ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

Коментар към “Марина на скалите” от Одисеас Елитис
Екатерина Григорова

Одисеас Елитис

Марина на скалите

       Имаш този вкус на буря върху устните – Къде си ходила
       По цели дни в жестокото мечтание на камъка и на морето
       Орлоносец вятър оголи хълмовете
       Оголи чак до кокал твоето желание
(5)   И зениците ти приеха наследството на Химерата
       Набраздявайки сред пяна паметта!
       Къде е малкият септември с познати стръмнини
       Там в червеникавата пръст където си играеше загледана
       В дълбоките градинки на другите момиченца
(10) В онези кътчета където приятелките ти оставяха прегръдки розмарин

       Но къде си ходила
       По цяла нощ в жестокото мечтание на камъка и на морето
       Казвах ти в разголена вода да изброяваш светлите й дни
       По гръб да се радваш на раззоряването на нещата
(15) И пак да скиташ в жълти долини
       С детелина светлина върху гърдите – ти героиня на ямби

       Имаш този вкус на буря върху устните
       И една червена рокля като кръв
       Дълбоко в златното ухание на лятото
(20) И сред хиацинтите – Къде си ходила

       Когато слизаше в морето, в заливите с гладки камъни
       Имаше там една студена, една солена морска трева
       А още по-навътре едно човешко чувство се окървавяваше
       И ти с изненада отвори ръце и го нарече с неговото име
(25) Изплувайки ефирна в прозрачни дълбини
       Там където сияеше твоята морска звезда

       Чуй словото е мъдростта на сетните
       И времето безумен скулптор върху хората
       И слънцето над него звяр на надеждата
(30) И ти го приближаваш вкопчена в една любов
       С този горчив вкус на буря върху устните

       Лазурна до кости не очаквай друго лято
       Да преобърнат пътя си реките
       И да те отведат назад при майка си
(35) Да целунеш и други череши
       И да пътуваш яхнала мистрала


       Облегната върху скалата без минало и бъдеще
       Под угрозата на камъка с коси привчесани от бурята
       Ще се простиш със своята загадка

       Превод от гръцки: Яна Букова


Възнамерявах да не посвещавам този текст на поезията. Истина е, че считам поезията за болест, и то необикновена – едно състояние на усилен живот, което не ни позволява да пренебрегнем живота, нито да му простим след кризата, причинена, да речем, от загубата на младостта.

Без съмнение едно от силните обвинения на тази младост е изправянето на онази хищна миловидност с формата на сърце, което носим от времето на нашето детство, пред условието да съществуваме “тук” и “сега”. 

Парадоксално е, че детето сякаш сънува наяве предположенията за пълнотата на Тялото, която ще дойде с любовта, несъзнавайки как всичко в този ярък момент с мирис на вечност го изпълва с благодат: заровете на утрото или играта на светлосенки в короните на дърветата, широката, паднала със света тишина по пладне и сините, мамещи шепоти в прииждането на вечерта.

Говоря за съвършенството на пълнещия се човек, на необработения камък или посева – онзи, който поема дъжда като всеки друг, но този дъжд, който може да е всичко наоколо, го преобразява винаги, щом усети нещо диво и сладостно да се надига в гърдите му.

И ето че един ден това цвете на Тайната израства дотолкова, че листенцата му си пробиват път отвъд, жадни за свободата на въздуха и глухия звън на слънчевите туфи. 

Срещането на „блясъка на младостта”, който Елитис нарича още „блясък на грешките” с другата – вечно губеща и намираща отново семето на любовта, възмъжала или изстрадана душевност – представлява за мен поезията на Одисеас Елитис. 

Може би са малко поетите, които подобно на Елитис са успели да превърнат неопределеността на болката в неопределимост на светлината: една освободена игра на усилието, стремящо се да улови в точността на приблизителното убягващата диря на виденията. (Дали е случайно, че сюрреализмът е вече създаден, когато Елитис се „учи” от него да пише на строгата азбука на свободата?) 

Стихотворението “Марина на скалите”, преведено на български език в “Антология на Балканската поезия “Хемус” (2007) от Яна Букова, принадлежи на първата стихосбирка на Елитис “Ориентации”, издадена през 1940 г., в която поетът събира най-доброто, написано дотогава. (Също така на български език в стихосбирката със заглавие „Ориентации” от 1980 г. са включени избрани стихотворения на Елитис в превод на Марин Жечев и Михаил Берберов.) 

Всеизвестно е, или поне за онези, които са се занимавали с гръцка поезия, че тази стихосбирка, представителна за поколението на трийсетте в Гърция, се появява във време, белязано от следите на “кариотакизма” – явление, с което критиците и изследователите на междувоенната лирика пейоративно обозначават сляпото подражание на песимистичната линия, изведена до крайност в поезията на Костас Кариотакис, от страна на някои млади поети.

Именно във време на идеологическа изчерпаност и вътрешна задушливост “Ориентации” на Елитис внася нов и свеж полъх със свободното си, реещо се високо като песента на моряка от върха на мачтата, поетическо вдъхновение.    

И въпреки че по традиция свързват тази стихосбирка с възторга от светлината на гръцките море-слънце-земя, с което не мога да не се съглася, достатъчно е да прочетем едно стихотворение от „Ориентации”, каквото е “Марина на скалите”, за да разберем, че Елитис още тогава заявява себе си като сложен и изплъзващ се от леснотата на подвеждащите определения поет. 

В “Марина на скалите” склонността на тялото към повика на невероятното е изправен от силата на действащото като насрещно, а в действителност вътрешно – принадлежащо на човека – Време.  

Стихотворението, написано почти изцяло във второ лице единствено число, се обръща към един загадъчен женски образ, свързан с водната стихия и морето дори само чрез името си (Г. Папаконстантину*), което е Марина, но което може да бъде и Елени, и да бъде онази ненаситност в самотата на желанието, извисена в ширта от класовете на гласните на всички женски имена, които е обичал поетът: “Марина-а-а, Елен-и-и!”

Лирическият аз в стихотворението говори едновременно от името на жената и нейната крехка обърканост, и това на поета – чрез обръщението или съчувствието, изразено в залъгващата отвън, но винаги точна към промените на същността си яснота на „въпроса” “Но къде си ходила…”

Първият стих е сред най-важните, може би поради факта, че той се повтаря целият или видоизменен три пъти по дължината на стихотворението, споявайки така критичните моменти в драмата на съществуването с разиграната многопластовост на езика.      

Затова и не чий, а от какво, можем да предположим, че е причинен “този вкус на буря” или агония. Така в стихове 1-6 е представено вживяването и последвалата го загуба на почва от въпросите около една страст, чиято необуздана, ридаеща ненаситност, подобно на насилническата ръка на вятъра оголва “до кокал” желанието на героинята.

Този вкус, напиращ от най-дълбоките основания на плача, идва с осъзнаването на напразния копнеж на младостта да се закрепи в неосъществимото бленувано на една, въпреки всичко, безнадеждна от времето си любов („И зениците ти приеха наследството на Химерата / Набраздявайки сред пяна паметта”).

Но не са ли от паметта и болката, и спасението? Споменът за детството (общ за поета и героинята) и „малкия септември” с червеникавата пръст на хълмовете и градинките от момиченца, оставящи „прегръдки розмарин”, е въвлечен в контраста към острата болезненост отпреди в стихове 7-10. Сладостта на носталгията по детството е в магнетизма на едно „у дома”, чиято лека, ухаеща нежност блещука в светлите очертания на ефирните момичешки тела, положени в ониричния пейзаж на една действена, носталгична мечтателност (неусетно как на рамото ни е кацнал Башлар, заедно със спомена, който се мечтае).     
 
Тази идилия, подобна на максимализма от усилието да се улови за вечността един миг на истинска възхита, е нетрайна и „обречена” на споменаване. Стихове 11-16 ни връщат отново в действителността с мотива за пътуването през времето. Остротата от второто лице тук идва по-силна с назидателния тон на „въпроса”, а словосъчетанието “цяла нощ”, с което вече е завършена картината на пътуването, бива разсеяно от “раззоряването на нещата” – залъгалката на утрото, което Марина трябва да вижда през погледа на първите трепети, за да може да скита отново така, сякаш надеждата никога не е отпадала – “в жълти долини, с детелина светлина върху гърдите”. Тази именно “героиня на ямби” – на жизнения и светъл живот иска да вижда и възпява поетът, когато с още по-голяма болка и недоумение се връща към момента на съсипващата неувереност – на бурята, която кара устните на двама да изтръпнат от солта на една страст, ранена и безнадеждна като кръвта на роклята, запечатана дълбоко в златистото опиянение на лятото (17-20).

Оттук насетне усилието да бъде удържан спасителният език на детството се предава на необратимия ход на времето, в което болката от предишния въпрос зазвучава още по-настоятелно и категорично, реагирайки по този начин на спешността, с която една жена все някога ще трябва да се изправи лице в лице със собствената си история.

Омагьосана от притегателната сила на неизбежното, Марина усеща тялото си да потъва бавно в сбогуването със съня, докато една друга, мъчителна видимост, каквато е тази на настоящето, я връща трепереща към живота. Не е ли това същият “прекрасен световъртеж”, за който пише Рицос в своята “Лунна соната”?
“дълбоко, дълбоко е пропадането - дълбоко, дълбоко е издигането”.

В “Марина на скалите” (21-26 ) този световъртеж е спестен от неотклонимостта на времето, в чието морско, отворено дъно, сред пламъка на студени треви и вледеняващи течения ще се осъществи мистичната инициация или порастването на героинята. Именно там, в потръпването от една друга истина, Марина ще нарече с името й болката, преди да се извиси отново чрез захващането си към едно видение – това на сияйната морска звезда – към повърхността, която ще изравни везната на бездната с потъналия нагоре, прозрачен небесен свод.  

Вече родена от болката на любовта, Марина ще трябва да види живота в неговата определимост. Онова, което ще го направи съществуващ в целостта или нищожността на границите му – извън, а може би заедно с бляна към невъзможното, – е словото, което е “мъдростта на сетните”. Част от разбирането на тази мъдрост се състои в приемането на времето, което, като “безумен скулптор”, дълбае пътищата си върху лицата на хората. Така монолитната затвореност на “себе си” ще бъде мислена като живот само през хищната студенина на едно безпощадно слънце, наречено (нарочено?) от поета “звяр на надеждата”. Животът на героинята, човешкият живот, е подвластен на нейната светлина: той е същевременно привлечен и изложен на опасността от нея. Прихванат от лъча й, човекът отчаяно ще се мъчи да задържи невъзможната вечност на любовта, лишила го без друго от покоя на детството като най-близък до мечтата от спомена за безвремието в Едем (27-31).

Загубата на тази съвършена пълнота, пренасяна тъй възторжено и доверително в детските години сред пустошта на бъдещето, сега ще се окаже окончателна и безвъзвратна по отношение на миналото, а повелителната форма “не очаквай” ще разположи гласа на поета в стихове 32-39 в едно обемащо цялата действителност настояще, което заставя героинята да се съобрази с него, откривайки погледа и косите си за разярения вятър на времето, от което не може да се спаси.

С видението на това застинало лице, сякаш добиващо все повече цвета на скалата и вятъра, краят на стихотворението „Марина на скалите” затваря цикъла на единствено възможното време с разомагьосването на загадката, скрита в съзнанието на героинята.

***

За нас, обаче, този край поставя началото на един въпрос, засягащ отношението към поезията, каквато я вижда и създава Елитис. Това отстъпление е важно дотолкова, доколкото поезията за всеки един поет поотделно бива видяна с различно умонастроение и сетиво, а оттам и основополагането на разбирането за нея като един вид свойствена задача, която тя изпълнява, е по неотложност винаги ново. Отговорността към заниманието с поезия е друг, последващ или обратен критерий за високата оценка или признание на поетите. В това отношение Елитис е малко повече от отличник. Не само стиховете му, но и размислите в различните есета, посветени на въпросите за изкуството, говорят за осъзнатата отговорност към поетическата реч, но и за реалното, произтичащо от това, изместване на всичките нива на съществуването в едно по-сложно, по-високо и по-освобождаващо небе на световъзприятието, което действа и умира в „основите на живата материя”. В този смисъл нормата, която създава всеки един поет, в това число и Елитис, към разбирането за поезията, е загледана към историята. На фона на общото, от което е прекомпозирана, тази идеална индивидуална норма е заявка за мястото на поета в паметта на една литературна традиция.

За Елитис, който е в достатъчна степен повлиян от сюрреализма,  поетическият поглед е живото доказателство за съществуването на един различен свят. Той „унищожава самотата на елементите на познатия свят, умиротворява враждебното население, издига знамената на висотата на единствено знаме за всички хора.” (Од. Елитис, „Момичета”, Открити карти, С., НК, 1982, с. 73.)

Или, казано по-абстрактно, автентична е онази поезия, която събира в едно общо, моментно положение неща, които в други случаи изглеждат противоречиви и чужди помежду си (Елитис), докато всъщност са плод на едно и също дърво.  

„Идеалната индивидуална норма”, за която говоря и която е изградена на базата на договарянето с други, действащи като абстракции съображения, ще бъде валидна тогава, когато имаме пред себе си, а оттам и в себе си, една „свръхдействителна картина”, в която поетът има честта без да допуска каквото и да е излишество или  леснота, да направи „невидимото видимо, мисленото осезаемо, недействителното действително” (Пак там, с. 71). Отделянето на образите чрез действената фантазия на поета от сложната мрежа на сетивата скъсява до миг стъпката към свободата не само на езика, но и на непосредственото възприемане и ново-свето-образуване от страна на читателя по пътя на удоволствието и вдъхновението от прочита.  

За да бъде възможно това, езикът трябва да се измести от рамката на ежедневния разговор и да се пренесе смело в измеренията на  собствената си необятност, на живата метафора, превеждайки с цялото усилие на интуитивното съзнание, онова лирическо съвпадение, което ще свърже в едно чувство и мисъл, земя и небе, човек с човека.

И ако се върнем сега към „Марина на скалите”, ще видим колко много са примерите за постигането на тази трудна, и тъкмо затова, точна с въздействието си, простота.

В нея е заложен един основен принцип, и той е на оголването, с каквото ни съветва да пристъпваме към поезията и другият нобелист от поколението на трийсетте – Сеферис. Този принцип е мислим на едро като отношение към поезията, но също така е конкретно снет в поемата на Елитис – като действие, извършено еднократно в миналото чрез аористната форма «γύμνωσε» (оголи) в трети и четвърти стих. Така още в първата строфа разпластяването до същността на едно състояние като страстта, става причина да се свържат и преплетат в тягостно или ликуващо родство понятия, разглеждани като опозиции/свързвания от различен порядък. Тук ще спомена само най-важните, като например:

1. Природата и човекът – както се вижда още в заглавието на стихотворението. Също така още в първото изречение «Έχεις μια γεύση τρικυμίας στα χείλη» (Имаш един вкус на буря върху устните), препращането към образа на едно развълнувано море ни кара да усетим едновременно вкуса на солта, но и блудкавия и сладникав – на кръвта. Ако пристъпим само половин крачка встрани, ще установим със сигурност, че този вкус на буря, с който ни зашеметява Елитис, също както при отнемането на невинността в „сюжета” на стихотворението, става изведнъж прозаичен и близък на ежедневния тон, с който сме свикнали да назоваваме горчилката на живота. Усмивката идва, когато си спомним, че някой, и защо не някой от нас, може да крачи Μ' ένα τριφύλλι φως στο στήθος (С детелина светлина върху гърдите).

2. Неодушевено с неодушевено начало, а също и Неодушевено с одушевено – извън рамката на човешкото – начало – където богатството не само на метафорите, но и на редовото свързване на думите в словосъчетания задава фона на ониричния топос. Като цяло всички движения, в това число обратите, потрепванията и разцъфването на чувството от въздействието на образите, са дадени през съвършената хаотичност на живата природа, при това, без да можем да се откъснем нито за миг от властния дъх морето: οι κίτρινοι κάμποι (жълти долини), το χρυσάφι του καλοκαιριού (в точен превод: златото на лятото), αετοφόρος άνεμος (орлоносец вятър), διαύγεια των βυθών (прозрачни дълбини), и т.н.

3. Опозициите, свързвани с различните етапи на възрастта (по-явни и по-едри абстракции, отнесени към човешкото). Най-общо казано на такова едно основно разделение между младостта и старостта се гради цялата композиция на стихотворението. В съзряването, което е междинен стадий на това преодоляване, е заложен и краят на загадката, който съвпада с фактическия мотив за (въз)действие на поета, свързван чрез емпатията с немия, но привлечен към показ и съпреживяване, живот на героинята. Оттук и третата опозиция, която събира:

4. Двама души, разделени по полов признак (одушевено начало с одушевено – в рамките на човешкото –начало). Става дума за опозицията мъж  – жена/ мъжко – женско, отнесени към образите на поета и героинята. Също така обаче  – и в последващото (вътревидово) свързване в плана на женския пол, при което образът на жената бива разроен в прехода от детство към съзряване и старост, без да е изгубена връзката с т. 3. Такова разделяне, което подлежи на събиране, виждам и в двойката момиченце –момиченца, където всички момиченца взети заедно, подобно на благоуханна градина, излъчват миловидния си чар за очите на възхитата. (Единственото колебание, което имам по отношение на прекрасния превод на Яна Букова, са тези опоетизирани „градинки” – в оригиналния текст „κυαμώνες” – мн.ч. от „бакла”, но също и „пъпка”, „зърно”.В превода на Жечев и Берберов тази дилема е решена от размаха на мъжката фантазия, където нежните градинки са чисто и просто „едрите зърна на другите момичета”. Затова си казвам, че така или иначе Елитис е труден автор и ето защо загубата на еротичното внушение от „пъпките”, за сметка на невинната белота от цветовете на това много красиво растение, като прилежаща на собствено детското, може би не е фатална, а напротив – приносна за превода и преводача. Толкова повече, че не поставя под въпрос емпатията. Но така пък се питам защо да е тя задължително условие към всичкия живот на един, все пак откроим през зависимостта от себе си, авторов свят.)

И накрая, нека кажа най-важното, без което нито едно от горните изброявания не би имало смисъл, ако не го върна по необходимост към идеала за любовта.

Вярвам, че любовта, а също и красотата представляват върховния закон за свързване, бих казала – свръхразумното начало в поезията на Елитис. Благодарение на тях миналото и бъдещето, възможни само чрез интуициите на съзнанието, се превръщат в едно винаги живо настояще, чиято цел е да усили връзката с времето, което е единствената ни съпротива срещу смъртта. 

Влагайки всичко обично в това „забавено от ускорението си” Време (така прилично на Ноевия ковчег, но излязъл от орбита), в това число и смъртта на нашето тяло, която е обща за толкова други, с които сме свързани в живот, в сметката на съпротивата ще влезе и побратимяването с края. Този знак на помиряването на противоречията „не е нищо друго, освен движещата се статуя на живота (Марина, прикованата на скалата?), която върви напред със стъпките ни: гледа с очите ни, предлага с гърдите ни това, което един ден поетът вижда да идва с ритъма на някакъв изначален танц...” (Пак там, с. 63)

за да може колелото да се завърти отново

животът да трепне

и очите да видят... едно малко момиченце внимателно да танцува на пръсти

---
* Анализът взема за отправна точка текста, предложен от Г. Папаконстантину в: Σ. Κάντας, Δ. Κιτριώτης, Θ. Κοκοβίνος, Γ. Παπακωνσταντίνου, Κ. Σφαέλλου, Ερμηνευτικές αναλύσεις  Νεοελληνικών κειμένων,  Α’ μέρος : ποίηση – πεζογραφία, εκδ.  Πατάκη, 1984.

Изображение: Сай Туомбли, “Протей”, 1984 г.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Честити да са днешните именници!

А най-именитите все тъй да ни греят и водят
с перата си!
Тема № - 53 Коментар № - 6128 Dekarabah - 2012-01-06 09:46:12
Извинявайте, в третия параграф на коментара, който пуснах днес, съм написал "нервна сетивна" вместо "нервна система". Но така е, трябва да си поет, за да не развалиш някой образ.
Тема № - 53 Коментар № - 6127 ГГ - 2012-01-05 21:18:29
Включвам се в разговора за литературата оттам, откъдето завършва коментарът на Морис. Той точно е нарекъл “Марина на скалите” повече романтически, отколкото сюрреалистичен текст. Но не е назовал основанието за подобно твърдение. То е, казано кратко, че “Марина на скалите” иска да бъде преди всичко творба-преживяване на чувство.

Елитис, много голям и сложен поет, представя сложно чувство. Така че анализът на стихотворението може да тръгне и натам да се назоват с повече думи съставките на това чувство. Екатерина е поела по този труден път, но някак, струва ми се, несъзнателно, теглена от собственото си вътрешно разбиране за поезия. Съдя за това по факта, че в заглавния си текст тя се занимава повече с чувствата в стихотворението на Елитис, а и с насложените върху тях и поради тях чувства на читателя, отколкото с това какво всъщност казва този текст и каква друга работа върши.

Затова и миналия път, когато коментирах, в края на коментара си казах, че текстът на Екатерина е телесен. Тогава това беше просто впечатление, което, за да не изпадне, набързо назовах. Сега искам да го разгърна. Да смяташ по романтически, че литературата е по-точен и по-богат израз на чувствителността, не означава ли и това да смяташ, че литературният текст представлява нещо като тяло, съставено само от нервна сетивна, един вид органична батерия за акумулиране, съхраняване и съживяване на чувства? Разбира се, Екатерина не казва никъде подобно нещо директно, но го казва имплицитно с работата, която сякаш се стреми да върши нейният текст – да ни накара да почувстваме по-цялостно това, което сложно чувства героинята на Елитис Марина.

В този пункт казаното от Екатерина, изглежда, е донякъде в съгласие с теорията на проф. Богданов, че литературата е модел за изпълнено със смисъл време. Най-бързо напълващото се със смисъл време, знаем, е чувственото – когато сме влюбени, мразещи, носталгични, гневни. Но и най-бързо изпразващото се. Затова и мога да чета толкова много пъти стихотворението на Елитис, без никак да се усетя преситен – защото всеки път, когато чета, преживявам почти веднага изпълване, а когато престана да чета, изпразване и забрава за текста. В този смисъл какъв особен парадокс в това, че Елитис, борещ се да улови по-пълно и богато живеца на някакъв спомен, е създал сякаш поради това и прекрасна машина за забравяне!
Тема № - 53 Коментар № - 6126 ГГ - 2012-01-05 16:08:48
Честита Ви 2012-та! Добра да е и милостива!
Здраве, късмет и елинско вдъхновение през нея - за всички!

Смешноватата прибързаност и „реакивност” на маркиза (по повод прелестната въпросителна в откритото и обхващащо, както винаги, коментиране на доц. Кьосева) беше притисната от празнични обязаности и радости. С маркизата посрещахме деца от чужбинско гурбетчийство и от хубавеещата наша столица. Въртяха се баници, сарми, капами. Подпитвахме младите как е, на оправяне ли вървят нещата навън и към столицата. Те, ех, младост, подминаваха фундаменталните намеци и говореха за конкретни напрежения и удовлетворености от нелеката си реализация, после излизаха с приятели да се повеселят по български. Наша милост (свалил виолетовия халат) старателно, с разнежено сърце и с надеждата след една година пак да ги срещне със сарми и гевезелъци, миеше посудата и си свирукаше „Yesterday”… Това е, в най-общи линии, и надявам се отсъствието ми да бъде извинено, та да мога да се явява с нещичко на изпита. А този път той е сложен, материята му е наистина с много „наклони” и подмамящи „telos-и”.
Истината е, че още само се радвам разопаковайки прекрасния подарък, който ни поднесе Екатерина Григорова – неоелинистката с (няма да го спестя) удивителна поетична душа. Синьо-златно-мраморно-зелената омая на новогръцката поезия винаги е свивала и вдигала маркизовото сърце в изнемоги и икарови простори.
Виждам как, под благосклонния и опитен замах на уважаемия проф. Богданов и с всички дотукашни коментари, ще се завихри още по-дълбоко и „оголено” говорене за тайнствата на литературата в нейния по-интимен, но и всеобемащ дух. „Точката на кипене”, по-новата гръцка поетическа образност и „прекаленост” откъм светлина, е безгрешно подбрана. Защо да не поплуваме в морето й в тези зимни дни. За радост, може би, и на литераторите и четящите от нашата по-стара сестра по култура – плаваща в „буря” съседна Гърция. Впрочем, податливата на емоции и двойнственост сърцевина на маркиза винаги е усещала тънката и волна гръцка словесност като нещо свое. В много български поетични достигания съм долавял нейния неизчерпаем код.
Засега това, колкото да се знае, че виолетовият халат постепенно се превърна и си остава най-желаните доспехи за маркиза. Въпреки че ми се ще да поумувам върху отликата между романтичния сюрреализъм и сюрреалния романтизъм, към която ни вглежда проникновеният Морис Фадел. А и за много друго. Но здраве да е, за всички ни!
Тема № - 53 Коментар № - 6125 Dekarabah - 2012-01-05 13:21:58
Ч Р Хр и Ч Н Г на всички участници във Форума на проф.Богданов и към неговите читатели и почитатели, колеги , преподаватели и студенти. Исках да споделя няколко обяснителни изречения за вълнуващия ме текст на Екатерина. Но се оказва, че това не мога да го сторя. Имах също, няколко предишни несподелени коментари за смъртността на човека и за почти неумиращата негова азовост, по повод чудните за мен минали текстове, първо на Биляна, а след това и на Георги – тях не можах да изпратя, защото се повреди персоналния ми компютър. Сега вече съм в час. Но за изненада, пред мен изскочи Екатерининият заглавен текст и едно невероятно стихотворение, от непознат ми божествен грък, Елидис. Пред които оставам безмълвен. След два прочитта ми бе така хубаво, че се страхувам да не накърня тази моя си духовна сладост и умиление. Дори, ако , споделя само една единствена дума, посветена на тях. Може да се развали магията. Затова ще остана безсловесен. Не мога, искрено ви казвам, поне засега, да формирам що годе смислено професионално за мен, психологическо, или дори интимно езиково отношение. Освен засвидетелственото вълнение. Ами има и такива текстове, които емоционално те изпращат в благодарствено духовно мълчание. Ето случай, когато с радост признавам вербалната си немощ и немотия. Предпочитам да съхраня емоционалната си омая и неназовима приятна „тъга”. Пък и не знам родословния език на Елидис. Далеч съм от многоезичието и многомислието на проф. Богданов и това на Георги. Това са някои от ахилесовите ми пети. Плюс тяхната неповторима одухотворена разсъдъчност: - чиято професионална и преводаческа изтънченост, запълват благодатно, обяснимо за мен, все още свободните езиково, иначе емоционално пълни, коментарни форумни пространства. Очевидно и други форумци, предпочитат като мен, егоистично да скрият в своите емотивни „лабиринти”, чувствената топлота, с която така щедро ни дарява Екатерина.

Много, много здраве и повече сполуки през годината, за всички. Нека някои да остават и скрито безсловесни. От милото си Копривщенско детство, сред тамошните, вечни и безбрежни борови, букови и небесни океани, и снежни вълни-преспи – си спомням, как, като невръстни суровакарчета с дряновиците, с двамата си братя, големият Стойчо и малкият Кирчо, обикаляхме десетки роднинсни и комшийски къщи, с детски викове; „ Суроваа..., Суровааа...”. За да се отворят тежките порти, за да суровакаме стопаните с благословиите: „Сурова година!.. Весела година!..Догодина със здраве!..”. Трикратно изричани. С поетични поанти и с три по три удара, с дряновицата и с ... изреченото. И днес суровакам всички вас и ви желая дълголетие, физическо и емоционално. Тазгодишната ми дряновица-суравакарка, вече е с жълто разцъфтели пъпки и е украсена само с три зелени здравчета, превързани с дебели, червени, вълнени и ръчно изпредени предьовини – все разноцвети символи на живия живот. Вълнуващо е. Добре че заваля и сняг. Белият цвят пък дойде, като знак на небесната святост и усили светлинните сияния. От всичките тях има трепети и в стихотворението на Елидис. Също в началния и последващите го два текста на Екатерина. И в двата досегашни топли Богданов и Георгьов коментари. Все неочаквани новогодишни дарове и наши си словесни чудеса... Новите коментари на професор Богданов, на Нинел, на Морис и на Борислав предстои да проуча , с лични към тях новогодишни поздрави.
От Искро, София – 5 януари 2012 година
Тема № - 53 Коментар № - 6124 Искро Косев - 2012-01-05 12:58:54
Честита 2012 година!
В допълнение към отговора на проф. Богданов на зададения от Нинел Кьосева въпрос "Какво е литература?" ще кажа, че са правени опити изразът belles lettres да бъде преведен на български като "изящна словесност", но този превод не получава достатъчно категорично разпространение.
20-и век мина под знака на твърдението, че изящната словесност непременно трябва да се чете в оригинал - иначе четеш просто друг текст. Уверих се в това, четейки "Цветя на злото" на Кадийски - не точно на Бодлер. Някои смятаха това за неприкрит снобизъм, но това очевидно не е снобизъм.
Мисля, че към днешна дата това твърдение е валидно и за всички останали текстове - включително и за научните. Така че въпросът на Нинел Кьосева е напълно правомерен още повече че зададе въпроса на въпросите "Какво е литература". Може би ако се съсредоточим върху Якобсоновата поетична функция на езика, ще имаме що-годе еднозначен отговор.
Тема № - 53 Коментар № - 6123 Борислав Георгиев - 2012-01-05 06:44:10
Вземам насока от релативното понятие за литература, към което ни обръща проф. Богданов. Екатерина започва текста си с нещо, което малко сме дискутирали до този момент: историческият контекст, в който съществува стихотворението на Елитис. Той ще ни даде и път към разговора за литературата.

В какъв контекст се появява произведението? В момент, когато, както неведнъж е посочвано, литературата се е самоизградила като нещо отделно от света на ежедневието. Този момент не е нещо изначално характерно за литературата. Литературата не е по природа отделена от ежедневието, а става такава в новата европейска история и създава илюзията, че винаги не е била като живота. Като отделена от ежедневието, литературата се стреми да бъде поле, където човекът се изявява цялостно, където има преплитане на различни речи, както подчертава Георги, за разлика от действителността, където те са разделени. Но не бива да забравяме, че това преплитане е исторически формирано и то не е характерно за литературата изобщо. То е присъщо на модерната литература, която се е отделила като поле, което настоява за несвързаност с практиката.

Какво прави Елитис в това стихотворение? Не съм специалист по гръцка литература, но бих попитал - сюрреалист ли е той или по-скоро подражател на сюрреализма? Като че ли в това стихотворение ми липсва крайността на сюрреалистите. По-скоро тук виждам една самовлюбена разточителност, любов към поетичното слово, възславяне на красотата и природата. Това ме кара да мисля, че Елитис не е сюрреалист, а по-скоро романтик. Статусът на красотата тук не е поставен под въпрос. Само някак в края се излиза от поетичното и от омаята на красивото говорене в посока към някаква изпразненост, към някакво безпардонно оголване.

С оглед на този финал бих казал, че стихотворението се намира на една граница. Границата между отделената от живота литература, която именно поради своята отделеност може да го съзерцава като нещо цялостно, и проблематизирането на тази отделеност в оголването до кости, в премахването на полета на въображението, на всички тъкмила и очила, които си слага модерната литература спрямо живота. Елитис не е сюрреалист, но не е и съвсем традиционен естестващ интелектуалец.
Тема № - 53 Коментар № - 6122 Морис Фадел - 2012-01-04 23:14:47
Като казвам "литература", имам предвид художествената (les belles letrres), Нинел. Тя естествено не е ясно отделена от цялата останала литература и написана, а и устна.
Тема № - 53 Коментар № - 6121 Bogdan Bogdanov - 2012-01-04 21:26:36
Честита Нова година! Също благодаря за хубавите пожелания, отправени към всички, четящи форума, които приемам, че са и за мен.
Написаното от Екатерина Григорова е прекрасно като звучене, но е "висока топка" за мен, поради което няма да мога да се включа в разговора. Опростимо простително, както би казал маркизът. Какво ли прави той във виолетовия си халат?
Но има друго нещо - разговорът за това "що е литература".
Имам въпроси. Кога един тест се превръща в литература? Поезията литература ли е? Литературата изкуство ли е или занаят или пък особена наука? Не може ли един научен текст също да бъде литература?Защо западната класификация отделя scences - точните науки или проверимите знания т.е. естествените науки, другото е humanities, но пак е наука, но не е sciences, а също и Social science - напр. икономиката и финансите не са наука в този смисъл, въпреки, че са проверими все някак. После има изкуства и литературата е там а е и при humanities, а има и научна литература...Още повече съм смаяна от писаното от проф. Богданов, че “литературата изобщо” е или набързо стъкмен предикат, за да се каже нещо нужно в този момент, или световно правене, започнало в 19-и век във времето на Гьоте и Хегел с повея на един европейско-германски национализъм". Горе-долу тогава се оформя и Стопанската история като европо-континенталния клон на икономикса ... и вероятно заедно с тази литература "изобщо" - макроикономиката на литературата, както и стопанската история е макроикономика, т.е. нещо "изобщо" и "общо" - нацията, държавата и национализма.Огромните корпуси със статистически данни, събирани в германия по това време, за да се опише с числа нацията и нейния труд, дух...
Като четем Нютон, литература ли четем или наука... или богословие, което за някои може да е пък науката-та? впрочем, не намирам границата. Това са ми въпросите, чакайки най-студените дни и Мудъл да тръгне...
Тема № - 53 Коментар № - 6120 nkioseva - 2012-01-04 17:07:10
Благодаря за двата ви отговора, Екатерина! Във втория давате кратко определение за литература. На него реагирам. Така или иначе, то е практическо. Което означава и разчитащо на бързо сравнение и противопоставяне с оглед на свършване на работа. Така или иначе, доста вярно е, че литературата е фикция, на която вярваме.

Вече в два варианта написах текст по темата, в който, общо взето, твърдя, че литературата е едновременно фикция и истина - че е вярна в двойния смисъл, че нещо е такова, но и че трябва да е такова. “Марина на скалите” е реалностно вярна фикция, вярна и поради поетическото говорене, което очевидно, и от Елитис, и от вас, се мисли за по-ефективно от редовото всекидневно казване на каквото и да е.

Проблемът е не в краткото казване какво е литературата, каквото е и вашето в този коментар, а дългото, което, първо, определя литературата по-сложно, както направих в предишния абзац и, второ, развива изчерпателен текст като написания от мен на тази тема. Проблем е, защото едно е литературата в отделни примери и отделни свои страни, а друго цялата литература. Такава литература няма. Затова и аз не бива да поставям в началото на моята книга споменатия текст.

Той, разбира се, е все още с лакуни и бързи прелитания над области, над които е редно да се лети по-бавно. Но, дори и без тези недостатъци, мястото му е в края на книгата, и то с тази уговорка, че всяка литература като цяло е порождение в името на нещо друго, което налага тя да бъде онова, което се казва за нея. Моето убеждение е, че и в литературните, и във всички останали текстове създателите им не само казват какво е и как стои едно нещо, но и го правят.

Българската литература е плод на усещането за народностна малоценност, изпитвано в първата половина на 20-и век от толкова български интелектуалци, но и на институционалните усилия и държавни харчения в десетилетията на българския социализам. Така и “литературата изобщо” е или набързо стъкмен предикат, за да се каже нещо нужно в този момент, или световно правене, започнало в 19-и век във времето на Гьоте и Хегел с повея на един европейско-германски национализъм.

Залових се за нещо, казано от вас, Екатерина, за да си кажа моето. Разбира се, то е прекалено “наедро”, от което е редно да се отървем, особено след като разполагаме с предложената от вас деликатна конкретност на “Марина на скалите”, която не ми се струва изчерпана.
Тема № - 53 Коментар № - 6119 Bogdan Bogdanov - 2012-01-04 12:32:54
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 59212

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 5247

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 5488

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 16553

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 7461

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 11012

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 16687

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 11694

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 11289

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ. Книга първа. Втора глава. Как човек може да запази своето лично достойнство във всичко?
Коментари: 3 Прочитания: 13735

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA