ФОРУМ - АРХИВ

За историческия метод на Тукидид

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

Съчинявайки своята “История” като разгърнат словесен паметник на Гръко-персийските войни, Херодот, изглежда, стъпва върху две предпоставки: че светът е обозримо цяло, което може да се представи като върху географска карта – такава, каквато тиранът на Милет Аристагорас показва на спартанците, убеждавайки ги да помогнат на елините в Мала Азия, застрашени от персийската държава (V, 49); и че хората, населяващи света, не живеят идеално разделени едни от други, а се движат, смесват, общуват, което поражда промяна в техния общ живот – но промяна, засягаща по-скоро благополучието, отколкото нравите. Следователно, за да бъде описан светът, в който са се случили войните между елините и обитателите на Азия, онзи, който се е посветил на тази задача, трябва да открие и оповести пред публиката на своето проучване (historiē) два вида знания; според уводния параграф на “Историята” това са знания, от една страна, за миналите човешки дела (ta genomena ex anthrōpōn) и големите и чудни работи в света на елините и варварите (erga megala te kai thōmasta), от друга страна, за причините (aitiai), поради които тези неща са станали.

Когато днес разглеждаме “Историята” научно, ние извличаме от нейния текст тези познавателни принципи и за да ги представим по-цялостно, ги събираме в своего рода исторически метод, какъвто – ако трябва да сме честни – Херодот не развива последователно. Между него като историк и неговата публика – навярно не много по-различна от онази, която през V в. пр. Хр. присъства на драматическите състезания или декламациите на рапсодите – съществува особена топлота, долавяща се в начина, по който, събирайки сведения за миналото, Херодот се стреми не само да предаде интересно разноликата картина на света, в който живее, но и да уважава, проявявайки минимална критичност, множественото му разбиране, правото на всеки, независимо дали специалист или просто споделител на общото мнение, да мисли и да говори за нещата така, както намира за правилно. Така Херодот сякаш въвежда в проучването и представянето на миналото политическата идеология, развивана през V в. пр. Хр., на онова, което се нарича с думата isonomia: равенството на гражданите по отношение на установяването и промяната на правилата, по които се управлява полисната общност. Текстът на “Историята” ни изглежда изономичен и някак либерален и като композиция и стил: той оставя своя адресат неангажиран с твърдо следвани авторови позиции, свързва хлабаво отделните смислови части, така че посланията са ползваеми бързо, лесно и без натиск да се познава добре цялото, както и се опитва на език, навярно близък до средното говорене на елинския делник, да наподобява реалната глъчка на света в Средиземноморието, като само в някои случаи, когато например е необходимо да се пресъздаде реч в някой кулминационен момент, се усилва стилово и зазвучава като тържествено слово.

По тези причини и критериите за достоверност на историческия факт, откривани в “Историята”, са относителни, флуидни и динамично оценностявани от автора на проучването; зад тях стои не толкова учен, който, следвайки комплекс от абстрактни закони, мисли и действа по-често от обикновените хора като идентичен на себе си, а по-скоро променлив субект, чувстващ пристрастия и увличащ се в това, което вижда, мисли и изказва. Така в едни случаи Херодот се доверява на наблюдението, което сам е направил, в други – на разговори и разпитване, довели го до някакви изводи, в трети използва мнения и слухове, които, дори и да му се струват невероятни, биват включени в текста, може би защото тяхната неистинност се компенсира от любопитството, което задоволяват.

* * *

“Тукидид атинянинът описа войната на пелопонесците и атиняните, дето те воюваха помежду си, започвайки от самото й начало и предвиждайки, че тя ще бъде значителна и най-важната сред предишните събития, понеже той беше свидетел, че и двете страни бяха в разцвета на силите си и подготвени във всяко отношение, а и понеже виждаше, че цялото останало елинство застана на едната или на другата страна – едни веднага, други обмислящи да го сторят. Тази война се оказа най-голямото движение, засегнало елините, част от варварите и, както се казва, повечето хора. Нещата, случили се преди нея, както и по-древните е трудно да се открият ясно поради изминалото време, но все пак се доверявам на свидетелствата, след като най-внимателно ги разучих, че в миналото няма нищо толкова значително нито във военно отношение, нито в някакво друго.

(…)

Такива открих, че са били древните събития, въпреки че е трудно да се довериш поред на всяко свидетелство. Защото хората възприемат едни от други слуховете за станалото някога, пък дори и когато те се отнасят до местни неща, еднакво без да ги подлагат на проверка… Ето така мързеливо е у повечето хора издирването на истината; и те се обръщат в повечето случаи към готовите мнения. Все пак, ако някой стигне въз основа на изброените свидетелства до същите изводи, които аз представих, няма да сгреши; стига, разбира се, да не се довери повече на поетите, възпяващи тези работи, които много украсяват нещата, или на логографите, които имат навика да говорят по-скоро приятно за слуха, отколкото истинно; пък и тия неща, дето ги говорят, не могат да се изобличат, а и много от сведенията с времето са станали ненадеждни, пренасяйки се в областта на баснословното; така че за древните работи човек трябва да се задоволи с онова, което би могъл да открие, стъпвайки върху най-ясните белези за миналото. Що се отнася до тази война, въпреки че хората винаги смятат за най-голяма настоящата, в която воюват, а когато тя престане, започват да се дивят повече на старите неща, та въпреки това тя пак би се оказала по-значима от случилите се в миналото, ако човек разгледа самите събития.

А какви слова са произнесли страните във войната – когато още са обмисляли дали да воюват или вече са били във война – трудно ми беше да си припомня с точност казаното, което сам съм чул, както беше трудно и на хората, които по различни места някога ми го предаваха. Затова както ми се струваше, че всяка една страна най-вече би трябвало да говори при съответните обстоятелства, така са изказани речите, като същевременно съм се придържал възможно най-близко до цялостното послание на онова, което наистина е било казано. Относно пък извършените по време на войната дела, опитвал съм се да ги опиша не въз основа на онова, което съм научил от първия срещнат, нито пък такива, каквито на мен са ми се стрували; описал съм само това, на което сам съм присъствал, или съм научил от други, след като съм проверил всяко отделно нещо с най-голямата възможна точност. Разбира се, мъчно е да се открие всичко, понеже присъстващите на едни и същи събития не казват едно и също за тях, а всеки говори според своето пристрастие или спомена си. Може би липсата на баснословни приказки ще се стори на някои слушатели по-малко забавно; онези обаче, които желаят да постигнат яснота за случилото се и за онова, което може да се случи някога по същия или сходен начин заради човешкия нрав, те ще намерят моята работа за полезна и аз ще съм доволен. Тя е повече ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега.” (Тукидид, “История на Пелопонеската война”, I, 1, 1; I, 20-22)

Още в началните пасажи на “История на Пелопонеската война” Тукидид очертава картина на историческото познание, различна от онази, която откриваме при Херодот. Неговият текст не е historiē – Тукидид изобщo не употребява тази дума, – а dzētēsis tēs alētheias, издирване на истината (I, 20, 3). Първата стъпва в провеждането на тази процедура, напомняща с понятията, които Тукидид използва, за да я назовава, за съдебно разследване, е да се открие точно какво се е случило въз основа на свидетелства, heurein ek tekmēriōn (I, 1, 3; I, 20, 1). Тукидид заема в уводния параграф на своята книга ролята на свидетелстващ, tekmairomenos, за пораждането и развоя на Пелопонеската война, при това на свидетел, който желае – чрез правото на собственото си свидетелство – да разследва и контролира и свидетелствата на другите, които казват нещо за конфликта, както и изобщо за миналото. Така свидетелят, който е очевидец на случилото се, се превръща в съчинението на Тукидид, от една страна, в онзи, който ще помогне за свързването на някакво събитие с причина и последствие, от друга, в обект на силно критическо отношение. Тукидид е може би първият автор, пишещ за миналото, който ясно осъзнава, че онова, което някога се е случило, не е просто набор от отделни факти, до които всеки може да получи достъп благодарение на своето любопитство – с каквото усещане за лекота на научаването човек остава при четенето на Херодот – а труднодостъпна зона на познание, при това замъглена от мненията на хора, които, често без да са били очевидци на станалото, се представят за негови свидетели, ползвайки разпространени слухове или съчинявайки си небивалици. За да се достигне до по-достоверно знание за миналото, авторът на изследването трябва, следователно, преди всичко да проникне през мрежата от натрупани с времето свидетелства, а това на свой ред го тласка в двоен конфликт и с онези, които ги използват, и с онези, които ги създават: историкът се оказва противодействащ и на естествената мисловна леност у повечето хора, склонни да приемат безукорно готовите мнения (ta hetoima), и на онова, което Тукидид нарича to muthōdes – баснословните измислици на поетите, украсяващи премного нещата, и приказките на логографите, съчиняващи словата си така, че да се харесат на своята публика. 

Тукидид демонстрира как борави със свидетелствата в дългия пасаж в началото на Първа книга, известен като “Археология” (гл. 2-19). За да представи мащаба на войната между атиняните и спартанците, на която е бил очевидец, той трябва да я сравни със събитията в миналите времена на Елада. Сравнението на свой ред изисква свързване с чужди свидетелства и Тукидид изрично пише рамкиращо в началото и в края на “Археологията” колко трудно е да се доверяваш поред на всяко свидетелство (panti tekmērio pisteusai); освен това, допълва той, хората са склонни да приемат преданията и мълвите (akoas), без да ги подлагат на проверка (abasanistōs). Може да се предположи, че Тукидид старателно е издирвал и сравнявал казаното и написаното за древните времена на Елада, а не се е доверявал, както казва – изглежда, усмивайки Херодот – на разпита, който е провел първия срещнат (ouk ek tou paratukhontos punthanomenos). Дали обаче неговото изложение е идеално чисто по отношение на свидетелската намеса в знанието за миналото? Дали Тукидид, който живее и пише в някакъв съвременен културен контекст, не се намесва неминуемо в работата на учения Тукидид? В “Археологията” по-скоро личат свързано и двете страни на свидетелското слово: и тази, която критически е очиствана от личните пристрастия и непроверените слухове, и тази, която поради самото очистване и последващо представяне на миналото замърсява, добавяйки нещо свое. Пасажът, описващ времето от първите заселвания в Елада до края на Гръко-персийските войни и годините преди избухването на конфликта между Атина и Спарта, е подчинен сякаш изцяло на оценката, която Тукидид дава за Пелопонеската война. В уводния параграф на “Историята” войната е представена обобщаващо като kinēsis megistē – най-голямото движение и разместване на установения ред, най-голямата промяна, засегнала Елада. Именно през призмата на движението и промяната в “Археологията” се наблюдава и цялата минала история на елините: в описанието си Тукидид акцентира върху вътрешната и външната динамика на полисите, върху преселенията и колонизацията, пътуванията и търговските контакти, способстващи за забогатяването на някои части от Елада, не на последно място върху развитието на основния инструмент за общо придвижване на хора и блага – корабите.

Целта на първата стъпка от dzētēsis tēs alētheias е да се постигне във възможно най-голяма степен точност, akribeia, по отношение на случилите се в миналото събития. Втората стъпка е да се обясни какви са били причините (aitiai) тези неща да се случат и кое е дало повод (prophasis) те да се случат. В текста на Тукидид обяснителната процедура се представя в два плана: или самият Тукидид обяснява от първо лице защо и как нещо се е случило, или по-често дава думата на действащите лица, които в речи обясняват и противопоставят своите разбирания и мотивации. Възниква въпросът как Тукидид е научил точно какво са казали страните във войната; той отговаря в началото на гл. 22 от Първа книга, че му е било трудно да си припомни буквално словата, които е чул, както и по същата причина не може да се довери напълно на чуждите преразкази, затова по отношение на речите борави с точност, основана върху вероятното: действащите лица, казва Тукидид, говорят в неговия текст това, които най-вече биха говорили  (ta deonta malist’ eipein) при съответните обстоятелства.

Този принцип на обяснение на причините се свързва в текста на Тукидидовата книга с друг, общ за елинската интелектуална култура във втората половина на V в. пр. Хр. “За всяко една работа”, твърдял софистът Протагор (фр. B 6A DK), “могат да се кажат две противоположни слова”. Повлиян немалко от ученията на софистите, Тукидид представя много от речите в своя текст по двойки – първата, огледална по своето послание на втората. Но докато описва мотивациите по този начин, авторът на текста не взема страна и по-скоро се опитва да покаже как пораждането на някакво събитие се случва под формата на диалогичен двубой, на словесно състезание между две лица, едното от които утвърждава желаното действие, а другото неговото противодействие. Така, ако при изследването на свидетелствата желаната точност изисква разделяне на мненията, разнищване на готовите разбирания и отстраняване на противоречията, при изследването на причините точността, обратно, сякаш се нуждае от противоречието и наслагването на мнения.     

Непряко Тукидид, изглежда, мисли и за трета стъпка в метода на своето изследване: стилистично изграждане на историографски дискурс, който може вярно да представи събитията и мотивациите. Откъде съдим, че историкът трябва да полага специална грижа за своята реч? Най-вече от това, че Тукидид устойчиво редува в своя текст два стила, отговарящи на двата вида изследователска akribeia – на критическата точност по отношение на случванията и събитията и вероятната точност по отношение на мотивациите. Когато представя реда на събитията, стилът му е повествователен, неабстрактен и по-особен начин прозрачен и ненапрегнат; случванията са отчетливо видни, подредени в завършени синтагми и създаващи усещане, че нещата са такива, каквито са. Когато обаче представя мотивациите чрез речите на действащите лица, Тукидид променя своя стил: словото му се усложнява, напряга абстрактно, реторизира; периодите се удължават с хипотактични връзки и се изпълват с фигури; смислите се противопоставят и същевременно смесват и допълват, в резултат на което изказването на причините е като цяло хетерологично и генерализиращо: когато нещо се назовава като такова, каквото е, то е и друго, заедно с което образува по-сложен клас от неща, за които няма една дума – както няма една дума за атинската култура, назована с богатство от понятия от Перикъл в прочутата надгробна реч във Втора книга (гл. 35-46).    

Изисквайки от изследователя безусловна точност по отношение на сведенията за миналото, както и много богата философска и реторическа култура за разбирането на причините и тяхното представяне, Тукидид ясно се различава от изономичната концепция за проучване в “Историята” на Херодот. Според Тукидид изследването на миналото не е задача за всеки, както и неговата книга не е адресирана към всеки. Тя ще се стори на мнозина, заявява той в края на гл. I, 22, не толкова забавна (aterpesteron) колкото съчиненията на онези, които се занимават с небивалици, но пък на други – разбира се, овластени и високообразовани хора – може би ще е полезна, защото поради онова, което е трайно в човешкия нрав – Тукидид използва, за да го означи, думата “човешкото” (to anthrōpinon) – събитията и случванията, които той предава, могат да се повторят по сходен начин и в бъдещето; та по тази причина книгата му “е по-скоро ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега” (ktēma te es aiei mallon ē agōnisma es to parakhrēma akouein xunkeitai).

От модерна гледна точка това разбиране на Тукидид навярно може да се сметне от някои за интелектуално високомерие; средата на Тукидид обаче го счита за израз на гражданска добродетел. Ето какво се казва например в памфлета на Псевдо-Ксенофонт “За държавното устройство на атинянините” – текст от края на V в. пр. Хр., насочен срещу демократическия режим в Атина: “По цялата земя най-отличното (to beltiston) е нещо противоположно на демокрацията: защото у най-отличните хора са налице най-малко необузданост и несправедливост, а точното им знание (akribeia) по отношение на полезното е най-голямо, докато у народа се срещат най-вече глупост, безредие, калпавост, понеже бедността тика хората към срамни неща, а също и необразоваността (apaideusia) и незнанието, дължащи се на липсата на пари у някои от тях” (гл. 1, 5). Същата тема се открива загатната и в реч на Алкивиад в съчинението на Тукидид (VI, 18, 6): описвайки силата на полиса в решителни моменти, Алкивиад казва, че тя се получава от свързването на трите негови части, а именно “калпавото” (to phaulon), “средното” (to meson) и “най-висшето” (to panu akribes).

Така става ясно, че търсенето на akribeia се разпознава като ценност дотолкова, доколкото точността има приложение в отношенията с другите членове на полиса, в експертизите на проблеми, възникващи от упражняването на власт, а не в решаването на чисто научни спорове, незасягащи пряко благополучието на гражданското тяло – каквото разбиране за научна точност имаме донякъде днес, особено във висшите математически науки. Оттук и книгата на Тукидид, който, както е известно, е претърпял неуспехи в гражданското поприще, желае сякаш да бъде чрез самия метод за изследване на миналото, който предлага и осъществява, някак равна на делата на своите герои.


* По отношение на разбирането за историография съм се повлиял от втората част на “Паметта, историята, забравата” на Пол Рикьор (Paris, 2000), в която авторът развива тезата за триделната процедура на историографската практика, съставена от: 1) документална фаза на проучване на свидетелствата; 2) фаза на тяхното разбиране и обяснение; 3) фаза на тяхното представяне. За контекстовото разбиране на понятието historiē и по-общо за Херодот като историк насочвам към книгата на Розалинд Томас “Herodotus in Context” (Cambridge, 2000). Написаното за Тукидид е пряко повлияно от две работи: N. Loreax, “Thucydide a écrit la Guerre du Péloponnèse”, Mètis. Anthropologie des mondes grecs anciens 1.1, 1986, 139-161 и G. Crane, “The Blinded Eye: Thucydides and the New Written Word”, Lanham, 1996. Преводите на цитираните старогръцки текстове са мои.  



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Чудесно е посланието на ГГ.
Очаква ни нервно и жежко лято. На пук на всичко!Приятна почивка и много сили за продължение!
Тема № - 27 Коментар № - 2430 Дмитрий Варзоновцев - 2010-06-17 23:00:39
Коментирането престана; нормално е, може би текстът изхаби енергията си да поражда разговор в тази ситуация.

Благодаря на проф. Богданов за задачата, която ми постави, и за подкрепата му в написването и в хода на дискусията. Благодарен съм на Анета, Дмитрий, Крадла и Невена за хубавите въпроси и коментари.

Трудно ми е да резюмирам по важност казаното в дискусията, но ще се опитам, съвсем пунктуално и кратко. Откривам, препрочитайки коментарите, три големи теми, развити върху текстовете на Херодот, Тукидид, Ксенофонт и някои съвременни автори:

1) Темата за това, какво е събитие изобщо и какво е събитие в историята
2) Темата за политическия дискурс и властта
3) Темата за методите в историческата наука

...........

С пожелание за хубаво лято!
Тема № - 27 Коментар № - 2426 ГГ - 2010-06-16 22:31:16
От няколко дена се опитвам да довърша нещо, което пиша за текстовете от времето на Конкистата на Америка. И все не успявам да стигна до края, надявам се днес или утре това да стане. Но въпросът на Георги за историческия метод като етика на общата памет е много добър и макар да се мислих да не се отклонявам от това, което върша, ето какво мисля.

Определено памет и история не се срещат директно, имат нужда от нещо трето за да стане процеса на семиозис между тях. Паметта със сигурност е началната точка на тръгване (тя съществува и без историята, тя е нещо чоевешко, но по някакъв начин необработено от културата и обществото). Но за да се стигне от паметта до историята, последната разбирана като метод (а може би и като дискурс, в който се срещат различни дискурси), е необходимо нещо, което да катализира процеса. И защо да не бъде именно етиката на общата памет. Разбира се, става дума за една етика, която е различна в различни времена и общества, но е етика на нещо общо, не специфично. В този смисъл етиката поставя въпроса за това как се просъществува във времето, без то да се изплъзне от нас и как нашето разбиране за нас и света, в който живеем и който правим, е немислим без едно обективно и сериозно оглеждане във това време?

Преди няколко години, когато преподавах въведение в историята за студенти историци, дойдоха да се запишат в курса двама студенти от местните индиански общности. Аз много се учудих, защото повечето от тях предпочитат да учат антропология или други специалности и до този момент никой не беше се насочвал към история. Попитах единия, който се оказа син на касике (индиански водач, ръководител, много често и религиозен), защо се е насочил към история, а не антропология. Отговори, че не иска да бъде като антрополозите, които идват и отмъкват нещата на местните хора. Че това, от което има нужда неговата общност, е как да се съхрани паметта на предишните поколения и да се предаде на следващите и нали историята се занимава точно с това. Каза, че иска да се научи да разказва това, което се е случило, но да го разказва добре. Беше един от най-добрите студенти. За разлика от другите студенти от индианските общности не идваше в традиционните си дрехи, каза, че не искал да прилича на палячо в Университета. Четеше бавно, но четеше поглъщайки всяка дума. Използваше, както много от неговите събратя индианци, попоро. Това е една малка чашка, в която се слагат счукани миди и с една пръчица се изваждат и смесват с растението кока, което се дъвчи като дъвка през цялото време. Това занимание, цял ден с попоро в ръка и дъвчейки кока, променя усещането за време – то става по-бавно, по-плавно, така, че има време за всичко и всичко идва на мястото си, когато не се бърза. Нещата трябва да се разбират и забавянето на усещането за време помага за това. (Кока не е кока-кола, не е кокаин, а растение, което го има в този континент, от както има треви на Земята).
Тема № - 27 Коментар № - 2422 Aneta de la Mar - 2010-06-15 15:11:39
Много хубав разказ, Анета! В него се повдига друга голяма тема: темата за историческата памет и грижата на историка да разполага по съвестен начин с отговорите на двата основни въпроса, засягащи миналото: кое трябва да се запомни и как да се запомни.

Нас така или иначе днес повече ни мъчи това "как". Мъчи ни, защото смятаме, че през него се отваря и широка пролука за навлизането на идеология в историческия дискурс. Същевременно това изглежда неизбежно, защото в противен случай историята би се лишила от стъпката на обяснението и би се превърнала в изброяване на факти, в аналистика. Което, впрочем, за някои историци - школата Анали например - е честният начин да се пише за миналото.

Та това се питам: е, добре, в такъв случай историческият метод не е ли и един вид етика, етика на общата памет?

Тема № - 27 Коментар № - 2421 ГГ - 2010-06-13 22:47:32
Невена написа много интересни неща и така задълбочи темата за Ксенофонт. Но в този момент само ще се опитам да отговоря на въпроса ѝ за историческата обективност спрямо скоро случили се събития. Въпросът е чудесен. Също искам да изкажа едно различно мнение за нещо, което споменах в последното включване. Ще свържа тези две неща в едно.

За да се даде историческата обективност, историкът има нужда да се опре на едно солидно проучване на периода, с който се занимава и затова трябва да работи с документи, да търси и построи един корпус от тях за направи проучване на периода. Но когато няма достъп до тези документи, по едни или други причини, това затруднява процеса на реконструкция на миналото, което в този случай не е така далечно - случило се е вчера и дори става сега в момента на изследване. Но и друго - недалечното минало е минало, което не се отдалечило достатъчно, а хората са страстни същества – миналото предизвиква различни емоции и не е нещо безразлично за мнозинството от тях, особено когато се вмества в настоящето и влияе на взимането на решения тук и сега. От една страна не е, че тези емоции трябва да се уталожат за да се разбере какво е станало тогава и да се чака и всички архиви да се отворят за да се каже, че всичко е “транспаретно“. Процесът на разбиране на миналото и написването на неговата история, от една страна помага емоциите да намерят израз и така да се уталожат, но в същото време миналото не е само минало, а е и настояще, което се прави в този момент и не може да се изолира от един процес почнал в друг момент. Всъщност граници между един и друг исторически момент точно няма. Някой (някои) вижда тези граници след това. Но не може да се живее без да се понесат последиците от миналото. Още, историята не е едногласна, макар на някои историци много да им се иска да е така и те да са нейните генерални говорители. Ако има някаква цел в историята, която се пиеше, това е да се види промяната в обществото в нейната цялостност, но тази промяна трябва да се разбере погледната от възможно най-различни ъгли, през погледа на хората, които са живели този период и няма значение дали тогава са били анонимни или не.

Как се постига широк и дълбок поглед за съвременен период? На практиката това е много по-трудно от това, което само се опитвам да кажа тука. Виж, Невена, дори самото име дето се е появило: “Преходен период“ е много противоречиво: чертае нещо дето ще бъде бъдеще но не се знае какво ще е, не казва нищо конкретно за момента сега, нито за миналото. Празно понятие, всъщност период без име, но което всеки може да го пълни със съдържание, лошото е, че някои го правят както му изнася. И ако се пише история, както му изнася на някого, тази история наистина е идеологизирана, това е преднамерена история, която иска да докаже нещо предварително прието за такова преди още да почне истинската работа на историка. Какво стана с проучването, изследването, разбирането на това, което се е случило - отиват на кино.

Искам да се върна на думите ми: “Толкова неща са се случили, а никой не ги е разказал. И толкова неща са разказани, но не всичко, което е разказано е четимо, четимо с удоволствие и си заслужава да се помни“. Всичко заслужава да се помни, аз нямам никакво право да решавам какво трябва и какво не трябва да се помни, няма значение как е описано. Макар историкът да не може да бъде тотално обективен, човек е, трябва да се стреми към тази така недостижима обективност именно, защото има съзнание за нейната голяма, насъщна необходимост.

И добре, тогава аз защо така с лека ръка отсъдих, че има неща дето не си заслужават да се помнят? Това е свързано с въпроса на Невена и това, което написах по-горе. Миналото събужда емоции, от които не можем лесно да се отървем. Например, преди 1989 година във всички университетски специалности присъстваше предметът “История на БКП“, а в Историческия факултет дори беше комбинирана с “История на КПСС“. Няма как човек да не се попита на кого му е нужна тази история: на един медик, зоолог..., Както преди така и сега много хора се възмущаваха, но не на висок глас от този идеологически предмет. Но вижте в историята има място за всякакви истории: и на партии, и на не партии и на каквото и да е. В това отношение, никой не може да отнеме правото на никоя история да се даде като такава и да се развие. Проблемът е, че това беше задължителна дисциплина с оценка наравно с другите, а в случая на Историческия факултет това беше история, но история, която се блъскаше в понятието история и го снизяваше до това, че една история на две партии е така важна както Античната история или Балканската история.

И още нещо, като кажа История на КПСС не мога да забравя, колкото и да съм се опитвала да го направя, това, което на мене ми се случи с този предмет в Историческия факултет на СУ. Става въпрос за емоциите, за които говорих преди - човек дори и да иска да ги изкара и анулира, забрави, може да се окаже, че те са скрити там някъде в някой ъгъл на паметта, на съзнанието и хоп, скачат изневиделица. Трябваше да държа изпит по История на КПСС след два семестъра История на СССР и аз като много други моите колеги приемах това като неминуемо зло, което просто трябва да се приеме за да се вземе изпита. Има далеч по-важни неща, отколкото тези истории, но след тези изпити. Но се оказа, че не можах да взема изпита по КПСС, защото на въпроса “Защо Октомврийската Революция не е станала през април, а през октомври“, отговорът, който дадох не само не задоволи очакванията на професора, ами той заяви: “Не. Не е така. Няма да се дипломираш в този Университет докато аз съм жив!“. Ако мислите, че аз бях казала нещо за да се бунтувам срещу позицията на професора по КПСС, дълбоко се заблуждавате. Повтарях това, което той беше казал на лекциите и което е написано в учебника. След първия опит да взема изпита, реших да изчета всичко, което можех да намеря, за да разбера къде е проблемът. Освен учебника, другият източник беше Трудовете на Ленин. И повече нямаше. Взех от кварталната библиотеката всички томове на Ленин, които можех да нося със себе си и седнах да чета. Бяха нови, неотваряни, но много прашни. Стилът на писане на Ленин е едно нескончаемо кръгово движение, което цели да се стигне до там откъдето се тръгва – така се пишат директиви (трябва да се направи това и това за да стане това и това). Това не е разказ за това, което се е случило, поне за събитията през април 1917. Ако искате да видите антиисторически дискурс, зачетете се в него и ще се ужасите, как това е бил основния източник за анализа на събитията през 1917 година в продължение на толкова време. Но мене, както разбирате, никой нямаше да ме пита как пише Ленин и дали ми харесва неговия стил, какъв дискурс използва, та затова си запазих мнението си за мене и направих втори и трети опит да взема изпита. Случи се същото както на първия път.

Беше 1988 година, никой не знаеше какво ще се случи следващата година. А когато този професор казваше, че аз няма да завърша университета заради него, това не беше лъжа. Разбрах, казаха ми, че редичката от незавършили студенти е дълга. Ситуацията беше безизходна: аз дори не можах да убедя въпросния професор да ме обясни, защо не е съгласен с това, което той самият казва в лекциите си и се пише в книгите, които чете. Излизаше, че нямам никакъв шанс да променя бъдещето, което той ми чертаеше и съвсем не можех да намеря някой, който да повлияе в тази ситуация.
Разказът до тука говори достатъчно красноречиво, защо макар да се стремя да бъда обективна, мога неочаквано да бъда и така субективна въпреки волята ми и да заявя, това, което казах преди. Но както споменах, човек трябва да съзнава своята субективност и да е постоянно нащрек, че тя може да му отвори капан и да отиде на кино целия стремеж за историческа правдивост. Правдивостта идва с отговорността за това, което се говори.

Но не е редно да завърша, така, без край, разказът за случката през 1988 година. Една разказана история е добре да има край. Та, както казах не познавах, никой, който можеше да повлияе в онази ситуация, но получих неочаквано помощ от един асистент, който беше ням свидетел, както всички останали асистенти и студенти, на това, което се случи. Той ми предложи своята помощ. Каза: “не питай защо се случва всичко това. Не си казала нищо, което да не неправилно. Само ела на изпита на задочните студентите и влез, когато професорът отиде да обядва, аз те изпитвам и след това се оказваш в списъка на студентите взели изпита и професорът подписва този списък“.

Днес нито професорът, нито тогавашния асистент-професор са сред живите. Първият почина в годината, в която се дипломирах, а вторият, имаше проблеми с алкохолизъм. И досега си спомням с дълбока признателност Саша Лунин. Същата 1988 година посетих Русия по време на Перестройката и с удоволствие, чета всичко свързано с нейната история, но не искам никога повече да чета трудовете на Ленин.

Георги, чудесен отговор: “Да си философ в периода означава не само да изучаваш философски въпроси и да се изказваш по тях, а и да действаш въз основа на това знание, да градиш с негова помощ определен “начин на живот”, да участваш в събитията, засягащи общността...“ Много добре го казаш и прощавай за сомалийските пирати, явно съм гледала прекалено филми или текстове за пирати в последно време, затова те “запратих“ фиктивно при тях. Шон Пен е много добър актьор и твърде интересен пресонаж на нашата съвременост. Не съм гледала този филм, но ще го потърся.
Тема № - 27 Коментар № - 2420 Аneta de la Mar - 2010-06-13 20:59:07
Говоря типово, Анета. Днес, изглежда, всеки може да има история, защото всеки, и селският пияница, и месарката в Карфур, и асистентът по старогръцки, се смята за личност: същество с уникален вътрешен строеж и уникална биография. Дори не е нужно който и да е да бъде отвличан от сомалийски пирати, да бяга по острови, да му организират семинар: гледайки новини и документални филми, четейки вестници и форуми, той може да се отъждестви със случващото се в света, да съчини подобна история и тя би била напълно автентична в очите на другите, защото не е важно дали нещо се е случило и действително съм участвал в него, променяйки конюнктурата на света, а дали е наистина съпреживяно. Тук “наистина” ще рече: дали е почувствано и ме е изменило вътрешно, дали е прекроило моята личност.

Гледах наскоро прекрасния филм “Атентатът срещу Ричард Никсън” с Шон Пен. Там се засяга същата тема. Героят на Шон Пен е ужасен от политиката на Никсън и, воден от медийната истерия около разкритията на “Дълбокото гърло”, решава да отвлече самолет и да се забие с него в Белия дом. Опитът е изключително неловък и несполучлив, героят се самоубива. Но по-важното е друго: героят на Шон Пен може да стане част от историята, защото смята, че като страда личностно от политиката на Никсън – губи работата си, защото не желае да лъже клиентите на фирмата, в която работи, жена му се развежда с него и не го допуска до децата му, опитва да започне собствен бизнес, но не му дават заем и т.н. – има право да се намеси в нея и да я промени.

Във времето на Тукидид и Ксенофонт все още не е така. И Ксенофонт, по подобие на Тукидид, не може да пише история, ако сам не е замесен с делата си в нея, ако не е реален участник в събитията. В този смисъл и отговор на въпроса защо не е останал философ: защото времето на затворената школска философия, която ще разцъфне през Елинизма, не е дошло. Да си философ в периода VI-IV в. пр. Хр., както показва елинистът Пиер Адо в няколко свои книги, означава не само да изучаваш философски въпроси и да се изказваш по тях, а и да действаш въз основа на това знание, да градиш с негова помощ определен “начин на живот”, да участваш в събитията, засягащи общността. Така че, струва ми се, Ксенофонт е останал философ след обучението при Сократ – по начина, по който тогавашното време разбира философията.
Тема № - 27 Коментар № - 2419 ГГ - 2010-06-13 17:43:14
Опасявам се, че един от въпросите как се строи текст за реално случили се неща е преди всичко свързан с това как се разказва, какво се разказва, какво се цели с този разказ, за кого се пише...

Толкова неща са се случили, а никой не ги е разказал. И толкова неща са разказани, но не всичко, което е разказано е четимо, четимо с удоволствие и си заслужава да се помни. Обичам да чета текстове на добри разказвачи, но ми се налага да чета и на антипатичните.

Георги не е Маргьорит Юрсенар, никой не е никой друг. Но може би един ден Георги ще напише един такъв разказ за своя живот, за своето поколение, за своя град ..., че ще бъде четен с удоволствие и това ще бъде един много добър исторически разказ. Какво му липсва на Георги за да го направи? Трябва нещо да му се случи нещо за да почне да пише и за да пише добре, това изисква сериозна работа.

Първи вариант: Георги е отвлечен от сомалийските пирати и затворен някъде, там остава много време. Георги се депресиран, но един ден решава, че повече така не може да продължава и започва да пише. Описва своя живот, след живота на пиратите, след това на ...

Втори вариант: Георги са завръща в къщи след като е бил отвлечен, иска отпуска от Университета и отива с жена си на един остров. Започва да пише. Георги написва най-интересната книга за 2010 година и получава наградата за много велик историк.

Послепис: В НБУ се организира семинар за творчеството на Георги.

Втори послепис: добре е нещо да ни се случи, за да ни накара да бъдем и това, което никога досега не сме били. Тогава правим неща, които биха били тривиални, но излизат съвсем различни. Добили сме нов поглед, контекстът може да не с е променил много, но ние го виждаме по различен начин. Станала е промяна, пишем и така я затвърждавам и довършваме като процес, процес на промяна. Кснофонт не може да седи на едно място, има нужда да тръгне на някъде, да търси тази промяна.

Историята е също начин на изразяване на нещо, което вече не е същото както преди.

Времената се менят. Сега е време за футбол, а това значи за телевизор пълен с играчи и една топка.
Тема № - 27 Коментар № - 2414 Анета де ла Мар - 2010-06-13 03:21:14
Не мога да проследя съвсем внимателно (не заради футбола, по други причини) дискусията за историците и времената, но няколко неща да добавя около Ксенофонт. Искаше ми се така или иначе да напиша нещо около онова по-малко и по-непопулярно съчинение на Ксенофонт, в което, според проф. Богданов, най-добре е изразен неговият метод, или по-точно неговата цел като автор на такива съчинения (исторически/ (авто)биографични/ философски) - "Спартанското държавно устройство". Проф. Богданов казва: "Историята за него не е толкова в обяснението, колкото в пристрастното монтиране на събитията така, че като краен резултат случилото се да излезе такова, каквото би трябвало да бъде." За точно това нямам в момента пасаж от въпросното съчинение в подкрепа, но се чудя дали то не би се оказало евентуално историческият дискурс, търсен от ГГ преди време, занимаващ се с онова, което не се е случило, но би могло да се случи? Може и да не съм права, но покрай тази дискусия започвам да виждам Ксенофонт като доста типичен сократик, някак дидактичен и протрептичен, искащ да покаже как нещата би трябвало да се случат (независимо дали са се случили или не)... Така че, Анета, все пак си му личи общуването със Сократ и на Ксенофонт, а колкото до въпроса защо е воювал – да, бил е войник, бил е наемен войник по-точно, но на сравнително висока позиция, така че като персонаж в „Анабазис” той всъщност е военачалник - според мен притеснението, с което е зададен този въпрос, е по-скоро самото то философско, а не историческо; защото, мисля си, историкът би трябвало да каже: това просто си е било обичайно занимание, трябвало е да се изкарват пари, той е можел да си позволи такова и такова въоръжение и т.н., а всъщност в разни подохи и др. под. е участвал и самият Сократ (ако разговорът тръгне в такава посока, можем да потърсим примерите), но там действително може да извадим аргумента с гражданската позиция (защото той е участвал За Атина), но отново – това е било приемано като „другата страна” на всекидневието на свободния гражданин... а колкото до проспартанската позиция – да, на пръв поглед е стряскащо как такива велики атиняни като Ксенофонт, и дори като Платон, са имали подобна позиция и са я изразявали или по-експлицитно, или по-имплицитно, в момента не съм подготвена за това, но ми хрумва само, че тяхната по-скоро философска настройка би било интересно да я съпоставим с възхвалата на Атина у Тукидид...

Та началото на въпросното съчинение на Ксенофонт гласи приблизително: „И така, след като по едно време аз проумях, че Спарта, дето е сред най-слабо населените полиси, се е изявявала като най-могъщ и най-прочут [град] в Гърция, се зачудих по какъв начин това се е случвало. Но след като претеглих в ума си спартанските обичаи, вече спрях да се чудя. Обаче, на Ликург, който е установил при тях онези закони, подчинявайки се на които те са стигнали до благополучие, на него наистина и се възхощавам, и го смятам за крайно мъдър.” В този пасаж сякаш действително се обединява доста от казаното за Ксенофонт дотук: да, за разлика от други съчинения, има някакъв минимален увод, в който той заявява пристрастие, и към полис, но най-вече към личност, довела полиса до някакво благополучие, а пък това пристрастие идва като че ли най-вече оттам, че на този полис му се е случила голяма промяна (и това го доближава до Херодот, или пък наистина го оставя писател, който си подбира типови сюжети); от друга страна тук Ксенофонт говори в 1.лице, а така говори и на отделни места в Сократическите съчинения, и това обикновено се интерпретира като знак/ или по-скоро като претенция за обективност (доколкото е обратното на Платоновата анонимност), но пък историографски май не е добър жест...
А колкото до историческата обективост – да питам за нещо, извинявайки се, ако вече е било обсъдено, но не съм го забелязала: има ли действително „задължителна/ минимална дистанция”, т.е. отдалеченост от събитията, несвидетелска позиция, която да прави възможен историческият дискурс, имам спомени, че скоро след 1989 се говореше доста за това, кога исторически ще може да се говори за предходния период, тогава сякаш се засили и разграничението между разните дискурси и парадигми, които разработват един и същ период...

И последно, за биографията: ми аз обикновено разказвам/ бих разказала откакто помня, т.е. доста отпреди 2000, добре, за да е точна аналогията, отпреди 1995, да речем... и в примера, който дава Георги, ме удиви схематизмът и повторителността, т.е. той може би има предвид точно разказване „с концепция” – биографията е това, което, макар и уникално, може да се обясни като схема (без да се излиза от настоящето на съответната личност обаче), осъзнава се кое как се случва, а не просто се регистрира случването му със спомен...
Тема № - 27 Коментар № - 2413 НП - 2010-06-13 01:06:51
Положително е, че в тази истерична атмосфера на футбола си позволяваме такива разговори. Но както и да е
Проблемът е кои са историците. Херодот, Тукидит, Ксенофонт и така нататък. Участници!
Тук е въпроса за метода.
Те са овластени от участието си в Историята... и се ограничават.
Сега историкът в най-добрия случай "наблюдава" , а по-точно-съзира историята като факт. Отдалеч.
Анита е права - историята не е материя за да се визира обективно през микроскоп. Иска отношението!
Тема № - 27 Коментар № - 2411 Дмитрий Варзоновцев - 2010-06-12 23:28:32
Все пак Ксенофонт е бил войник?
Тема № - 27 Коментар № - 2410 Дмитрий Варзоновцев - 2010-06-12 23:14:08
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 1990

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 3001

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 24904

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 122628

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 58939

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 13229

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6198

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 166656

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48149

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30148

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA