както се вижда пак от източниците и трите не свършват добре.
Още веднъж благодаря на професор Богданов. Аз ще отсъствам дълго време, но вярвам, че форумът ще върви прекрасно.
Тема № - 62 Коментар № - 6796 MJ - 2012-07-14 18:41:09
“Въпросът е за друго, за това, че тогавашните литературни текстове по всяка вероятност са по-силно обвързани с определени задавани от жанра-празник условни съдържания. В нашия случай този жанр е не лириката, а ямбът.
Очевидно с негръцки корен, името ямб напомня негръцките «дитирамб», «триамб», «итимб», свързани с Дионис, а отвежда и към името на Ликамб. Което навежда на мисълта, че под битовата история с Необула се крие небитовата на предполаган сценарий. Според историците на елинската празнична ритуалност, ямбът по-късно се свързал с Дионис, но по-рано битувал в празнувания на Деметра и Кора именно на Парос.
Т.е. няма пречка да се предположи, че в това изстъплено ямбическо празнуване са влизали и острото интимно любовно говорене, и обидите, и проклятията, и обсценните теми, които се дочуват в достигналите до нас фрагменти от ямбически стихотворения на Архилох. Налице е и по-късна поддръжка, която прави вероятно това предположение. Дионисово-Деметриният ямб влязъл в ямбическия триметър на драмата и станал говорна прозаично-поетическа схема за представяне на по-ниското действително в старата атическа комедия.”

Това, MJ, e цитат от непубликуваната първа част на този заглавен текст, която посочих, че може да се прочете в раздела “Литература, поетика, литературна история” на този сайт. Аз казах за двата вида анализ и че моят стремеж е да свържа контекстуалното разбиране с т.нар. херменевтическо. Дмитрий не прое това разделяне, но така и не разбрах с какво точно не е съгласен, затова и не отговорих.

Така че това, което напомни ГГ, както виждате, е известно. То естествено ви впечтлява и някак ви се иска пълният силен смисъл на ямбическите фрагманти на Арихолох да опира, а и да спира до него. Именно това е духът на т.нар. от мен контекстово тълкуване. Аз тръгвам не по тази линия. Обръщам повече внимание на универсалните връзки, които се пораждат в един литературен текст, особено пък когато е фрагмент и се “дочита”.

Това “дочитане” обаче, което правите с орела-трикстер, не е в духа на ясно дърпащия към еднозначен смисъл текст на епода. Иначе няма пречка да се “дочита” и така. С подобни дочитания се пораждат нови текстове. Колкото до другото за накъсването на дългата история на кратки раздърпани пасажи, не само Дионисово, но и универсално гледано, то звучи убедително.
Тема № - 62 Коментар № - 6795 Bogdan Bogdanov - 2012-07-14 16:42:58
Благодаря за коментара, професор Богданов. Всеки нов прочит тук отвори и нови възможности за дискурса. Тъй като ГГ припомни за безспорно Дионисовия контекст на ямбите, се подсетих, че същностни части от тази „сценарийна рамка”, както я нарича Дмитрий Варзоновцев, биха могли да присъстват и в сценариото на текста.
След провала на дългия разказ с Необула, лирическият „аз”изпада в заслепение /atē/ равносилно на ритуалната mania при Дионисовия екстаз, предизвиквано от несмесено вино . Разделя се с надеждата за дълъг разказ, като символично го разкъсва на множество кратки, така както по време на вакханалиите е разкъсвано жертвеното животно/sparagmos/, за да бъдат миметично повторени страстите Дионисови. Във фрагментите цари същински Дионисов промискуитет с безразборна смяна на роли, обсценни обругавания, вкусване от сурова/гола плът и фализъм. Дали и в баснята орелът не е в ролята на трикстер, който разрушава хармоничния и справедлив ред, но получава чисто Дионисово възмездие – гнездото му е подпалено от огън, в който загива потомството му.
Тема № - 62 Коментар № - 6794 MJ - 2012-07-13 20:37:29
Точно така е, както казвате, MJ. В анализите в първата част на книгата, макар и не с тези термини, които ни предложи bazil, го представям именно в по-дълги наративи за богини. И в поезията на Сафо се постига подобно удължаване заедно с уравняването на двете, които се обичат. Та в това е и ползата от коментирането - казаното с едни термини може да се каже по-добре с други термини, възприети от друг.
Тема № - 62 Коментар № - 6793 Bogdan Bogdanov - 2012-07-13 12:29:51
Интересен е въпросът дали времето на Архилох наистина е толкова неразчленено по отношение на краткия женски разказ. Известен е, но е привилегия само на богини. Желаният мъж е грабван и отнасян в отвъдното, така че да изчезне внезапно от лицето на земята като мъртъв. Така Еос грабва Титон или Химера – Орион.
Калипсо не грабва, а скрива Одисей след корабокрушението. Но там началният кратък разказ бързо е предефиниран в несполучил опит от нейна страна за изграждане на дълъг – него светлата нимфа напразно задържаше силом там в пещерата дълбока с надежда съпруг да й стане/I, 11-15/. Предложението на Калипсо за по-продължителен брачен наратив е остойностено и с даряването на безсмъртие, но Одисей го отказва и то не само заради първенството на Пенелопа в тази история. Причината по-скоро е абсолютният телос на хероичната смърт, който няма как да бъде спазарен за безсмъртие, подарено от нимфа, във времето на краткия разказ. По-важно е че „Одисея” предлага ранен вариант на „еманципиран” ред – жената задържа, настоява и предлага. Естествено цялата тази несвойствена за синхронния културен план история е поставена в контекста на приказното и фантастичното-островът на Калипсо мнгократно е описван като отдалечен от хората, но и от боговете.
Тема № - 62 Коментар № - 6792 MJ - 2012-07-13 07:43:33
Та въпросът е - каво и е странното на тази, вери сори, шекспирова сцена на любовта? Какво променя визията, оптиката при възпремането й от салона към сцената. Рамката в случая не се ограничава с моментните сценки. Цялото действие е в рамката на сценичната оптика. Та какво би оразличило в този буквалистичен образ "нещата", които не са "тук", не са във визията на съвременния зрител и интерпретатор. Още повече, че компетентният коментатор се намира на свое място-в кабинката на ... Е, забравих как се казва-може би -суфлер?
Тема № - 62 Коментар № - 6791 Дмитрий Варзоновцев - 2012-07-12 22:02:30
Опасявам се ,че не съм съгласен с картата на възможните интперпретации на текста за Архилох. Понеже не е прието да казвам нещата съвсем субективно, ще се позова на Ъ.Гофман, на неговия анализ на "рамките", колкото и да е условно. В текста не виждам нищо , което не би могло да бъде подложено на този анализ- има сцена, има актори, има и съответните сценарни стъпки на движението. Сценарият не се замътнява от множество предефиниции на действието, то остава ...модерно. Просто не ми е ясна дистанцията, която дискутиращите предпоставят с постоянното си езиково пътуване от там-елинския, на сам-българския. Думите от елинския са добри емблеми на действията, за които никой от участващи във форума няма никакво съмнения, че се случват ...тук-и-сега!
Тема № - 62 Коментар № - 6790 Дмитрий Варзоновцев - 2012-07-12 21:46:31
Благодаря на всички коментирали. Виждате, че възможностите са основно две. Класическите филолози се насочват към смисъла на реалиите и на възможния исторически контекст и обикновено спират до него. Разсъждението на MJ около по-късните откъси на папирус въвеждат важни уточнения, а и казаното от Г.Г. за Дионисовия смисъл на ямбическата инвектива са наистина точни. Това, на което обръщам внимание с направения анализ по среден път в заглавния текст, също е отлично формулирано в последния абзац от коментара на Г.Г. - аз се държа компромисно половинчато в заглавния текст като изясняващ историческите контексти класически филолог, но и като литератор, който разбира очертаното универсално в текста, събуждано при редовите прочити. Та това разширително херменевтическо разбиране е второто, на което наистина държа.

Но, така или иначе, моят прочит в заглавния текст е компромисен среден път. Вниманието към историческия контекст пречи на щастливото разгръщане на херменевтическия прочит. И ето cbazil го е направил в структурата на малкото кратко, но силно в любовта, и дългото, в драмата те да се съчетават или едното да се предпочите за сметка на другото и всяко да се изживява като замяна, празнична или само компенсаторна, на липсващото. Колко точно метафори и реалистични разгръщания! Идеята е моя – че любовта е нещо действено, но е и състояние, и че и другите действености като воюването, които също са и състояния, могат да й дават техните съдържания. Но това кратко кондензирано изпълнение на cbazil е наистина незаменимо отлично. Силното в него е, че многото на фактите е изказано кратко реалистично изразително.

Колкото до т.нар. еманципация и равенството в изживяването на краткото на любовта, силата, bazil, e в друго – в разкъсването на времената, на дългото време на дългата любов, която може да развие и любовно-брачен разказ, и краткото интензивно на любовната наслада, която също има прогресиращо целево време, но и го губи в перверзното губене на целта и неотличаването на начало, среда и край. Голяма тема за разминаването на мъжкото и женското удоволствие и пораждането на други удоволствия върху неудоволствието. Виждате накъде може да ни повлече коментирането на ямбите на Архилох.

Но да заключа с двата вида коментиране – контекстовото историческо и херменевтическото. Аз се опитвам да ги съчетая в моите анализи. Естествено, не винаги успявам по убедителен начин.
Тема № - 62 Коментар № - 6789 Bogdan Bogdanov - 2012-07-12 13:07:42
Да, добре и майсторски поставен въпрос от cbazil. Любовта наистина е разбирана най-вече като действие още по времето на Архилох. Тогава е била вече известна Теогония- та на Хезиод. Как е виждана там любовта в мита за Сътворението при началата? Най-първият Ерос подтиква към действие Гея да създаде своите бъдещи паредри Уран и Понтос. Тук действането е космическо. Направена е явна множествеността. Тази универсална роля на първичния Ерос е прекратена на следващия етап в генеалогичната верига с кастрирането на Уран. Точно този акт раздалечава небето от земята , мъжкото от женското предпоставя новия статут на бога на желанието, свързан с двоичността на половете. Това е и моментът от космическия генезис, в който от кръвта на Уран е породена Афродита, а Ерос и Химерос са в подчинена позиция на нейни помощници. Но пак в тази степен на генезиса и пак от кръвта на Уран възникват и войната, сблъсъците и раздорите, които са проклятието на Уран срещу потомството му. Те са tisis-отмъщението за посегателството срещу бащата. Още тук в космическата драма любовта и войната са синонимни форми на битието и в гръцкия има много думи, които подчертават съвпадението – meignumi освен за акта на половото сношение поема конотацията и на „смесвам се с врага”,” влизам в битка”, damazō освен „надявам хомота” означава „омъжвам”, но и „надвивам”,” подчинявам” и „обезсилвам”. Още по-добре този модел се вижда у Омир/разкъсване и допир до вражеската плът, проникване на копието и пр./. Следователно при Архилох сработва утвърдена вече архетипна структура -несъстоялата се пълнота на любовното битие е запълнена с военното –хлябът вече е замесен в копието и опрян на копието лирическият „аз” пие Исмарското вино.
Тема № - 62 Коментар № - 6788 MJ - 2012-07-12 09:35:10
Като се зачетох повече във фрагментите на Архилох, ми стана по-ясно всъщност колко трудно е цялостното му представяне и колко необходима в този смисъл е биографичната хипотеза за разтрогнатия от паросеца Ликамб годеж с Необула. В традицията около фигурата на поета тази случка се явява и като обяснение за това, защо Архилох започнал да съчинява хулителна поезия, и като силен личен мотив за напускането на родния Парос.

Обаче ми направи впечатление нещо, което искам да споделя. На Парос е имало светилище на Архилох (т. нар. Архилохейон), в което той, изглежда, е бил честван като херос, тоест с култ, подобен на онзи, с който са били чествани на други места Ахил, Хектор, Аякс и т.н. Фрагмент от надпис от 3 в. пр. Хр. (SEG 15:517), открит на това място, говори в третата си колона за особено отношение на Архилох към честването на бог Дионис. Текстът е много увреден, но се смята, че той казва горе-долу следното: по време на някакъв празник Архилох предложил на приятелската компания, в която участвал, нов начин да се чества Дионис и изрекъл по този повод обсценни слова, които се сторили на някои от присъстващите „доста хулни“ (iambikoteroi). Навярно поради тези думи Архилох понесъл някакво наказание. По-късно обаче противниците на Архилох били сполетяни от безплодие, което се възприело като наказание свише от Дионис. Така Архилох бил оправдан и предложението, което по-рано направил, прието.

В този ред на мисли е интересно дали Ликамб не може да се разглежда като антагонист на Архилох по отношение на Дионисовия култ, а Необула, обещаната на поета дъщеря на Ликамб, като залог в това своеобразно състезание между двамата. Името Neobоule означава, впрочем, тъкмо това: ново предложение, нов съвет (nea boule). И още едно съвпадение в имената, което, струва ми се насочва към това разбиране: според митологията един от най-страшните противници на Дионис, който не приемал неговата божественост и съответно въвеждането на неговия култ в Елада, се наричал Ликург (Lykourgos: вж. напр. „Илиада“, VI, 130-140). Някои автори казват, че този тракийски цар бил наказан от Зевс най-напред с това, че загубил синовете си и по този начин останал, по подобие на Ликамб и на надменния орел от баснята, без поколение. Първата съставка в имената Ликамб и Ликург е една и съща – lykos, вълк – като в името Lykambes навярно се чува като втора съставка същият корен, който се чува и в името на поетическия жанр, чието създаване се приписва на Архилох: iambos.

Та ми изглежда вероятно Архилох, може би използвайки за основа и някаква лична случка, да е съчинил историята за Ликамб и Необула, за да легитимира себе си като тясно свързан, по сходна съдба, с екстатичното божество, на чиито празници навярно са били изпълнявани част от неговите произведения. По този начин наративът за провалената сватба, накърнената чест на Архилох и последвалото възмездие, прекрасно и пълно представен от проф. Богданов, като че ли може да се свърже с по-високия наратив за перипетиите в установяването на Дионисовия култ в Елада, а по-този начин засегнатите в него социални проблеми и норми да се видят в по-общия план на запазването на божествения ред. Само че това свързване се изработва най-вече от празничния контекст, от стъпките на шестващия комос, пресъздаващ с шегите си елементи от Дионисовите митове. Този контекст обаче, като неведнъж е било казвано, се е загубил.

Можем ли да прочетем и разберем античния лирически текст без него, без да познаваме и по-важното, преживяваме празнично казаното? Питал съм се много пъти и съм си отговарял двусмислено по следния начин: Да, можем, обаче, заставени от универсалния мета-код на литературния текст да гледаме по-широко и по-далеч от конкретната ситуация, която той ни описва, откриваме или образуваме, водени от тази нужда, нов контекст. Четем чрез постоянно пораждане на контексти. И ми се струва, че краткият отговор, който може да се даде на въпроса на Дмитрий, е този, че най-честият празничен контекст за редовия съвременен човек, контекстът, през който той най-често истински търси и намира универсалния смисъл на текстовете и ситуациите, с които се свързва и в които попада, е любовта, перипетиите и ритуалите на любовния антагонизъм. Нямаме друго такова нещо, което да е хем постоянна тема на разговор, хем високо понятие, хем честа ситуация, хем двусмислено събитие и празник. Затова и дълбоките описания на любовта като ситуация и на любовните дискурси, носещи тази ситуация, винаги стават, дори и без да го съзнават и твърдят, големи и цялостни картини на човешки и божествени светове.
Тема № - 62 Коментар № - 6787 ГГ - 2012-07-12 03:17:36
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 513

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 4914

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 13566

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 53817

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 6777

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 9386

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 16290

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 11197

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 9441

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ. Книга първа. Втора глава. Как човек може да запази своето лично достойнство във всичко?
Коментари: 3 Прочитания: 11853

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA