БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

РАЗГОВАРЯНЕ, РАЗГОВОР, ДИАЛОГ. Богдан Богданов

Oсновното време, в което не спим,  разговаряме с други хора. Така е открай време, както открай време това време се удължава, ако към него се добави времето, в което всеки разговаря със себе си. Но трябва да вземем предвид и това, че има не малка разлика между днешното и старото разговаряне. В по-старото време има места, на които, и теми, по които не се разговаря. При това тогава се е разговаряло предимно с подобните и равните, докато с по-високостоящите се е говорило сдържано, както впрочем и тези по-високостоящи са говорили с по-нискостоящите. Което ясно показва, че разговарянето е ситуация на временно равенство.
       В нашата съвременност обаче, понеже равенството е обзело всичко, разговарянето е над- или свръхситуация. Същото може да се каже и по-кротко - днес се разговаря повече, като много повече, а и по-свободни в своите разговори са и самите разговарящи. Казваме “разговаряне” или “разговор” и веднага потвърждаваме казаното с посочване на двамина, които разговарят. Самия разговор обаче не може да се посочи, може единствено да се чуе.
       В човешките неща не само разговарянето се дели на външна ситуация и вътрешно протичане, различно от нея. Там е и нелесният въпрос - дали т.нар. разговаряне е едно, съставено от две свързани проявления, които могат да се отделят и да се наричат и с други думи, или те са по начало две и е по-правомерно да се наричат с отделни думи. Няма и не може да има единомислие този въпрос, въпреки че никой не се съмнява, че научните отговори са много по-верни, защото се опират на  изяснени термини и определения.

Постановката за вярно, следвана от редовата реч  Проблемът е, че т.нар. вярно може и само да се практикува, без да се изказва. Точно това прави редовата реч, като си служи със синоними и антоними. Редовата реч отговаря на горния въпрос, като комбинира значенията на отделните думи с по-широките семантични полета, в които те попадат. Това става и с изброените в заглавието три синонима. Какво са разговарянето и разговорът? Като че ли едно и също словесно нещо, което е такова и външно. Да, но има и известна разлика между това словесно нещо и означаваните от него външни неща.
       Разговорът е ситуация с начало и край, на която се гледа откъм едното, което е - той е един и на една тема, за разлика от разговарянето, което протича и в чийто ход темите се променят и стават повече. На свой ред, както се подчертава от станалата българска небългарска дума диалог, диалогът е между две страни, които си разменят реплики и мнения. Това е набързо представеното различно в значенията на тези три синонима. То не е толкова различно, защото те са синоними и поради това влизат и в общо семантично поле, от което заемат и други значения. Това е и едно от условията, което спазва добре говорещият един език.
       Този добре говорещ съчетава малките семантични полета на отделните думи с разширенията, които те получават от няколкото общи смислови полета, в които влизат заедно с други думи, за да представи по-точно външното, за което се говори. Така че, освен набор от думи и граматически правила за свързване на думите във фрази и изречения, езикът е и набор от семантични полета. Основните от тях са добре известни – те се развиват от отделните думи и комбинират няколко значения. Но има и други по-широки, образувани от по няколко думи.
       Такъв е най-напред случаят с трите изброени в заглавието на този текст синонима, чието смислово поле е вече леко динамично. Която смислова динамика се усилва при свързването на антоними и става още по-силна, когато едно подобно поле се образува от повече думи. Добавя се и това не малко усложняване, че тези образувани от различно съчетавани думи смислови полета се ползват не едно по едно в актуалната човешка реч, а се наслагват по няколко. Там е и въпросът. Къде битува техният набор - дали в езика, или в речта? Отговорът не е лесен.
       Езикът и речта са нещо отделно само като понятия и всъщност актуално няма език, има употребен език, т.е. реч, която е приложен набор от думи, приложени правила за свързване и приложен набор от семантични полета, значи от смислово свързани думи, предварителни схеми за онова, което се казва в актуалната реч, когато се реферира към едно или друго външно, за което се говори. Това е и парадоксът на езика-реч - че той вече разполага със схеми за онова, което изглежда, че го предхожда. Една стара логическа и реторическа дисциплина – т.нар. топика, се е занимавала с тези схеми-топоси.
       Днес не се изпитва интерес към тях, защото според съвременното разбиране те се произвеждат в практиката на речта и са дело на личния актуален опит. Този опит обаче е неотделимо залепен за отложения в топосите на езика общ речеви опит и не друго, а именно той се актуализира посредством тези топоси. Такъв топос мъкне и идеята за разговор. Имам предвид не вече коментирания топос на трите синонима разговаряне, разговор, диалог, а другия по-динамичен, който се образува от частичната антонимия между разговаряне и работене.
       Ето смисловото поле на този топос. Да се работи означава да се върши нещо полезно и да не се говори. Говоренето и разговарянето са празна работа, сипане на думи, докато работенето е нещо пълно и смислено, насочено към добра промяна. Затова, когато се работи, не се разговаря. И ако някой заговори някого, се смята, че му губи времето. Работенето е сериозна работа и пълно време, а говоренето-разговаряне е празна работа и похабено време. Това е един топос, но в употребения топос непременно се вмъкват и други топоси.
       Работата е сериозно нещо, тя обаче може да бъде и излишна. А и да не е излишна, човек я прекъсва, за да си почине. Тогава разговорът с друг е намясто. По-добре е това празно време да се запълни с думи, защото то става още по-празно, ако човек стои уморен и сетивата му не улавят нищо. Ето изскача и топосът на празното и пълното време, в чийто две страни се настаняват спокойно и говоренето-разговаряне, и работенето-мълчане.
       Динамичните топоси са обикновено опозиции. Както употребените топоси са винаги навързани по няколко, насложени семиотично-знаково, така са навързани и употребените опозиции, един вид подготвени за означаване. Динамиката на така навързаните топоси-опозиции се укротява с определения. Винаги може да се избере едно определение и да се спре до него. Представените топоси-опозиции, естествено, налагат определението, че разговарянето е запълване на празно време. От нас зависи дали ще спрем до него, или ще го поставим под въпрос.
       Аз правя второто и казвам, че то не е достатъчно специфично, тъй като същото се твърди и за говоренето, и за работенето, а и за ред други прекарвания на време. Запълване на време е и самото човешко живеене. Дори може да се каже, че да се живее означава постоянно да се пълни нещо, което постоянно става празно. Но с какво впрочем се запълва животът на отделния човек? Със съдържание и значение-смисъл. Точно за това служат сложните многовидови складове на човешката среда и обществото - отделното човешко същество черпи от тях нужните съдържания, значения и смисли.
       Да, но не е лесно от тези складове да се почерпи нещо, което е именно то, без да е и друго. И съответно на това не по-малко лесно е да се каже кое е специфичното за това нещо. Дори когато ни се стори, че сме успели да кажем, веднага можем да установим, че казаното е по-общо и се отнася и за друго.

Поредица от определения за разговарянето съобразно разбирането на редовата реч  Но това ни най-малко не ни ядосва, защото почти никога не се интересуваме точно от това. Повече ни занимава какво е това в сравнение с друго. Ако не всички, повечето ни разбирания са скрити насочвания към някакво по-добро в сравнение с друго по-лошо. Затова и само привидно се питаме какво е нещо само по себе си. Същото се отнася и за разговарянето. То е човешка работа и като всички човешки работи трудно е само разговаряне. Затова и като че ли естествено се определя по-устойчиво конкретно чрез посочване на външната ситуация на двамина, събрали се за разговор.
       Да, но това имплицитно определяне на разговарянето посредством този външен акт е само временно решение. Това не е обхватно определение. Обхватното определение е невъзможно, защото всички разговаряния са непременно и нещо друго, което не е разговор. И като получаване на полезна информация, и като обикновено запълване на време те са широка екзистентност, която не само ги превръща в друго, можещо да се нарече и с друго име, тя умножава и възможните определения за разговарянято. Затова и моето разбиране по въпроса може само да се прави на научно, но не може да бъде научно в тесния смисъл на думата. То е разбиране, ограничено от норма-граница.
       Тази норма може да се осъзнава в някаква степен. Но, така или иначе, във всеки разговор винаги е налице нещо неосъзнавано, на което няма как да се попречи да не произведе подмолни трудни за овладяване значения. Та затова оставям настрана разговарянето изобщо и се насочвам към доброто разговаряне и неговото практическо определяне. Доброто или, казано по-точно, по-доброто разговаряне, е по определена тема и приключва с извод. Такива са или би трябвало да бъдат научните семинарни и конферентните разговори.
       Ние, разбира се, обсъждаме определени неща и от откровен интерес към самите тях. Такъв е подстъпът на науката. Той става малко по-откровен, ако се осъзнае, че и когато определени неща се изследват поради интерес към самите тях, човек го прави и поради друго – поради това, че по въпрос, свързан с тези неща, е възникнал проблем, който трябва да се отстрани.
       Напълно разбираемо е, че е човешко да се изправяме пред проблеми, които да отстраняваме в името на по-доброто да живеем без проблеми. Но не е обичайно, ако решим да напомним, че дълбинното основание за пораждане на всички проблеми е това, че сме смъртни същества и поотделно, и заедно с цялото земно човечество и че именно поради това си служим неотстъпно и с ориентира на опозицията “добро-лошо”.
       Знаем защо това е необичайно. Защото никой не живее постоянно в големия пълен обхват на нещата. Всеки живее в обхвата на своя личен опит, който пулсира между по-голям и по-малък обхват, в който по-голямото има естествена граница, зададена му от топосите на езика. А между тези топоси не фигурира такъв едроекзистентен като споменатия по-горе. Между тях обаче съвсем сигурно е налице едрият динамичен топос по въпроса какво става и какво се прави, когато възниква проблем. Това е и въпросът-определение на разговарянето, който формулирах току-що и на който се опитвам да отговоря.
       Та какво става и какво се прави в този случай? Първо се описва възникналата проблемна ситуация, след това се проектира действие по нейното отстраняване, после следва заемане със самото действие. Съвсем наедро гледано, постъпваме в този ред. Да, но по системата на това разбиране нашето добро разговаряне не се различава от доброто говорене и добрия писан текст, които също като доброто разговаряне, бидейки на определена тема, описват проблемна ситуация и проектират действие по нейното отстраняване.
       Но да загърбим невъзможността да се говори само и единствено за разговарянето и да се обърнем към възможните високи степени на това така разбирано по-добро разговаряне. Тази степен е особено висока, ако в един разговор се достига до скрепяване в екип на участващите, от който следва следразговорен ред на поети задачи за свършване на работа по отстраняване на възникнал проблем. По-малко доброто е, когато разговорът е по определена тема-проблем и дори достига до извод, но не прехожда в разпределяне на задачи и действия по отстраняване на проблема. Тези две степени на добро разговаряне не са чести.
       По-често е очертаващото се лошо разговаряне. То е просто запълване на време с даване на сведения по като че ли важни, но различни теми, които така и не се свързват. Такъв разговор най-много може да послужи за личната себеизява на говорещите. Дори и да удовлетворява в момента, тази себеизява е без последствие, защото в разговора не се постига общо съгласие и не се достига до временно общо “себе си”.
       Не бива обаче да си представяме това съгласие само в положителен план. То може да бъде и с негативна постановка. В не малък брой разговори е активна подмолната идея, че светът е набор от различни неща и разлики, които са в пълен дисонанс и никога не се съгласуват. Именно по човешките разговори най-вече може да се изследва по-конкретно как едно общо настроение прераства в своеобразна идеология, проявена и в радикални твърдения.
       Един разговор, естествено, може да приключва с несъгласие и свада, но може да протича и в съгласие. Възможно е някой от разговарящите да наложи определена картина за свят, участващите да я приемат, да станат нейни поддръжници, а и фенове на този, който я е наложил. Така, поне временно, те се отказват от своите мнения по въпроса и своите “себе си”, завладени от общото временно “себе си”, образувало се в този разговор. От тук следва и възможността да се каже, че наложилият своята картина за свят е присвоил отделните “себе си” на онези, които са я приели.
       Та какво направих с това разделяне на добро и лошо разговаряне? Оценностих признака съгласие и свързване на участващите в разговора в общо “себе си”. Да, но хората не разговарят само сериозно, особено пък в този така формулиран смисъл. В повечето разговори те просто си запълват времето, като си съобщават това-онова, като се убеждават да направят еди-какво си и коментират каквото се случи без гаранция, че после ще използват наученото и ще постъпят така, както са се убедили, че е добре.
       Но защо толкова често е така? Защото живеем в отделни моменти, потъваме в тях, събираме опит, но имаме проблем с неговото пренасяне от един към друг момент. По-често живеем потънали в отделните моменти, които преживяваме, и по-рядко постигаме те да се свързват в по-дълго време. Затова и подмолно ценим повече отделните пълни моменти, които ни се удават, и някак ни се иска целият живот да е именно такъв момент
      Човешкото разговаряне е и надговаряне-състезаване за преднина в себеизявяването. Себеизявяване в какво? Че знаем повече и по-точно, че можем да бъдем полезни, че сме умни и добре осведомени за нещо случило се или предстоящо да се случи, че онова, което друг е казал, не стои така. Човешкото разговаряне е и ситуация на избухваща емпатия, която повлича към преувеличаване. Пазенето й е по-важно от истината за действително случилото се или предстоящото да се случи.  
       Разговарянето е и обикновено премерване на сили. Младите се шегуват и закачат грубо. Възрастните не разбират, че това е знак за привързаност. На свой ред младите изпитват скука от нединамичното умно разговаряне на по-възрастните. И в двата случая някой се изявява повече от друг и дори става временен лидер. И в двата случая се произвежда подмолна картина за свят-реалност, а и общо настроение, което може да премине и в общо агресивно действие или да се разгърне в общо изстъплено веселие-празник.
       Ако някой се заеме с неблагодарната задача да представи аналитично протичането на един разговор, ще установи, че в своя по-преден план този разговор отскача от една към друга тема, но иначе в по-задния си план лъкатушещо образува фона на общ свят-реалност. Хората смятат, че когато  разговарят, всеки споделя своето, като назовава направо нещата и  фактите, за които става дума. Но винаги става и друго – лека-полека се достига и до подмолен общ свят-реалност, през който определено размито започва се сочи онова, което участващите смятат, че сочат пряко.
       Така че и най-обикновеното разговаряне ползва онзи двоен модел на разбиране,  развиван и от литературните, но и от всички по-дълги нелитературни текстове. Ние живеем в общ свят-реалност, което, струва ми се, за никого не е тайна. Този общ свят-реалност е идеална конструкция и е малко по-реален, когато сме съвсем сами. Но нито това, което казах, нито другото, което ще кажа, са пред нашия умствен поглед. А то е, че във всеки момент малките заедности, в които попадаме с други хора, пораждат временни светове-реалности, които се силят да бъдат и да заместят общия голям.

Диалогът  Диалогът е особената друга гледна точка във всичко, казано дотук. Думата “диалог” е старогръцка. На старогръцки dialogos (“разговор») се свързва с dialegesthai (“разговарям”). Както и в диалозите на Платон с тези две думи естествено се свързва прилагателното diаlеktike, което по-късно е станало “диалектика” и се е откъснало се от разговарянето. Ако Платон би бил жив в 19-и век, би се ужасил, че тогавашните немски философи са отделили толкова неправомерно диалектиката от разговарянето и са я свързали с най-негативното, което според него не бива да бъде предмет на философията – с външния свят на ставането и промяната.
       Такава е съдбата на думите. Те постоянно се откъсват от своите първоначални значения и придобиват други значения. Но като че ли по малко по-полезен начин това се е случило и със старогръцкото “диалог”, което, казах, означава “разговор”. То е придобило идеята за две страни на двама разговарящи, противопоставящи си теза и антитеза по обща тема. Старогръцката дума няма такава идея. Незнам дали тя не се е подкрепила парадоксално от началното “ди”, което на свой ред е било прието поради общия корен на старогръцкото “diuo” и българското “две”.
       Диалогът е противопоставяне на теза и антитеза без краен резултат, ако резултатът не е надмощието на едното над другото, а, от друга страна, той е достигане до третото на синтез. Този логико-реторически топос е разгърнат в законите на Хегеловата диалектика, но, така или иначе, неговата смислова основа се колебае между обикновеното редуване на две страни, които си противоречат или се допълват в следващи едно след друго твърдения, и прехождането на това редуване в крайно истинно твърдение-извод. 
       Естествено, нито разговарянето, нито диалогът имат само тази гледна точка. Те са ситуации на възникващ проблем по въпрос, който засяга определени участващи и се решава с отстраняване на проблема. Сега добавям и това, че това става и с евентуална промяна на предишното състояние, допуснало неговото пораждане. Промяна на какво? На самата ситуация, значи и на света-реалност, в който възниква проблемна ситуация. Така е. В този динамичен топос дебне идеалната цел да се отстрани самата възможност да възникват проблеми.
       Което веднага подтиква към смисъла, че работата опира не само до разбиране и следване на твърдения с оглед на тяхната сигурна истинност, но и до нещо по-цялостно като възможен живот - най-напред в момента на всяко разговаряне, но и по-широко, отнасящо се до живота като цяло. Защото и животът като цяло е протичане, в което участват общуващи помежду си хора. Това е и възможното най-широко редуктивно значение-определение – диалогът е живот и животът е диалог.
       Знаем добре на какво се казва диалог в тесния смисъл на думата. Диалози има в драмата и изобщо в литературата, диалог може да се нарече всеки разговор с друг човек, а и всеки публичен дебат, когато се говори по тема и се защищава теза. Влизаме и във вътрешен диалог със самите себе си, когато се колебаем как да постъпим. Общо взето, идеята за диалог дърпа към две положения, от които се избира по-доброто. Далогът е такъв и в диалозите на най-древния в европейската среда текст, достигнал до нас – Омировата “Илиада”. Притежаваме и друг достатъчно древен старогръцки текст целият издържан в прозаически жанр, наречен диалог - достигналите до нас диалози на Платон.
       Много на брой, някои от тях като “Държавата” и “Законите” пространни, диалозите на Платон показват, че в това диалогично прекарване на време има непременно някой, който знае повече. Това обикновено е Сократ. Значещ само в разговор и с разговор той споделя с незнаещите или незнаещите толкова, онова, което знае или разбира, че знае. То се отнася обикновено за значенията на общи думи-понятия, но нерядко преминава и в разглеждане на по-големи цялости като доброто занимаване с философия и идеалното обществено устрояване. Но, така или иначе, както малкото отделно, за което се разговаря, така и голямото, което се разгръща, се разбират и конструират екзистентно. Те се свързват задължително с цялостен начин на живот в средата на цял свят-реалност, без което никога нищо не може да се проумее истинно.
       Към тази силна Платонова идея, която съм възприел без остатък, добавям следното, като при това го заемам отново, само че не от доста ясно изложената в диалозите философия на Платон, а от херменевтиката на самите диалози. Единственото, което правя, е, че я изказвам. Ето след другото вече казано по нея същото в резюме. То е, че да се мисли разговорно означава разбраното по един начин да се разбира и по друг, без се забравя, че, като се променя, това разбрано става не друго, а само си променя статусът, защото веднъж то се присвоява от тези, които го разбират, а втори път обратно - самите те влизат в него.
       От какво се налага този изказ? От това, че Платоновата философия на идеалния образец-ейдос, единственият достоен предмет за познаване и знаене, не се съгласува с Платоновата диалогична херменевтика по същия начин, както съвсем сериозното твърдение на Платон, че философите трябва да имат благороден произход, не се съгласува с факта, че истински знаещият в Платоновите диалози е не друг, а неаристократът Сократ. Така аз разбирам Платоновата диалогична херменевтика като един вид алтернатива на Платоновата философия, която на свой ред се оказва добрата алтернатива на доброто живеене.
       Същото ще си позволя да изкажа и за външното нещо, означавано от трите синонима “разговор, разговаряне, диалог”. То е ситуация на конкретен живот, който се опитва да отстрани проблем. Но понеже винаги става на определено място и в определено време, този конкретен живот, за да отстрани проблема по възможно по-сигурен начин, прави не друго, а намалява умерено тази конкретност, като добавя към нейното “тук и сега” липсващия й по-цял свят-реалност.

Моето, надявам се, достоверно вчитане в тази диалогична херменевтика се определя и от това, че големият динамичен топос на Платоновите диалози - топосът на разговарянето, е пресечна точка, в която се събират, от една страна, това, което е художествената литература, и, от друга, онова, което наричаме философия и наука. Събират се двете големи алтернативи, между които се колебае по-добрият съвременен човешки живот. Втората алтернатива е на едно предимно разбиране, което и да се преструва, че е вечно и безукорно точно, и в най-идеалните случаи, макар и в слаба степен, е жизнена ситуация. До същото, в обратен ред, довежда и другата алтернатива - на художествената литература.
       Тя представя примерна ситуация на живот и по-пълна реч, в която се менят разбиращите субекти, ситуациите-светове-реалности и начините на сказ, сред които е и кроткото описание, че еди-какво си е такова. Но, така или иначе, и художествената литература опира до по-чистото разбиране, че и отделните неща, и целият свят са такива. Което може да се изкаже и по-пряко от самият автор,  може да се вложи в авторитетен глас на друг, който говори в текста. Но, така или иначе, то е вътре в литературния текст, достига до нас и се възприема като доброто кратко, от което се нуждаем.
       Така че разполагаме и с едното, и с другото – и с обхватното вярно на добре представения цял живот, и с пестеливото кратко “това е”, каквото сме убедени, че е доброто разбиране. Затова и вероятно открай време разполагаме с тези две големи речеви алтернативи – на  науката-философия и художествената литературата, свързани от средината на топоса, който коментирах в този текст.
       Но дали извън тези две алтернативи и средното, в което те се събират, има нещо друго? Разбира се, че има - бездната на самия живот. А дали не затова - за да не сме захвърлени направо в нея, тя е заместена от тези две алтернативи и третото помежду им, което ги примирява и опростява? Може би наистина е така.


Коментари по темата
И аз благодаря, Tree ot Life, за коментара ви, за няколкото теми-прочити и коректния опит да представите адекватно, казаното от мен. Убеден съм, че именно вас ще помоля да помогнете да направим Тематичния показалец в края на тази книга. Ще наруша правилото да не правя такива показалци. Сега този показалец е необходим поради пръснатите в книгата особени теми. По основната тема за т.нар. редово говорене ще направя изключение и ще споделя в Послеслова кое е нейното основание. Но е време да замълчим. Аз, разбира се, ще довърша книгата. Така или иначе, никой не оспорва, че човек може да си казва своето в книги. Книгите са кротко нещо и си седят тихо и безвредно там, където ги оставяме. Има обаче нещо старовремско в това пълно казване, което допуснах и в двата форума. Старовремско и иначе, но с отминала валидност и тук в сайта.

Хората се радват на друго – на късото казване-споделяне и публичността в другите модерни форуми, на това да се знае за тях, но и да са ясни и точни сега и тук без излишно дълги помисли. Така компромисно публични и укрити в своето домашно битие, те се радват и на получаващите се по-пълни моменти навън в този все по-бързо и по-широко отварящ се свят. Това ме интересува остро и аз постоянно го изричам по-различни начини. Проблемът е, че това изричане се цени убързено все по-малко и също убързено все повече се цени и радостната модулност на преживяването на тези пълни моменти, и илюзията на това странно домашно-публично съществуване. Онова, за което настоявам аз и вие поддържате, то прилича на словоблудство и хората странят от него. Та затова предлагам да замълчим.
Тема № - 106 Коментар № - 7747 Bogdan Bogdanov - 2014-05-13 08:56:11
Сърдечно благодаря на професор Богданов за отговора му в предишната тема и за текста, който добави към „Свят, реалност, текст и разбиране“. В него има нещо, което е важно и не бива да се подминава, затова започвам от него – от ситуацията на значенията, в която се достига до онова значение, нужно в този случай, за да може това конкретно означаване да спре до именно тази нужна истина.

И в коментара, и в новия заглавен текст - професор Богданов показва как се случва това, навързвайки съвсем близки по значение синоними и смесвайки модулно-практически по-тясното разбиране за нещо с едно или друго по-широко. От една страна, това е самото разбиране, от друга – това е самото живеене. Именно поради това – може да се разграничи съвпадането-несъвпадане между ситуативната среда, която само прилича на свят-реалност и модела за цял свят-реалност.

В началото на коментара си, професор Богданов нарича „изповед“ заключителната част от последния текст в книгата, което ме накара, четейки и сегашния текст, да си представя какво точно е изповедта, защо се намира именно в края на текста, там – както самият той често казва - където нещата не се доказват. По отношение на жанра си, изповедта прилича на маскиран от религията диалог. Като диалога изповедта е крайно близка до разговарянето, което се води между двама, единият от които знае повече и е носител на най-висшата истина на Бога, и другият, който има проблем, който трябва да се реши. Изповедта, също като диалога, се конструира екзистентно и задължително се свързва с цялостен начин на живот в средата на цял свят-реалност, без което никога нищо не може да се проумее истинно. Изповедта е екзистентно конструиран текст, за този, който разказва и спрямо когото слушащият, като представител на Бога, се явява един вид цял свят-реалност. В изповедта обаче има и нещо друго – има всеобхватност на разбирането, което иначе, в жанра, изглежда сякаш спряло, затворено между говоренето на единия и мълчанието на другия, и затворено – между отделното на говорещия и общото на онзи, пред когото се говори. Всъщност, извадена от жанра, изповедта е именно това отваряне на голямото значение, в което човек може да достигне до конкретното значение, което освен ситуация, е и връзка с модел за цял свят реалност. Изповедите са важни и защото, когато те са в текст, функциите на двете страни в изповедта се поделят от автора/читателите (изповядващите) и от самия текст (изповедникът) – който е смисълът-връзка с цял свят-реалност.

Направих това кратко обръщане към предходната тема, защото тя засяга базисно важни неща, които присъстват и в този тринадесети текст: има две големи парадигми – едната на философското, а другата на редовото говорене/ едната на науката, а другата на литературата/ едната на краткото, а другата на обхватното говорене - и между тях е самият живот, но между тях е и своеобразната изповед, или още по-точно – „изгладената изповед“, както я нарече професор Богданов.

Дали онези, които ще разбират изповедта, ще могат да достигнат до нейния неизгладен предвариант? Изповедта е тайнство, не само заради жанра си, тя е свързана с предния план на едрата обща ситуация и може би само нейното „изглаждане“ е свързано с онова по-бавно виртуално на нашето собствено лично. Сигурно именно поради появата на тези въпроси, по-важни за книгата са другите два пътя – непосредствено близкото движение на философската и редовата реч, които служат за изглаждането на изповедта, непосредствено близкото движение на конкретната ситуация на философията и науката и примерната ситуация на литературата, между които е самият живот. Има и друго, благодарение на тези неща, важно е станало и друго – в книгата се вижда раздвижването на две статичности, и то по различни начини и причини – виждат се конкретностите в значението и отделностите в общото. Става видима и устойчивостта на отделния неустойчив човек.

Професор Богданов казва, че разговарянето е временно неравенство. Само по себе си разговарянето е силно свързано с времето – то е запълване на празното време, но и над него има нещо, което по-добре от него може да запълни времето – това нещо наистина е работенето, но не само буквалното работене, а това, че редовата реч посредством говоренето, без да го осъзнава, проектира и прави свят-реалност. Не е истинско онова говорене, което не е и правене. Разговарянето може да прави време и да пълни време, но има и още един проблем – разговарянето е някак моментно и постига само временни неща – временно решение, временно общо „себе си“, отделни пълни моменти, временни светове-реалности. Тези спирания обаче са и един вид показване на самото значение и свързаността между всички тези отделни, но общи места, което се получава не благодарение на говоренето, а на значението.

Човекът разговаря с други хора, разговаря и със себе си, и дори бих добавила, че човек разговаря и дори когато спи – това не е нещо, което се постига от времето на Фройд насам, а е нещо, потвърдено и в древността, когато много от значенията идват именно от сънищата и от онова, което някой е казал на някого в съня. Тази постановка е интересна, защото, ако разговарянето е постоянно спиране от паузи на постигната истина, сънят също отваря паузи за представяне на външното реално, защото сънят, спрямо будното състояние на човека, е една обширност и също отваряне към по-голям свят.

Започнах да пиша коментара си – забравяйки основното – да мисля като отделни неща разговарянето, разговора и диалога – нещо, което е важно, защото, ако разговорът и разговарянето по някакъв начин се движат успоредно на репрезентирането-презентиране и на рефлектирането, на достигането до видимото и до продължаването в невидимото, диалогът е онова, което винаги бележи нещо общо и изисква движението в общото, дори когато става въпрос за диалог със себе си. По този начин имплицитно текстът извежда двете от основните си теми – тази за значението и тази за общото. От друга страна обаче – това, че разговорът, разговарянето и диалогът се мислят заедно – пак имплицитно тръгва друга тема – тази за динамичното смислово поле и невидимото прехождане на значението в смисъл, защото схемата „дума-семантично поле“ – прави точно това. Динамичните смислови полета са онова, което не може да спре в нещо временно, но те са и носителите на предварителните схеми за разпознаването на едно или друго външно.

Разговарянето, според мен, продължава да бъде ситуация на временно равенство, въпреки, че самите неравенства между хората са се изравнили, продължава, но се е случило онова по-голямо прехождане от по-тясното на видимото неравенство до по-широкото на невидимото. Това е другата причина, че едно казване не е казване, когато то не продължава в разбиране. Освен това, не трябва да забравяме, че говоренето продължава и когато рефлектирането спре.

Какво се случва в частта за вярното според редовата реч? Вярното може само да се практикува без да се изказва. Редовата реч комбинира значенията на отделните думи с по-широките семантични полета, в които те попадат. По същия начин едно спрямо друго се отнасят и словесните предмети към означаваните от тях външни неща. В същото време - външното се представя толкова по-точно, колкото повече се разширява схемата „дума-семантично поле-сливане на няколко семантични полета на думата и думите, които са около нея“ – което безспорно е парадокс, който професор Богданов обяснява в края на текста.

Няколко големи схеми могат да бъдат разпознати в „Разговаряне, разговор, диалог“ – първата от тях е отношението между личния актуален опит и общия речеви опит в топосите на езика. Не случайно такива топоси са разговарянето и работенето, пълното и празното време. Динамичните топоси са опозиции и тези топоси-опозиции се укротяват с определения.

Но с какво впрочем се запълва животът на отделния човек – със съдържание и значение-смисъл. Съдържанието е значението-смисъл, което отделният човек присвоява, то също е значение-смисъл, но то е усвоено външно тук и сега, в което присъстват и топосите, чрез които се актуализира. От изключително значение е одругостяването на разбирането – което привидно представлява питане за същността, за нещата сами по-себе си, а всъщност – разбирането 1. Винаги е насочване към нещо в сравнение с друго, 2. Винаги е преминаване от по-тясното на това нещо към неговото по-широко, 3. Винаги е преобразуване от един в друг предмет и следователно е преминаване от същност в същност или от смисъл в смисъл. Определенията, които могат да укротяват динамичните топоси са своеобразни търсения на спиране в конкретна ситуация и съответно – конкретните ситуации са тези, които отново развързват динамичните топоси.

Какви са определенията на разговарянето – 1. Двамина, събрали се за разговор – но това е и диалогът, ако поставим тези двамина в среда 2. Всички разговаряния са непременно и нещо друго, което не е разговор – те са широка екзистентност, която има особената способност да разваля статичността на определението и конкретно – да умножава възможностите за определения, 3. Във всеки разговор винаги е налице нещо неосъзнавано, на което няма как да се попречи да не произведе подмолни, трудни за овладяване значения, 4. Определянето на разговарянето е по-лесно, ако то е добро разговаряне и търсим практическо определение каквото е, че разговарянето е по определена тема и приключва с извод, 5. Разговорът може да бъде и за самите неща, но тогава трябва да не се забравя, че и самото това е възникване на проблем, който трябва да се отстрани – т.е. имаме не само статичност, но и случване.

Най-голямото определение на говоренето започва от това: „никой не живее постоянно в големия пълен обхват на нещата. Всеки живее в обхвата на своя личен опит, който пулсира между по-голям и по-малък обхват, в който по-голямото има естествена граница, зададена му от топосите на езика. А между тези топоси не фигурира такъв едроекзистентен като споменатия по-горе. Между тях обаче съвсем сигурно е налице едрият динамичен топос по въпроса какво става и какво се прави, когато възниква проблем. Това е и въпросът-определение на разговарянето, който формулирах току-що и на който се опитвам да отговоря.“ Човешкото същество и общото се отнасят едно към друго така, както думата спрямо семантичното поле – това е първото, което казва това определение. А другото е, че доброто разговаряне, което е по определена тема и достига до извод, е и един вид случване, постигнато чрез проектиране и правене. Затова винаги във всички писмени и устни текстове, дори те да са крайно кратки и лоши – трябва да се подозира сюжетът – и да се търси сюжет. Това определение е и едно силно място, на което предварително може да се види самото имплицитно действие на научно-философската реч – която търси точната тема и извода – и на литературната, търсеща линията на случването.

Именно на това място в текста професор Богданов включва и лошото разговаряне, създавайки опозицията добро-лошо разговаряне. Какво трябва да е лошото разговаряне – давене на сведения - по различни теми - които не се свързват - удовлетворява в момента - няма последствия - себеизява е - не се постига временно общо „себе си“. Какво прави впечатление в това определение – липсва линията на случването, т.е. на литературното, липсва правенето, което при доброто говорене се получава от формирането на общото – т.е. на по-обширното спрямо индивидуалното, докато при лошото говорене – това общо не се постига. Лошото говорене следователно означава спиране в значения, които поради липсата на общото не могат да породят време и съответно случване. Как би изглеждало това лошо разговаряне в литературата: един истински разказ с точни сведения и липса на свързаност – неразбаран герой. За да се задвижи времето при такива истински разкази, в които случването липсва, трябва да се породи събитие – нещо много високо, в което отделното човешко същество, губи очертанията си. Професор Богданов го казва – постигането на общо „себе си“ в разговора, не е само положително, а има и подмолна идея – общото настроение може да прераства в идеологии.

Втората голяма схема, маркираща отделното и общото, се поражда от това, че общото временно „себе си“, породено в разговора, е по-особено - защото, от едната страна застава общото себе си, а онези, които би трябвало да са от другата страна, за да се получи чиста опозиция, са вътре в това общо и: „наложилият своята картина за свят е присвоил отделните „себе си“, на онези, които са я приели.“

И така – достигането до общо себе си – може да бъде фактор в получаването на добър или лош разговор, липсата му означава – лош разговор, но и наличието му може да означава лош разговор, освен това – не само свързването в общо себе си би означавало, че разговорът е добър, това общо себе си, също както и по-пълните моменти в човешкия живот – са временни. Съгласието не е гаранция, че ще успеем да навържем отделните моменти, нито опитът ни помага да преходим от един към друг момент. Как се получава тогава по-дългото време?

Третата голяма схема, която прави професор Богданов – достига още по-далеч. В по-задния план на разговорите различните теми образуват фона на общ свят реалност и своето-пряко преминава през схемата-калейдоскоп-топос на общия свят-реалност. Малките заедности, с които попадаме с други хора, пораждат временни светове-реалности, които се силят да бъдат и да заместят общия голям.

Как стоят нещата при диалога – той е особена гледна точка, казва професор Богданов, свързваща разговора и разговарянето, онова, което има край и начало и онова, което продължава да продължава, прехождащо между теми, изводи и – случвания между две страни, двама разговарящи – като може да не се достигне до краен резултат, може едното – тезата, или другото – антитезата, да победи, или да преходи в друго – синтез. Решавайки проблема, диалогът променя и света-реалност и „дебне идеалната цел – да се отстрани самата възможност да възникват проблеми“, което означава, че това е основното нещо, към което човешкото се стреми.

Именно в частта за диалога професор Богданов включва Платон, но отново не само заради жанра на конкретните диалози, а за да се види моделът и това, че освен текст има моделирано и извънтекстово нещо, с което той се занимава. Включва го и за да се види, че навързването на много понятия – така както беше при същност-същество-същина, така като е при разговаряне-разговор-диалог – води до получаването на жизнена ситуация. По този начин се отличават двата пътя вътре в говоренето – единият на философското-научно-трактатно – в което се спира до значения, и другият - на получилата се от спирането до определено значение конкретна жизнена ситуация в задния план на която - просиява фонът на цял свят-реалност.

Прочитайки този тринадесети текст си представих какво е всъщност „Държавата“ на Платон и си припомних какво каза професор Богданов на втората сбирка на семинара по този диалог: „Тразимах иска да каже едно ясно нещо и да си отиде. Но имаме един дебел текст, в който има хора, които не искат да си отидат и се създава една голяма книга. Ситуацията й не е решена – завършва с една крайна идеализация, а това е отваряне към един голям свят.“

Кое е важно при диалозите на Платон – 1. „както малкото отделно, за което се разговаря, така и голямото, което се разгръща, се разбират и конструират екзистентно. Те се свързват задължително с цялостен начин на живот в средата на цял свят-реалност, без което никога нищо не може да се проумее истинно.“ Това е формулата на Сократ-Платон, а и формулата, която от тях извежда професор Богданов. В отношението разговор-разговаряне, в отношението свой свят, част от общо себе си – прерастващо и в свои светове-реалности, постоянно опитващи се за заменят голямия-свят реалност, се получава по-дългото време. Само тази свързаност позволява да се разбира истинно. 2. Херменевтиката на Платоновоти диалози е, че „да се мисли разговорно означава разбраното по един начин да се разбира и по друг, без да се забравя, че, като се променя, това разбрано става не друго, а само си променя статусът, защото веднъж то се присвоява от тези, които го разбират, а втори път обратно - самите те влизат в него.“ – особено важно е това, че самите разбиращи влизат в разбраното така, както се влиза в общото себе си, така както отделните свои светове реалности искат да заместят идеалния общ свят-реалност.

Така в текста се открояват двете големи парадигми – Платоновата философия на идеалния образец-ейдос и Платоновата диалогична херменевтика, които, алтернатива в диалозите на Платон, са и добрата алтернатива на доброто живеене.

Накрая професор Богданов събира трите синонима в топоса на разговарянето, в който, според Платоновата диалогична херменевтика, е пресечната точка на онова, което е художествената литература и на онова, което е философията и науката. Философията и науката са едно предимно разбиране, което все пак е жизнена ситуация, въпреки че иска да е точно и безкрайно. Жизнена ситуация е и художествената литература, представяща примерна ситуация на живот. Онова, което като алтернативи се представя вътре в литературата е подобно на това, което се представя във философията и науката – обхватното вярно на добре представения цял живот и пестеливото кратко – „това е“. Големите речеви алтернативи на литературата и философията-наука се свързват и се събират от топоса на разговарянето-разговор-диалог, в средата на самия живот.

Основна движеща схема на текста, това, което избирам от него да бъде и моята изповед, е, че разговор, разговаряне и диалог са три синонима, които винаги означават нещо външно: „То е ситуация на конкретен живот, който се опитва да отстрани проблем. Но понеже винаги става на определено място и в определено време, този конкретен живот, за да отстрани проблема по възможно по-сигурен начин, прави не друго, а намалява умерено тази конкретност, като добавя към нейното “тук и сега” липсващия й по-цял свят-реалност.“


P.S. Написах коментара си много бързо и той май стана много дълъг, но няма да го оставям да отлежи, защото сама искам да видя утре сутрин, че съм преразказала, или направо преписала текста на професор Богданов.
Тема № - 106 Коментар № - 7746 The Tree of Life - 2014-05-11 01:16:43
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 44233

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 88497

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 11382

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 13710

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 35964

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 14815

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 23436

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 22508

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 18064

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 24999

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA