БОГДАН БОГДАНОВ

Уважаеми форумци! Един вид избързвам с публикуването на другите две части на обещания текст, тъй като, от една страна държа да го споделя с вас, а, от друга, разбирам, че догматичната форма на моя изказ ви смущава. Скоро, без особено бавене ще предложа и третата част.

Отново подчертавам това, което целя – искам да представя голямата промяна в модерното и постмодерното разбиране за текст и литература като един вид системно положение. След съвсем скорошното представяне на третата част ще се върнем към топлото говорене. Моля ви, не загърбвайте съвсем моя опит да покажа и изкажа какво правят литературните говорения и особено това, което цените - топлото естествено говорене по избрана тема.

С пожелание за Светъл празник

***
Общо разбиране за текст, контекст и дискурс. С  въвеждането на големите класове литература и нелитература и определянето им като набори от текстове прагматическата гледна точка на тази парадигма налага второ паралелно определение – че литературата и нелитературата са и набори от контексти и дискурси. Може да се добави и трето – че литературата и нелитературата са набори от комуникативни ситуации на разбиране на текстове. Което би трябвало да включи и създаването им, тъй като то също е разбиране и комуникиране. Но да оставим това възможно разширително определение и да разгледаме отношението, което се поражда от първите две – че литературата и нелитературата са набори от текстове и, от друга страна, че са набори от контексти и дискурси.

Говоренето за текстове може и трябва да се успореди с говорене за контексти и дискурси, тъй като всеки текст се свързва и отнася към друго, с което образува допълнителна цялост. Първото друго това са едни или други външни среди и връзката между тях, която наричаме свят. Поради гледната точка на текста ние наричаме тези външни среди контексти. Отношението на текста към тях е сложно. Текстът ги сочи, но също и ги представя. Претендира, че това представяне е точно и същевременно, като схематизира контекста, го преправя и дори прави наново, въпреки че няма такова ново, което да не съдържа реални елементи. И още нещо - текстът ползва контекстите, като извлича от тях аргументи за разбирането си.

Второто друго, с което се свързва, което ползва и към което се отнася текстът, са т.нар. дискурси. Речеви модели за съчетаване и протичане на елементи, те са и модели за представяне на нещо в среда в свят-реалност. Именно по този втори пункт дискурсът става синоним на контекст. Разбира се, средите-светове-реалности, моделирани от контекстите, не съвпадат със средите-светове-реалности, моделирани от ползваните от текста дискурси. Това се отнася особено за литературните текстове, които благодарение на несъвпадането и разминаването между контексти и дискурси постигат нормативно за литературата положение – представят многомерни среди-светове-реалности.  

Подобно несъвпадане с подобна нагласа към многомерност определя и вторичните текстове, които се образуват при разбирането на един литературен текст. Те са от два типа, които се допълват. Първият е рефлективен и си служи с инструментални идеи-понятия. Това са анализите и теоретическите текстове. Вторият тип текст, който се получава при разбирането на литературен текст, имитира представената многомерна среда-свят-реалност. При този тип в реален, или, по-точно казано, в по-реален план, съдържанията на използваните от рефлективното разбиране инструментални идеи се преплитат и размиват.

Като казвам вторични текстове, имам предвид и обикновеното четене-проумяване на литературен текст, и съзнателното му рефлективно представяне. При обикновеното проумяване, представянето има по-малко проблеми, защото е ред от представи, емоции и общи нагласи, които протичат семиотично, знаково напластено. Т.е. макар и не същото, то е горе-долу такова, каквото е и в разбирания литературен текст. Пред по-голяма трудност е изправено съзнателното представяне на един литературен текст.

Ще дам пример с понятията за текст, контекст и дискурс. При съзнателното рефлексивно разбиране те означават като че ли ясно отделени едно от друго неща - контекстът и дискурсът изглеждат нещо първо, а текстът нещо второ, което се получава от тяхното комбиниране. При опита да се представи многомерният смисъл-съдържание на един литературен текст тази отделеност отпада. Реалният план на представянето води до размиване на съдържанията на използваните идеи - текстът се свързва с контекста, а и този текст-контекст се свързва с други текстове-контексти, на свой ред литературата се свързва с нелитературата. Започва да се усеща и друго реално положение – това, че контекстите и дискурсите не са преди текстовете, а се образуват заедно с тях. 

Добър пример за несъвпадане и съответно за допълване между различителното рефлективно и по-реалното представяне на един литературен текст е налагащата се двойна употреба на идеите за свят и реалност. Когато за един текст се говори в по-реален план, е по-точно тези идеи да не се разделят - в реалния текст статичната гледна точка на света се преплита с динамичната на реалността. Но когато един литературен текст се представя по съзнателно рефлективен начин, двете идеи могат и дори трябва да се отделят една от друга. В този план е редно да се прави и друго съществено различаване - между контекстите от тип свят и контекстите от тип реалност.  Представяната от мен парадигма е контекст от първия тип – коментираната мрежа от понятия насочва към статиката на един свят от опозиции и подопозиции.

Разбира се, в т.нар. съзнателен рефлективен или, казано по друг начин, инструментален план на разбиране се говори и за контексти от втория тип - съвременната хуманитарна наука гъмжи от исторически реалностни модели-контексти. В този план може да се наблюдава и съчетаването на двата типа контексти, въпреки че случаите, когато при това съчетаване те просто се смесват, не са редки. Което е във висока степен нормално. Като всяко друго говорене и теоретическото никога не протича по напълно осъзнат начин. Оттук и необходимостта от конкуриране и критика, поддържани от институциите на отделните науки.

Тези институции, както всичко друго в реалната човешка среда, не са сами по себе си, а се свързват в още по-едри институции и речеви нива. В човешката културна среда естествено са се развили две най-едри речеви нива - на по-чистото рефлектиране с осъзната парадигма, за което се грижи особената безименна инстанция на философията и науката, и на «нечисто» рефлектиращата многовидова област на всекидневното говорене, което си служи с повече прадигми. Разбира се, тези два едри класа на реч са и наше инструментално построение, и същевременно са и естествено несъвпадащо и разминаващо се с него реално положение. Човешката среда наистина е сбор от влизащи в системно отношение набори от дискурси, от видове речи и съответно от имплицирани в тях идеи за свят и реалност. 

Защо човешката културна среда развива тези набори? Поради една от най-основните нужди на имащото реч, памет и понятие за време отделно човешко същество. Бидейки такова, то постоянно е заето с търсене на ефективния дискурс-парадигма и съответно на ефективната реч, която да ползва във всички ситуации на разбиране на нещо. Човешкото същество е постоянно заето с конструиране на такова едномерно времево протичане, което да бъде винаги сега. Да, но такова протичане и съответно такава ефективна реч и такъв контекст-парадигма не могат да се открият и построят. Живеенето налага да се ползват различни протичания, речи и контексти-парадигми, при това не поотделно в чист вид, а съчетано по знаков начин.

Разбира се, в много случаи определени хора и цели култури се опитват да си наложат и да наложат една или друга изключителна реч-дискурс-парадигма, една или друга универсална идея за свят и реалност. Което винаги завършва с неуспех. В реален план контекстите, дискурсите и дебнещите в тях парадигми за разбиране са винаги повече и винаги са напластени знаково. Съчетани по няколко и означавайки се една друга, те образуват по-големи знакови единици, за чието по-коректно назоваване трябва да се употребяват поредици от синоними и съответно да се развиват текстове. Всички текстове – и вътрешните в съзнанието ни, и схематичните контекстови, произвеждани от човешката среда, и устните произнесени, както и записаните се пораждат от трудния за наблюдаване и винаги ставащ тук и сега диалог между външни и вътрешни контексти и дискурси.

Оттук и разнообразните разбирания на един и същ текст, или, казано по друг начин, получаването на различни вторични текстове, които заместват първичния. Всяко разбиране на текст е ставащо тук и сега справяне с несъвпадащи и разминаващи се външни и вътрешни контексти и дискурси, постигане на конкретно съзвучие между налични в разбирания текст значения със значения на една или друга контекстова среда. Което постигане е моментно и веднага отстъпва на усещане за непостигане, водещо до нов прочит и съответно до нова ситуация на разбиране и нов вторичен текст. Разбираемо защо. Защото и ние, и светът сме винаги в едно или друго тук и сега, което колкото и същото да е като друго преди това, трябва да се построява наново.

Отново за трудността да се подхожда едномерно рефлексивно при разбирането на литературни текстове   Както определих наедро, дискурсът е проект за конструиране на нещо в среда в свят-реалност, който се реализира в текст. Литературните текстове комбинират дискурси – най-напред големите речеви дискурси на репрезентирането и рефлектирането, после и дискурсите от светови и реалностен тип. Що се отнася до нелитературните текстове, те следват основно големия дискурс на рефлектирането и използват отделно и разчленено дискурсите от светови и реалностен тип. Но и в двата случая в реалния план на разбирането на текста другото е налице - един литературен текст изпада в по-чисто рефлектиране и ползване на светови или реалностни дискурси, както и един нелитературен текст развива едни или други дози на репрезентиране.

Броят на дискурсите и значенията, които те внасят в един литературен текст, е необхватно голям и практически неуговорим. Което е първата пречка смисълът на литературните текстове да не може да се извежда по едномерен сумативен начин от самия тях. Но има и втора пречка. Тя е, че смисълът на литературния текст е ставаща в момента комбинация между протичащото в текста означаване и добавящото се осмисляне от контекста на неговото разбиране. Или казано по друг начин, смисълът на литературния текст е друг текст, независимо дали той е кратък или, поради претенцията да изрази по-съответно означаването на разбирания текст, пространен.

Дискурсите, тези «внедрени» в текста проекти за представяне на нещо в среда на фона на свят-реалност, имат голямо значение за разбирането на смисъла на текста. Да, но както са трудно отделими в реален план литературните от нелитературните текстове, така още по-малко отделими са двата набора от нелитературни и литературни дискурси. Повечето нелитературни дискурси имат литературни съответствия и едните постоянно се смесват с другите. Литературата подчертава, усилва и променя нелитературните дискурси. Тя заема литературни дискурси от други културни среди и поражда дискурси, които липсват в нелитературната среда.

Разбира се, това трудно за разграничаване положение не оправдава някои пропуски. Като този например, че дори когато смятат, че рефлексивното разбиране на един литературен текст предполага да се осъзнават неговите дискурсни градива, провеждащите такова разбиране си служат с различен набор от дискурси. Когато се разглеждат старогръцки литературни текстове, естествено става дума за големите дискурси на епоса, лириката и драмата и се предпоставят смислово-съдържателните положения, които те внасят в анализирания текст. Да, но не се коментира това, което правят другите дискурси в текста като разказа, описанието или диалога, градива и в текстове от други литературни, а и нелитературни жанрове.

Тази неуточненост става особено неефективна, когато се съчетае с честата в литературните анализи традиционна постановка, че литературните дискурси са неутрални форми, в които създаващият текста влага съдържание и смисъл. Оттук и погрешното разбиране на литературните текстове като еднозначни послания, отразяващи нещо и представящи назовими по неутрален начин външни или вътрешни свят и реалност. Докато литературните текстове са винаги получаващо се сега и тук протичане-реалност, в което се преплитат няколко проекта, сред които, разбира се, е и проектът на автора на текста. Литературните текстове са особена реч, в която собственото послание на създателя на текста си служи с други рамкови послания. Така собственото послание се валидира, усилва и променя.

Което се отнася в някаква степен и за нелитературните текстове. Дори в съвсем кратък текст и дори когато той се съпровожда от уточняващо посочване на нещо, никой не е в състояние да каже това и само това. Винаги, за да се каже нещо, се казва и друго, имплициращо среда и сочещо свят и реалност. Именно тази конотативност на всяко казване води до развиване на специфичната среда на дискурсите, на тези посредници на това казване тук и сега и към казване в друг по-траен план. 
     

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.