БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

КАКВО Е ЛИТЕРАТУРА?
Първо продължение

БОГДАН БОГДАНОВ

Уважаеми форумци! Един вид избързвам с публикуването на другите две части на обещания текст, тъй като, от една страна държа да го споделя с вас, а, от друга, разбирам, че догматичната форма на моя изказ ви смущава. Скоро, без особено бавене ще предложа и третата част.

Отново подчертавам това, което целя – искам да представя голямата промяна в модерното и постмодерното разбиране за текст и литература като един вид системно положение. След съвсем скорошното представяне на третата част ще се върнем към топлото говорене. Моля ви, не загърбвайте съвсем моя опит да покажа и изкажа какво правят литературните говорения и особено това, което цените - топлото естествено говорене по избрана тема.

С пожелание за Светъл празник

***
Общо разбиране за текст, контекст и дискурс. С  въвеждането на големите класове литература и нелитература и определянето им като набори от текстове прагматическата гледна точка на тази парадигма налага второ паралелно определение – че литературата и нелитературата са и набори от контексти и дискурси. Може да се добави и трето – че литературата и нелитературата са набори от комуникативни ситуации на разбиране на текстове. Което би трябвало да включи и създаването им, тъй като то също е разбиране и комуникиране. Но да оставим това възможно разширително определение и да разгледаме отношението, което се поражда от първите две – че литературата и нелитературата са набори от текстове и, от друга страна, че са набори от контексти и дискурси.

Говоренето за текстове може и трябва да се успореди с говорене за контексти и дискурси, тъй като всеки текст се свързва и отнася към друго, с което образува допълнителна цялост. Първото друго това са едни или други външни среди и връзката между тях, която наричаме свят. Поради гледната точка на текста ние наричаме тези външни среди контексти. Отношението на текста към тях е сложно. Текстът ги сочи, но също и ги представя. Претендира, че това представяне е точно и същевременно, като схематизира контекста, го преправя и дори прави наново, въпреки че няма такова ново, което да не съдържа реални елементи. И още нещо - текстът ползва контекстите, като извлича от тях аргументи за разбирането си.

Второто друго, с което се свързва, което ползва и към което се отнася текстът, са т.нар. дискурси. Речеви модели за съчетаване и протичане на елементи, те са и модели за представяне на нещо в среда в свят-реалност. Именно по този втори пункт дискурсът става синоним на контекст. Разбира се, средите-светове-реалности, моделирани от контекстите, не съвпадат със средите-светове-реалности, моделирани от ползваните от текста дискурси. Това се отнася особено за литературните текстове, които благодарение на несъвпадането и разминаването между контексти и дискурси постигат нормативно за литературата положение – представят многомерни среди-светове-реалности.  

Подобно несъвпадане с подобна нагласа към многомерност определя и вторичните текстове, които се образуват при разбирането на един литературен текст. Те са от два типа, които се допълват. Първият е рефлективен и си служи с инструментални идеи-понятия. Това са анализите и теоретическите текстове. Вторият тип текст, който се получава при разбирането на литературен текст, имитира представената многомерна среда-свят-реалност. При този тип в реален, или, по-точно казано, в по-реален план, съдържанията на използваните от рефлективното разбиране инструментални идеи се преплитат и размиват.

Като казвам вторични текстове, имам предвид и обикновеното четене-проумяване на литературен текст, и съзнателното му рефлективно представяне. При обикновеното проумяване, представянето има по-малко проблеми, защото е ред от представи, емоции и общи нагласи, които протичат семиотично, знаково напластено. Т.е. макар и не същото, то е горе-долу такова, каквото е и в разбирания литературен текст. Пред по-голяма трудност е изправено съзнателното представяне на един литературен текст.

Ще дам пример с понятията за текст, контекст и дискурс. При съзнателното рефлексивно разбиране те означават като че ли ясно отделени едно от друго неща - контекстът и дискурсът изглеждат нещо първо, а текстът нещо второ, което се получава от тяхното комбиниране. При опита да се представи многомерният смисъл-съдържание на един литературен текст тази отделеност отпада. Реалният план на представянето води до размиване на съдържанията на използваните идеи - текстът се свързва с контекста, а и този текст-контекст се свързва с други текстове-контексти, на свой ред литературата се свързва с нелитературата. Започва да се усеща и друго реално положение – това, че контекстите и дискурсите не са преди текстовете, а се образуват заедно с тях. 

Добър пример за несъвпадане и съответно за допълване между различителното рефлективно и по-реалното представяне на един литературен текст е налагащата се двойна употреба на идеите за свят и реалност. Когато за един текст се говори в по-реален план, е по-точно тези идеи да не се разделят - в реалния текст статичната гледна точка на света се преплита с динамичната на реалността. Но когато един литературен текст се представя по съзнателно рефлективен начин, двете идеи могат и дори трябва да се отделят една от друга. В този план е редно да се прави и друго съществено различаване - между контекстите от тип свят и контекстите от тип реалност.  Представяната от мен парадигма е контекст от първия тип – коментираната мрежа от понятия насочва към статиката на един свят от опозиции и подопозиции.

Разбира се, в т.нар. съзнателен рефлективен или, казано по друг начин, инструментален план на разбиране се говори и за контексти от втория тип - съвременната хуманитарна наука гъмжи от исторически реалностни модели-контексти. В този план може да се наблюдава и съчетаването на двата типа контексти, въпреки че случаите, когато при това съчетаване те просто се смесват, не са редки. Което е във висока степен нормално. Като всяко друго говорене и теоретическото никога не протича по напълно осъзнат начин. Оттук и необходимостта от конкуриране и критика, поддържани от институциите на отделните науки.

Тези институции, както всичко друго в реалната човешка среда, не са сами по себе си, а се свързват в още по-едри институции и речеви нива. В човешката културна среда естествено са се развили две най-едри речеви нива - на по-чистото рефлектиране с осъзната парадигма, за което се грижи особената безименна инстанция на философията и науката, и на «нечисто» рефлектиращата многовидова област на всекидневното говорене, което си служи с повече прадигми. Разбира се, тези два едри класа на реч са и наше инструментално построение, и същевременно са и естествено несъвпадащо и разминаващо се с него реално положение. Човешката среда наистина е сбор от влизащи в системно отношение набори от дискурси, от видове речи и съответно от имплицирани в тях идеи за свят и реалност. 

Защо човешката културна среда развива тези набори? Поради една от най-основните нужди на имащото реч, памет и понятие за време отделно човешко същество. Бидейки такова, то постоянно е заето с търсене на ефективния дискурс-парадигма и съответно на ефективната реч, която да ползва във всички ситуации на разбиране на нещо. Човешкото същество е постоянно заето с конструиране на такова едномерно времево протичане, което да бъде винаги сега. Да, но такова протичане и съответно такава ефективна реч и такъв контекст-парадигма не могат да се открият и построят. Живеенето налага да се ползват различни протичания, речи и контексти-парадигми, при това не поотделно в чист вид, а съчетано по знаков начин.

Разбира се, в много случаи определени хора и цели култури се опитват да си наложат и да наложат една или друга изключителна реч-дискурс-парадигма, една или друга универсална идея за свят и реалност. Което винаги завършва с неуспех. В реален план контекстите, дискурсите и дебнещите в тях парадигми за разбиране са винаги повече и винаги са напластени знаково. Съчетани по няколко и означавайки се една друга, те образуват по-големи знакови единици, за чието по-коректно назоваване трябва да се употребяват поредици от синоними и съответно да се развиват текстове. Всички текстове – и вътрешните в съзнанието ни, и схематичните контекстови, произвеждани от човешката среда, и устните произнесени, както и записаните се пораждат от трудния за наблюдаване и винаги ставащ тук и сега диалог между външни и вътрешни контексти и дискурси.

Оттук и разнообразните разбирания на един и същ текст, или, казано по друг начин, получаването на различни вторични текстове, които заместват първичния. Всяко разбиране на текст е ставащо тук и сега справяне с несъвпадащи и разминаващи се външни и вътрешни контексти и дискурси, постигане на конкретно съзвучие между налични в разбирания текст значения със значения на една или друга контекстова среда. Което постигане е моментно и веднага отстъпва на усещане за непостигане, водещо до нов прочит и съответно до нова ситуация на разбиране и нов вторичен текст. Разбираемо защо. Защото и ние, и светът сме винаги в едно или друго тук и сега, което колкото и същото да е като друго преди това, трябва да се построява наново.

Отново за трудността да се подхожда едномерно рефлексивно при разбирането на литературни текстове   Както определих наедро, дискурсът е проект за конструиране на нещо в среда в свят-реалност, който се реализира в текст. Литературните текстове комбинират дискурси – най-напред големите речеви дискурси на репрезентирането и рефлектирането, после и дискурсите от светови и реалностен тип. Що се отнася до нелитературните текстове, те следват основно големия дискурс на рефлектирането и използват отделно и разчленено дискурсите от светови и реалностен тип. Но и в двата случая в реалния план на разбирането на текста другото е налице - един литературен текст изпада в по-чисто рефлектиране и ползване на светови или реалностни дискурси, както и един нелитературен текст развива едни или други дози на репрезентиране.

Броят на дискурсите и значенията, които те внасят в един литературен текст, е необхватно голям и практически неуговорим. Което е първата пречка смисълът на литературните текстове да не може да се извежда по едномерен сумативен начин от самия тях. Но има и втора пречка. Тя е, че смисълът на литературния текст е ставаща в момента комбинация между протичащото в текста означаване и добавящото се осмисляне от контекста на неговото разбиране. Или казано по друг начин, смисълът на литературния текст е друг текст, независимо дали той е кратък или, поради претенцията да изрази по-съответно означаването на разбирания текст, пространен.

Дискурсите, тези «внедрени» в текста проекти за представяне на нещо в среда на фона на свят-реалност, имат голямо значение за разбирането на смисъла на текста. Да, но както са трудно отделими в реален план литературните от нелитературните текстове, така още по-малко отделими са двата набора от нелитературни и литературни дискурси. Повечето нелитературни дискурси имат литературни съответствия и едните постоянно се смесват с другите. Литературата подчертава, усилва и променя нелитературните дискурси. Тя заема литературни дискурси от други културни среди и поражда дискурси, които липсват в нелитературната среда.

Разбира се, това трудно за разграничаване положение не оправдава някои пропуски. Като този например, че дори когато смятат, че рефлексивното разбиране на един литературен текст предполага да се осъзнават неговите дискурсни градива, провеждащите такова разбиране си служат с различен набор от дискурси. Когато се разглеждат старогръцки литературни текстове, естествено става дума за големите дискурси на епоса, лириката и драмата и се предпоставят смислово-съдържателните положения, които те внасят в анализирания текст. Да, но не се коментира това, което правят другите дискурси в текста като разказа, описанието или диалога, градива и в текстове от други литературни, а и нелитературни жанрове.

Тази неуточненост става особено неефективна, когато се съчетае с честата в литературните анализи традиционна постановка, че литературните дискурси са неутрални форми, в които създаващият текста влага съдържание и смисъл. Оттук и погрешното разбиране на литературните текстове като еднозначни послания, отразяващи нещо и представящи назовими по неутрален начин външни или вътрешни свят и реалност. Докато литературните текстове са винаги получаващо се сега и тук протичане-реалност, в което се преплитат няколко проекта, сред които, разбира се, е и проектът на автора на текста. Литературните текстове са особена реч, в която собственото послание на създателя на текста си служи с други рамкови послания. Така собственото послание се валидира, усилва и променя.

Което се отнася в някаква степен и за нелитературните текстове. Дори в съвсем кратък текст и дори когато той се съпровожда от уточняващо посочване на нещо, никой не е в състояние да каже това и само това. Винаги, за да се каже нещо, се казва и друго, имплициращо среда и сочещо свят и реалност. Именно тази конотативност на всяко казване води до развиване на специфичната среда на дискурсите, на тези посредници на това казване тук и сега и към казване в друг по-траен план. 
     



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Много труден въпрос, Крадла. Труден, защото в него сякаш се съдържа друг: защо четем, по какви причини четем, че и два и три пъти едни и същи неща. Понеже сме в полето на теорията на проф. Богданов, той, изглежда казва: защото чрез прочита разбираме себе си, ставайки други. Но тепърва трябва да се каже какъв е всъщност ефектът от това ставане други, то как се случва, защо ни доставя удоволствие, за какво служи, какво го замества и т. н.

Понеже напоследък обмислям как човек може да дисциплинира вътрешната си реч, струва ми се, това се случва ефективно тогава, когато тя отстъпва на някоя по-силна реч, която говори за същото, за което аз мисля, но по-разбиращо, по-бавно, по-богато. Текстът, добрият литературен текст наистина може да бъде приятел, който влиза във вътрешното ти говорене и постепенно и плавно го променя. Това, разбира се, няма да измени веднага цялата ми идентичност, няма да ме направи да изглеждам друг в очите на околните. Едва ли външно ще ми проличи, че съм чел Пруст, освен ако не съм толкова глупва, че да го имитирам; едва ли ще стана по-изтънчен, като съм го чел много пъти; не, но вътрешната ми реч, поела от речта на Пруст, може би ще произведе външни действия, в които ще има нещо, вече променено, от хубавите Прустови разбирания.

Дали започвам да отговарям на въпроса? Но все пак мисля, че трябва да оставим първо проф. Богданов да отговори и после да развием тезите си.
Тема № - 24 Коментар № - 2113 ГГ - 2010-04-07 23:42:36
Интересно разбиране за автор-общност и за герой-общност! Ако допуснем обаче, че авторът, понеже чрез текста си преминава през времето, е синтагма, а читателят, понеже попада на текста в определена част от времето, е парадигма – пресечната точка, в която се сблъскват техните контексти, Георги, каква идентичност e?

И може ли да има общност от редуващи се?:-)
Тема № - 24 Коментар № - 2111 Kradla - 2010-04-07 22:59:40
Благодаря за отговора, проф. Богданов. Той обаче ме кара да продължа да питам. Та ето какво си мисля, че мога да попитам.

Когато казвате, че трябва да се излезе от романтическата парадигма на литературата, която общо-взето схваща автора, героя на произведението и читателя като единични субекти, чийто "Аз" един вид се реализира цялостно в литературното произведение, противопоставен на други индивидуални "Аз", с какво може тя да бъде заместена? Ясно е, че тъй или иначе литературното произведение днес се пише и използва колективно само в много редки случаи, и още по-рядко героят на едно произведение е общност или представителен за общност. Разбира се, в старогръцката литература до Елинизма нещата стоят другояче: този, който създава творбата, е ако не колектив, то много често представител на колектив (общност от поети, философи, учени); героят (в епоса, в трагедията, в историческата проза) е колективен; адресатът на текста също в повечето случаи.

Та как двете големи парадигми, които познаваме и ползваме - старогръцката и романтическата - могат да се съберат в трета? Без да го казвате, струва ми се, насочвате към следното разбиране: че самият индивид - автор, герой, читател - трябва да се схваща, откъм проблема за своята идентичност, като общностен най-малко в две свързани отношения: първо, защото принадлежи динамично към различни групи хора, които избира (приятели, колеги), или в които влиза по необходимост (семейство, народ); второ, защото той е цялостен субект, който може да се идентифицира със свой "Аз" дотолкова, доколкото е съставен от различните проявления на този "Аз", доколкото сам по себе си индивидът, който непрестанно се променя, но има и памет какъв е бил, се построява с времето като общност, съдържаща различните проявления на себе си.

За да обясня това, което казвам, ще дам накратко два примера с литература, която е пред очите ми: примери за автор и за герой.

1) Автор-общност: Василис Алексакис, грък по рождение, живеещ между Париж и Атина. Пише и публикува романите си обикновено както на гръцки, така и на френски. И в този смисъл, без да е колективен субект, този, който пише с името Алексакис, се държи като общност от двама различни субекти, ползващи две доста различни културни парадигми, които се обединяват именно от правенето на литературния текст в един вид виртуална цялостна култура, в която френското и гръцкото вече не говорят поотделно на френски и гръцки, а заедно на един особен френско-гръцки или гръко-френски, на език, на който не може да говори сам по себе си отделният човек, а само общност, която донякъде доброволно се е отказала от това да се определи национално, културно и езиково по твърд начин. Така за мен двуезичният писател (не само Алексакис, но също и Конрад, Бекет, Кундера) не влиза в конфликт с майчиния си език и майчината си култура, защото има някакъв комплекс от нея - както често повърхностно се казва - а в нещо като другарство с чуждата култура и чуждия език, заедно с които може да пише и създава по-ефективно. Представям си, че като пише и на гръцки, и на френски, Алексакис сякаш пише постоянно с добър и малко сприхав, но верен приятел до себе си, който го отменя и пише наместо него тогава, когато езикът, на който до този момент се пише, натежи и започне да уморява с привичностите си.

2) Герой-общност: ще дам за пример Марсел, героят на Пруст от "В търсене на изгубеното време". Марсел сякаш няма собствени черти - за да кажем какъв е, за да го определим по-добре индивидуално, трябва търпеливо да налагаме върху него чертите на общността от героите, за които говори. Донякъде Суан в любовните отношения с Албертин, донякъде Шарлюс в другарството със Сен Лу, донякъде Бергот в отношенията с литературата, донякъде баба си, но донякъде и херцогиня дьо Германт в отношенията с по-низшестоящите, героят Марсел се конструира на принципа на натрупването и наслагването на идентичности, които се свързват помежду си затова, защото между тях е установен нещо като "обществен договор", че никоя отделна идентичност няма да упражнява тиранична власт над останалите, а ще се редуват - както се редуват в общността - в зависимост от ситуацията, в която попада индивидът.

Та ето това питам: след като, проф. Богданов, Вие повече или по-малко схващате литературата като реч на редуващи се дискурси, не следва ли по този начин да схващаме заедно с Вас автора, героя и читателя на лит. произведение като общност от редуващи се идентичности?
Тема № - 24 Коментар № - 2110 ГГ - 2010-04-07 22:02:14
Моля професор Богданов за допълнителна интерпретация на изречението “някои бъбривци млъкват, само когато спят, а свикналите да пишат, пишат все по-дълги текстове”.
Тема № - 24 Коментар № - 2107 Kradla - 2010-04-07 12:33:58
Въпросът, който поставя ГГ, е важен. Трябва да отговоря. Той засяга имплицитната идеология, на която се опира моят текст.

Крадла е отговорила съвсем точно защо изравнявам ставащото при създаването на литературния текст със ставащото при прочита му. Това изравняване е в духа и на други изравнявания, които правя умишлено – например между текст и протичане. Идеологията на тези изравнявания е в това, че така протестирам срещу традиционното противопоставяне на литературно творчество и разбиране-ползване на сътвореното. Наблягам на приликата и общото.

Наблягам на нея, защото творческият акт, не само на литературен текст, според мен се разбира неточно като особен романтически героизъм. С по-силното насочване на вниманието към него, което тръгва от втората половина на 18 век, започва да се върши и друго – да се пледира за вътрешната сложност на човешкия индивид. Да, но това пледиране става посредством прекалено и в този смисъл невярно според мен противопоставяне - на качествените индивиди творци, философи и учени на некачествените редови хора.

Ето разобличаването на моята идеология. Когато казвам, че и създаването на велик литературен текст, и обикновеното му разбиране имат подобна структура, представям като генерална една частична истина. Великият литературен текст, този, който има величина и сам по себе си и който е породен в рядка по сила ситуация на разбиращо преживяване, може да се сравни с разбиращото преживяване на прочита на този текст. Но дори когато преживяването на този прочит е интензивно, то отстъпва по интензивност и на творенето, и на неговата следа в сътворения литературен текст. И не само на интензивността, но и на оригиналното построено във великия литературен текст.

Тази разлика трябва да се изучава и да не се замазва. Да, но има и друга разлика – между станалото и получилото се при сътворяването на велика творба и редовото творене, в което само се поддържа формата на творенето и в което се достига до литературен текст, текст само по форма, но не и по същество като именно този текст. Край нас гъмжи от такива творения. Функцията им е да придават героическа статура на своите автори.

Моята идеология в «Какво е литература?» има и друг прицел. Както има неоправдано пъчене с литературно творчество, така има и неправдано пъчене с четенето на литературни текстове. Според мен случаите, когато се чете разбиращо, са редки. Затова и настоявам, че един текст трябва да се чете много пъти, додето се стигне до вдъхновеното му разбиране, а и до по-пълното му присвояване с оглед на някакъв смисъл. Този идеал за читателски етос е втората причинител на идеологията на изравняването на актовете на литературно творчество и четене в «Какво е литература?».

Така че, ГГ, в моя като че ли научен текст има идеология. Може би по-доброто в случая е, че аз я осъзнавам и назовавам. Но дали я разобличавам? В предложеното разобличаване може би инферирам похвала. Така е, когато твърдим нещо. Твърдим едно, а то повлича друго. Няма твърдене, което да не оценностява онова, което твърди, което да не твърди скрито и друго. Ако реша да изоблича и него, в допълнително казаното ще се развие друго оценностяване. И така до без край. Затова някои бъбривци млъкват, само когато спят, а свикналите да пишат, пишат все по-дълги текстове.
Тема № - 24 Коментар № - 2106 Bogdan Bogdanov - 2010-04-07 10:51:54
Мъртъв е, Георги, повярвай ми – при това... убил го е самият Барт. Изравя го, но само, за да си напише биографията “Ролан Барт за Ролан Барт”. Този, когото Барт описва топло е интерпретаторът – също като професор Богданов, но той не ги съвпада, а маскира интерпретатора като автор. Книгата му наистина е детайлно топла, затова и теориите на структурализма са живи и сега и дори по-използвани от тези на деструктурата. Мога да дам веднага и пример, с който да върна и малко към Дмитрий: Барт казва, че афектът е емоция.

Няма успешно правене на литература, ако не се разбере, че авторът не е автор, а интерпретатор и именно затова литературата е свят-реалност – за мен това е предписателното в теорията на професор Богданов.


P.S. Много интересно нещо, говорейки за празника и текста – ГГ иска автор, който да има РЕАЛЕН ДЕЛНИК, а Анета съпостави текста като личен празник на преживяването на личното нещастие... май наистина всичко опира до търсенето на по-реален свят. В “Спасителят в ръжта” главният герой иска да познава някой автор, който да му е много добър приятел, да има телефона му и да му се обади.
Тема № - 24 Коментар № - 2105 Kradla - 2010-04-07 00:56:52
Не съм убеден, че за Барт авторът е по принцип мъртъв. "Авторът", по времето, когато Барт подготвя своя курс, може би е мъртъв като понятийна категория, като проблем на литературното разбиране: нищо няма да разберем за едно лит. произведение - общо-взето казва Барт - ако се занимаваме с живота на неговия автор и търсим в него ключа към творбата. При това умъртвяването на автора не е, както изглежда, направено от самите литератори, а от философите-критици на субективността и антропоцентризма. Както и да е. Същевременно обаче Барт казва ясно и друго важно: продължава да се пише, има много автори, пише се страшно много, но вече не се пише по онзи маниакално занаятчийски, напълно отдаден на литературата начин, по който са писали Флобер, Маларме, Пруст. Авторът не толкова е умрял, колкото се е променил дотам, че неговият труд вече не е способен да произведе голяма и наистина значима литературна творба. И Барт, впрочем, е много суров в преценката си: няма, казва той, голям роман след Пруст и няма писатели, които да имат общественото значение, каквото е имал, да кажем, Зола.

В текста на Барт обаче се усеща много топло (!) грижата за създаване на литературна творба; в някакъв смисъл неговата теория - поне в курса, за който говоря - е прескриптивна, тя предписва как може да се създаде текст, който още не съществува. От текста на проф. Богданов оставам с впечатление, че литературата е вече тук, създадена е и следователно е по-важно не как ще я създаваме занапред, а как ще я тълкуваме и разбираме; струва ми се, че теорията на проф. Богданов, изградена върху тъй или иначе вече завършената старогръцка литература, е по-скоро дескриптивна и това, за което питам, е, дали тя не би могла да стане малко по-предписателна. Дали е възможно той да наклони своето разбиране към това как може да се прави по-успешно литература? Това е за мен топлото и студеното: топлото е да знаеш, че има още работа и тази работа, дето я има, е трудна и се нуждае от помощ.
Тема № - 24 Коментар № - 2103 ГГ - 2010-04-07 00:15:05
Барт каквото и да си пише, той си има един принцип: авторът е мъртъв.

Но при професор Богданов – съотнасяне между създаването и възприемането, за цялото си несъвпадане литературата получава един миг, в който съвпадат авторът и читателят и в който се получава смисълът. Възприемащият и създаващият си приличат по това, че имат контексти... Нищо, че устността няма автор - в същото време - всеки е неин автор. В литературната теория на професор Богданов ... “идеалният автор и имплицитният читател се сливат в идеален разбиращ”.
Тема № - 24 Коментар № - 2102 Kradla - 2010-04-06 23:41:57
Искам да се включа с няколко по-преки въпроса към теорията, изложена от проф. Богданов.

1) Къде е мястото на литературния автор, на писателя и поета в подобна теория на литературата? Разбира се, съзнавам, че въпросът ми е, от една страна, много банален, от друга, крив и изобщо спорен, защото от средата на XX в. "авторът" е повече или по-малко отхвърляна и маргинализирана фигура, но същевременно нали литературата все пак се прави от живи хора, от хора, които ядат, обичат, уморяват се, публикуват, умират и т.н. В това отношение е много интересен текст на Барт, който веднъж Крадла спомена: цикълът лекции "Подготовката на романа", проведен в Колеж дьо Франс през 1979-1980 г. и посветен - в някои свои части - на едва ли не микроскопично изследване на писателския етос и отношението - в рамките на съвсем реалния делник - между пишещия и неговата творба.

2) Каква идея за човешка идентичност стои зад теорията, която ни предлагате, проф. Богданов? И не казвате ли някак скрито - което противоречи на първия ми въпрос - че литературата е всъщност особена практика на живеене и идентифициране, в която влизат не само писателите, поетите и изследователите, но изобщо онези, които в отделни моменти от живота си започват да мислят модулно, тоест да ползват - с висок коефицент на свързаност - повече парадигми и обяснения за отношението между нещото, с което участват заедно в някаква ситуация, и света?

Тема № - 24 Коментар № - 2099 ГГ - 2010-04-06 21:46:53
Не. Афект не е емоционално състояние. Както и емоциите не са състояния. Сложни артефакти са. Всъщност накратко-това са енергии на социалното.Консултирах се с жена си-тя в момента чете точно най-... литература.
Немска.
Но от Барух Спиноза това недоразумение мъчи. Основно криминалисти. Афектиран бил.
Афектът е основната енергия, с която хората оправдават своето човешко съществуване - резултат от тоталното несъвпадение между физиологията и социологията. Това е енергията на несъгласието, което движи съгласуваните действия. Цитата нямам. Виж Ницше.
Та за празника и текста. Не е текст. Празникът прави възможни всякакви текстове, но не е текст. Предстои му да стане. Но ако него го няма на текста нищо не му предстои-просто не се състоява.
Малко или много но има недоразумения.
Нелитературата е също така текст. В едно неокантинаска традиция ще дам една проста схема за разчитане. Литературата предвижда субекта, ценността. Нелитературата предвижда, презентира обекта, предмета, денотата.
Да не объркваме всичко с вербалното и невербалното, графичното и поведенческото. Много са разграничителните линии.
Литературата най-вече е не само буква, но и подредба на буквите в системите-думите, изреченията ... То още върви странната дискусията -що е частта на речта?!!!!
Нелитературата пак е текст-софтуера! Невербалната текстология на традиционалното. Но само днес. Иначе традиционалното е литературата на квадрат-сюжет, история, разказ. Задължително е дисциплината на следването и интригата.
Нелитературата е Айншайн. Физиката. Огромни текстове без смисъл, без ценност - техниката. Работят.
Не искам на там да отиде дискусията.
Нелитературното е афективно. Това са предречеви състояния, за които вече писах. Там, в Средна Азия.
Тук е същото. Интуиция на мошеника. Никаква не е литература. Бихевиоризъм. Но действа.
На края за празника. Не е само емоция. Дори не е емоция. Стендал го описа. Не е Стендал.
Животът.
Тема № - 24 Коментар № - 2098 Дмитрий Варзоновцев - 2010-04-06 20:05:23
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114135

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127993

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19972

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32584

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134133

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93738

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28829

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17611

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180633

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60592

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA