БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ЛИТЕРАТУРНА ТЕОРИЯ

ТЕКСТ, ДИСКУРС И СМИСЪЛ. Богдан Богданов

Задачата е идеите за текст, дискурс и смисъл да се разберат не затворено като понятия с определено значение, а и отворено. Което означава и с опора в образуващото се общо семантично поле, в което техните значения и референти се допълват. В такива допълнителни полета попадат, естествено, думите на редовата реч. Затова и изглежда наред, че българската дума «смисъл» попада в подобно поле. Също и «текст» е като че ли на място в него, тъй като, макар и да е чуждица, вече се смята за българска дума. Въпросът е как е при дискурс? Въпреки че българската реч не приема този термин, наложил се в теоретичното езикознание, структурализма и семиотиката, понякога тя кокетира с него, като му придава различни значения.
       По значението на “дискурс” няма единомислие и в науката - различните научни кръгове ползват термина с различни значения. Досещаме  се защо нашата реч се отнася с недоверие към “дискурс”. Защото с претенцията за по-точно значение, терминът застопорява подвижността на значенията и не приема практически ориентираните смисли в нея. Но какво би се спечелило, ако по-високата наша реч допусне употребата на “дискурс”? Би се спечелило важно значение налице в тази дума-термин, което иначе би останало  неподчертано. То е жанр, род и вид реч, в чийто кръг се съставя текст. 
       “Дискурс” може да представи неразпиляно тази междинна речева категория, която посредничи между общата реч и нейното конкретно проявление на устен и писмен текст. Така ще се подчертае и идеята, че докато текстът съществува посочимо, дори когато е устен, дискурсът не може да се посочва, защото е само смислов коефициент в него. Ще се прояснят и тези две положения - че дискурсите в един текст са винаги повече, насложени знаково един върху друг и че някои от тях са назовани и поради имената си сякаш съществуват, докато други остават неназовани и поради това не съществуват. 
       Два отдавна назовани едри дискурса са прозата и поезията. Прозата на свой ред е делима на литературна и нелитературна проза, като и двете се делят на жанрове. Дележът на жанрове в литературната проза и поезията е по-добре осъзнат отколкото в нелитературната реч.  Но, така или иначе, дискурсът е винаги налице като речева междинност, която заставя говорещите и пишещите, ползвайки я, да придават на думите и фразите, които употребяват, определени речеви белези с опредлен смислово-съдържателен нанос. И все пак когато става дума за литературни жанрове, особено за поетически, има съзнание за техните формални белези. 
       Трудността започва, когато трябва да се каже кой е стандартният смисъл, внасян жанрово в един литературен текст, от един дискурс. Иначе е ясно, че елегията е предоставяла на Архилох един макросмисъл, а ямбът - друг. Кой е той обаче и как е редно да се нарича можем само да се догаждаме. Затова и отделянето на дискурсовия от авторовия смисъл не се препоръчва от литературната теория, нито е практика в литературните анализи. Практика е по-лесното – внушението, че Архилох е пълният създател на своите стихове. Което, разбира се, е невярно. 
       И все пак за създателя на един литературен текст е по-ясно, че е сътворец, и то не само защото е ползвал и други текстове, което е изразено в понятието интертекст, но и защото се е опирал и на предоставени му от традицията литературни дискурси. За тази зависимост обаче липсва всякакво разбиране, когато става дума за текстови изяви в редовата реч. Така или иначе, всеки се смята за създател на своето послание и никой не се опитва, поне за неговата обща насока, да вини дискурса, в който е изпълнено. Да, но тази иначе практически полезна смислова постановка е от определена смислова гледна точка невярна. 
       Това лесно се доказва с факта, че всяко казвано или написвано нещо постоянно се казва и написва повторно не само защото във втория случай се променя ситуацията на контекста, но и защото външното, за което е ставало дума преди това, се визира по друг начин. Какво имам предвид, като казвам, че «се визира по друг начин»? 
       Това, че освен само по себе си всяко външно нещо, за което става дума в един текст, е свързано и с други неща, с които образува и други предмети, и то постоянно по различни начини. Същото се отнася и за думите, които свързани с други думи означават подмолно и тях, и още повече за текстовете, които не само са свързани с други текстове, но и съдържат в себе си повече текстове. Така че основанията за това променяне на наново казваното и написваното стават четири. 
       Първото е споменатото рефериране към външни неща, които стават и други неща. Второто е поради думите, с които се наричат тези неща, които думи при други обстоятелства развиват и други значения. Третото е поради самите текстове, чиито надзначения не са само резултат от значенията на навързаните в текста значения, а зависят и от външната ситуация. Четвъртото основание е самата реч, в която в зависимост от задачата на това, което се казва и пише, се променят и дискурсите. 
       Проблемът е, че дори езиковедите, текстолозите и литературоведите, които смятат, че е така, не могат да постъпят аналитично и да отделят от собствено авторовия смисъл, влаган в евентуалния текст, неавторовия, внасян от дискурсите, на които този текст се опира. Разбира се, «влаган» и «внасян» са метафори. Нито дискурсът е нещо съвсем определено и фиксирано, нито авторът на един текст влага в него предварително готов смисъл. Смисълът се изработва в хода  на текста, както в този ход се доработва и ползваният от текста дискурс. 
       Но има и друга пречка за приемането на тази постановка. Дискурсите, които се ползват от един текст, са много и, както вече казах, са насложени знаково един върху друг, като в определени случаи са и само усети, все още неполучили име. Така, като последвах определена традиция, аз наименувах два едри дискурса, за които съм убеден, че са нещо основно в човешката реч. Нарекох ги репрезентиране-презентиране и рефлектиране. Въпрос е дали ще бъдат възприети и ще влезат в обиход. Но, така или иначе, въз основа на тях направих и още нещо – назовах по-специфичното, което става в литературната реч, като го нарекох протичане-моделиране на промяна, водеща до благо с примерен смисъл. 
       Добавих и това, че именно това протичане-моделиране на промяна е основата на типичния за литературата дискурс на разказа-история-фабула, този най-горен смислов пласт в протичането на повечето литературни текстово. В него, естествено, има и други смислови пластове. Между тях е и този като че ли най-базов - на протичането  на текста като текст. 
       Оттам и възможността да се определи функционално-динамично какво представлява един текст. Всеки текст е в основата си протичане-правене на смисъл. В литературния текст това води до наслагване на повече дискурси и до представяне на динамична промяна с оглед на по-съответно внушение за живот. Но макар и не толкова комплицирано, подобно натрупване на дискурси става и в нелитературния текст. Изобщо във всеки текст се наслагват повече смислови редове или, казано по друг начин, повече текстове. В това отношение думите и текстовете си приличат. Думата е една и има определено значение, но тя означава и друго, което се разширява и свива в зависимост от контекста. 
       Същото се отнася и за текстовете. Всеки текст е един, но както развива повече смислови редове, така той включва и повече текстове, и то по пулсиращ начин, като се свива и разширява смислово. Това според мен е сигурна гледна точка за разбиране на вътрешното устрояване на един текст. Но има и външна гледна точка, която не бива да се пропуска. Веднага щом се появи един текст, той започва да поражда други текстове. Едни са стимулирани от подражаването му и необходимостта той да бъде уточнен и коригиран. Но има и нещо по-просто преди това – текстът се разбира. А какво е разбирането, ако не пораждане на друг текст въз основа на този, който се разбира.
       Въпреки че разбиращият се стреми да го разбере точно и да му усвои, а и присвои смисъла, във всички случаи той  се отклонява и разбирайки този текст, го заменя с друг текст. Така че и в двата случая – и на създаването, и на разбирането на един текст, е налице осмисляне, което води до пораждане на текстови редове. Те могат да бъдат съвсем кратки – да са едно изречение и дори една дума. Но могат да са проявени и в редувания на повече смислови положения, които се свързват и в общо надграждащо ги твърдение.
        Тази двойност на краткия и дългия смисъл е наложила важната за речта прилика-разлика между двете думи-термини «значение» и «смисъл». Не само на български те са и пълни синоними, имат и свои относително различни значения, а в определени случаи стават и частични синоними. Според едно научно различаване “значение” е общоприетият смисъл на една дума или фраза, а “смисъл” е допълнителното значение, резултат от неговото ползване и разбиране.
       В ясното значение на “смисъл” на български се подчертава мисълта, която се влага в нещо казвано или написвано. Онова, в което няма вложена мисъл, е безмилено. Колкото до “значение”, то има три значения. Едното е “онова, което е от значение” за разлика от друго, което не е. Второто е значението, което имат думите и фразите – определено основно значение. Не само за второто, но и за първото “смисъл” може да бъде синоним на “значение”. Защото онова, което е от голямо значение, е и с голям смисъл. “Значение” обаче има и трето значение, което означава самото външно, за което става дума.
       Въпросът е какво се прави и постига в общото семантично поле, в което “смисъл” и “значение” се свързват и с “дискурс”, и с “текст”, но и с двете образувани от тях глаголни съществителни “означаване” и “осмисляне”?
       “Означаване” поражда двусмислие при опита с помощта на русизма “обозначаване” да се различат реферирането към външното и означаването, което става вътре в текста. Това обаче по-скоро не бива да се прави, защото означаването е с вътрешно-външна смесена функция, която се представя добре от българското “означаване”. Има и второ двусмислие - “означаване” се свързва не само със “значение”, а и със “знак”. Колкото до “осмислянето”, то само привидно е по-еднозначна идея. Смисъл се придобива поради повече основания, които никога не се уточняват - с оглед на причината, целта, връзката на нещо с друго, което го пояснява, но с оглед и на връзката с повече други неща, а и на контекст.
       Ако това все пак е дадено в усета и може да се изведе от него, има нещо, което не е дадено усетно и остава неосъзнато. То е, че в хода на осмислянето си нещата се променят и стават по-големи неща. Да се осмисли нещо означава то да се повдигне в степен и така да стане като че ли друго по-важно. Осмислянията следват простото предициране, което прави същото - отнася нещо към друго по-общо, с което го превръща в друг предмет. Т.е. за да има смисъл едно нещо, то трябва да стане друго или поне освен да е то, да бъде и друго. Според мен именно тази нужда да се преминава към втори предмет е основанието “осмислянето” и “означаването” да попадат в общо семантично поле със “значение” и “смисъл”. 
       Те двете означават по-добре кратките значение и смисъл. Докато по-дългите “значение” и “смисъл” или се назовават с добавяне на пояснението “комплексен”, или се представят с формула, която показва по-точно в какво е проявено това по-дълго означаване и осмисляне. Така и идеята за текст получава едно или друго по-разгърнато определение, т.е. един или друг по-разгърнат смисъл, който не може да се представи по друг начин освен с повече думи. Както направих по-горе с т.нар. функционално-динамично определение за текст. 
       Промяната от кратко към дълго зависи и от самия предмет на текста. По-тясното значение на думата “текст” визира писания и устния текст, като първото на писания текст е съвсем тясното, а второто на устния текст е все пак по-широкото значение. Но текст има и трето още по-широко значение. Всяко протичане в човешката и природната среда може да се нарече текст. Текст е и музикалното протичане. Текст е историята на България. Текст е и протичането на футболен мач, при това видимо съставен от два насложени текста – на ставащото между двата отбора и преживяваното от зрителите. 
       В този план на разбиране за текст т.нар. протичане е предикатно име, което отвежда и към класа от протичащи неща. Едно от тях е и текстът в по-точния смисъл на думата. В това е и магията на подвижните значения. В тази магия особено увлича тяхното разширяване. Можем да го възприемем и като благо. Но можем да решим и друго - че благото е в съпротивата срещу това разширяване и оставането в по-определеното значение, че текст е написаният текст. От какво зависи да изберем едното или другото? Най-често от опозициите, в които изпадаме, и особено от опозицията “мисъл-смисъл и чувство”. 
       Което става и в нашия случай. Към първото ни насочва истината-ценност на тясното значение за текст. Но може да ни привлече и второто на чувството и да предпочетем истината-ценност на разширеното значение за текст. Няма да е без значение дали смятаме, че опозицията “мисъл-смисъл и чувство” е нещо природно дадено като статична йерархия от по-високо стояща мисъл-смисъл или по-високо стоящо чувство. Възможно е обаче тази йерархия да е динамична и едното да се сменя с другото в зависимост от обстоятелствата. 
       Достатъчно е да е неясно кога и защо едното сменя другото, за да бъде загърбена динамиката и човек да остане при положението, че двата члена на опозицията мисъл-смисъл и чувства са природно разделени и несъединими. Което е и по-честият случай на разбиране, разбирането, което спира и остава до твърдението на  парадигмата. По-рядкото и по-трудното разбиране продължава и нататък и успява да се приближи до по-собствения смисъл на онова, което се разбира. Разбира се, никое разбиране не може да съвпадне с него, но може да то може се приближи значително до по-комплицираното му устрояване. 
       Това би станало, ако то предварително знае или се досети в хода на своето разбиране, че опозицията мисъл-смисъл и чувство е само инструмент за разбиране и че тази опозиция не се запазва в самото случващо се, в което мисълта-смисъл е свързана с чувства и чувствата са смес от насложени смисли. Но да не се впускам в по-подробно обясняване и да представя с пример текст в по-широкия смисъл на думата, нещо случващо се и разбирано, в което смислите-мисли и чувствата преливат едни в други. 
       Пътувам в автобус. До мен момче и момиче, мило прегърнати. Чувам какво си казват. Споделят грижи, нейните са повече, но и момчето има проблеми - отпуски, нестигащо време и пари. Дочува се и имплицитният текст на любовното говорене – момчето съчувства, момичето се оплаква преувеличено. Не си казват мили думи. Сдържано българско говорене срещу текста на взаимното прегръщане, галене и целуване. В разговора нейният ред се отделя от неговия. Нямала достатъчно време, за да се вижда с него и приятелките си. И той нямал време, но държал да се вижда повече с нея. Долавя се и такъв ред – тя, по-красивата го обича, докато той, грозноват още момче е с нея като че ли, защото е редно да бъде с момиче. 
       Не мога да представя чисто това, което виждам и чувам. Добавя се и объркването от редовете на думите, твърденията и чувствата, които преминават едни в други. И техният текст, и моят са многотекстови. Винаги е така освен ако умишлено един текст не се съставя еднотекстово, за да послужи практически или за да отговори на нужда от истина-смисъл. И в този случай обаче истините са съпроводени от чувства. Те пораждат амбициите за определени истини и смисли. Всички чувства са интензивно устремени към нещо и допринасят то да бъде именно то. 
       Да, но и чувството, независимо от името, което го прави да бъде това чувство, е съставено от повече чувства, които взаимно се означават и така се опитват да се спрат в някое, но не успяват, а по-скоро се усилват. И мен в това, което пиша, ме води чувство. И аз искам да го спра в онова, което твърдя. Понякога успявам то да прилепне към казваното. По-често обаче не успявам. Но защо смятам, че чувство е само неприлепналото към определен смисъл. Може би защото така то поражда и други чувства. Но все едно, не по-малко чувства са и онези, които са прилепнали за смисли. Защото тяхното прилепване-залепване не спира и вътре в нашите текстове. Именно то ни кара да продължаваме да пишем, да говорим, да правим и да разбираме. 
       Така става и в ситуацията с момчето и момичето, в която се присламчвам. Мислите-смисли и чувствата се трупат и недобре свързани влекат към евентуално по-добро свързване. Момчето, представям си, обича момичето и прави любов с него, но едва що правили любов и двамата тичат при своите приятели, за да споделят и да разкажат. Така случилото се повдига в степен и като че ли се потвърждава. 
       А не е ли в това и скритото значение на моето разбиране? Че момчето и момичето се обичат в несъвпадащи редове на ту по-силно, ту по-слабо и постоянно съгласуване на онова, което се случва, в техен общ, но не рядко и в техни отделни смислови редове. Няма как да е иначе, след като и в любовта, и във всичко друго се балансира между какво ли не друго, но и между двете големи грижи – да бъдем точно тези, които сме, но също и някакви други. Оттук и основанието за нормалната двутекстовост на всяка любов. 
       Поне да бяхме само двутекстови и двусмислови, а не неспасяемо многотекстови и многосмислови същества. Но защо пък да се спасяваме? Би трябвало да се спасим от противоположното, към което толкова се стремим – да станем еднотекстови и едносмислови. Добре, че не можем. А би било още по-добре и да не искаме!


Коментари по темата
Прочетох статията и коментара върху нея с огромен интерес, тъй като от години се занимавам с понятията "текст" и "дискурс" предимно от гледната точка на езиковед, опитващ се да разчете ролята на тези абстрактни термини в анализа на междукултурната комуникация.

Повод за моя коментар е следният цитат:

"Въпросът е какво се прави и постига в общото семантично поле, в което “смисъл” и “значение” се свързват и с “дискурс”, и с “текст”, но и с двете образувани от тях глаголни съществителни “означаване” и “осмисляне”?"

Тук бих искала също да задам един въпрос: от горното, както и от цялата статия останах с впечатлението, че професор Богданов изхожда от хипотезата, че винаги се осъществява процес на комуникация, тоест винаги има /изразено с чуждици/ "продуцент", "текст" в най-широкия смисъл на понятието и "реципиент", като последният осъществява дискурса с текста чрез интерпретация и стига до собствен "смисъл" и "значение".
Какво става обаче, ако липсва последната брънка от веригата? Ако има текст, създаден от един или повече автори, но този текст никога не бива "прочетен"? Когато процесът на комуникация не е осъществен и съобщението не достига до никаква аудитория - можем ли да говорим за съществуването на текст и дискурс?

Поставям този въпрос преди всичко /но не само/ във връзка с възможностите, предлагани от съвременните средства за комуникация, които позволяват поставянето в публичното пространство на огромни количества текстове, чиято съдба често остава неизвестна.

Един такъв поглед върху тенденциите в съвременната комуникация може би е доста черноглед, но и реалистичен.
Тема № - 104 Коментар № - 7818 Irena Vassileva - 2014-10-23 15:51:41
Сърдечно благодаря, Tree of Life. Прочетох и силно одобрих, но изпитах и объркване до какво водят тези текстове - до неспиращо трупане на други текстове. Защото обясняването и осмислянето става толкова по-безкрайно, колкото повече се остава в словото. Иначе колко мъдро е построено всичко. Замлъкваме, оглупяваме, заспиваме, изпълва ни възхита от нещо виждано, от по-доброто слово на друг, от проста действителна или привидяла ни се красота, от обикновена вещ, в която се заплесваме, от човек, който мълчи и се усмихва благо. Сърдечно благодаря.
Тема № - 104 Коментар № - 7743 Bogdan Bogdanov - 2014-04-14 11:17:49
Много дълго четох този текст, и не го четох безпристрастно – а напротив – още в началото започнах да си мисля, че зад казаното в писмения вариант - просиява една друга външна реалност, скрита из между спиранията на парадигмите и назоваванията на дискурсите, които се стараят да направят така, че текстът да изглежда точен, случил се толкова сигурно с други хора в друго време, толкова други, че сюжетността му да се е превърнала в теоретичност за нас. Това беше първото, за което си помислих – дали в определени случаи, въпреки дискурсите, а в други - благодарение на тях, текстовете, които винаги са протичания, пазят своя вътрешен сюжет и дали той не е онова, което в общото поле между усета и осмислянето – може да помогне на разбирането да се добере до един по-сигурен собствен смисъл в текста. Всъщност за кого е собствен този смисъл – и дали той не се намира винаги в някакво вън – извън текста, правещ и други текстове, пригодни да послужат и на други.

И така - в този текст има външна история. Експлицитната карта на текста крие неговата собствената история, така както в редовото говорене дискурсите и жанровете, и видовете реч не се назовават, така и в него, в който жанрът може да се назове и могат да се подредят дискурсите и речите – е скрито проявяването на външното, което обаче може да се разбере от имплицитната формула на всички онези места, които го прилепват със светкавична бързина към текста и които могат да бъдат изпуснати, ако не се лети със същата бързина и не се правят мислено-смислено и със същия ъгъл на чувствата – неговите лупинги.

Заглавието – погледнато преди текста – може да означава много неща – може да търси три понятия, свързани със семиотиката, езикознанието или с каквото си пожелаят, но те означават и този преход – текстът е нещо определено, разположено в границите на начало и край, дискурсът е нещо, не толкова определено, но и свързващо текста с неща извън него, а смисълът е онова, което идва вътре от човека и което може да превърне един текст в съвсем друг текст. Текстът може да казва нещо ясно, но той казва и онова, което се носи от дискурса и което се осмисля от човека. Самото заглавие е сюжет – и в общи линии означава – че пътят от текста, през дискурса, до смисъла - е вече протичане. И друго, че дискурсът може да направи така, че да повярваме, че един текст е точно този текст – но смисълът знае, че той не е точно този текст. Но в тези преформатирания се оказва важен не толкова смисълът, колкото общите неща – значението, което макар точно и кратко – е разбираемо за всички, текстът, който е написан, но може да се превръща в друг текст – от всички, дискурсът, който прави така, че да покаже общото практическо, примерът – всичките тези общи неща, стоящи над текста, сякаш подсказват неговата другост и постоянно поставят под въпрос спирането на прадигмите.

В този текст нещата не стоят по очаквания начин – значенията и референтите са сякаш с различни функции – значенията са по-определени от референтите, референтите са тези, които променят значенията, дори когато те са видими, когато са предмети – външният видим свят на предмети и случвания е този, който влияе на значенията. И по-нататък в текста професор Богданов ще направи следното – в третото определение за значението – той казва, че значението е и онова, което означава самото външно, за което става дума. От една страна, имаме точен като значение текст, а от друга - прилепналото към текста невидимо външно, има референти, които не просто променят значенията, а самият текст направо излиза извън себе си в извънтекстовостта. Така и самият текст не е само в написания текст – в него има нещо външно и то е по-важно от онова, което се вижда само в текста.

Дискурсът е онова междинно, което посредничи между общата реч и нейното конкретно проявление. Професор Богданов определя дискурса двойно – от една страна, като нещо с претенция за по-точно значение, спиращо практическите смисли, а от друга – като жанр, род и вид реч – задвижващи практическите смисли. Първото е определението на науката, което води до важен извод – че човек може да приеме един текст за някакъв, поради неговия основен дискурс, без да обърне внимание на неговото външно, практично, и случващо се. Но дискурсите всъщност могат да се проявят в тези две посоки – да проявят, или да не проявят едно или друго практическо в текста. Какви са излазите на дискурса към външното, което засяга текста? Вкараната от дискурса външност помага не само за свързването на отделните речи, но и за свързването на текста и неговите разбиращи, както и за свързването на текста и онова практическо, което отвън влиза в него. Като смислов коефициент в текста – дискурсът, който не може да се посочва – също винаги идва отвън. Текстът разглежда и отношението между авторовия и дискурсовия смисъл, което поражда въпроса – онова, което остане невидимо в изведения авторов смисъл, или онова, което авторът сам прикрие в текста – не получава ли възможност да бъде разбрано именно поради наличието на дискурсов смисъл в текста. Самият дискурсов смисъл спрямо авторовия е един вид написване наново, а също така именно той е онова, което предизвиква и написване отново.

Написаното отново се променя не само заради промяната на ситуацията на контекста, но и защото външното, за което е ставало дума преди това, се променя отново. Професор Богданов дава четири причини, поради които стават променянията, и всички те са зависими от външното: 1. Рефериранията към външни неща, които стават и други неща, 2. Думите, с които се наричат тези неща и които при други обстоятелства развиват и други значения, 3. Текстовете, чиито надзначения не са само резултат от значенията в текста, а зависят и от външната ситуация, 4. Речта, която в зависимост от задачата на това, което се казва и пише – променя дискурсите.

Това, което ми се стори най-важно в частта за дискурсите е, че обвързани с външното, именно дискурсите са тези, които водят до протичане-моделиране на промяна, която има примерен смисъл и може да се използва за повече неща и от повече хора.

По подобен начин външното присъства и във функционално-динамичното определяне на текста. Текстът, който подобно на дискурсите е протичане-правене на смисъл, прилича и на думите, чието определено значение, зависи от контекста. Професор Богданов извежда от това две гледни точки за разбиране на текста – това, че всеки текст е един, но като развива повече смислови редове, той включва и повече текстове като се свива и разширява смислово – е гледната точка за разбирането на вътрешното устрояване на един текст, но той има и външна гледна точка – всеки един текст щом се появи започва да поражда други текстове, което е самото разбиране. Текстовете в текста, които сякаш прииждат като смисли отвън и създават вътре в текста и други текстове, благодарение на разбирането отново излизат навън, за да могат да се създадат и нови смисли, да се промени значението, а значи и външното. По този начин определението за текст не просто прераства в определянето на разбирането, но и на самото живеене-протичане.

Как се проявява външното по отношение на смисъла? Текстът разглежда преливането между кратките и дългите смисли, които задвижват преливането между значението и смисъла. Значението е общоприетият смисъл, а смисълът е допълнителното значение, резултат от неговото ползване и разбиране. Освен, че значението и смисълът преливат едно в друго, смисълът е и онова, което подобно на дискурса в текста, прави значението. Значението, което е общо обаче може да означава и самото външно. И тук по някакъв начин се разкрива – важността на значението и важността на външното. Така както значението, което е нещо общо, може да подсказва конкретното, така и външното, което е нещо точно, може да прави промяната. Когато в хода на осмислянето си нещата се променят и стават по големи – имаме преминаване от смисъл в значение. Отнасянето на нещо към друго по-общо, повдигането в степен, превръщането в друго, пренаписването наново – означават това – преминаването на смисъла в значение. Но когато това значение се яви като нещо точно в един текст, благодарение именно на това, че е нещо общо – то може да подскаже модела за реалност.

Така както представя значението, професор Богданов представя и текста – писаният текст е по-тясното, устният текст – вече извежда навън и той е по-широкото, а третото определение е – че текст е всяко протичане в човешката и природната среда – издърпвайки изцяло към външното.

Но от какво зависи да изберем дали да останем в по-определеното значение, че текст е написаният текст или да отидем в неговото разширяване – се решава от опозицията мисъл-смисъл и чувство. Защо текстът се спира на това? Дали и самият той прави това, за което говори? Защо чувството е онова, което може да разшири текста, а мисъл-смисъл е тясното значение и оставането в написаното?

Самата опозиция мисъл-смисъл и чувство – подобно на текстовете и дискурсите, на значението и смисъла също може да повлияе на разбирането така - ако се приеме, че двата члена на опозицията са природно разделени, то имаме разбиране, което спира и остава в твърдението на парадигмата, но по-трудното разбиране е онова, което продължава и успява да се приближи до по-собствения смисъл на онова, което се разбира. Достигането до по-собствения смисъл може да стане, ако човек 1. предварително знае или се 2. досети в хода на своето разбиране, че мисъл-смисъл и чувство са само инструмент за разбиране и че тази опозиция не се запазва в самото случващо се, в което мисъл-смисъл е свързана с чувства и чувствата са смес от насложени смисли.

Тук идва примерът. Старият познат пример с момчето и момичето, които пътуват в автобус. Какво означава един пример? Той се ражда винаги от някакво протичане-моделиране и винаги може да се отнесе за повече хора. Когато е изведен от нещо, което се е случило, или от литературен текст, независимо от какво – примерът обаче в своята завършеност се смесва и с един друг дискурс – този, който му придава точност и спира в неговата вече слученост, която, смесвайки се със самата примерност, подканва за ново случване, а крие и други случвания. С две думи – примерът казва едно, но съдържа в себе си и други истории. Даденият в текста пример е третият вариант на една история, а значи и написване на ново.

Когато преди време професор Богданов даде този пример за първи път, той прикани към него да прилепим и собствените си любовни истории. Първият вариант на примера беше най-строг – най-силно документален – в него се казваше следното – аз слушам една история, която се случва на двама други, които пътуват в автобус и мога да различа натрупващите се текстове в нея. Именно това е текстът – сбор от много насложени един върху друг текстове. Сред тях е допълнителното означаване, идващо от текста на разбиране на онзи, който слуша. От тези текстове се образува опозицията на сложното многотекстово положение и идеалния проект. Между тези текстове се нагласяват представите, а може би и чувствата, които идват отвън – имената им идват от вън, дори не от слушащия, а от някой друг, който ги изважда от имплицитното им съществуване – от едно много важно нещо – от това, че слушащият отрича по-следващия разказ в тази история. В първия път на този пример професор Богданов спря историята там – продължаването на разказа би било за сметка на чувствата.

Вторият вариант на примера – „Текстът е какво ли не още, но е и струпване на повече текстове, които се опитват да се означат взаимно и по този начин да произведат едно или друго ефективно означаване.“ Понякога обаче текстовете не успяват да произведат ефективно означавене. Кога не успяват? В този вариант професор Богданов изведе по-ясно двойното течение на текста, ситуациите са две – „на техния разговор на няколко нива и на моето разбиране“, а също и преминаването на твърдението в чувство, и след това – спирането му в жест. Именно в този вариант професор Богданов допусна – чувствата. Но отново спря разказа, ако те разкажат своето случване, разказът би станал безсмислен и не би бил чувство. С една голяма разлика спрямо първото – че може би това е само по-еднозначно предположение, на този, който разбира.

В сегашния текст имаме трети вариант – в него онова, което е текстът преминава в онова, което е смисълът, и за онези, които протичането се случва, и за този, който само го наблюдава и разбира, се създават многотекстови положения. И тук професор Богданов дава ключа: „Винаги е така, освен, ако умишлено един текст не се съставя еднотекстово, за да послужи практически или за да отговори на нуждата от истина-смисъл. И в този случай обаче истините са съпроводени от чувства“. Именно чувствата са онези, които търсят сигурността, но са и тези, които достигайки до нея, до значението – го разнищват и превръщат в смисъл. И го правят по неподражаем начин, прилепвайки към казаното. Представете си – чувството прилепнало към казаното, което всеки момент може да се взриви, смисълът, който дълго може да протича в опасна близост със значението. Е, този текст е успял да направи точно това и то се разбира не заради смисъла, а заради значението, което носи върху себе си общата част на всички казвания, примери, протичания, чувства – и онова, което се взривява не е смисълът, а е самото значение: „Момчето, представям си, обича момичето и прави любов с него, но едва що правили любов и двамата тичат при своите приятели, за да споделят и да разкажат. Така случилото се повдига в степен и като че ли се потвърждава.“ Така се казва в третия вариант на примера. Става същото като при осмислянето – едно нещо се отнася към друго по-общо, с което се превръща в друг предмет. И се повдига в степен. Затова първото нещо, което си помислих, прочитайки текста, беше - че този пример задава основния сюжет на целия текст и разваля всички научни значения, превръщайки ги от спрели парадигми в собствен смисъл. Едно нещо, за да е случено, то трябва да се каже.

Завършвайки коментара си, искам да кажа, че този текст успява да намери нещо по-голямо от усета, такова, каквото е осмислянето, повдигащо в степен, така както по-голямо от осмислянето е чувството, което достига до разширеното значение – и не просто остава в парадигмата, а свързва двете и благодарение на по-точното и на по-обширното се приближава до по-собственото. Да се усети, да се почувства и да се разбере – всичко това се постига с безброй говорения наново, които някакви наши вътрешни богове не спират да изискват от нас.

Четох текста дълго и по някакъв начин той успя да ми върне изгубената способност да си мисля за нещо докато пътувам в автобус. Когато се изгуби тази способност – последиците са ясни - кота нула на проектирането. Този текст ми върна това изгубено – в продължение на километри да мога да обмислям нещо, избирайки дискурси и значения. И стигнах до един извод – текстът нито в един миг не спира да бъде нещо външно. Понеже всички знаем колко много е важно осмислянето за това външно, поздравявам всички, които са чели дълго текста, и най-вече професор Богданов, който ни го даде, с едно стихотворение на Буковски, което чух в края на филма "Прелестни създания" от една хроника за чародейци:

В сърцето има място, което никога няма да бъде запълнено, едно кътче.
Винаги ще знаем това.
В сърцето има място, което никога няма да бъде запълнено
и ние дълго ще чакаме в това кътче.


Тема № - 104 Коментар № - 7742 The Tree of Life - 2014-04-14 07:09:06
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 СЪПРОТИВАТА СРЕЩУ ТЕОРИЯТА [1]
Коментари: 1 Прочитания: 10052

 ЗА ТЕОРИЯТА – ПРИСТРАСТНО [1]
Коментари: 0 Прочитания: 12781

 СРЕЩУ ТЕОРИЯТА
Коментари: 0 Прочитания: 15999

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA