БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

КАКВО Е ЛИТЕРАТУРА?
Първо продължение

БОГДАН БОГДАНОВ

Уважаеми форумци! Един вид избързвам с публикуването на другите две части на обещания текст, тъй като, от една страна държа да го споделя с вас, а, от друга, разбирам, че догматичната форма на моя изказ ви смущава. Скоро, без особено бавене ще предложа и третата част.

Отново подчертавам това, което целя – искам да представя голямата промяна в модерното и постмодерното разбиране за текст и литература като един вид системно положение. След съвсем скорошното представяне на третата част ще се върнем към топлото говорене. Моля ви, не загърбвайте съвсем моя опит да покажа и изкажа какво правят литературните говорения и особено това, което цените - топлото естествено говорене по избрана тема.

С пожелание за Светъл празник

***
Общо разбиране за текст, контекст и дискурс. С  въвеждането на големите класове литература и нелитература и определянето им като набори от текстове прагматическата гледна точка на тази парадигма налага второ паралелно определение – че литературата и нелитературата са и набори от контексти и дискурси. Може да се добави и трето – че литературата и нелитературата са набори от комуникативни ситуации на разбиране на текстове. Което би трябвало да включи и създаването им, тъй като то също е разбиране и комуникиране. Но да оставим това възможно разширително определение и да разгледаме отношението, което се поражда от първите две – че литературата и нелитературата са набори от текстове и, от друга страна, че са набори от контексти и дискурси.

Говоренето за текстове може и трябва да се успореди с говорене за контексти и дискурси, тъй като всеки текст се свързва и отнася към друго, с което образува допълнителна цялост. Първото друго това са едни или други външни среди и връзката между тях, която наричаме свят. Поради гледната точка на текста ние наричаме тези външни среди контексти. Отношението на текста към тях е сложно. Текстът ги сочи, но също и ги представя. Претендира, че това представяне е точно и същевременно, като схематизира контекста, го преправя и дори прави наново, въпреки че няма такова ново, което да не съдържа реални елементи. И още нещо - текстът ползва контекстите, като извлича от тях аргументи за разбирането си.

Второто друго, с което се свързва, което ползва и към което се отнася текстът, са т.нар. дискурси. Речеви модели за съчетаване и протичане на елементи, те са и модели за представяне на нещо в среда в свят-реалност. Именно по този втори пункт дискурсът става синоним на контекст. Разбира се, средите-светове-реалности, моделирани от контекстите, не съвпадат със средите-светове-реалности, моделирани от ползваните от текста дискурси. Това се отнася особено за литературните текстове, които благодарение на несъвпадането и разминаването между контексти и дискурси постигат нормативно за литературата положение – представят многомерни среди-светове-реалности.  

Подобно несъвпадане с подобна нагласа към многомерност определя и вторичните текстове, които се образуват при разбирането на един литературен текст. Те са от два типа, които се допълват. Първият е рефлективен и си служи с инструментални идеи-понятия. Това са анализите и теоретическите текстове. Вторият тип текст, който се получава при разбирането на литературен текст, имитира представената многомерна среда-свят-реалност. При този тип в реален, или, по-точно казано, в по-реален план, съдържанията на използваните от рефлективното разбиране инструментални идеи се преплитат и размиват.

Като казвам вторични текстове, имам предвид и обикновеното четене-проумяване на литературен текст, и съзнателното му рефлективно представяне. При обикновеното проумяване, представянето има по-малко проблеми, защото е ред от представи, емоции и общи нагласи, които протичат семиотично, знаково напластено. Т.е. макар и не същото, то е горе-долу такова, каквото е и в разбирания литературен текст. Пред по-голяма трудност е изправено съзнателното представяне на един литературен текст.

Ще дам пример с понятията за текст, контекст и дискурс. При съзнателното рефлексивно разбиране те означават като че ли ясно отделени едно от друго неща - контекстът и дискурсът изглеждат нещо първо, а текстът нещо второ, което се получава от тяхното комбиниране. При опита да се представи многомерният смисъл-съдържание на един литературен текст тази отделеност отпада. Реалният план на представянето води до размиване на съдържанията на използваните идеи - текстът се свързва с контекста, а и този текст-контекст се свързва с други текстове-контексти, на свой ред литературата се свързва с нелитературата. Започва да се усеща и друго реално положение – това, че контекстите и дискурсите не са преди текстовете, а се образуват заедно с тях. 

Добър пример за несъвпадане и съответно за допълване между различителното рефлективно и по-реалното представяне на един литературен текст е налагащата се двойна употреба на идеите за свят и реалност. Когато за един текст се говори в по-реален план, е по-точно тези идеи да не се разделят - в реалния текст статичната гледна точка на света се преплита с динамичната на реалността. Но когато един литературен текст се представя по съзнателно рефлективен начин, двете идеи могат и дори трябва да се отделят една от друга. В този план е редно да се прави и друго съществено различаване - между контекстите от тип свят и контекстите от тип реалност.  Представяната от мен парадигма е контекст от първия тип – коментираната мрежа от понятия насочва към статиката на един свят от опозиции и подопозиции.

Разбира се, в т.нар. съзнателен рефлективен или, казано по друг начин, инструментален план на разбиране се говори и за контексти от втория тип - съвременната хуманитарна наука гъмжи от исторически реалностни модели-контексти. В този план може да се наблюдава и съчетаването на двата типа контексти, въпреки че случаите, когато при това съчетаване те просто се смесват, не са редки. Което е във висока степен нормално. Като всяко друго говорене и теоретическото никога не протича по напълно осъзнат начин. Оттук и необходимостта от конкуриране и критика, поддържани от институциите на отделните науки.

Тези институции, както всичко друго в реалната човешка среда, не са сами по себе си, а се свързват в още по-едри институции и речеви нива. В човешката културна среда естествено са се развили две най-едри речеви нива - на по-чистото рефлектиране с осъзната парадигма, за което се грижи особената безименна инстанция на философията и науката, и на «нечисто» рефлектиращата многовидова област на всекидневното говорене, което си служи с повече прадигми. Разбира се, тези два едри класа на реч са и наше инструментално построение, и същевременно са и естествено несъвпадащо и разминаващо се с него реално положение. Човешката среда наистина е сбор от влизащи в системно отношение набори от дискурси, от видове речи и съответно от имплицирани в тях идеи за свят и реалност. 

Защо човешката културна среда развива тези набори? Поради една от най-основните нужди на имащото реч, памет и понятие за време отделно човешко същество. Бидейки такова, то постоянно е заето с търсене на ефективния дискурс-парадигма и съответно на ефективната реч, която да ползва във всички ситуации на разбиране на нещо. Човешкото същество е постоянно заето с конструиране на такова едномерно времево протичане, което да бъде винаги сега. Да, но такова протичане и съответно такава ефективна реч и такъв контекст-парадигма не могат да се открият и построят. Живеенето налага да се ползват различни протичания, речи и контексти-парадигми, при това не поотделно в чист вид, а съчетано по знаков начин.

Разбира се, в много случаи определени хора и цели култури се опитват да си наложат и да наложат една или друга изключителна реч-дискурс-парадигма, една или друга универсална идея за свят и реалност. Което винаги завършва с неуспех. В реален план контекстите, дискурсите и дебнещите в тях парадигми за разбиране са винаги повече и винаги са напластени знаково. Съчетани по няколко и означавайки се една друга, те образуват по-големи знакови единици, за чието по-коректно назоваване трябва да се употребяват поредици от синоними и съответно да се развиват текстове. Всички текстове – и вътрешните в съзнанието ни, и схематичните контекстови, произвеждани от човешката среда, и устните произнесени, както и записаните се пораждат от трудния за наблюдаване и винаги ставащ тук и сега диалог между външни и вътрешни контексти и дискурси.

Оттук и разнообразните разбирания на един и същ текст, или, казано по друг начин, получаването на различни вторични текстове, които заместват първичния. Всяко разбиране на текст е ставащо тук и сега справяне с несъвпадащи и разминаващи се външни и вътрешни контексти и дискурси, постигане на конкретно съзвучие между налични в разбирания текст значения със значения на една или друга контекстова среда. Което постигане е моментно и веднага отстъпва на усещане за непостигане, водещо до нов прочит и съответно до нова ситуация на разбиране и нов вторичен текст. Разбираемо защо. Защото и ние, и светът сме винаги в едно или друго тук и сега, което колкото и същото да е като друго преди това, трябва да се построява наново.

Отново за трудността да се подхожда едномерно рефлексивно при разбирането на литературни текстове   Както определих наедро, дискурсът е проект за конструиране на нещо в среда в свят-реалност, който се реализира в текст. Литературните текстове комбинират дискурси – най-напред големите речеви дискурси на репрезентирането и рефлектирането, после и дискурсите от светови и реалностен тип. Що се отнася до нелитературните текстове, те следват основно големия дискурс на рефлектирането и използват отделно и разчленено дискурсите от светови и реалностен тип. Но и в двата случая в реалния план на разбирането на текста другото е налице - един литературен текст изпада в по-чисто рефлектиране и ползване на светови или реалностни дискурси, както и един нелитературен текст развива едни или други дози на репрезентиране.

Броят на дискурсите и значенията, които те внасят в един литературен текст, е необхватно голям и практически неуговорим. Което е първата пречка смисълът на литературните текстове да не може да се извежда по едномерен сумативен начин от самия тях. Но има и втора пречка. Тя е, че смисълът на литературния текст е ставаща в момента комбинация между протичащото в текста означаване и добавящото се осмисляне от контекста на неговото разбиране. Или казано по друг начин, смисълът на литературния текст е друг текст, независимо дали той е кратък или, поради претенцията да изрази по-съответно означаването на разбирания текст, пространен.

Дискурсите, тези «внедрени» в текста проекти за представяне на нещо в среда на фона на свят-реалност, имат голямо значение за разбирането на смисъла на текста. Да, но както са трудно отделими в реален план литературните от нелитературните текстове, така още по-малко отделими са двата набора от нелитературни и литературни дискурси. Повечето нелитературни дискурси имат литературни съответствия и едните постоянно се смесват с другите. Литературата подчертава, усилва и променя нелитературните дискурси. Тя заема литературни дискурси от други културни среди и поражда дискурси, които липсват в нелитературната среда.

Разбира се, това трудно за разграничаване положение не оправдава някои пропуски. Като този например, че дори когато смятат, че рефлексивното разбиране на един литературен текст предполага да се осъзнават неговите дискурсни градива, провеждащите такова разбиране си служат с различен набор от дискурси. Когато се разглеждат старогръцки литературни текстове, естествено става дума за големите дискурси на епоса, лириката и драмата и се предпоставят смислово-съдържателните положения, които те внасят в анализирания текст. Да, но не се коментира това, което правят другите дискурси в текста като разказа, описанието или диалога, градива и в текстове от други литературни, а и нелитературни жанрове.

Тази неуточненост става особено неефективна, когато се съчетае с честата в литературните анализи традиционна постановка, че литературните дискурси са неутрални форми, в които създаващият текста влага съдържание и смисъл. Оттук и погрешното разбиране на литературните текстове като еднозначни послания, отразяващи нещо и представящи назовими по неутрален начин външни или вътрешни свят и реалност. Докато литературните текстове са винаги получаващо се сега и тук протичане-реалност, в което се преплитат няколко проекта, сред които, разбира се, е и проектът на автора на текста. Литературните текстове са особена реч, в която собственото послание на създателя на текста си служи с други рамкови послания. Така собственото послание се валидира, усилва и променя.

Което се отнася в някаква степен и за нелитературните текстове. Дори в съвсем кратък текст и дори когато той се съпровожда от уточняващо посочване на нещо, никой не е в състояние да каже това и само това. Винаги, за да се каже нещо, се казва и друго, имплициращо среда и сочещо свят и реалност. Именно тази конотативност на всяко казване води до развиване на специфичната среда на дискурсите, на тези посредници на това казване тук и сега и към казване в друг по-траен план. 
     



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Покрай коментарите вчера се сетих, че текстовете около литературата на професор Богданов имат още един много значим фактор – те са отговор на въпрос, а това отваря още един вход, може би - най-трудният, който се поставя от текста, но и най-интересният спрямо интерпретацията: коментирането на това, което правят другите дискурси в текста като разказа, описанието или диалога, градива и в текстове от други литературни, а и нелитературни жанрове.

Херодот използва успоредни разкази, които не минават безконфликтно и често пъти предложените разкази се преобразуват в съвсем друг, Платон преобразува разказа чрез формата на диалога, но така или иначе във всички примери днес жанрът изяжда смисъла на тези дискурси… на които обаче в контекста на старогръцката литература, в периода Херодот-Платон е обръщано внимание, защото късният Платон казва, че както в устната, така и в писмената литература, и както в поезията, така и в прозата - непременно трябва да се търсят и разпознават елементите на диалога и разсъждението. Това разпознаване дали е имало за цел да о-реалностява?

Всъщност - защо “бъбривците” трябва да пият по няколко пъти отрова, за да бъдат убити? Как може да се интерпретира това, че разговорът е почти противоотрова?

(“Не друго, това само искам да кажа, рече Критон, което отдавна ме предупреждава човекът, който ще ти донесе отровата — трябвало да ти кажа да разговаряш колкото се може по-малко, защото в разговор човек се затоплял, а това пречело на действието на отровата: в противен случай понякога се налагало човек, който не спазва това, да пие и два, и три пъти.” / “Федон”)

В смислово-съдържателен план е лесно, но как се интерпретира това на нивата на дискурсите, протичанията и преходите?
Тема № - 24 Коментар № - 2134 Kradla - 2010-04-09 14:27:12
Благодаря за отговора, професор Богданов, силен пример и за това – какво е един литературен текст – протичане, в чийто ход като в дълга формула се редуват различни усилвания и отслабвания, различни предикати-качества, влизащи в отношения с други, дошли по друг път, средище на срещащи и пресичащи се предикати-качества, гъмжило на какви ли не общностни пораждания, екземпляр на струпали се свързаности… И той не избира, а поставя в отношение различните неща.
Тема № - 24 Коментар № - 2128 Kradla - 2010-04-08 16:43:56
Мъчнотията да се мисли с по-цялостна парадигма е в две посоки.

Първата от тях. Който възприема някаква парадигма, непременно я съгласува със своята нагласа за разбиране. При това съгласуване едно, две или повече от понятията на възприетата парадигма отпадат. Именно в това е патосът на частичното опиране на мисли и твърдения на авторитети. По този начин присъвокупяваме към образеца на техните парадигмата нашата собствена нагласа. Затова избягвам да се позовавам на авторитети и гледам, каквото съм усвоил, да го ползвам по-цялостно. Нашият разговор във форума ме следва и все повече и повече привиква да си служи с по-цялостни парадигми.

Повече, но не напълно. В иначе безукорните коментари по предложената парадигма, са изпаднали две понятия синоними, на които държа - ситуация и и момент. Постоянно казвам, че прочитът и разбирането са моменти, които започват и приключват. Занимава ме какво става с някого, когато разбира литературен текст тук и сега. Според мен той никога не разбира цял литературен текст. Целите литературни текстове и цялата старогръцка литература не са моменти на разбиране, въпреки че говорим за дългите моменти на трите периода в старогръцката литература. Те са наши виртуални построения, един вид усреднени разбирания, коефициенти на многото моменти на реално разбиране в онова време.

Никой нито тогава, нито днес не разбира цялата «Илиада». В хода на разбирането тук и сега, разбира се, всеки си служи с целия текст. Което означава обаче, че се опира на един или друг съкратен текст. Той може да е коректно-научно съкратен, но може да е приблизително резюме не на «Илиада», а на историята-мит за Троянската война, какъвто смятам, че е бил случаят при празничното изпълняване на откъси от поемата в древността. Така или иначе, обаче, слушана на празник тогава или четена днес, «Илиада» се разбира в някакъв откъс тук и сега.

Е, когато някой създава голям текст или когато този текст се създава от само себе си, над моментите-ситуации на следващи много тук и сега се наслагва виртуалният момент на едни или друго цяло. В гледната точка на реалното ползване на текста и в случаите, когато това цяло е фиксирано в написан и издаден текст, то е виртуално, основава се на възможността някой да го прочете и изрецитира наведнъж. Да, но това е невъзможно. Оттук и особената маниакалност на литературоведското разбиране, което представя виртуалността на огромни текстове като реалност.

Затова е много по-точно и за «Одисея» на Омир, и за Джойсовия «Одисей» да говорим като за цели особени литератури. Обхващащи много текстове и хвърлящи върху тях виртуалното цяло, означено етикетно с определено заглавие, те подканят към ползване на тези текстове - веднъж за да може всеки от тях да стане реално произведение и втори път, за да станат и ползващите ги по-реални отколкото са били, преди да ги ползват. Да станат такива не изобщо и за винаги, а преди всичко в този момент. Е, нещо от този реален момент се пренася към виртуалния момент на като че ли повтарящото се правене на себе си чрез превръщане на текст в произведение, който момент е един и същ. Да, но той е само виртуално, само възможно обобщено време. По-реално е протичащото време на този момент на разбиращо четене и разбиращо правене на себе си.

Ето и втората посока на като че ли неизбежното променяне, което става, когато ползваме една парадигма. В разрез със съвременната хуманитарна визия, в моята парадигма постоянно става дума за общност. ГГ следва тази идея и я ползва почти точно в своя дълъг коментар. Не ползва обаче следното – прехождането на общността в предикат-качество.

Всички ние реагираме общностно в многото роли, които изпълняваме в хода на постоянното си идентифициране като поемащи роли и ставащи различни и същевременно оставащи същите. Поемането на роли, особено на някои, ни повдига в степен. В този смисъл ставаме и герои, носители на силни предикати-качества. Именно те са присъствието на общността или, казано по-точно, на многото общности в нас. Общностното в нас е проявено като лично качество. Е, общностите присъстват в нас и неличностно - като съзнание, че сме свързани с други хора. Всеки има това съзнание, но рядко и дори никога нямаме в себе си разчленена идея за многото общности, в които участваме. Не само защото те са много, но и защото са - 1. свързани по семиотичен начин една с друга, и 2. не са просто налице, а и стават сега и тук, едни само за този момент, други за по-дълго.

Общностите развиват и институции, които ги организират. Аз мога да бъде избран, да получа по наследство или сам да се поставя начело или на върха на една институция и като поема тази роля, да включа в идентичността си нейния предикат- качество. Разбира се, то е лично, аз съм си аз, отделен човек личност в единствено число. На свой ред и общността, група от хора, означила се в единствено число чрез създадената институция, може да се означи в единствено число и чрез мен, поелия нейната самоличност. Така се получава и образът на героя и в епоса, и образът на съвременния лидер. Чрез ролята, която изпълняват, и двамата са един вид повдигнати в степен, усилени, общността влиза в тях. Да, но превърнала се в предиката на лично качество.

Разбира се, тези те в единствено число са изложени на заблудата да сметнат, че са се родили с това качество, докато то е получено и в този смисъл е нещо временно. Оттук и по-доброто разбиране на себе си като протичане, в чийто ход като в дълга формула се редуват различни усилвания и отслабвания, различни предикати-качества, влизащи в отношения с други, дошли по друг, наследствен, обучителен или съзнателно-подражателен път. Аз съм средище на срещащи и пресичащи се предикати-качества, гъмжило на какви ли не общностни порождания, екземпляр на струпали се свързаности, без да е ясно коя е в дъното, нито коя на върха.

Е, някой ме убеждава, че това е народностната ми принадлежност, друг че е балканската, трети че е европейската, четвърти ме дърпа към религиозно-верската. Всички ме влекат към една или друга сигурна същност. Но аз добре знам, че, първо, избирам коя от тях да ме представя за по-дълго, и, второ, че която и да избера, другите само не ме оставят намира, а всъщност постоянно ме тревожат. Така че за да живея по-спокойно и смислено, не бива да пропъждам протичанията, които стават в мен и извън мен и които са основно два вида – или рефлективно свързано редуване на голям брой предикати-качества, или събитиен текстов ред, в който освен редуване има и символично застъпване на това, което се редува.

Така че изправен пред избор, не избирам, а поставям в отношение едното и другото – ту рефлектирам и пиша рефлективни текстове, ту гледам филми и чета литература, ту не правя нито едното, нито другото, а влизам в житейското протичане на някаква история, в която съм персонаж, или в правене на нещо, което прилича на рефлективен текст. Така, един вид зачитам динамичната структура на човешкото живене, човешко, но и неизбежно извънчовешко. Поради което и смятам, че бидейки атеист, постъпвам като дълбоко вярващ.

Та ето, Крадла, как отговарям на вашия въпрос за бъбривеца и пишещия текстове. Предишният ми коментар беше дълъг. Този стана още по-дълъг. Пишещият е също бъбривец, който възползван от заставящото го да подрежда писане, се опитва да бърбори по-ефективно.
Тема № - 24 Коментар № - 2124 Bogdan Bogdanov - 2010-04-08 12:57:37
Не, НП, нищо коварно от моя страна, питам за собствено ти мнение: какво е литература? Нали за да се коментира един отговор на въпроса какво е литература, трябва да знаем какво е литература и за нас. Иначе, приемам определението на професор Богданов, макар че според мен то не може да се откъсва така от другите определения, които го заобикалят. Професор Богданов никога не дава едно самостоятелно определение за литература, както и за другите неща, дори вече няколко пъти ми се кара, че обичам да казвам “метатекст, метатекст…”, но не казвам синонимно какво е метатекст – защото метатекст не е едно нещо. Това, което ми е интересно в момента, е обръщането към реалното – искането литературата да е нещо по-реално, така както е реален авторът със своята реална идентичност и така като е реален един “фиксиран текст” – прекрасно понятие, буквално, точно, реално, но с това, че е реално, то вече е променящо се и променено и следователно – невъзможно в своята фиксираност (както и паметта, която влиза в една парадигма с речта и с времето). Мислим промяната в литературата като не-фактическа и не-вещна, но тогава в какво се изразява фактическото, с което ни променя един човек, например, вместо литературата?
Тема № - 24 Коментар № - 2122 Kradla - 2010-04-08 12:06:33
Доколкото е зададен и към мен - не приемам съвсем буквално въпроса, след като и проф. Богданов се опитва да му отговори в цял титулен текст, в няколко уточнения, в рамките на цял семинар... Бих могла да го приема вероятно като намек, че коментирам без каквото и да е съобразяване с неговите досегашни отговори (на същия титулен въпрос), ама се надявам, че не е точно така:)

По-прагматичен опит за отговор: Литературата е много неща, както често казва проф. Богданов, включително просто набор от (определени) текстове, казва го и в предния титулен текст: "Всяка литература е реален или виртуален набор от текстове, които образуват относително еднороден клас на основата на формален и същевременно смислово-съдържателен признак, проявен в типов дискурс" - така се и оправдавам, разбира се, че все пак в някакъв смисъл още смятам за основателно да се пита за фиксираността на литературата, особено като "реален набор от текстове".
Тема № - 24 Коментар № - 2119 НП - 2010-04-08 10:48:47
Имам един въпрос и към ГГ, и към НП...

Какво е литература?

Тема № - 24 Коментар № - 2118 Kradla - 2010-04-08 07:19:11
ако питането на Крадла за "фиксирания текст" е към мен, то наистина мислех/мисля го съвсем буквално: нещо написано и видимо (да, то много често е превод, т.е. пак нещо друго, различно; дори различната гланцираност на хартията в различни издания/различният контраст на мониторите, от които четем, го прави различен),но все пак. И всъщност не мисля, че разликата между фиксираността при литературата и нелитературата е твърде голяма, и нелитературните текстове, дори Айнщайн?, могат да бъдат различни, но все пак. Фиксираност като "лек за паметта" (Платон), защото дори вътрешно някак да бива променен, и въпреки че "все нещо остава", човек често си забравя прочитите, така че все пак има разлика дали нещо е текст и по този вещен начин. А аз лично (също?) не съм съвсем съгласна с понятието за завършена старогръцка литература, въпреки че иначе ми се струва важно разграничението "дескриптивно-прескриптивно" от пасажа на ГГ с това определение.
Нека приемем, че тук завършена е синомимно на съвършена:)
Тема № - 24 Коментар № - 2117 НП - 2010-04-08 01:42:37
Какво означава "фиксиран текст" в литературата? А завършена старогръцка литература?:-)
Тема № - 24 Коментар № - 2116 Kradla - 2010-04-08 01:08:57
Питам много опростено и скучно спрямо дискусията като цяло, за което се извинявам, но едно-две неща, които ми се явявят и покрай големия текст на проф. Богданов, но и покрай доста следващи коментари, и някак ме тревожат: за многото и все различни, и все нови прочити-текстове, разбирания на текстове: никъде не е казано директно, но се имплицира възходящята им йерархизираност - четем и препрочитаме, за да достигнем до по-добро/ по-пълно/ по-многопрограмно разбиране, но дали винаги е така... понякога препрочитаме, забравили в някаква степен езика, на който е текстът - в буквален и не само смисъл, или ние вече сме други, и покрай прочити на други текстове, и по-слабо разбираме по-рано прочетения текст, четем съвсем индивидуално или в някаква двойка/ по-голяма група...
а пък ако в голяма степен се приравнява ставащото при творенето на един текст с неговите последващи прочити, все пак не се ли сериозно замазва фактът, че колкото и авторът/ авторите да имат недоволства като читатели към написаното, а оттам - и да го преправят често многократно на друго, то в един момент бива фиксирано, докато голяма част от прочитите му така или иначе остават несподелени, въпреки че някак променят четящия и по променената му идентичност може евентуално да се разчете какво той е чел, да. Да, става дума повече именно за протичането и случването при създаването на първични и вторични текстове (прочити), а не за фактическия, видим или невидим краен резултат, но все пак, ако нямаме предвид и буквалната текстовост на написаното, за разлика от прочетеното, то дали не би станало по-нестабилно и онова деление на старогръцката литература на три, в зависимост от степента, в която написаността е участвала в литературното създаване и възприемане.
Тема № - 24 Коментар № - 2115 НП - 2010-04-08 00:50:36
На мен професор Богданов ми е отговорил, но ти като един привърженик на истинския автор - почакай! Зная едно място в литературата, което помага за справяне с вътрешната реч. Утре ще ти го дам.
Тема № - 24 Коментар № - 2114 Kradla - 2010-04-08 00:09:55
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114130

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127993

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19972

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32584

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134133

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93734

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28827

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17608

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180632

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60592

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA