БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

КАКВО Е ЛИТЕРАТУРА?
Първо продължение

БОГДАН БОГДАНОВ

Уважаеми форумци! Един вид избързвам с публикуването на другите две части на обещания текст, тъй като, от една страна държа да го споделя с вас, а, от друга, разбирам, че догматичната форма на моя изказ ви смущава. Скоро, без особено бавене ще предложа и третата част.

Отново подчертавам това, което целя – искам да представя голямата промяна в модерното и постмодерното разбиране за текст и литература като един вид системно положение. След съвсем скорошното представяне на третата част ще се върнем към топлото говорене. Моля ви, не загърбвайте съвсем моя опит да покажа и изкажа какво правят литературните говорения и особено това, което цените - топлото естествено говорене по избрана тема.

С пожелание за Светъл празник

***
Общо разбиране за текст, контекст и дискурс. С  въвеждането на големите класове литература и нелитература и определянето им като набори от текстове прагматическата гледна точка на тази парадигма налага второ паралелно определение – че литературата и нелитературата са и набори от контексти и дискурси. Може да се добави и трето – че литературата и нелитературата са набори от комуникативни ситуации на разбиране на текстове. Което би трябвало да включи и създаването им, тъй като то също е разбиране и комуникиране. Но да оставим това възможно разширително определение и да разгледаме отношението, което се поражда от първите две – че литературата и нелитературата са набори от текстове и, от друга страна, че са набори от контексти и дискурси.

Говоренето за текстове може и трябва да се успореди с говорене за контексти и дискурси, тъй като всеки текст се свързва и отнася към друго, с което образува допълнителна цялост. Първото друго това са едни или други външни среди и връзката между тях, която наричаме свят. Поради гледната точка на текста ние наричаме тези външни среди контексти. Отношението на текста към тях е сложно. Текстът ги сочи, но също и ги представя. Претендира, че това представяне е точно и същевременно, като схематизира контекста, го преправя и дори прави наново, въпреки че няма такова ново, което да не съдържа реални елементи. И още нещо - текстът ползва контекстите, като извлича от тях аргументи за разбирането си.

Второто друго, с което се свързва, което ползва и към което се отнася текстът, са т.нар. дискурси. Речеви модели за съчетаване и протичане на елементи, те са и модели за представяне на нещо в среда в свят-реалност. Именно по този втори пункт дискурсът става синоним на контекст. Разбира се, средите-светове-реалности, моделирани от контекстите, не съвпадат със средите-светове-реалности, моделирани от ползваните от текста дискурси. Това се отнася особено за литературните текстове, които благодарение на несъвпадането и разминаването между контексти и дискурси постигат нормативно за литературата положение – представят многомерни среди-светове-реалности.  

Подобно несъвпадане с подобна нагласа към многомерност определя и вторичните текстове, които се образуват при разбирането на един литературен текст. Те са от два типа, които се допълват. Първият е рефлективен и си служи с инструментални идеи-понятия. Това са анализите и теоретическите текстове. Вторият тип текст, който се получава при разбирането на литературен текст, имитира представената многомерна среда-свят-реалност. При този тип в реален, или, по-точно казано, в по-реален план, съдържанията на използваните от рефлективното разбиране инструментални идеи се преплитат и размиват.

Като казвам вторични текстове, имам предвид и обикновеното четене-проумяване на литературен текст, и съзнателното му рефлективно представяне. При обикновеното проумяване, представянето има по-малко проблеми, защото е ред от представи, емоции и общи нагласи, които протичат семиотично, знаково напластено. Т.е. макар и не същото, то е горе-долу такова, каквото е и в разбирания литературен текст. Пред по-голяма трудност е изправено съзнателното представяне на един литературен текст.

Ще дам пример с понятията за текст, контекст и дискурс. При съзнателното рефлексивно разбиране те означават като че ли ясно отделени едно от друго неща - контекстът и дискурсът изглеждат нещо първо, а текстът нещо второ, което се получава от тяхното комбиниране. При опита да се представи многомерният смисъл-съдържание на един литературен текст тази отделеност отпада. Реалният план на представянето води до размиване на съдържанията на използваните идеи - текстът се свързва с контекста, а и този текст-контекст се свързва с други текстове-контексти, на свой ред литературата се свързва с нелитературата. Започва да се усеща и друго реално положение – това, че контекстите и дискурсите не са преди текстовете, а се образуват заедно с тях. 

Добър пример за несъвпадане и съответно за допълване между различителното рефлективно и по-реалното представяне на един литературен текст е налагащата се двойна употреба на идеите за свят и реалност. Когато за един текст се говори в по-реален план, е по-точно тези идеи да не се разделят - в реалния текст статичната гледна точка на света се преплита с динамичната на реалността. Но когато един литературен текст се представя по съзнателно рефлективен начин, двете идеи могат и дори трябва да се отделят една от друга. В този план е редно да се прави и друго съществено различаване - между контекстите от тип свят и контекстите от тип реалност.  Представяната от мен парадигма е контекст от първия тип – коментираната мрежа от понятия насочва към статиката на един свят от опозиции и подопозиции.

Разбира се, в т.нар. съзнателен рефлективен или, казано по друг начин, инструментален план на разбиране се говори и за контексти от втория тип - съвременната хуманитарна наука гъмжи от исторически реалностни модели-контексти. В този план може да се наблюдава и съчетаването на двата типа контексти, въпреки че случаите, когато при това съчетаване те просто се смесват, не са редки. Което е във висока степен нормално. Като всяко друго говорене и теоретическото никога не протича по напълно осъзнат начин. Оттук и необходимостта от конкуриране и критика, поддържани от институциите на отделните науки.

Тези институции, както всичко друго в реалната човешка среда, не са сами по себе си, а се свързват в още по-едри институции и речеви нива. В човешката културна среда естествено са се развили две най-едри речеви нива - на по-чистото рефлектиране с осъзната парадигма, за което се грижи особената безименна инстанция на философията и науката, и на «нечисто» рефлектиращата многовидова област на всекидневното говорене, което си служи с повече прадигми. Разбира се, тези два едри класа на реч са и наше инструментално построение, и същевременно са и естествено несъвпадащо и разминаващо се с него реално положение. Човешката среда наистина е сбор от влизащи в системно отношение набори от дискурси, от видове речи и съответно от имплицирани в тях идеи за свят и реалност. 

Защо човешката културна среда развива тези набори? Поради една от най-основните нужди на имащото реч, памет и понятие за време отделно човешко същество. Бидейки такова, то постоянно е заето с търсене на ефективния дискурс-парадигма и съответно на ефективната реч, която да ползва във всички ситуации на разбиране на нещо. Човешкото същество е постоянно заето с конструиране на такова едномерно времево протичане, което да бъде винаги сега. Да, но такова протичане и съответно такава ефективна реч и такъв контекст-парадигма не могат да се открият и построят. Живеенето налага да се ползват различни протичания, речи и контексти-парадигми, при това не поотделно в чист вид, а съчетано по знаков начин.

Разбира се, в много случаи определени хора и цели култури се опитват да си наложат и да наложат една или друга изключителна реч-дискурс-парадигма, една или друга универсална идея за свят и реалност. Което винаги завършва с неуспех. В реален план контекстите, дискурсите и дебнещите в тях парадигми за разбиране са винаги повече и винаги са напластени знаково. Съчетани по няколко и означавайки се една друга, те образуват по-големи знакови единици, за чието по-коректно назоваване трябва да се употребяват поредици от синоними и съответно да се развиват текстове. Всички текстове – и вътрешните в съзнанието ни, и схематичните контекстови, произвеждани от човешката среда, и устните произнесени, както и записаните се пораждат от трудния за наблюдаване и винаги ставащ тук и сега диалог между външни и вътрешни контексти и дискурси.

Оттук и разнообразните разбирания на един и същ текст, или, казано по друг начин, получаването на различни вторични текстове, които заместват първичния. Всяко разбиране на текст е ставащо тук и сега справяне с несъвпадащи и разминаващи се външни и вътрешни контексти и дискурси, постигане на конкретно съзвучие между налични в разбирания текст значения със значения на една или друга контекстова среда. Което постигане е моментно и веднага отстъпва на усещане за непостигане, водещо до нов прочит и съответно до нова ситуация на разбиране и нов вторичен текст. Разбираемо защо. Защото и ние, и светът сме винаги в едно или друго тук и сега, което колкото и същото да е като друго преди това, трябва да се построява наново.

Отново за трудността да се подхожда едномерно рефлексивно при разбирането на литературни текстове   Както определих наедро, дискурсът е проект за конструиране на нещо в среда в свят-реалност, който се реализира в текст. Литературните текстове комбинират дискурси – най-напред големите речеви дискурси на репрезентирането и рефлектирането, после и дискурсите от светови и реалностен тип. Що се отнася до нелитературните текстове, те следват основно големия дискурс на рефлектирането и използват отделно и разчленено дискурсите от светови и реалностен тип. Но и в двата случая в реалния план на разбирането на текста другото е налице - един литературен текст изпада в по-чисто рефлектиране и ползване на светови или реалностни дискурси, както и един нелитературен текст развива едни или други дози на репрезентиране.

Броят на дискурсите и значенията, които те внасят в един литературен текст, е необхватно голям и практически неуговорим. Което е първата пречка смисълът на литературните текстове да не може да се извежда по едномерен сумативен начин от самия тях. Но има и втора пречка. Тя е, че смисълът на литературния текст е ставаща в момента комбинация между протичащото в текста означаване и добавящото се осмисляне от контекста на неговото разбиране. Или казано по друг начин, смисълът на литературния текст е друг текст, независимо дали той е кратък или, поради претенцията да изрази по-съответно означаването на разбирания текст, пространен.

Дискурсите, тези «внедрени» в текста проекти за представяне на нещо в среда на фона на свят-реалност, имат голямо значение за разбирането на смисъла на текста. Да, но както са трудно отделими в реален план литературните от нелитературните текстове, така още по-малко отделими са двата набора от нелитературни и литературни дискурси. Повечето нелитературни дискурси имат литературни съответствия и едните постоянно се смесват с другите. Литературата подчертава, усилва и променя нелитературните дискурси. Тя заема литературни дискурси от други културни среди и поражда дискурси, които липсват в нелитературната среда.

Разбира се, това трудно за разграничаване положение не оправдава някои пропуски. Като този например, че дори когато смятат, че рефлексивното разбиране на един литературен текст предполага да се осъзнават неговите дискурсни градива, провеждащите такова разбиране си служат с различен набор от дискурси. Когато се разглеждат старогръцки литературни текстове, естествено става дума за големите дискурси на епоса, лириката и драмата и се предпоставят смислово-съдържателните положения, които те внасят в анализирания текст. Да, но не се коментира това, което правят другите дискурси в текста като разказа, описанието или диалога, градива и в текстове от други литературни, а и нелитературни жанрове.

Тази неуточненост става особено неефективна, когато се съчетае с честата в литературните анализи традиционна постановка, че литературните дискурси са неутрални форми, в които създаващият текста влага съдържание и смисъл. Оттук и погрешното разбиране на литературните текстове като еднозначни послания, отразяващи нещо и представящи назовими по неутрален начин външни или вътрешни свят и реалност. Докато литературните текстове са винаги получаващо се сега и тук протичане-реалност, в което се преплитат няколко проекта, сред които, разбира се, е и проектът на автора на текста. Литературните текстове са особена реч, в която собственото послание на създателя на текста си служи с други рамкови послания. Така собственото послание се валидира, усилва и променя.

Което се отнася в някаква степен и за нелитературните текстове. Дори в съвсем кратък текст и дори когато той се съпровожда от уточняващо посочване на нещо, никой не е в състояние да каже това и само това. Винаги, за да се каже нещо, се казва и друго, имплициращо среда и сочещо свят и реалност. Именно тази конотативност на всяко казване води до развиване на специфичната среда на дискурсите, на тези посредници на това казване тук и сега и към казване в друг по-траен план. 
     



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Разбира се, че не е заяждане - надявах се да е дисциплиниране. Звучи добре текстът да е дисциплиниран афект - ако може. Всъщност обаче, Дмитрий, по отношение на текста и празника нямах предвид емоционалното възприемане, а по-скоро функционалното действане на текста като празника по отношение на вътрешния и външния смисъл - нещо, за което безспорен принос имат тези две неща, за които професор Богданов говори и в новия текст:

1. извличането на аргументи за разбиране от контекста
2. използването на различните дискурси не само в смислово-съдържателен план

Тема № - 24 Коментар № - 2097 Kradla - 2010-04-06 11:42:52
Дисциплинарен. Поредната ми машинописна грешка. Но ако без заяждания-то точно това и значи. Афект от дисциплинирането на говоренето. Което демонстрирам постоянно благодарение на техническото ми писане.
Тема № - 24 Коментар № - 2096 Дмитрий Варзоновцев - 2010-04-06 01:08:02
Дмитрий, какво означава "дисциплинаран афект"?
Тема № - 24 Коментар № - 2095 Kradla - 2010-04-05 22:55:40
“Другият“ хем липсва и е извикан чрез текста, но в същото време, никога не е отсъствал.” –

точно затова, Анета на Морето, се насочих към “Старогръцката литература” и заради разширяващото определение за литература и нелитература на професор Богданов - “литературата и нелитературата са набори от комуникативни ситуации на разбиране на текстове”, което разширява не само по отношение на литература и нелитература, а и със самите текстове, които се разбират, защото има дебат – литературата и нелитературата са текстове и те разбират текстове – това са различни неща, не е ясно какви точно са, но те са с един крак в реалността. И все пак литературата може би е била реално общуване до момента, в който идва жанрът на “разговора със себе си” (“От момента, в който за вътрешния свят на човека започва да се мисли дълбинно, същата представа завладява и идеята за литературното произведение.”) и всъщност дали истинските първични текстове не свършват тогава, за да започнат вторичните, които с нов разговор със себе си да разбират друг разговор със себе си и така комуникативните ситуации в литературата да са останали само с един реален (четящият разбиращ мислещ разговарящ присвояващ и преобразуващ), който понеже е реален, никога не може да бъде реален за други. Спасява ли го това, че е преобразуващ и преобразуван? Дали комуникиращите в съвременната литература са нереални и поради друга причина, защото, например, не намираме смисъл, с който да преобразуваме, да се сдобием с действителност чрез несъвпадане на това, което е налично като смисъл и това, което се разбира. “Литературата е един вид дейност на общуване” – казва професор Богданов и прави едно много хубаво представяне на понятието за “текст”, чиято поява започва да означава и невербални протичания, които се смесват с художествения текст и неговото превръщане в произведение оформящо се в произведение в хода на някаква употреба, което, от своя страна, превръща текста в някакъв вид дейност... Именно тук се появява необходимостта от понятието за контекст, защото смисълът, който се ражда в хода на разбирането, успоредно наблюдава литературата и извънлитературната действителност. Тук се вижда и какво точно е устността – литература или нелитература – един по-устойчив набор от елементи, които променяйки се остават и устойчиви за смисъл към различни контексти, устността са елементи от действителността, които вкарани в текста провокират повече примерен смисъл и с това се открояват като силнолитературни места - парченца свят, който винаги е такъв, от една страна, а от друга е възможност за промяна на смисъла пак чрез реалността. Сблъсъкът на света и реалността става в тези зони – това е положителната промяна в литературата, която съответно е съпроводена и от друга - преминаването от същинската словесна-действителна литература към записаната-идеална литература, макар и преминаване от общо към индивидуално разбиране, от една страна, от друга - променя контекстуалността на адресата от “конкретните слушатели тук и сега” на “потенциалното множество на всички читатели”.

Това, което буквално ме порази в новия текст за литературата е съзнателното представяне на литературния текст, съзнателното рефлективно представяне, което правят вторичните текстове.

Кой ни полага в света – “липсващият друг” или “неотсъстващият друг”?
Тема № - 24 Коментар № - 2094 Kradla - 2010-04-05 22:41:05
Не знам за текста като празник. Има катартически ефект- може би един вид ефективно говорене чрез дистанция на текста, когато се чува думата и нейната особеност. Аз така четох превода на Кант от Лоский преди доста години. Но това макар и да бъде окачествено като празнично усещане, не е съвсем празник.
Текстът не е афективна граница. Текстът е дисциплинаран афект. Заповед или благословия е афективната граница. Но доколко това са текстове или текстови единици?
Изобщо не се придава особен смисъл за разликата между говоренето преди да е написано, преди писмеността и днешното говорене, което в дълбините е изядено от текстовите транформации. Но днес речта започва отново да си връща звука, афекта. Тази в интернета
Тема № - 24 Коментар № - 2091 Дмитрий Варзоновцев - 2010-04-05 16:49:58
Художественият текст е личен празник, да, но май е личен по един много различен начин в сравнение с другите лични неща, които се случват като протичания в живота ни (например преживяването на едно нещастие). “Другият“ хем липсва и е извикан чрез текста, но в същото време, никога не е отсъствал. Съществува изначално някой друг там и затова всъщност има текст. Четенето може да бъде оприличено и на спомняне, връщане към изначалното: живеем в общност и общности; не сме сами дори, когато изглежда, че сме сами.
Тема № - 24 Коментар № - 2090 Aneta de la Mar - 2010-04-05 15:19:40
Така би било, но вече няма празник - афективната граница е с текста.
Тема № - 24 Коментар № - 2089 Kradla - 2010-04-05 14:48:35
След празника мога да си позволя несъгласието с kradla. Проазникът не е нито текст, нито разказ - за него може да има такива прозаични неща. Празникът е граница, той наистина е извън всичко рефлективно и представително. Ака, разбира се, още остава празник.
Поради литературния характер на дискусията почти никой не засятга огромната тема за афекта. Та празникът не е възможен без афекта, афективна граница на сивия делник. Странна граница-преминеш ли я пак се оказваш в делник.
Тема № - 24 Коментар № - 2088 Дмитрий Варзоновцев - 2010-04-05 14:20:41
Има обаче една голяма разлика между празника и текста - в празника посредник за полагането в света е реалната човешка общност – в “Старогръцката литература” се казва, че колкото по-реално е това посредничество обаче, толкова по-митично изразена е целостта на света и толкова по-малки са правата на индивида да бъде пряк субект в това полагане в света. Заради това се забавих с коментара за празника и текста, защото не зная какво означава “по-митично” и дали няма да се окаже, че в съвременния свят освен, че комуникативната ситуация на литературата е лишена от реални хора, реална общност, то накрая и големият цял свят да е идеологичен за нас, а не опериране с два свята...

Иначе празникът за традиционните общества наистина е като текста за нас, защото така както устното слово тогава е било несамостоятелно, без собствено смислово битие и за смисъла му са допринасяли различните речеви актове в празничната среда, така и сега литературата носи устност, която я прави зависима от смисъла, който ние даваме и който тя ни дава – така както и тогава е давало устното слово. В “Старогръцката литература” професор Богданов извежда пряко тези две парадигми на словесността и литературата и буквално ги пресича и съединява. Докато комуникативната ситуация при словесността обхваща реални комуникиращи (знаете какво казва дори чак Платон в “Йон” – аедът променя текста спрямо публиката), комуникативната ситуация в литературата обхваща само един реален комуникиращ, този, който чете/разбира – всички други са идеални духове. В това положение, пресичането на парадигмите на словесността и на литературата помага на литературата да си набави действителност. Присъстващата в писания текст устност показва, че текстът има същите функции като празника – първо, защото устността продължава възможността за промяна в смисъла, идваща от външната среда, второ, защото тези, които образуват смисъла в един текст се свързват във виртуална общност - чрез тази свързаност, подобно на свързаността в празника, човек съотнася контекст от тип реалност и контекст от тип цял свят. Празникът е модел за действителност, така както и текстът е модел за действителност. В “Старогръцката литература” професор Богданов категоризира празника подобно на текста сега, казва “за празника се говори в единствено число, докато в границите на затворените култури са налице различни празници за разни общности, които се допълват, макар че един от тях може да е най-представителен.” Принципът на съпоставяне е сходен - празникът може да бъде представителен, така както представителен може да бъде и текстът - най-представителен празник или текст е този, който носи най-много смисъл, или по-точно - произвежда смисъл, снабдява със смисъл чрез елементите на устност, които са модели за реалност – защото те са променящите се места в текста (променящи се, но и трайни). Устността продължава в текста като в празника, запазвайки същите отворени смислообразуващи механизми.

Според мен, свързването на тези две парадигми словесност/литература е много важно, защото чрез него идеалните други, с които общува единственият реален, се о-действителностяват и още по-важно - косвеното общуване в четенето на художествен текст разпада четящия на реален и идеален аз (“читателят общува със себе си като с друг”), което при кръстосване на парадигмите словесност/литература и текст/празник може да се приеме като вид трансцендентност – не е ли богът в празника съответствие на идеалния друг в четенето – този, от когото разбираме нещата и с чиято функция в традиционните общества са натоварени боговете. От друга страна, например, диалозите на Платон привидно имат две реални общуващи страни, но с изключение на “Пир”, едната комуникираща страна няма абсолютно никакво значение за текста и за другата комуникираща страна (дори, когато тази страна споменава боговете, тя само фиктивно движи разговора), което означава, че истинският общуващ с този текст не е реалният (при Платон е велико преплитането на рефлектирането с литературата, скоро пак се сетих за онази формулировка, че текстовете му едновременно казват и показват, докато си мислех за теорията на професор Богданов, която също е такава), който, по-скоро с отвореното си означаване, отпраща към други косвени разбиращи и се получава така, че пак има множество от потенциална общност от разбиращи и че, например, Сократ въобще не говори на Федър, нито Атинянинът - на Клиний и Мегил. Защо обаче нещата не стоят така в “Пир”?

Така или иначе, това, което в традиционните общества се "рамкира" от празника, днес се "рамкира" от художествения текст, който съдържа трайните елементи от усността, изискващи смислообразуваща промяна отвън така, както празникът е правил устното слово... Докато съм си водила записки по книгата, съм записала две много хубави изречения – “художественият текст е “личен” празник за набавяне не само на липсващия друг за диалог, но и на другите като множество, като общност” и “трансцендентното се постига чрез усложняването, което се получава от липсата на другия човек, реалната общност посредник към света и реалната среда.” – второто май си е моя реторическа, рефлектираща ситуация:-).
Тема № - 24 Коментар № - 2085 Kradla - 2010-04-05 11:06:24
Празникът!
Извън всичко
Тема № - 24 Коментар № - 2084 Дмитрий Варзоновцев - 2010-04-04 23:21:59
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115455

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128083

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20085

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32678

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134270

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94130

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29000

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17728

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180787

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60714

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA