ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Кате, не виждам какво му е дълбокото на това да се запиташ за произхода на дадено нещо. Като опиташ кутия хубави цигари, чиято марка виждаш за първи път, не е ли естествено да завъртиш кутията и да потърсиш производителя. Аз се обърнах към античните образци, първо защото не ги познавам добре и са ми интересни, и второ, за да намеря все пак някакъв общ вкус за красивото. Обвързах ги прекомерно с разни засукани текстове от ислямаската философия, които все пак не са мое производство. Те бяха конкретно за Морис, защото той ми подсказа, че се интересува от подобна материя. Иначе, ако забелязваш и в предишни мои коментари, основното което търся е яснотата на изказа и чувствата. Когато не мога да постигна яснота и си служа с интуицции обикновено давам знак. Повърхността на сетивното, ако бъде погледната от височината на Единното може да се окаже висота и обратно. Никога не съм подценявал едното или другото. Исках да разкрия най-вече техния интегритет, а не да определям кое е плитко и кое е дълбоко. Исках да покажа също, че колкото и да се опитвам да медитирам върху естеството на красивото само по себе си, винаги оставам безсилен и немощен пред неговата недостижимост.
Тема № - 48 Коментар № - 5282 Велин Белев - 2011-09-08 09:15:15
Катя, ти казваш, че диалогът може да дава решения на конкретни въпроси. Аз не бих нарекъл това диалог. Диалогът не е бизнес-разговор, в резултат на който се стига до сделка. Той е спонтанно съпричастие между две същества или на едно същество със самото себе си. Тук е и, мисля, неговата близост до красотата.

Има едно прекрасно есе на Ролан Барт, посветено на детските играчки, което забелязва тъкмо това, което ти, DeKarabah, открояваш: как света на възрастните вкопава в детското съзнание концептуални схеми, как детето бива одомашнявано, превръщано в стандартен гражданин, в примирено чудовище.

Ти повдигаш трудния въпрос за отношението между красотата и истината. От логическа гледна точка то според мен не е налице.Изказванията за красиво не могат да бъдат преценявани откъм критерии за истинно и неистинно. Но това не означава, че красотата няма общо с истината. Тя кореспондира с истинност от друг, нелогически порядък. Свеждането на красотата до концептуална схема я приближава до лъжата. Или, когато това свеждане обслужва някакви интереси - до цинизма. Цинизмът е прикриване на задоволяването на апетити посредством идеални структури. Цинично е, когато казвам на една жена, че я обичам, а целя просто да я консумирам сексуално. Затова бих дал съвет никога да не се правим на красиви, защото никога не знаем дали тогава ще бъдем красиви.

Напълно споделям, Истински Сократе, мнението ти за научното говорене у нас. Аз мисля обаче, че в нашия разговор, ние обсъждаме теми, които, колкото и високи да са, ни засягат лично. Много се радвам, че тук успяхме да постигнем едно методически-последователно говорене, което същевременно е и лично ангажирано, но не преминава в бълбукането на "Ох!" и "Ах!".

Истински Сократе, ти повдигаш една тема, над която не се бях замислял - близостта между красотата и смъртта. Много хора мечтаят за красива смърт, искат да умрат красиви. Наистина, чрез своята неочакваност красотата като че прилича на смъртта. Но за красотата е необходимо възприемащо съзнание. Никой не може да произнесе фразата "Аз съм мъртъв", докато съзерцаващият красивото е в състояние да каже: "Това е красиво!".
Тема № - 48 Коментар № - 5281 Морис Фадел - 2011-09-08 08:33:35
Към Екатерина,
която ми (ни) даде точно губещото се из дискусията.
Която ни показва убедително разликата в регистрите и потайностите на женското и мъжкото "пеене".
За съжаление аз пратих последния си комент без да видя
и да се запозная с пристигналите по време на моето "страстно"
приказване нови коментари. Още снощи смятах да поправя пропуска си с възхитен привет към придошлата като силен, изчистващ известни скучности от разговора бързей - Екатерина!
И изглежда е добре, че не избързах, защото с второто тя допълва дискусията още по-хармонично.
Сега съм улеснен да й благодаря с удвоена искреност!
Тема № - 48 Коментар № - 5280 DeKarabah - 2011-09-08 08:16:31
Малко е странно, че именно на мен се пада „честта” да защитавам „концептуалните схеми”, за които пламенно говори DeKarabah.

Хубаво е, че маркизът не е видял в думите ми самоирония към една непосилност, която не е плод на студена дистанцираност, а това, че и гласът ми не е припознат като топъл/женски, май ще помогне, за да мога спокойно да обърна внимание на една бегла сянка от моето съзнание, която бе желателно да изведа по-усилено в коментара си. Така или иначе продължавам да възлагам надежди на будния прочит, включително и на своя собствен – особено, когато е подчертана ролята на интуицията като вид свръхразум или „равнина без повърхност” за разбирането на красивото.

Та нека обясня пропуснатото, чиито последствия се явяват в това, че искреният почитател на форума DeKarabah е взел думите ми за чиста монета. Ще се опитам да бъда кратка, тръгвайки и завършвайки с факта на изредените от него велики постижения и имена в изкуството. Улеснена съм, защото тъкмо те са доказателството, което ни е необходимо, за да приемем, че стремежът към красотата и самата красота са толкова по-градивни и обещаващи, колкото по-дълбока интуиция ги среща и отразява, за да бъде на свой ред отразена в тях. Последното сигурно звучи банално.

Приемете извиненията ми, също и за премълчаното, което счетох за прието априори от всички пишещи във форума. Няма как това да е така.

Ето защо сега моля да допуснем, че „дефинициите и класификациите” са не само самоирония, но и избистрен от болка копнеж по онази взискателност към неопределимостта на интуицията, заложена в мащаба на непонятийното. За да може красивото да дари сърцето с благоговейна наслада или с друг вид (само)познание, са ни необходими безупречни примери, с каквито изкуството в действителност разполага. Както правилно посочва DeKarabah.

Вярно е, че доброто изкуство не може да се сведе до тесногръдието на концептуалната схема, но то е специален пример за природа, в която нищо не изглежда излишно или недостатъчно. Независимо как е постигната „лъжата”, зад нейната съвършена завършеност би трябвало да стои една могъща интуиция към реда. Само в природата, и в природата на изкуството, хаосът изглежда удивително точен. За да се постигне това също е необходима аскеза – един вид съответна (съвършена) концентрация в разсейването.

В предишния коментар, освен че задавам въпроси към конкретни изказвания, просто призовавам, в случай че останем в ейдоса на Георги (защото като непосветени, не можем да не се побоим от дълбините, в които диша Велин), да говорим за различни видове красота, не само без да изключваме завета на интуицията, а напротив - като усилим доверието към нея, развивайки внимателно малкото, с което спомагаме за разбирането.

Що се отнася до прехода към избор, не мисля че той ни обезсилва. Напротив, би трябвало да ни направи по-свободни, ако без друго изисква от нас да обхождаме (мислим). За да стане по-ясно, ще дам още един коментар към езика на Морис. Нарекох го проповед, а сега ще допълня, че лекотата, с която той сякаш се самоосветява, не се дължи на ефирно прехождане, а на изместване на дълбочини, които, погледнато отвън, изглежда го обезплътяват:
„Понякога лицето му наистина е бяло като платно, сякаш смъртта току-що е минала през него, пропускайки да го отбележи. Така всичко, което той вижда, изглежда невероятно.”

В сърцето на защитата си позволих анекдотичен трип в духа на въображаем роман, защото Морис ми е близък приятел. Пошегувах се, за да прикрия сериозността, с която винаги ми е въздействал.

За да завърша, ще припомня и това, че в неговия език усещам едно колебание (вечен пламък)в избора, който, за добро или зло, според мен е направен предварително от природата: не знам дали познавам друг човек, така разпънат от посоките на неизмеримото. Макар да изглежда тежко, това положение е по-скоро добро, защото е неговото лично/ творческо наследство, което той вдъхновено споделя. Всъщност по-скоро е добро за някои от нас. Не се наемам да твърдя, че е добро и за него.

Въпреки разясненията към предишния ми коментар, въпросите там все още ми се струват валидни.

С искрени извинения към към DeKarabah и коментаторите, които са писали отново.
Тема № - 48 Коментар № - 5279 Екатерина Григорова - 2011-09-08 05:21:08
Не знам как точно да се обръщам към Вас Истински Сократе. Разговаряте с мен не само през булото на мрежата, но и през пердето на интересен прякор, който Ви дава голяма свобода. В моите коментари естествено, че могат да се намерят множество недомислици и претенциозни изречения. Неведнъж съм го казвал. Искате диалог, което е разбираемо. Диа-лог между повече от двама души не виждам как ще се получи. Естествено е думите ми да са повече скучни за едни и по-малко за други. Тук правим дискусия и единственото, за което апелирах само веднъж бе да има повече яснота в изказванията, а не да налагам някакъв смислов тон на дискусията
Ето, че не разбирам какво имате предвид, когато спеменавате говоренето в страната, което удря във вълнолома на ейдосите. Говорите, че се възпрепятства т.нар. случване, което също не разбирам, макар че напоследък непрекъснато чувам по телевизията, „случва се”, „какво се случи?”, „случването”. Нищо не разбирам. Вие какво искате да се случи? Може би диалог, както казвате, но той не се случва. Според Вас се случва сериал от метафизични монолози, което е наистина притеснително.
Прекалих с ейдосите и еманациите, но научих интересни неща. За ежедневието се изказах иронично разбира се, но в случая имах предвид ето тези пикантерии, които в момента ме подтиквате да изричам.
Сигурен съм, че диалогът, който водим в момента освежава атмосферата във форума и е далеч по-интригуващ от моите залитания по метафизиката. Все пак се опитвам, когато засягам някакъв метафизичен проблем да говоря на съответния език. Не е добре обаче, когато човек говори за т.нар. ежедневие да се изразява все едно, че става въпрос за метафизика.
Тема № - 48 Коментар № - 5278 Велин Белев - 2011-09-08 01:52:15
Велин, ако не казвате с подигравка това, че ежедневието е по-актуално, то напълно съм съгласен. Така е. Ежедневието в действителност е най-актуалното нещо. От него зависи перспективността не само на говоренето, но и на сбъдването. От ежедневието зависи и способността да се поражда диалог. Нещо, което вие грубо отрекохте, а виждате, че говоренето не винаги успява да породи диалог. Обръщенията и благодарностите, например, макар че са създадени точно заради това, не обвързаха и не свързаха отделните коментари тук. Ето затова не може да се преживее лично и красотата от предложения текст. А не поради самия текст, както казва ГГ. Не ви критикувам. Споделям мнение. Отрезвяващото ми включване не е насочено именно към Вас, а към цялото научно говорене в страната ни, което е развило способността да намира за приятно говоренето, което се удря във вълнолома на ейдосите. Това което би изличило уморота ми, Морис, е завръщането към текста. Към Вашия текст. Завръщане не толкова към красотата, колкото към способността й да говори и когато мълчи. Това е, което ме вълнува. Защо ни е говоренето и надговарянето, когато поетът казва "Афродито, остани си пяна!". Дискусията е съвършена, а аз се питам за мълчанието на проф. Богданов?
Тема № - 48 Коментар № - 5276 Истинският Сократ - 2011-09-08 00:08:16
От самото начало на дискусията ме впечатли казаното от Морис към края на „Нямата красота”: „ В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато (в) показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема.”Аз вече споделих нещичко в
тази посока, но ми се иска да се допълня с още малко. Към това ме увлича и работещият контрапункт на Георги между възможното стоическо непотъване „в екзегеза на канонични твърдения и теории” и нелекото, опипващо постигане „чрез формата на диалогичната реч”, по платонически, на онази „идеална представа за (красотата)…по пътя на срещането и свързването на разнообразни мнения.” Което и точно се получава дотук в дискусията - с реактивното и „дърпащо” в дълбоки ракурси
говорене на познавачи за красивото.
Ще си позволя обаче, да отбележа, че в тази подсказваща себеизговарянето си
оратория слухът ни долавя тоналната - умосъзерцателна и овладяващо екстатична – липса на повече красиви женски вокали. Надявам се те да не ни лишат от своето
богатство. (И моля за извинение, ако нещо много лично ги препятства от участие
във форума.)
Но аз влизам сега заради друго. За още едно малко продължение около Морисовото
„Красотата не е далеч от лъжата” и то, „когато формата (на красивото) се сведе до
концептуална схема”. Вярвам, ще ме подкрепите в твърдението, че децата още в
най-крехка възраст странно изявяват избори за красиво. Примерът на Георги с неговата
дъщеричка силно ме развълнува. Възторгът на децата от дървесните корони, с ветреца
и шепота на листите в тях, с припяването на някоя птичка, с прелитането на пчела
или най-обикновени мушици е наистина стигащ до бога, до някакъв невидим за
нас, живелите и помъдрелите, надничащ отгоре ейдос. Но това е техният хоризонтален
свят. Те гледат жадно и търсещо нагоре, полегнали (че и вързани с коланчета)
в своите детски колички. После идват кукличките, а за момченцата – малките моделчета на красиви автомобилчета. После идва детската градина. И там най-красива
е госпожата, която най-много прилича на Барби. А момченцата бучат и блъскат
автомобилчетата си с нарастваща страст, като основната цел е да се увреди
( и загрози) това на другарчето, а твоето да остане непокътнато хубаво. Те също
харесват повече госпожата Барби, такава е общата мода…Но още по-после се
случват и по-необичайни неща. Някои момиченца започват да разбират, че
госпожата, която няма нищо общо с Барби, има гласът и топлата длан, която са очаквали от своята любимка. Има усмивка и очи, дето май са по за вярване.
Същото се получава и с момченцата. Като някои от тях направо се отказват
от „бученето” с лъскави автомобилчета и все по-често се заглеждат в надничащата
зад прозореца корона на дърво, късове небе и прочие. Ето така рухват
„концептуалните схеми”. Но процесът на това рухване не е валиден докрай
и за всички, родени с чисто и силно сетиво човечета. А и атаките на „понятийното”
никога вече няма да оставят на мира тяхното рождено „непонятийно”.

Не мога да кажа неща, които не знаете. Говоря по този начин, за да се връщам
отново и отново към нещо, което считам за много съществено. Да възпитаваме,
обучаваме и насърчаваме в познание за (примерно, както е в нашия случай)
красиво и отличаващо се от некрасивото, ТАКА, ЧЕ ПРЕХОДЪТ от родопската
каба гайда до Бах и Хендел, от плетивата на канадските индианци до коприните на Индия, от маорските ритуални маски до италианските майстори, от хайку до Шекспир,
от Тадж Махал до сринатите на 11 септември небостъргачи на Световния търговски център, от Конфуций, Платон, Авицена – до Достоевски, Чехов, Лорка, Манделщам, Салвадор Дали, Кърт Вонъгат, Битълс, Сачмо, Пабло Неруда, Мария Вирхов… и един
милион други въплътили се ейдоси – ДА НЕ НИ ОБЕЗСИЛВА във възможността за
избор. Да ни не подмамва към безсмислени подреждания и класификации по „карати” на красивост и духовност. В класьори могат да се събират нещата, да кажем, около монетосеченето, макар и там да се усеща винаги теснота, спорност, обърканост.
А какво да мислим за това, което не се купува с планини от пари ?

Додеях Ви, но поне се наприказвах,
умни и духовни мои! Простете.
И не обръщайте особено внимание
на разговорливия маркиз.

Тема № - 48 Коментар № - 5272 DeKarabah - 2011-09-07 21:49:13
Здравейте!
Трудно бих могла да се включа в говорене като това във форума, което опитва и обобщава едновременно – понякога, за да изведе от общото новост, на която се гледа ведро изследователски, а друг път – за да пренесе свещеното от нечий текст на място (с такъв език), което разпознаваме като красиво поради това, че е недосегаемо.

Последното е посочено от Г.Г. във връзка с предходните коментари на Велин към текста на Морис.

Нека отбележа, че смятам този текст донякъде за свещен.

Казвам донякъде оправдателно – за да припомня, че става дума за онази употреба на епитета (свещен), която, като държи сметка за неделимостта на Абсолютното, предпазливо изключва конотациите с него. За да остане той (епитетът) в съгласие с измеримостта на човешкото (чак у Макюън можем да срещнем философското „измеримостта е функция на разума”).

Така че „свещен” в един друг смисъл – по отношение на чистотата, с която езикът гори сякаш със свой собствен пламък – един трагически глас, извисяван бурно от невъзможността на края.

Струва ми се, че тази трагичност при Морис има свойството да се подновява, следователно нейната ценност трябва да се мисли чрез витализма, а оттам и заедно с това – чрез все по-високия стремеж към отговори. Трябва да е много повече от обикновено твърдение фактът, че не става дума за романтическо самодоволство, макар да го има романтическия копнеж на езика.

Иска ми се да обърна внимание на езика на Морис като факт, който сам по себе си насочва към красотата.

Винаги в неговите текстове аз съм долавяла именно проповедта. Може би затова е ясно защо мненията във форума се разделят към Едното и Абсолютното, което изисква специален вид аскеза и жертвоготовност, и към Множественото, което, като взема предвид недосегаемостта на ейдетичното в чист вид, се стреми да свърже съзнанието за него в по-широко познание от човешки тип: като проява на множествената самота, човешкият опит черпи утеха отвътре с помощта система от разнопосочни отношения, в които той остава крехък. В това число и спрямо неприкосновеното непознато.

Но така или иначе, и в двата случая целта е постигане на познание. И в двата случая това познание изисква включване и голяма доза честност към вече направения избор. Дотук моят принос не изглежда обещаващ и вероятно това ще остане така. Иска ми се обаче да задам на Георги и на Морис няколко въпроса, породени от онова, което Георги казва в края на последния си текст, но имащи връзка и с коментар на Морис отпреди.

Ако ние, чрез свързаността и диалога, създаваме ейдос (и следователно – красота), който има предимството да дава решения на конкретни въпроси, не вменяваме ли на красотата сила, която е силно преувеличена, щом става дума за самата същност на ейдоса като единствен източник на енергия, а тя без друго е застрашена да се самоизразходи?

И ако компромисът тук е по традиция неприложим, не е ли парадоксално, че нашето мислене функционира чрез по-дребни компромиси по отношение на традицията – ние мислим елементите от наследството с елементи на коментара, сочещ недвусмислено към смирение или приемане на положението такова, каквото е? Откъдето и:

Трябва ли изобщо да съчетаваме тези два избора, за които стана дума по-горе, през красотата, както казва Морис, ако тя по презумпция е в помощ на отделянето – както следва от коментара на Георги?

Може би ще трябва да пристъпим към дефиниране и подробно класифициране, връщайки се към редовите естетики или спомена за семинара, посветен на щастието.

Подобно начинание, макар и непосилно за мен, би било компромис, предприет в името на една красота, свързвана с реда.

ЕГ
Тема № - 48 Коментар № - 5271 Екатерина Григорова - 2011-09-07 21:05:41
Благодаря на Георги за точното изказване. Мисля, че сам усетих как натоварвам дискусията в неправилната посока и тъкмо поради това реших да спра. Разбирам, че става скучно да се дълбае в отвлечени теми. Все пак ежедневието е по-актуално. За надпреварата Автентични Сократе не съм много сигурен, но всеки има право на мнение. Хайде, до скоро!
Тема № - 48 Коментар № - 5268 Велин Белев - 2011-09-07 19:32:20
Много ти благодаря за отрезвяващото включване, Истински Сократе. А какви теми не биха те уморили?
Тема № - 48 Коментар № - 5266 Морис Фадел - 2011-09-07 19:13:48
8  9  10  11  12  13  14  15  16  17 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115882

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128119

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20130

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32715

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134318

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94256

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29067

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17763

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180845

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60764

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA