| |
ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И
СТУДИИ -
АРХИВ
 |
| Коментар към “Марина на скалите” от Одисеас Елитис |
| Екатерина Григорова |
 |
|
Одисеас Елитис
Марина на скалите
Имаш този вкус на буря върху устните – Къде си ходила
По цели дни в жестокото мечтание на камъка и на морето
Орлоносец вятър оголи хълмовете
Оголи чак до кокал твоето желание
(5) И зениците ти приеха наследството на Химерата
Набраздявайки сред пяна паметта!
Къде е малкият септември с познати стръмнини
Там в червеникавата пръст където си играеше загледана
В дълбоките градинки на другите момиченца
(10) В онези кътчета където приятелките ти оставяха прегръдки розмарин Но къде си ходила
По цяла нощ в жестокото мечтание на камъка и на морето
Казвах ти в разголена вода да изброяваш светлите й дни
По гръб да се радваш на раззоряването на нещата
(15) И пак да скиташ в жълти долини
С детелина светлина върху гърдите – ти героиня на ямби Имаш този вкус на буря върху устните
И една червена рокля като кръв
Дълбоко в златното ухание на лятото
(20) И сред хиацинтите – Къде си ходила Когато слизаше в морето, в заливите с гладки камъни
Имаше там една студена, една солена морска трева
А още по-навътре едно човешко чувство се окървавяваше
И ти с изненада отвори ръце и го нарече с неговото име
(25) Изплувайки ефирна в прозрачни дълбини
Там където сияеше твоята морска звезда Чуй словото е мъдростта на сетните
И времето безумен скулптор върху хората
И слънцето над него звяр на надеждата
(30) И ти го приближаваш вкопчена в една любов
С този горчив вкус на буря върху устните Лазурна до кости не очаквай друго лято
Да преобърнат пътя си реките
И да те отведат назад при майка си
(35) Да целунеш и други череши
И да пътуваш яхнала мистрала
Облегната върху скалата без минало и бъдеще
Под угрозата на камъка с коси привчесани от бурята
Ще се простиш със своята загадка
Превод от гръцки: Яна Букова
Възнамерявах да не посвещавам този текст на поезията. Истина е, че считам поезията за болест, и то необикновена – едно състояние на усилен живот, което не ни позволява да пренебрегнем живота, нито да му простим след кризата, причинена, да речем, от загубата на младостта.
Без съмнение едно от силните обвинения на тази младост е изправянето на онази хищна миловидност с формата на сърце, което носим от времето на нашето детство, пред условието да съществуваме “тук” и “сега”.
Парадоксално е, че детето сякаш сънува наяве предположенията за пълнотата на Тялото, която ще дойде с любовта, несъзнавайки как всичко в този ярък момент с мирис на вечност го изпълва с благодат: заровете на утрото или играта на светлосенки в короните на дърветата, широката, паднала със света тишина по пладне и сините, мамещи шепоти в прииждането на вечерта.
Говоря за съвършенството на пълнещия се човек, на необработения камък или посева – онзи, който поема дъжда като всеки друг, но този дъжд, който може да е всичко наоколо, го преобразява винаги, щом усети нещо диво и сладостно да се надига в гърдите му.
И ето че един ден това цвете на Тайната израства дотолкова, че листенцата му си пробиват път отвъд, жадни за свободата на въздуха и глухия звън на слънчевите туфи.
Срещането на „блясъка на младостта”, който Елитис нарича още „блясък на грешките” с другата – вечно губеща и намираща отново семето на любовта, възмъжала или изстрадана душевност – представлява за мен поезията на Одисеас Елитис.
Може би са малко поетите, които подобно на Елитис са успели да превърнат неопределеността на болката в неопределимост на светлината: една освободена игра на усилието, стремящо се да улови в точността на приблизителното убягващата диря на виденията. (Дали е случайно, че сюрреализмът е вече създаден, когато Елитис се „учи” от него да пише на строгата азбука на свободата?)
Стихотворението “Марина на скалите”, преведено на български език в “Антология на Балканската поезия “Хемус” (2007) от Яна Букова, принадлежи на първата стихосбирка на Елитис “Ориентации”, издадена през 1940 г., в която поетът събира най-доброто, написано дотогава. (Също така на български език в стихосбирката със заглавие „Ориентации” от 1980 г. са включени избрани стихотворения на Елитис в превод на Марин Жечев и Михаил Берберов.)
Всеизвестно е, или поне за онези, които са се занимавали с гръцка поезия, че тази стихосбирка, представителна за поколението на трийсетте в Гърция, се появява във време, белязано от следите на “кариотакизма” – явление, с което критиците и изследователите на междувоенната лирика пейоративно обозначават сляпото подражание на песимистичната линия, изведена до крайност в поезията на Костас Кариотакис, от страна на някои млади поети.
Именно във време на идеологическа изчерпаност и вътрешна задушливост “Ориентации” на Елитис внася нов и свеж полъх със свободното си, реещо се високо като песента на моряка от върха на мачтата, поетическо вдъхновение.
И въпреки че по традиция свързват тази стихосбирка с възторга от светлината на гръцките море-слънце-земя, с което не мога да не се съглася, достатъчно е да прочетем едно стихотворение от „Ориентации”, каквото е “Марина на скалите”, за да разберем, че Елитис още тогава заявява себе си като сложен и изплъзващ се от леснотата на подвеждащите определения поет.
В “Марина на скалите” склонността на тялото към повика на невероятното е изправен от силата на действащото като насрещно, а в действителност вътрешно – принадлежащо на човека – Време.
Стихотворението, написано почти изцяло във второ лице единствено число, се обръща към един загадъчен женски образ, свързан с водната стихия и морето дори само чрез името си (Г. Папаконстантину*), което е Марина, но което може да бъде и Елени, и да бъде онази ненаситност в самотата на желанието, извисена в ширта от класовете на гласните на всички женски имена, които е обичал поетът: “Марина-а-а, Елен-и-и!”
Лирическият аз в стихотворението говори едновременно от името на жената и нейната крехка обърканост, и това на поета – чрез обръщението или съчувствието, изразено в залъгващата отвън, но винаги точна към промените на същността си яснота на „въпроса” “Но къде си ходила…”
Първият стих е сред най-важните, може би поради факта, че той се повтаря целият или видоизменен три пъти по дължината на стихотворението, споявайки така критичните моменти в драмата на съществуването с разиграната многопластовост на езика.
Затова и не чий, а от какво, можем да предположим, че е причинен “този вкус на буря” или агония. Така в стихове 1-6 е представено вживяването и последвалата го загуба на почва от въпросите около една страст, чиято необуздана, ридаеща ненаситност, подобно на насилническата ръка на вятъра оголва “до кокал” желанието на героинята.
Този вкус, напиращ от най-дълбоките основания на плача, идва с осъзнаването на напразния копнеж на младостта да се закрепи в неосъществимото бленувано на една, въпреки всичко, безнадеждна от времето си любов („И зениците ти приеха наследството на Химерата / Набраздявайки сред пяна паметта”).
Но не са ли от паметта и болката, и спасението? Споменът за детството (общ за поета и героинята) и „малкия септември” с червеникавата пръст на хълмовете и градинките от момиченца, оставящи „прегръдки розмарин”, е въвлечен в контраста към острата болезненост отпреди в стихове 7-10. Сладостта на носталгията по детството е в магнетизма на едно „у дома”, чиято лека, ухаеща нежност блещука в светлите очертания на ефирните момичешки тела, положени в ониричния пейзаж на една действена, носталгична мечтателност (неусетно как на рамото ни е кацнал Башлар, заедно със спомена, който се мечтае).
Тази идилия, подобна на максимализма от усилието да се улови за вечността един миг на истинска възхита, е нетрайна и „обречена” на споменаване. Стихове 11-16 ни връщат отново в действителността с мотива за пътуването през времето. Остротата от второто лице тук идва по-силна с назидателния тон на „въпроса”, а словосъчетанието “цяла нощ”, с което вече е завършена картината на пътуването, бива разсеяно от “раззоряването на нещата” – залъгалката на утрото, което Марина трябва да вижда през погледа на първите трепети, за да може да скита отново така, сякаш надеждата никога не е отпадала – “в жълти долини, с детелина светлина върху гърдите”. Тази именно “героиня на ямби” – на жизнения и светъл живот иска да вижда и възпява поетът, когато с още по-голяма болка и недоумение се връща към момента на съсипващата неувереност – на бурята, която кара устните на двама да изтръпнат от солта на една страст, ранена и безнадеждна като кръвта на роклята, запечатана дълбоко в златистото опиянение на лятото (17-20).
Оттук насетне усилието да бъде удържан спасителният език на детството се предава на необратимия ход на времето, в което болката от предишния въпрос зазвучава още по-настоятелно и категорично, реагирайки по този начин на спешността, с която една жена все някога ще трябва да се изправи лице в лице със собствената си история.
Омагьосана от притегателната сила на неизбежното, Марина усеща тялото си да потъва бавно в сбогуването със съня, докато една друга, мъчителна видимост, каквато е тази на настоящето, я връща трепереща към живота. Не е ли това същият “прекрасен световъртеж”, за който пише Рицос в своята “Лунна соната”?
“дълбоко, дълбоко е пропадането - дълбоко, дълбоко е издигането”.
В “Марина на скалите” (21-26 ) този световъртеж е спестен от неотклонимостта на времето, в чието морско, отворено дъно, сред пламъка на студени треви и вледеняващи течения ще се осъществи мистичната инициация или порастването на героинята. Именно там, в потръпването от една друга истина, Марина ще нарече с името й болката, преди да се извиси отново чрез захващането си към едно видение – това на сияйната морска звезда – към повърхността, която ще изравни везната на бездната с потъналия нагоре, прозрачен небесен свод.
Вече родена от болката на любовта, Марина ще трябва да види живота в неговата определимост. Онова, което ще го направи съществуващ в целостта или нищожността на границите му – извън, а може би заедно с бляна към невъзможното, – е словото, което е “мъдростта на сетните”. Част от разбирането на тази мъдрост се състои в приемането на времето, което, като “безумен скулптор”, дълбае пътищата си върху лицата на хората. Така монолитната затвореност на “себе си” ще бъде мислена като живот само през хищната студенина на едно безпощадно слънце, наречено (нарочено?) от поета “звяр на надеждата”. Животът на героинята, човешкият живот, е подвластен на нейната светлина: той е същевременно привлечен и изложен на опасността от нея. Прихванат от лъча й, човекът отчаяно ще се мъчи да задържи невъзможната вечност на любовта, лишила го без друго от покоя на детството като най-близък до мечтата от спомена за безвремието в Едем (27-31).
Загубата на тази съвършена пълнота, пренасяна тъй възторжено и доверително в детските години сред пустошта на бъдещето, сега ще се окаже окончателна и безвъзвратна по отношение на миналото, а повелителната форма “не очаквай” ще разположи гласа на поета в стихове 32-39 в едно обемащо цялата действителност настояще, което заставя героинята да се съобрази с него, откривайки погледа и косите си за разярения вятър на времето, от което не може да се спаси.
С видението на това застинало лице, сякаш добиващо все повече цвета на скалата и вятъра, краят на стихотворението „Марина на скалите” затваря цикъла на единствено възможното време с разомагьосването на загадката, скрита в съзнанието на героинята.
***
За нас, обаче, този край поставя началото на един въпрос, засягащ отношението към поезията, каквато я вижда и създава Елитис. Това отстъпление е важно дотолкова, доколкото поезията за всеки един поет поотделно бива видяна с различно умонастроение и сетиво, а оттам и основополагането на разбирането за нея като един вид свойствена задача, която тя изпълнява, е по неотложност винаги ново. Отговорността към заниманието с поезия е друг, последващ или обратен критерий за високата оценка или признание на поетите. В това отношение Елитис е малко повече от отличник. Не само стиховете му, но и размислите в различните есета, посветени на въпросите за изкуството, говорят за осъзнатата отговорност към поетическата реч, но и за реалното, произтичащо от това, изместване на всичките нива на съществуването в едно по-сложно, по-високо и по-освобождаващо небе на световъзприятието, което действа и умира в „основите на живата материя”. В този смисъл нормата, която създава всеки един поет, в това число и Елитис, към разбирането за поезията, е загледана към историята. На фона на общото, от което е прекомпозирана, тази идеална индивидуална норма е заявка за мястото на поета в паметта на една литературна традиция.
За Елитис, който е в достатъчна степен повлиян от сюрреализма, поетическият поглед е живото доказателство за съществуването на един различен свят. Той „унищожава самотата на елементите на познатия свят, умиротворява враждебното население, издига знамената на висотата на единствено знаме за всички хора.” (Од. Елитис, „Момичета”, Открити карти, С., НК, 1982, с. 73.)
Или, казано по-абстрактно, автентична е онази поезия, която събира в едно общо, моментно положение неща, които в други случаи изглеждат противоречиви и чужди помежду си (Елитис), докато всъщност са плод на едно и също дърво.
„Идеалната индивидуална норма”, за която говоря и която е изградена на базата на договарянето с други, действащи като абстракции съображения, ще бъде валидна тогава, когато имаме пред себе си, а оттам и в себе си, една „свръхдействителна картина”, в която поетът има честта без да допуска каквото и да е излишество или леснота, да направи „невидимото видимо, мисленото осезаемо, недействителното действително” (Пак там, с. 71). Отделянето на образите чрез действената фантазия на поета от сложната мрежа на сетивата скъсява до миг стъпката към свободата не само на езика, но и на непосредственото възприемане и ново-свето-образуване от страна на читателя по пътя на удоволствието и вдъхновението от прочита.
За да бъде възможно това, езикът трябва да се измести от рамката на ежедневния разговор и да се пренесе смело в измеренията на собствената си необятност, на живата метафора, превеждайки с цялото усилие на интуитивното съзнание, онова лирическо съвпадение, което ще свърже в едно чувство и мисъл, земя и небе, човек с човека.
И ако се върнем сега към „Марина на скалите”, ще видим колко много са примерите за постигането на тази трудна, и тъкмо затова, точна с въздействието си, простота.
В нея е заложен един основен принцип, и той е на оголването, с каквото ни съветва да пристъпваме към поезията и другият нобелист от поколението на трийсетте – Сеферис. Този принцип е мислим на едро като отношение към поезията, но също така е конкретно снет в поемата на Елитис – като действие, извършено еднократно в миналото чрез аористната форма «γύμνωσε» (оголи) в трети и четвърти стих. Така още в първата строфа разпластяването до същността на едно състояние като страстта, става причина да се свържат и преплетат в тягостно или ликуващо родство понятия, разглеждани като опозиции/свързвания от различен порядък. Тук ще спомена само най-важните, като например:
1. Природата и човекът – както се вижда още в заглавието на стихотворението. Също така още в първото изречение «Έχεις μια γεύση τρικυμίας στα χείλη» (Имаш един вкус на буря върху устните), препращането към образа на едно развълнувано море ни кара да усетим едновременно вкуса на солта, но и блудкавия и сладникав – на кръвта. Ако пристъпим само половин крачка встрани, ще установим със сигурност, че този вкус на буря, с който ни зашеметява Елитис, също както при отнемането на невинността в „сюжета” на стихотворението, става изведнъж прозаичен и близък на ежедневния тон, с който сме свикнали да назоваваме горчилката на живота. Усмивката идва, когато си спомним, че някой, и защо не някой от нас, може да крачи Μ' ένα τριφύλλι φως στο στήθος (С детелина светлина върху гърдите).
2. Неодушевено с неодушевено начало, а също и Неодушевено с одушевено – извън рамката на човешкото – начало – където богатството не само на метафорите, но и на редовото свързване на думите в словосъчетания задава фона на ониричния топос. Като цяло всички движения, в това число обратите, потрепванията и разцъфването на чувството от въздействието на образите, са дадени през съвършената хаотичност на живата природа, при това, без да можем да се откъснем нито за миг от властния дъх морето: οι κίτρινοι κάμποι (жълти долини), το χρυσάφι του καλοκαιριού (в точен превод: златото на лятото), αετοφόρος άνεμος (орлоносец вятър), διαύγεια των βυθών (прозрачни дълбини), и т.н.
3. Опозициите, свързвани с различните етапи на възрастта (по-явни и по-едри абстракции, отнесени към човешкото). Най-общо казано на такова едно основно разделение между младостта и старостта се гради цялата композиция на стихотворението. В съзряването, което е междинен стадий на това преодоляване, е заложен и краят на загадката, който съвпада с фактическия мотив за (въз)действие на поета, свързван чрез емпатията с немия, но привлечен към показ и съпреживяване, живот на героинята. Оттук и третата опозиция, която събира:
4. Двама души, разделени по полов признак (одушевено начало с одушевено – в рамките на човешкото –начало). Става дума за опозицията мъж – жена/ мъжко – женско, отнесени към образите на поета и героинята. Също така обаче – и в последващото (вътревидово) свързване в плана на женския пол, при което образът на жената бива разроен в прехода от детство към съзряване и старост, без да е изгубена връзката с т. 3. Такова разделяне, което подлежи на събиране, виждам и в двойката момиченце –момиченца, където всички момиченца взети заедно, подобно на благоуханна градина, излъчват миловидния си чар за очите на възхитата. (Единственото колебание, което имам по отношение на прекрасния превод на Яна Букова, са тези опоетизирани „градинки” – в оригиналния текст „κυαμώνες” – мн.ч. от „бакла”, но също и „пъпка”, „зърно”.В превода на Жечев и Берберов тази дилема е решена от размаха на мъжката фантазия, където нежните градинки са чисто и просто „едрите зърна на другите момичета”. Затова си казвам, че така или иначе Елитис е труден автор и ето защо загубата на еротичното внушение от „пъпките”, за сметка на невинната белота от цветовете на това много красиво растение, като прилежаща на собствено детското, може би не е фатална, а напротив – приносна за превода и преводача. Толкова повече, че не поставя под въпрос емпатията. Но така пък се питам защо да е тя задължително условие към всичкия живот на един, все пак откроим през зависимостта от себе си, авторов свят.)
И накрая, нека кажа най-важното, без което нито едно от горните изброявания не би имало смисъл, ако не го върна по необходимост към идеала за любовта.
Вярвам, че любовта, а също и красотата представляват върховния закон за свързване, бих казала – свръхразумното начало в поезията на Елитис. Благодарение на тях миналото и бъдещето, възможни само чрез интуициите на съзнанието, се превръщат в едно винаги живо настояще, чиято цел е да усили връзката с времето, което е единствената ни съпротива срещу смъртта.
Влагайки всичко обично в това „забавено от ускорението си” Време (така прилично на Ноевия ковчег, но излязъл от орбита), в това число и смъртта на нашето тяло, която е обща за толкова други, с които сме свързани в живот, в сметката на съпротивата ще влезе и побратимяването с края. Този знак на помиряването на противоречията „не е нищо друго, освен движещата се статуя на живота (Марина, прикованата на скалата?), която върви напред със стъпките ни: гледа с очите ни, предлага с гърдите ни това, което един ден поетът вижда да идва с ритъма на някакъв изначален танц...” (Пак там, с. 63)
за да може колелото да се завърти отново
животът да трепне
и очите да видят... едно малко момиченце внимателно да танцува на пръсти
---
* Анализът взема за отправна точка текста, предложен от Г. Папаконстантину в: Σ. Κάντας, Δ. Κιτριώτης, Θ. Κοκοβίνος, Γ. Παπακωνσταντίνου, Κ. Σφαέλλου, Ερμηνευτικές αναλύσεις Νεοελληνικών κειμένων, Α’ μέρος : ποίηση – πεζογραφία, εκδ. Πατάκη, 1984.
Изображение: Сай Туомбли, “Протей”, 1984 г.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Ако трябваше да дам някакво неясно и дори нескопосано определение за смущение, бих опитала така: „Иронията е убйствено бърза – сякаш е морска игла, която минава като Ехо през водите ми.”
„Морска игла” е от „Достойно ест” на Елитис, за водите ще стане дума по-късно, а останалото говори за туй, че аз може би си въобразявам, че влизам в темета за метафорите с метафора. Фикция върху фикцията и действителност върху действителността. Какво означава да се насладиш на метафората в един без друго метафоричен, пренесен отвъд границите на конвенционалното – език? Означава, както казва Георги, посочвайки силата на поета като словотворец, но както казва и Джеймс Уд в „Как действа литературата”, да видиш нещо ново и „на място” в лицето на малките експлозии на фикцията (изобретението на руските формалисти?) в рамките на една по-голяма фикция. Тя може да е на романа или на разказа, с които се занимава на това място Уд, но и на поезията, която е „голата истина”, казано възможно най-красноречиво от една прелестна учителка по литература в гангстерския рай на филм от деветдесетте. Въпросът „Може ли, щом е красива, да не й се вярва?” – не е изобщо интересен. А още по-глупаво звучи: „Може ли да се вярва на американското кино и на киното изобщо?” С литературата нещата стоят като че ли по-спокойно, но въпреки това аз вярвам и на нея, особено щом трябва да говорим за пророчества. Затова се налага да напусна бомбоубежището си и да кажа, че макар литературата да е фикция, това съвсем не е причина да не й вярваме. Защото тя може да предвижда истината извън собственото си поле, както и да прави това вътре – в случващото се на произведението или на морето от произведения. В „Капитан Михалис” например прорицателят Калхас се оказва един стар турчин, който, виждайки блясъка, който излъчва Нури бей, го съветва кротко, но ясно да намали красотата си. Турчинът сякаш е видял с дребните си старчески очи отпечатъка на смъртта, струяща неудържимо от лицето на Нури. И може да се каже, че този мъж наистина ще се погуби, но утешителното е, че поне веднъж героинята (учителката от филма) обитаваща пример, който включва и Казандзакис, ще остане жива. Вместо нея ще загине едно момче.
Споменах „голата истина” и ето как стигам до „разголената вода” и коментара на професор Богданов. Да, в оригинала наистина тази вода е „съблечена” (γδυτό νερό), и наистина ще трябва да решим по някакъв начин недоразумението от факта, че Марина също е по някакъв начин гола.
В новогръцкия език има доста изрази, в които думата „νερό” (вода) препраща към „равновесие”, „уравновесеност на побиращото се от/в себе си”. В тълковния речник на новогръцкия език от 2002 г. Г. Бабиниотис дава следните две характерни идиоматични конструкции, свързани с водата: „χάνω τα νερά μου / είμαι έξω απ’ τα νερά μου - в буквален превод: „губя водите си”, „намирам се извън водите си” (както в случая с „кръвта” в новогръцки, така и тук множественото число е по-осезаемо за окото). Посочените изрази се употребяват, за да обозначат неловкостта, в която човек изпада, когато навиците му са застрашени от действителността на някакви промени, вследствие на които той може да изгуби баланс - своята същност - онова, което принадлежи на себе-то. („είμαι έξω από το στοιχείο μου”) .
Водата е основният елемент в човешкото тяло, но голата или влюбена, или обезумяла Марина очевидно е изгубила себе си, след като ден и нощ продължава да скита „из жестокото мечтание на камъка и на морето”, и така се изплъзва не просто от времето, което я руши отвътре, но и от „себе си”, разбирано като необходимо условие за свойствеността, която представлява човешкото тяло-душа. Може да се каже, че в известен смисъл Марина се е напуснала или отклонила със силата на тайфун в разбушуваната студенина на мечтанието и неговите огнени, кухи солници. „Водата-същност” аз бих нарекла не просто сладка, (γλυκό νερό), а чиста и шуртяща (γάργαρο νερό). Това е вода, която не е изгубила видимостта за себе си, в противовес на клонестата мътилка на бурята. Опозицията между „вътре” и „вън” става още по-осезаема и неразличима, когато разберем, че Марина може да е „малката” експлозия на „метафората” за безумната любов („метафора” само доколкото събира противоположности във фигурата на парадокса, който е топът на устата на интуицията). Става дума за това, че освен като женско име в третата част „Прослава” (ΤΟ ΔΟΞΑΣΤΙΚΟΝ) на поемата „Достойно ест” (ΤΟ ΑΞΙΟΝ ΕΣΤΙ), в която Елитис издига образите на Гърция и гърка (но и на живота изобщо) в един идеал, който е постижение и заслуга на поетическата реч, името „Марина” се появява и в „Генезис” (Η ΓΕΝΕΣΙΣ) като „Света Марина с демоните”. „С демоните”, защото „според фолклорната традиция Света Марина има силата да освобождава хората от „щуротиите”, които ги измъчват. Сега остава да си представим и картината с яхналата мистрала женска фигура, виеща се отчаяно от невидимата съпротива на някакви демони. Но последното трябва да е чиста заблуда, тъй като „големият мистрал” (μαϊστράλι – вен. maistro‹ лат. magister ‹ magnus ) е все пак североизточен вятър с неголяма сила, който в Гърция духа най-вече през лятото и носи свежест. Употребата на тази именно дума, влязла в средновековния гръцки през езика на венецианските мореплаватели, а не на старогръцката „σκίρων”, е още един довод в полза на убеждението, че става дума за морска буря, отнесена към състоянието на обърканост (разбърканост) и предпочетена от Елитис пред „τρικυμία” и „φουρτούνα”, обозначаващи по традиция понятието за „морска буря” в съвременния гръцки език.
Марина е „подпряна” при внезапната загуба на съпротивата си и „опряна”, когато я е изгубила окончателно.
P.S.
По въпроса за феминизмите мога да кажа само това, че няма нищо плашещо в света, което да не е от него.
|
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6118 |
|
Екатерина Григорова - 2012-01-04 06:58:18 |
|
|
С удоволствие ще опитам да коментирам, професор Богданов. Междувременно благодаря и за пожеланията, и за вдъхновено насочващия анализ. Честита Нова година на Вас и на всички четящи приятели и колеги!
Дължа признателност за този отговор, който подава толкова въпроси с вглежданията си, било то само чрез споменаването на едничкото колебание в превода на думата „посока”, чиято пълнота да!, би отпаднала с употребата на множественото число, и то в момент, когато еманципирането от нейната актуалност най-малко би очаквало да се разколебае от озъзнаването на другата - причинена от надмощието на обезличаващото „хора” над спасяващото същността „човеци” - съвременна действителност.
Може и да греша, но свързвам тези Ваши наблюдения по превода с края на коментара Ви, и то в двоен план. Първо, по отношение на предложения текст, който, отдаден на тройното летящо „себе”, оставя същността покрита от сянката „си”. И второ - във връзка с посоката, която клони към захващане с конкретни и по-цялостно разгърнати теми.
Но четейки отново думите Ви и мислейки за едно "същинско начало", аз без да искам се сетих, че в най-претъпкания супермаркет в Банско, където отскочихме да купим някои неща на път за Добринище, в един момент буквално се сблъсках с цената на гонг по слепоочието с оживлението от разговора на две семейства гърци, които обсъждаха с политическа ангажираност топлата витрина с печено пилешко. И веднага си казах, че не е честно на базата на такива картини от деня, който принадлежи на всички ни, да сравнявам съвременните гърци с древните, чието ежедневие липсва, просто защото аз не съм в състояние да си го представя. Но има и друго, с което сигурно ще вляза в известно противоречие с по-патриотично настроените неоелинисти. То се състои в предположението, че така поддържаният по традиция, въз основа на непрекъсваемостта на езика континуитет, е изфабрикуван в "манифактурите" на същия този език, докато толкова други разделителни не линии, а поколения и поколения човеци, са били въвличани векове в поточната лента на евгеничния му проект. Евгеничен, а и същински благороден заради идеала на примера – едновременно образователен, чрез силата на своето притегляне, но и съсичащ здравия контакт на гърка с почвата под краката му, така че същият не просто да е задължен от гените си да носи двойния товар на комплекса за малоценност и самочувствието от наследството, но да е същевременно призован към все по-задоволителни разяснения винаги, щом стане дума за тази, станала вече класическа, дилема.
Класическа и тежка за кого обаче? Със сигурност не и за хората, загрижени само или почти изцяло единствено за прехраната си. Пред тях Елитис ще се преклони, защото те са животът, ще рече – гръцкият живот – с тази негова бурлива кръв и разпиляна с посоките на морета и жестове - средиземноморска приповдигнатост. Кръв-светлина. Но тя е и същата на състрадателността, която Елитис превръща в поезия, като я подарява. Така казва – „да дам един Дар” – от благодарност и щастие, че никога не е виждал мътно, докато плаче или се смее с гърдите.
„Където и да ида, Гърция ме наранява”, ще каже друг път Сеферис в едно свое стихотворение, мислейки за историята като за живата действителност на съвременна Гърция.
Така че да, една толкова необикновена поезия като тази на Елитис все пак не може да се изведе съвсем от традиционната историческа равнина. Но тази равнина ще е измамна, ако не бъде разяснен възгледът на поета за историята, чието официално тълкуване за него представлява една „охладена истина” „Живата истина, казва Елитис, се намира пак в историята, както я откриваш неочаквано в себе си, от личния си опит и където фактите и паметниците на изкуството просто само ти я напомнят и рисуват. Гърция... е едно определено чувство... чийто анализ, откриването на подобията му във всички области, възпроизвежда автоматично и във всеки момент историята й, природата й, физиономията й.”
Само така, с помощта на живата история или действителност, би изчезнало и противоречието между съвременния грък и древния. Или пък това между поезията на Елитис, разпръсваща светлината от живота на гърка към всички краища на света, и смаляващата, поставяща гърка „на мястото му”, обобщаваща острота на Никос Диму в книгата му „Нещастието да си грък”. Между същото разбиране за светлина у Елитис – и полушегата на Психарис, който, защитавайки ревностно димотики или народностния гръцки в книгата си „Моето пътуване”, ще подметне в бурния край на 19 в. и това, че прекалената светлина в Гърция пречи на гърците да виждат ясно, докато мрачността на парижкото небе, под което Психарис и сам живее, прави мисълта бистра.
Може тази отправна точка – на живата история, както и другата - на детайлите - да е била липсващата част в моя опит, оставен на удоволствието от вдъхновението и ограничението от времето. Но темите и така са толкова много. Понякога даже ми се струва, че е за предпочитане да се захванам само с една дума или с един стих. Само с думата „ориентации” толкова мъчно ще излезем наглава, в смисъл, че е повече от приятно да Ви последвам веднъж към посоките, а после и към посоката, която е повече Една с участието в нея. И колко неотложно е споменаването на Пруст, който я предполага в момент, когато вече е открил значението й, за да може съществото му да се осевери като карта (осеверяването е тъй важно за ориентирането:)) в бъдещето на спомена. Що се отнася до мен, аз бих предпочела вместо посока, да казвам наклон, когато става дума за край или цел (τέλος), в която участваме целите, погнати от тиранията на някоя затрогваща наша склоност.
С „посоката” е трудно. А дали с „бурята” ще успеем? С „водата”? С всичките думи на превода?
Преводът наистина предстои, а аз още веднъж Ви благодаря, професор Богданов, за малките късове синьо небе, които отбулихте за окото от стихотворението. Нека кажа, че този мой коментар беше подчинен на задължението към едно добросъвестно, макар и закъсняло встъпление, към което някак си ме насочихте Вие. Затова разясняването на отделните моменти ще оставя за следващия си коментар.
|
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6113 |
|
Екатерина Григорова - 2012-01-02 10:19:04 |
|
|
За много години, драги проф. Богданов и скъпи приятели на форума!
Екатерина е предложила текст от две части. Съответно в тези две части тя ползва и развива две различни гледни точки към литературната критика. В първата част, написана сложно и поетично, Екатерина внушава, че словото, което коментира някакъв литературен текст, също трябва да бъде литературно. Несъмнено тя е постигнала това условие. Познаваща добре речта на Елитис, на своята реч – с раздиплените си и плавни фрази, бавещи се да затворят в твърдение изречението – тя е успяла да предаде наистина по-добре от превода тази втечненост на оригиналния гръцки текст, за която по прекрасен начин пише проф. Богданов.
Но текстът на Екатерина има и втора част. Когато преди няколко дни тя ми изпрати да прочета първата, аз я помолих да извади със свои думи от поезията на Елитис едно по-общо разбиране за литературата и да го добави към това, което вече беше написала, като коментира и някои места от гръцкия оригинал на „Марина на скалите“. Не съжалявам, че тя ме послуша, въпреки че втората част на текста не е, като стил, на висотата на първата, а и си личи, че е някак по принуда прибавена.
Не съжалявам, защото Екатерина е казала във втората част на текста нещо, струва ми се, важно. Че литературата е упражняване в свързване на неща, които делничната реч разделя и дори противопоставя. При това свързване литературната реч може не само да разбуди и втечни някои втвърдени значения на думите, но и направо да изкове нови думи и фрази, както Елитис, изглежда, неведнъж прави. Давам няколко примера от „Генезис“, първата част на поемата „Достойно ест“ (Το Άξιον Εστί): τον αγχέμαχο Ζέφυρο, „хладноострия Зефир“, το ερεβοκτόνο ρόδι, „нарът, убиец на тъмата“, κοντές πρυμναίες ουρές, „къси опашки кърми“, φάροι ψηλοί ξωμάχοι, „върлинести фарове съдружници“, η Νύχτα πανσές, „Нощта теменуга“, οι Άξεστοι του Νερού, „Грубияните на водата“, οι Σιτόφοβοι, „Хлебофобите“...
За да свърже различни речи и дискурси, за да създаде подобни нови думи и фрази, този, който пише литературно, трябва да влезе по необходимост в различни роли. Това прави Елитис в „Марина на скалите“ и „Генезис“. От една страна, говори като поет сюрреалист, който оставя потока на речта свободно да извае – подобно на времето от стихотворението – образите на нещата. От друга страна, говори като епически поет и гадател, който подобно на Омировия Калхас вижда в едно цяло миналото, настоящето и бъдещето. От трета страна, мисли и твори дълбоко потопен в традицията на елинската митология и литература. Но говорещият не просто наблюдава момичето на скалата и го описва, смесвайки тези поетически дискурси; той също така участва в това, което я привлича и застрашава, той е и герой на своето стихотворение първо като мъж и второ като някакъв възрастен, творящ „аз“, който си спомня за своята младост.
Такова влизане в различни роли е направила и Екатерина. В нейния текст я виждаме като учен неоелинист, който изследва и преподава литература. Виждаме я и като писател, при това като добър писател. И най-сетне я виждаме и като жена. Преди време Биляна Курташева се възмути, когато казах, че текстът, който е написала за форума, е женски. Сега ще го кажа и за Екатерина и ще я поздравя за това, че е показала как женското писане не се състои в представянето и защитаването на определени феминистични тези, а в допускането до публичния дискурс на една дискретна чувственост, на усещането за крехко и чупливо, но гъвкаво и изплъзващо се тяло.
Та така, това е може би най-телесният текст, който сме чели във форума. |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6112 |
|
ГГ - 2012-01-02 00:16:12 |
|
|
На всички от сърце Честита Нова година! Да бъде радостна и благата и да продължава да ни събира в това не леко търсене! Приветствам Екатерина за деликатния текст, който ни подари. Този път разполагаме и със също деликатен превод.
Вчера преди вечерното новогодишното събиране се зарових в своите книги у дома. Не намерих преводите, споменати от Екатерина. Открих и други прекрасни книги и албуми, но и прекрасния албум “Προσανατολισμοί στο Αιγαίο» Α phtographic Approach to Odysseas Elitis Book of Poertry «Orientations». В този албум негови стихове са изтълкувани с пейзажи и фотографски вглеждания в морски места и повърхности. Открих в албума и няколко пасажа от «Марина на скалите».
Веднага си дадох сметка колко е трудно да се предаде на български деликатната работа на поетичното слово на Елитис и че, ако поезията и по-точно тази поезия, е събуждане на вложеното в думите и фразите «втечняване» на всекидневните смисли, преводът, в името на истината на оригинала, напротив изпада и във втвърдявания. Защото този, който чете «Марина на скалите» на гръцки, разполага с дълбината на целия език, и затова усеща по-точно посоките на втечняванията, към които насочва Елитис.
Казвам «посоки» и разбирам на какво съм изложен още със заглавието на тази знаменита стихосбирка. Някога, в пуристичния транс на оформящия се новогръцки, някой (дано да не се лъжа!) е създал с обикновен превод на «ориентация» думата προσανατολισμός. Създал я е така, както са създадени толкова много новогръцки думи, без да предполага, че по този начин е направил и друго – че е спасил “течното” непрактическо значение на тази дума. Същото бихме постигнали и на български, ако преведем гръцкото “Προσανατολισμοί» с “Посоки”, а не с плоското “Ориентации”, въпреки че множественото число на думата вече го поставя под въпрос.
Пред колко други избори е изправен преводачът. Яна Букова, и поет, и прозаик, и отличен преводач, също и в последния си превод на Питийските преводи на Пиндар предпочита да остави по-грубото буквално, без да го размива с поясняващи думи. Неизбежно се получават странни фрази малки камъчета, които просто приемаме, без да разбираме достатъчно. Лошото е, че звучат на български твърдо, докато в гръцкия оригинал техният смисъл прелива в подобния течен смисъл на други фрази.
Някои са непредадими. Като “И времето безумен склуптор върху хората” - Και ο χρόνος γλύπτης των ανθρώπων παράφορος. Παράφορος особен безумен, бих казал етимологично “отклоняващ се” и бих отървал γλύπτης от позамръзъналото “скулптор”. Бих го заменил с поетичното “ваятел” и сигурно бих сбъркал. Нищо не може да се направи обаче по идеята, че времето в текста на Елитис вае не върху хората, а извайва самите човеци, още повече че българското “хора”, което е впрочем заемка от гръцки, затрива отделния човек, човека тяло-душа, за който става дума в гръцкото άνθρωπος.
Това все пак се разбира. Но другото, например с водите. Защо е казвал на Марина да брои светлите дни в “разголена” вода? Която да не би да е по-скоро “съблечена” или просто гола, т.е. тихо неподвижна за разлика от разбунената в морето? Разголена и съблечена, а и гола, разбирам, отвежда към любовта. Но Марина е по-гола, гола и прозрачна е до костите. Може ли да бъде толкова гола, или напротив е само разрошената фигура с буря на устните? И бурята, тази бездънност на толкова древната θύελλα, каква е в противоположност на другата неразсъблечена непрозрачна на бурното море? А и нашата българска “буря” е прашна вихрушка на сушата, съвсем различна от морската θύελλα, така че, ако Марина е с буря на устните, не е ли по-добре тя да бъде “морска”?
А реките те с каква вода са и не отвеждат ли кротко навътре към сушата, там, където всичко е радостно разчленимо, а не като край морето и в морската ветрена бурност на скалата, на която се е опряла Марина? И дали се е опряла, или по-скоро σε ε подпряла, не мърдайки в етимологичνοто στύλος, именно без «вчера и утре», както е в оригинала? Времето там по-далеч от морето, където няма буря, но има и минало, и бъдеще, и тук край морето, където има буря, но няма време и питанията, а и неизвестното угасват в бурното «сега». И прочие детайли.
Помогнете и на вашата теза за поезията, и на форума, Екатерина. Защото другите четат, но не коментират не само поради празника. А и вие във вашия коментар в три хода с три различни пишещи субекта. Първият в стъпките на Елитис пълен и вдъхновено обхващащ, с цяла теория за поетичното, която е и теория на живота. Вторият субект подаващ нужните сведения. И третият санитиментално намален в иначе вярно тълкуване, но, така или иначе, спиращо втечняването, грижа на Елитис. Може би, за да стане по-ясно. Но да не приключваме, забързани към друго, да се побавим.
|
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6111 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-01-01 13:38:28 |
|
|
|
|
|
|
