ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Здравейте уважаеми,
Всички, опитали от амброзията на тази дискусия!
Тя се овенча и се опитва да се „завърши” (за съжаление едва днес мога да драсна тези няколко редчета) с коментари, които ми напомнят онези състояния на крайно и
плодотворящо вдъхновение и достигане, което търси сили да се самоспре, да се самовърне (но това е непосилно), да сложи последната мазка…В такива случаи
художникът хвърля (а някои даже чупят) четката. И отварят бутилка по-уталожено вино, съзерцават платното. Не пипат повече нищо. Вече знам как преливат нещата
в този форум. Предвкусвам как ще се влезе в следващо платно (то и при рисуването,
всички го знаем) има триптихи, цикли, периоди. Няма да ни се изплъзне това
тъй перигейно пътуване около тайнствения лик на Красивото.
Това, което най ме дърпа към това обаждане обаче, освен пределната наситеност
и удовлетворение, проникнало с последните текстове от дискусията като ненатрапчиво, фино и разбуждащо зазоряване (в стаичката на маркиза), е
личната ми пълнота откъм Доверие. Към всички автори!
Имам острото усещане, че и към всички, влизащи във форума.
Отделните, усамотените, търсещите наши съзерцания
и последващите ги несвидливи и честни казвания сториха
(както казват в Родопите, отдето се връщам) и тънката красота на доверието.

Здраве и вдъхновение!



Тема № - 48 Коментар № - 5523 Dekarabah - 2011-10-01 22:25:23
И ние ти благодарим, Морис, за хубавия текст! Един от най-добрите засега, породил толкова много коментари! Факт е, че твоят текст вдъхнови много хора! Получи се дълъг научен и философски разговор, който в отделни моменти роди и дълбокосърдечни коментари! Искам последно да се обърна към коментара на проф. Богданов, който е блестящ!Проф. Богданов, ако питате мене, то пределното красиво става такова единствено и само в нашата заедност. И то не краткотрайно. Необяснимо е, но не е краткотрайно. Много хубаво говорите за четенето "аз-а, поглъщащ предмета на красивото и изпитващ блаженство от това.". Това продължавам да правя и аз. Познавам и другото състояние. Онова, в което аз-ът е "липсващ по най-лошия начин". Познавам аз-а "притихнала змия, дебнеща плячка", който достига до моменти на пределно настояще. Често него го бъркам с третото, което казва: "няма изпитване на красиви “сега и тук”, има красиво “навсякъде и винаги”.". Аз в момента може би съм именно в онова състояние на "съзиране-влизане в цялото на знака, което не е знак, а е моментна субект-обектност". Четейки Вашия коментар, проф. Богданов, за времената, които не могат да се съвпаднат, в мен върна Вашето говорене за онова прехвърляне на разказността, която веднъж се употребява, за да се направят и свържат нещата, които не са се случили, но пък именно тя и те заплитат дрехата, на онова, което предстои да се случи и от идеалната измислица да се направи реалната ситуация. Едно хубаво казано нещо, което е изключителна тънкост да бъде направено. Морис нарича това "чувство за реално" и търси съвпадането в чувството за красота. В самата красота. А аз познавам един човек, който би нарекъл и едното и другото "любов". Радвам се, че най-сетнe форумът стана точно такъв, какъвто иска проф. Богданов! С далечен поздрав към всички,
Тема № - 48 Коментар № - 5493 Истинският Сократ - 2011-09-28 04:18:25
Съгласен съм да продължим темата за аза и красотата. Както с Морис и Георги я проблематизираме, стъпка след стъпка и то с ръкостискане. Със следните три уточнения: (а) Моите тези за „аза” някои и хипотетични, основно са развити, не само в коментара ми от 24, а главно в този от 20 септ. /за малкия „аз”, големият „Аз или Его” и за т.нар. „Символ на Аз”; (б) Те са продължение и са неотделими и от вижданията ми за Общ личностен модел– GPM, частично представени в текст от 15 септ.; и (в) Това ще бъде и още една нова крачка, в усилията за дописване на „азбуката” за психичното духовно, по повод Богдан Богдановото есе „За духовното”.

Пред скоби ще изведа предиктивно - аксиоматичното разбиране, че личността не е само протичане, а нещо по-сложно и по близко до реалността, а именно „...протичаща учлененост” /по проф. Богданов/. Имащо характер и на „диахронна-синхрония” /израз на поета и преводач Драгомир Петров/.

Ще тръгна от писаното вчера от Морис /на 25 септ./: „ Има обаче и една опасност, което отбелязах, когато говорихме за знака: прекаленото разширяване на понятието „аз”, което води до извода, че в личността едва ли не няма нищо друго освен „аз”. Азът е множествен, той обхваща и сферата на несъзнаваното”. Веднага уточнявам, че подобна „опасност” е малко вероятна. Вижте коментара ми от 15 септ. Там извън Его или Аз, като себесъзнание /аз-образи и себеоценки/, са изведени и когнитивно-афективния и несъзнаван опит-CAN и особено презентираните роли, индивидност и статуси- PRIS. Естествено, тези „части на психичния апарат на личността” /израз на Фройд/, са една неразделна цялост, самосъзнавана чрез Его-то. Те са обособени разделно, само условно; чрез личностни конструкти, приети като психотермини; с цел за научни анализи; които се операционализират и за благодатни емпирични изследвания, психотерапевтични, психодидактични интервенции и пр., и пр.

Морис неуморимо, както му приляга, лансира и нова идея, за понятийно различаване на „аз” от „себе си”. Той пише: „Себе си” е много по-широка сфера от аза”. Спонтанно бих реагирал, че това е така. Но този термин, „себе си”, не може да се уеднакви с фундаменталния конструкт „личност.” „Себе си” е концепт от друг мисловен порядък. Напр. вплетен в по-частен дискурс, на т.нар. себеанализ /при Марк Аврелий и в други есета от „Отделно и заедно”/ . Може би „себе си” е само експицираната „моя личност”. Нещо по-ограничено. Но парадоксално и по богато. Доколкото, опростеното абстракно /какъвто е напр. Общия личностен модел- G P M/, стои съдържателно „по-ниско”. И този модел, следва да се въздига , към богаствата на живата и неповторима индивидуалност /както Дебелянов го е споделил – „С горести съм аз богат и с радости несподелени...”/. И често неосъзнавани, за съжаление...

И затова, психично-духовните красоти на „Себе си”, са несподелено вълнуващи. Тях ги няма, в студено концептуалната и предимно научно-ориентираща, понятийно – структурална схема, на G P M.

Следва и друго съществено и концептуално съображение на Морис, което трудно може да се защити и остава за мен дискусионно. Тo гласи: „ Затова предлагам, когато говорим за „аз” да го ограничим до по-общоприетите му рамки на съзнателност, самосъзнание, воля, източник на действието и на съждението”.

/Тук се появява и веднага прочитам новия свеж коментар на проф.Богданов, от 26 септ.; за който ми са нужни и нови прочити; защото е премерено усложнен; за да обвърже реалното и идеалното; онтологичното с моделиращото го метафизично по Макс Планк; в Богданова словесно-текстова и персонологична надреалност и слятост; която предстои да се проумява в пълнота, едва с публикуване на новата му монография – но и сега неговите интегрални метатези, подпомагат за взаимно прецизиране на колегиалното ни словесно противостоене; усилват вкупом и по отделно, всички спорещи; защото и различни, ние си оставаме ... и единосъщи/.

Но да се хванем за „шпагите” и да продължим диспута. Който е нито само терминологичен, нито илюзорен. Предложението ти, драги Морис, за „ограничаване „ на „аз” във все по-тесни рамки на съзнавано и самосъзнавано, волево и пр.: първо, преакцентира върху отграниченост и разкъсаност между различни азови и неазови, био-психо-социогенни сфери на личностната цялостност; и второ, е радикално неприемане и на психоаналитичната научна парадигма, вкл. и на обвързаната с нея, психоаналитична психотерапия: която, от своя страна, извлича от несъзнаваното, изтласкани азови психотравми, чрез тълкуване на съновидения, дори и на привидно объркани словесни фигури и грешки, които и символно-сублимативно, извеждат страдащи пациенти от черните депресивни бездни на духовните страдания, към всевечната, макар и изстрадана от всеки смъртен, светла, обнадеждаваща всички ни, вкл. и сакрална красота на Живота.

Морис, моля те консултирай предложението си, с близките на всички ни, колеги М.Дилова, Н.Атанасов, О.Тодоров, И. Петров, дори с проф.Т.Томов и др. Тяхната компетентност за мен е почти критериална. Сигурен съм, че те, ако зърнат и моите научно есеистични коментари, ще ми подскажат неточности и корективи, които моето „Професионално аз” не може да предусети.

За да „изостря” дискусията, наред с трите, взаимно допълващи се „аз” / Голямо Аз -или Ego; Малко аз -или когнитивно-афективен и несъзнаван –CAN опит; и едносъставният „Символ на Аз”/, не само ще огранича „...във все по-тесни рамки”, но ще разчупя тези рамки и ще разширя oще повече, като припомня и други, не строго академични концепти и терминологични разновидности и страни на т.нар. словесно необхватна „азовост”, като например: Автентичното и ненапълно познаваемото „аз”; Реално проявеното „аз”; Очакваното „аз”; Взаимо перцепираното „аз”; Споделеното „аз”; Прикритото „аз”; Желаното „аз”; Идеалното „аз”; Илюзорното „аз”. Естетичното „аз”и Маралното „аз”. И т.н., и т.н.
Не инцидентно, не и преднамерено, а логично в нашия Форум се самозародиха две малки, почти знакови дискусии, в които участваха всички.

До скоро и със здраве, от Искро, 27 септ. – София
Тема № - 48 Коментар № - 5488 Искро Косев - 2011-09-27 14:58:56
Напълно съм съгласен с думите Ви, проф. Богданов. Нашето живеене е едно постоянно несъвпадане на моделите и понятията за свят, които ползуваме, с онова, което ни се случва. Усетът за самото това несъвпадане наричаме “чувство за реално”. И все пак има мигове, когато ни се струва, че несъвпадането е преодоляно. Такъв миг е красивото, затова дискусията за него е важна. То проблематизира семиотичната нагласа, защото красивото ни се явява като че ли несвързано със знаковостта. Но то поставя под въпрос и несемиотичното, “наивно” преживяване, защото все пак красивото не може да избегне момента на означаването на онова, което възприемаме като “красиво”. Красивото подкопава също така представата ни за автономен, владеещ винаги ситуацията “аз”, защото пред него той като че ли затихва. Ала то проблематизира и желанието за отказ от аза, за умора от него, защото красивото е красиво за някого, в него той неволно вижда себе си, то сякаш е фокусиране на един изчистен от своята многопластовост “аз”, както много добре казва Георги.

Усещам, че в нашите разговори за този заглавен текст вече има едно насищане. Затова ми се струва, че е добре дискусията за красивото да продължи във връзка с друг текст, който би й дал и различни перспективи. Какво постигнахме в тази дискусия? Всеки участник може да прецени за себе си. За мен тя бе важна не само с интересните мнения и коментари, но и с начина, по който се води. Породи се онова, което често повтарям, че е важно пред моите студенти: от мисъл да се извлича мисъл. Всеки участник се вслушваше в мнението на другия, съобразяваше тезата си с него. И във връзка с нея извеждаше своето твърдение. Когато са се водили дискусии през Средновековието неслучайно се е изисквало всеки спорещ преди да предложи становището си да повтори тезите на другите. Така се получава свързаност на разговора и развитие.

Дискусията бе важна за мен също и с това, че споровете бяха принципни, а не интепретативни. Често в нашето академично пространство имаме усланяне на авторитети, разногласия за твърденията на авторитети, позовавания на канони. Това отклонява от предмета на разговора. Същевременно в подобен жест личи желанието на спорещия не толкова да говори по темата, колкото да се покаже колко умен е. Тук не бе така. Споровете бяха не за твърдения, не за автори, не зщитени зад стабилния гръб на значими имена, а по предмета на разговора. Тези разговори неизбежно бяха и лични. Те, без да го крият, отразяваха персоналните нагласи на спорещите. Така ние не просто говорехме за нещо отвлечено и се доказвахме едни пред други, а говорехме за себе си по единствения начин, по който човек може да обсъжда трудно достижимото “себе си”: индиректно, през нещо привидно друго, каквото е темата за красотата.

Не на последно място успехът на дискусията се дължи и на това, че тя бе водена от хора, които имат цялостен мироглед за света. Само, когато е налице такъв мироглед, споровете са принципни, отстояването на позициите е внимателно и последователно.

Дискусията имаше и едно много важно за мен лично измерение. Приятелите ми знаят колко тежко преживявам това, че литературата вече не събужда интерес, че тя се става едно затворено, изолирано действие. Тази дискусия ме обнадежди. Тя ми показа, че проблема е не в самата литература, а в начина, по който се говори за нея. Струва ми се, че трябва да говорим за литературата така, както направихме тук: не затворено в границите на текста и на традицията, а, без да се пренебрегва текста и традицията, да бъдем открити към въпроси, които засягат всички. Всъщност винаги е било така. Писателите обикновено не пишат, просто за да направят един добър текст, да се влеят в някаква литературна насока или да илюстрират специализиран философски проблем. Литературата като нещо само по себе си или като оградено интелектуално занимание съществува само в главите на литературоведите.

Бих искал да благодаря на проф. Богданов за възможността да участвам в този смислен разговор! Благодаря също на всички включили се в дискусията, както и на онези, които са я следили!
Тема № - 48 Коментар № - 5485 Морис Фадел - 2011-09-27 09:01:40
Бях по-далече, навсякъде имаше Интернет и можех да участвам в разговора. Не го правех, за да се уверя, че ще се запазят тонът и настроението. Върнах се, прочетох и се уверих, че се пазят. И веднага се намесвам, за да подчертая това, в което все още не сте се убедили.

А то е, че в един момент наистина съзираме, чуваме и изпитваме нещо пределно красиво, за което нямаме време да преценим навън и независимо от нас ли е такова, или става такова в нашата заедност с него. Но все едно то е краткотрайно. Ние обаче искаме да го задържим. И постигаме това по няколко начина.

Първият е пак мигов. Нагласяваме собственото си пулсиращо “аз” да бъде дебнещо меко и отворено за улавяне на друго красиво. И то улавя, ако не му пречим със семиотичното преминаване от различни красиво, за които е по-добре да се употребят различни предикати, към самото красиво.

В този пункт започва вторият начин на задържането му. С различно сътворяване на красиво. Когато това се прави със слово, то се изразява в намиране на повече предикати точни думи за красиво, грозно и ужасно. Повече предикати, които не събират различното в голямо подобно, наричано самото красиво или красота, а пораждат за този, който чете словесния текст, ситуацията на това разширяване на аз-а, поглъщащ предмета на красивото и изпитващ блаженство от това.

Морис, нищо не пречи да се прави разлика между едно и друго “аз”, но реално аз-ът пулсира и е ту голям и обхватен, ту свит - голям, защото поглъща други аз-ове, предмети неща и състояния, или малък, смачкан и липсващ по най-лошия начин. Този “аз” притихнала змия, дебнеща плячка. Има такива мигове на улавяне, съзиране и изпитване, моменти на пределно настояще. С красиво изразяваме и тях.

И третият начин е този, който задържа красивото като самото красиво. Именно той е семиотичният. Отказваме се от реалната ситуция на остро настояще като пряко усещане или изпитване на красиво в поезия и проза и предпочитаме особеното “еднакво и винаги” на рефлексивността. В името на безвременното идеално започваме да мислим силово семиотично. Вече няма изпитване на красиви “сега и тук”, има красиво “навсякъде и винаги”. Появяват се идеята и понятието за красиво и красота. И старата естетика, и тази приложна естетика в нашия форум, е строене на едно “постоянно и винаги”.

Та, от една страна, красиво “сега и тук”, изпитвано лично или посредством творба на изкуството с разширен “аз”, а, от друга страна, идеална всеситуация на красиво изобщо и винаги, но, разбира се, семиотично и изпитвано от имагинерен широк, но всъщност малък прогонен “аз”, намерил убежище във всеситуацията на науката или на аналитичния ум.

Големият проблем на живеенето е в естественото несъвпадане на едното с другото. Няма нищо по-мъчително да се установява, че това, което казваме за света рефлексивно, е в най-добрия случай в асиметрично отношение с онова, което преживяваме. Не би могло да бъде различно. Защото първото е идеална измислена, а второто е реална ситуация. Става дума за две различни неможещи да се съгласуват времена.

В тези дни попаднах на велик текст, който не бях чел – лекция от 1941 година на физика Макс Планк на темата “Смисъл и граници на точните науки”. Не бях изненадан от твърдението му, че в науката става дума за повече или по-малко успешен модел на някакъв предмет или някакъв свят, а не за самия предмет или самия свят. За Макс Планк те са нещо метафизично, което се изплъзва. Т.е. в онова действително и истинно, за което говори науката, казва Планк, има друго метафизично действително и истинно.

Твърдя почти същото, но не за точната наука, а изобщо за човешката реч. И на тази основа за разлика от Планк смятам, първо, че човешкото същество живее във вселена от дискурси, които взаимно се коригират и поставят под въпрос, и, второ, че то може и да замлъква и поне в един миг и, както вече казах, някои повече, а други по-малко, може и да съзира нещо красиво. Това съзиране-влизане в цялото на знака, което не е знак, а е моментна субект-обектност е толкова по-ценно, защото е такова именно поради различността му от голямото друго на неуморното
означаване и преозначаване, което не стига, че заема повечето ни време, ами на това отгоре е и идеална, а не реална ситуация.

Затова и почти никой не живее по мярката му, а напротив – смята, че няма разлика между думите и нещата. Нека да ви призная в тази връзка, че поне до сега така и не съм попадал на семиотик, който живее семиотично.
Тема № - 48 Коментар № - 5479 Bogdan Bogdanov - 2011-09-26 12:02:40
С двата последни коментара - на проф. Косев и на Георги - дискусията ни се концентрира върху една тема, която не бе централна за нея до този момент - темата за аза и красотата. В много отношения с казаното и от проф. Косев, и от Георги съм съгласен. Наистина, както посочва Георги, красотата е състояние на праг, на преход. Доколкото това състояние според проф. Богданов е присъщо на реалното, то красотата е вид преживяване на реалното.

Наистина, както казва Георги, при възприемането на красотата се получава някакво сгъстяване на личността. Има като че ли преодоляване на нейното разделяне между миналото й, настоящето и очакванията за бъдещето. Красотата сякаш ни кара да забравим това разделяне и ни съсредоточава в съзерцанието на красивото. Повече не ни тежи бремето на миналото, което не можем да променим, настоящето не ни ранява, не ни притеснява и неясното бъдеще. Съзерцаваното красиво отмества блуждаенето на личността между тези три реалности и я придърпва към себе си в едно просто и единно "сега" и настояще. Съгласен съм и с твърдението на проф. Косев, че красотата върви ръка за ръка с въобразяването, защото възприеманото красиво не е красиво само по себе си, то е такова за възприемащия, сбъдва неговите желания.

Има обаче и една опасност, която отбелязах, когато говорихме за знака: прекаленото разширяване на понятието "аз", което води до извода, че в личността едва ли не няма нищо друго освен "аз". Азът е множествен, той обхваща и сферата на несъзнаваното... Това разширяване е ефект от модерността, където концентрацията върху аза е силна.

Затова предлагам, когато говорим за "аз" да го ограничим до по-общоприемливите му рамки на съзнателност, самосъзнание, воля, източник на действието и на съждението. И да различим, както прави нашия език, "аз" от "себе си". "Себе си" е много по-широка сфера от аза. Тя включва и несъзнаваното, и подсъзнанието, тя е свързана с усещането на личността на нейната цялост - "себе си" е моето пространство в света.

От гледна точка на това различаване красотата е не толкова приоритет на аза, защото не произтича от съзнаниеви и волеви актове (не си налагам нещо да ми изглежда красиво), колкото на "себе си"-то. Аз някак цялостно се чувствам привлечен от красивото, то отразява и оформя моята цялост, без обаче да е налице натиск от моя страна това да ми се случва.
Тема № - 48 Коментар № - 5477 Морис Фадел - 2011-09-25 17:42:04
Проф. Косев, искам да ви стисна ръката за това, което сте написал! Макар и неразгърнати аргументативно със схеми и понятия, двете идеи, с които рамкирате коментара си – идеята на Далчев за дотворяването на красотата и идеята на Цвайг за истината на вътрешното противоречие – се усещат цялостно и убедително в самото слово, с което говорите.

С личен пример сте казал сбито и много силно това, за което хората като мен, повече прочели, отколкото преживели, биха употребили твърде много думи. То е, че понеже речта има и това свойство винаги да преназовава, да се допълва, да доправя вече казаното, тя се оказва често по-жизнена от самия живот, който в определени моменти иска да клони към спиране на промяната и времето. Затова и смятам, че истинската работа по това нещо да се промени, се върши първо от самата реч, която няма да се побои да влезе в противоречие първо с някаква господстваща стереотипна реч или идеология, а после и със самата себе си.

Тези две непобоявания съвсем ясно виждам в това, което пишете, проф. Косев: някога сте влезли в противоречие с идеологията и в резултат се е наложило да замлъкнете. Но като сте замлъкнали външно, сте направил и следващата крачка да влезете в противоречие с идеята за пълното замлъкване и обиждане, като сте продължил да работите и да говорите по-камерно, предполагам първо на себе си, а после и на близките ви хора.

Съвсем сигурно е било по-добре това да не се случва на вас и на мнозина други. Дано не ви прозвучи цинично, но от моя гледна точка случилото се има и един позитив, за който, за съжаление, рядко се говори. Проф. Богданов се опита да го назове в своя текст за реда и безредието в комунистическия режим. Като съдя по реакциите спрямо текста, почти никой не му обърна внимание. Става въпрос за позитива на личния компромис на нерадикализирането в една или друга абсолютна истина – била тя научна, била тя житейска. Затова и като казвам компромис, в случая имам предвид вътрешната увереност в това, за което и вие хубаво пишете – че истината и свободата се оформят като лекота на движението между повече истини. По отношение на тази лекота значенията на компромиса и на противоречието се допълват.
Тема № - 48 Коментар № - 5476 ГГ - 2011-09-25 13:51:25
Наистина, без да сме виждали пустинята, дори без да сме прегръщали любимото същество, дори полусъзнавано и несъзнавано и езиково неназовимо, някакси ВЪОБРАЗИМО, ние може да съпреживяваме нямата Красота. Ние дори може да я създаваме и... дотворяваме /доколкото според Атанас Далчев – човекът „...не твори, а дотворява”.../. Но всичко това се включва в необозрими и непознати ни, ипостаси на азовостта.

Психичното духовно е винаги безбрежен /дори и често безпрагов „микс”/ от съзнавано и несъзмавано;

още Юнг, в Тавистокски лекции, като премълчава авторството на Фройд, пише от свое име, че съзнатите психични реалии са „...острови на съзнаваното в океана на несъзнаваното”. Не само под влияние на подобни внушения, но на основа на разни теренни опити и наблюдения /още от 1949г. и по-късно 1957-58, и 1962 в Копривщица/ и главно чрез двегодишен лабораторен експеримент с перфориращ ергограф и тест за преработка на бит в секунда, в лаборатория на БАН, бяха верифицирани номотетично, чрез модел Стюдент, три съревнователни степени -- на 7 и 11 стр. в свой автореферат, през 1968г. записах, че дори и отделни висши социогенни мотивации /каквито са и компетитивните мотиви/, могат да не се осъзнават напълно и да не се вербализират /дисертацията бе публикувана след 15 години, в изд. Наука и изкуство, с редактор Ив.Паспаланов/. Тогава в. Труд, с голяма статия от ст.н.с. Ст.Влайков ми възрази, че се отклонявам от Маркс, а проф. Тр. Трифонов, остро ме обвини в сп.Психология, че меря висши мотивации с ергограф; за да се подготви през 1985г. публичното ми порицание и наказание в БАН; за да змаълча над 20 години и т.н. И изрично казвам, че никога не съм бил „дисидент”; а съм бил дори роб на Новата вяра, по Чеслав Милош, вж. Литер. вестник, нов брой; – но всичко това, си е по своему, осъзнато и неосъзнато преиначено и красиво за „мене си”. И т.н. и т.н.;

изводите от казаното накратко са, че и в пустините има оазиси. Има и бедуини... Аз съм пил глътки вода от подобни, реални и въобразени миражно-илюзорни извори, пустинна вода и тя се е съхранила в непустинни квазискривалища на паметта ми. Но съм бил част и поддръжник на тогавашния начин на живот. Неточно ще бъде, напр., ако някой форумец ме обяви и за изворче в илюзорен пустинен оазис. Защото не съм такъв. По-скоро съм банално истински, каквито са повечето обикновени и ненаситни работяги и т.н. Но понеже обсъждаме, неуловимите истини за Красотата, вкл. за дискретно научната и за наративно литературната красота, пак ще си повторя думи, на герой на Стефан Цвайг от Неспокойно сърце: „Истинските неща са противоречиви”... Те са едновременно истинни и неистинни...

Защо ще ходим в миражни пустини, или ще се възхищаваме само на скорости, надвишаващи тази на светлината. Нещо подобно се случва помежду ни. След като, не сме се срещали и не сме се виждали, пък станахме приятели. Подобно сближаване може да се постига и със суровата красота на непознатата ни и привидно чуждата ни пустиня. И то ще бъде азово и не-азово, осъзнато и несъзнавано...

С колегиална благодарност, от Искро- София, 24 септември
Тема № - 48 Коментар № - 5471 Искро Косев - 2011-09-24 12:48:07
Морис много хубаво е казал в един от предишните си коментари, че сме на праг. Обаче не е свързал усещането от концентрирането на дискусията с темата за красотата, а това свързване може да се направи. Защото срещането на красотата е действително прагово състояние. В няколко смисъла, които ще се опитам да уточня, използвайки това, което вече казвахме в разговора.

Започвам от въпроса, за който сега пишат проф. Косев и Морис. В първи смисъл срещата с красотата е прагово състояние, защото тя бележи промяна в това, което тук бих нарекъл концентрация на азовостта. В привичния си живот ние се делим на повече личности и показваме техните качества отделно едно от друго. Докато красивото, което приковава нашето внимание и така спира или поне намалява вътрешната ни динамика, сякаш за момент събира и сгъстява различните части на аза, който имаме. Затова и в такъв миг едни хора просто млъкват и като че се събират целите в себе си – както се събира кесия с връв, - а пък други стават необикновено действени, проницателни и забавни, защото са обединили и отприщили енергията на всичките си умове.

Това насищане на аза, настъпващо при срещата с красивото, може да обясни и защо когато сме в пряко и реално отношение с красота, сме най-самодостатъчни и най-малко се нуждаем от помощта или компанията на други хора. Благодарение на красивото, особено ако то е нещо съставно, ние за кратко преживяваме себе си като малко, добре сплотено общество.

Във втори смисъл появата на красивото е прагова поради това, че в нея се осъществява преход и свързване между наличен конкретен и неналичен цялостен свят или, ако останем в семиотичната парадигма, между знак и значение. В резултат на това красивото започва да ни изглежда като покана за съпричастие към идеален свят или като символ. Ставайки обаче подобна покана или символ, красивото ни задължава да вярваме в пълното съвпадение на дадения знак с даденото значение, например на обичаното лице с любовта. Оттук и неизбежното разочарование, когато едното от двете, било знакът, било значението, се измести.

И в трети смисъл, срещането на красивото е прагова, защото променя делничния ритъм на времето. От една страна, то ускорява вътрешното ни време. От друга страна, може да ни накара да преживеем отново и цялостно минала ситуация, която сме смятали за загубена. В този последен случай сме склонни да придаваме много голяма красота на причината за това необикновено усещане – усещането, че като сме си припомнили едно отминало състояние на аза, сме станали по-цялостни – въпреки че сама по себе си тя може да не е никак красива. Например миризмата на печени червени чушки не е красива сама по себе си, но мнозина я смятат за най-красивата и привлекателна миризма, защото тя ги кара да си припомнят детството, прекарано на село при своите баба и дядо, и чрез това припомняне да влязат за момент в един по-цялостен образ за себе си.
Тема № - 48 Коментар № - 5466 ГГ - 2011-09-21 22:29:25
Чудесен въпрос, Мария! И много труден. Не зная дали езикът ни дава възможност да опишем състоянията, за които говориш. Но - от друга страна - речта позволява не само да се означава, а и да се означава невъзможността за означаване, да се покаже, че означаването не е възможно, че знаковостта има граници. Това е в моментите, когато казваме: "Не съм в състояние да ти разкажа какво се случи" или "Нямам думи да опиша". Мисля, че често прибягваме до този начин на говорене, когато става въпрос за събития от необичаен порядък. Както е казано във Вапцаровото стихотворение:

Аз с очите си видех,
но не мога да разкажа...

Проф. Косев е както винаги научно-строг, с което аз не мога да се похваля. Ще се опитам да изясня думите си. Под "пасивност" разбирам нецелевост, неволева постъпка, липса на действие, доклкото действие е онова, което е определяно от целта; ако няма съзнателна цел, можем да говорим по-скоро за реактивност, както твърдят, че е при животните. При възприемането на красотата аз не си поставям за цел да й се възхищавам, не упражнявам волево усилие, просто се оставям на възхищението, в този смисъл съм пасивен. Струва ми се, че волевата сфера е част от азовостта, така че азът малко участва в рецепцията на красивото.

Но Вие ни запознавате с един много по-усложнен модел на аза, който включва три измерения на азовостта. Аз не съм психолог, не мога да коментирам тези три измерения, но бих Ви помолил да помислим върху един конкретен случай. Вчера мой приятел ми описа свое преживяване с думите: "Не можех да си представя, че пустинята е толкова красива!". Не съм сигурен, че предавам точно думите му, но смисълът бе този, пък и от моето неточно предаване реалистичността на случката не би пострадала. Често се
възхищаваме на неща, на които преди не сме се възхищавали.
Въпросът ми към Вас е как от гледна точка на множествената азовост бихте интерпретирали тази случка. Малкият "аз" (нашият познавателно-емотивен опит) не е вплетен във възприемането на красотата на пустинята, защото по нашите географски ширини, където живее моят приятел, пустиня няма.
Големият "аз" като че също не участва, защото идеалите за красиво, в които сме възпитавани, не включват пустинята. Затова моят приятел справедливо казва "Не можех да си представя...". За третият, символичният "аз" не мога да говоря, защото, както разбирам, той е още в научен проект.
Ако греша в тълкуването си, поправете ме.
Тема № - 48 Коментар № - 5465 Морис Фадел - 2011-09-21 09:25:03
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 1992

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 3001

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 24904

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 122628

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 58939

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 13229

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6198

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 166656

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48149

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30148

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA