ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Току-що текстът, не това е не само текст, а проникновен, узрявал,
позволявам си да го усетя и предположа, в много дълга и безкомпромисна
житейска и творческа аскеза, дар на проф. Искро Косев развърза, (ще кажа
даже разкова от онова „закова” на смелата и бързаща към красивите предели
на свободата Марта, с цялото ми възхищение от това). За мен систематизирането
на многообразието от про-явления и калейдоскопични знакови произхождания на
Красивото (от белите полета на прочетения от Професора вестник) е чудесно,
организиращо усилието ми за вникване помагало, за което отправям благодарност
към човека с такава споделяща се Опитност!
Иска ми се да кажа много и с не по-малко емоция и за, особено, последното дотук влизане на Велин, за майсторската и тънка проницателност на „хладния” сърцевед Георги. За, последно в тоя ред, но наистина красиво премисленото отправяне, което ни
предложи и в което ни вижда с „трептящо” око, завърналият се Морис Фадел.
За самата, наглед отсъстваща, Мария!

Все пак, аз, макар и разкован, повече съм наклонен да се връщам в
създадената с общо наше усилие необятност на пътищата и хоризонтите към
Красивото-Духовно-Човекоспасително. Тук, отново в духа на познатия ви
Маркиз, ще повторя, че това си е наша лична работа и смешна, понякога
водеща ни до тъжни и незаслужени загуби, битка. Но посочете ми, кой от
спечелилите своите битки е бил повече щастлив или по-почетен и съзрян
от загубили битките си смелчаци? Интересна равносметка, нали.

Преди повече от три десетилетия прочетох с удивление и в младежка
„религиозна” прочувственост и предчувствия за неоспоримата сила и правда
на Красивото над Грозното (в най-общ смисъл на това противоборство)
„Геният и неговият наставник” на нетленния Цветан Стоянов.
Вероятно съм бил доста „напредничъв” млад човек, защото си дадох сметка за
много неща около жестокия жребий да се опълчиш срещу „империята”.
Впоследствие, като класически възпитаник, разбрах, че и Овидий,
далеч преди Достоевски, е писал своята „Енеида” почти поръчково. Е, добре
се е получила, но това си е негова лична работа. Както страшно, но и красиво,
са се стекли нещата и при Фьодор Михайлович.

Значи има надежда и за други подобни поражения-победи.

Каквото беше и това на Мария !






Тема № - 48 Коментар № - 5230 DeKarabah - 2011-09-03 21:15:00
Използвам случая да ви поздравя с една интерпретация на известния Бахов хорал "Jesus bleibet meine Freude". Изпълнението е на гениалния румънски пианист Дину Липатти (1917-1950) малко преди да напусне този свят. Често дефинират музиката на Бах като интелектуална. Да и аз мисля, че е такава, с едно единствено условие - ако бъде отнесена към родината на нашите ейдоси, т.е на ангелските интелигенции, а не към интелектуалния дискурс. В този смисъл духовното и интелектуалното се припокриват. Музиката на Бах за мен е висша проява на теомнемия, на богоспоменаване, на теосис в истинския смисъл на думата.
http://www.youtube.com/watch?v=R0085wPebZc
Тема № - 48 Коментар № - 5229 Велин Белев - 2011-09-03 19:38:28
В третия ми отзив, прикачен към задълбочения текст на Морис Фадел, за „Тихата Красота”, ще отправя следното питане, адреирано към самия „себе си”: – Смятате ли, че Изненадата и Скритостта са най-съществените /наречете ги и специфични/ дименсии на и за, т.нар. Човешка красота. Вие ги дефинирахте като интеграли и предиктори, с подчертана многозначност. Смятате ли, че тези две дименсии /сигурно Ви се иска да ги наречете и научни категории, концепти и конструкти/, аналитично дешифрирани в 12 точкувания, са водещи „имена” на Красотата?

И ако, Изненадата и Скритостта, като думи и термини, не са определящи за Красотата, преназовете тази идея /„ейдос”/, или мегапонятие, ако желаете разбира се, с по-еднозначни на него, макар и по-частни, но разбираеми за неспециалисти, предимно психологични понятия /номинативи/?

При подобен въпрос, бих отговорил примерно и не единствено така: – Благодаря, за запитването. Въпросът е основателен. Приемам го и като сериозно възражение към моята недоизяснена и небалансирана теза, че едва ли не, Скритостта и Изнедата са водещи качества на Красивото. За да изпадна в подобна неприятна /и не много красива колегиална ситуация/, имам в момента следните няколко обяснения: (1) Първото е, че съм лаик по обсъждната, предимно естетична – която е и нравствено-аксиологична, в смисъл и на ценностно-екзистенциална материя; (2) в анализите си, несъразмерно с прежната уговорка, претенциозно се увлякох в семантично деструктуриране на, основателния и формативен според мен, предиктор и интеграл Скритост, така характерен за Човешката красота; (3) Третото ми самообяснение, за неволно получилото се извеждане на челни интерпретативни позиции, предимно на второстепенни, а вероятно и третостепенни „назовавания”/от типа на Скритост/, действително характеризиращи Красотата, – е, че моят проучвателен стил и метод, за разлика от този на проф. Богданов не е „екзестенциалния структурализъм”, а повече едностранно накланя, към условно назован, почти „инструментален структурализъм” /нещо от сорта на самодублиращ се структурализъм/. Признавал съм, пред себе си, че повече се увличам по „Инструментална” и по-малко по „Екзестенциална” психология, казано в кавички. Оттук, от третото, може би идва и небалансираната ми теза, довела и до предикторно преуголемяване ролята на Скритостта, в изясняване на многосъщностната природа на Красотата; (4) Пренебрегнал съм и тезата, на водещия Форума, за йерархизацията като основен принцип и в системата на личностовата менталност.

Отговаряйки на поставения, от самия мен, към „себе си”, неизбежен въпрос-възражение /срещу преуголемяване на субективно-интерпретивната роля на предиктора Скритост/, бързам да внеса нови и радикални корективи, в първоначалните си тези за Скритостта на Красотата, като огранича и уточня психо-регулативни й функции, като преобладаващо инструментални и преподреждащи.

Тук ще се задоволя, само да изброя отделни думи-термини, ако щете и понятия, с които, не само в психологията, но и при редовото говорене, назоваваме, наистина сложните и скритите, и изненадващите ни духовни светове на Красотата. Тях не мога да степенувам. Нито ще ги подредя в ясни логични групи. Но ще ги набележа разделно, за улеснено възприемане /както съм ги отбелязал нощес, по белите полета на един вестник/. Дано не се наложи наново да се самокорегирам!/.

И така, ще посоча само малка част, от спонтанно спомнените думи и имена на обективно- субективната красота, така както съм ги отбелязал набързо. Те са следните:

– наслада, възхита, умиление, нега, хубост, става ми добре, разчувствам се, харесва ми, прави ме щастлив /тук бялото поле за писане е свършило/;

– все емоции: за по-добри, по-човечни, по-справедливи, с радост, веселост, по-безгрижни;

– по-жертвен, солидарен, услужлив, хуманен, помъдрял, съчувстващ, възторгван;

– по-наивен, естествен, истинен, до приемане на „себе си”;

– умереност, мяра, балансираност;

–за по-възвишен, добронамерен, усъвършенстван живот, придружено с Божествено, поетично, музикално и пр. одухотворение, опиянено от семейна любов и щастие;

–защо пропускам удовлетвореността от успех, доминация, власт, победа, господство? Комай те са по-малко красиви, затова и проектирах и внедрявах, неконфликтен модел и за по-красиви победи, над „себе си”, над критерии-образци, не над и против други;

– с утилитарност, ефективност, себесъхранение, обич, любов, срещу омраза, за автономия, с оригиналност и непозната иновативност;

– срещу егоизъм, с усилия за по-адаптивен, по-адекватен, алтруистичен, емпатииен, хармоничен, неагресивен стил на живот; признаващ изявата на всяко човешко същество;

– с пориви към откровеност, простота, приобщеност, откритост, вглъбеност в идеали и трансситуативни ценности...

Видимо е, разхвърленото записване на спонтанно, асоциативно и безредно записаните нощес, разни, мимолетно хрумнали ми термини;

но очевидно е и, че всичките те, макар и непрецизно визирани се докосват и дори произтичат, малко или много, от субективно духовните светове на личностовата Красота.

Наистина, съотнесеният към всички тези групи определители, касаещи пряко и косвено психично-морални и мирогледно-естетични сфери на Човешката красота, и свързани с нейни основни психични съдържания и презентации – предикторът Скритост, има качествено друга, инструментално-затаяваща означеност, друга семиозисно-семиотична референтност. Съгласен съм и с вероятни контратези, че Скритостта е второстепенно формативен предиктор, някакси и съхраняващ, като недосегаемо запазващи се, неподозирани духовни богаства у всяко човешко същество...

Колко хубаво и красиво ще бъде, ако талантлив млад психолог от НБУ, би се посветил на изследване „Психологията на красотата”. Вероятно подобни изследвания вече има у нас и в чужбина. Но това не значи, че са достигнати крайни обяснения. Те са винаги незавършени процеси, познавателни протичания, чрез неповторимо индивидуално търсачество. Каквото Георги, спомена, че се готви и безспорно е надарен да го направи. Това негово любопитство, ще се съпътства и от креативните текстове на Морис, и от проникновенията на останалите форумци.

Все още, за съжаление, не разполагам с интернет.
От Искро и от Копривщица – 2, 3 септември
Тема № - 48 Коментар № - 5228 Искро Косев - 2011-09-03 17:45:36
Много точно си усетил, Георги, онова, към което съм се стремял в текста. Една от моите грижи бе да се противопоставя на марксисткото и постмарксистко критикуване на съвременното общество като консуматорско, подчинено на "стокоия фетишизъм". Красотата е понятие, което мисля, че не може да бъде обяснено с марксистките обществени отношения, игри и идеологии. Просто не може да се разбере от тази перспектива как един крал на Англия напуска в първата половина на ХХ в., в едно много трудно за страната му време престола си, улечен от жена, която не е с неговото потекло.

Примерът с този крал обаче показва според мен, Георги, и че в красотата има нещо а-контукстуално. Да, красотата е свързана с предварително знание, с нагласа, с ейдос, но нека си спомним Елин-Пелиновия разказ "Нане Стоичковата върба": в един ужасен двор, при един отвратителен стопанин незнайно как израства чудна върба, на която гнездят щъркели.

Коментарът ти за книгата на Н. Манделщам е много добър. Наистина тя не може да бъде обяснена без контекста на Сталинския режим. Но там съм попадал и на доста странни неща. Например, твърди се, доколкото си спомням, че литературата не трябва да има общо с държавата. Това изказване е неочаквано не само на фона на Сталиновото и съветското време, но и на този на разбиранията на руския човек.
Тема № - 48 Коментар № - 5227 Морис Фадел - 2011-09-03 17:17:59
Добре го каза Георги, „борба за лични ейдоси”. Доколкото знам Платон смята, че ейдосът се постига чрез умо-съзерцание и отрешение, а не чрез някаква разсъдъчна дейност. По този пункт големите аскетични традиции след Платон са единодушни, независимо доколко приемат или не като цяло елинските философии. Лично аз не съм достигнал до ейдосите, за които говорят платониците и пост-античните аскетически традиции. Не знам защо, но някакси вярвам и на Платон, и на Плотин, и на многото християнски и ислямски анахорети. Най-малкото негативният ми опит в полето на рефлексията ме убеждава, че красивото, както казва Морис се намира отвъд рациото. Ето защо не смятам, че мога да наложа някакъв „личен ейдос”, както хубаво го казваш ти, освен по чисто интуитивен път. Склонен съм да мисля, че повече хора налагат обикновено „личните си концепции”, които са продукт или на рациото или на фантазията (не смея да употребя хубавата дума въображение). Да бъдеш ръководен съзнателно от естетиката на ейдоса не е проста работа. Има хора, които достигат до идеята, но Единното не им позволява да я социализират. Ейдоса, който умо-съзерцават тези хора остава за тяхна лична консумация. На други обаче, като пророците и някои от светците, Единното (употребявам този термин, за да не кажа Бог, Аллах или Йехова, тъй като не искам да теологизирам прекалено) им дава силата да наложат определен естетически фрагмент от света на ейдосите, който може да се превърне в световна религия или в някаква силна интерпретация на религиозното.
Говоря всичко това от позицията на вярващ, а не на постигнал и знаещ. Вярващ както в божествения Платон (така го наричат ислямските философи), така и в общото откровение, което пронизва авраамичната традиция. Тази моя позиция е ясна, независимо дали аз я следвам скрупульозно или не. Бих желал поне да съм по-малко нехаен отколкото съм.
В Центъра за източни езици и култури едно време ме учиха, че Коранът не бива да го чета като откровение, а като литературен паметник. Да възприемаш нещо като откровение съвсем не означава да се превърнеш в проповедник, ето това не са способни да проумеят маса хора от т.нар. академичен елит. Не е нужно очите ти да горят като въглени, когато говориш за любимата ти материя, а да трептиш вътрешно. За Платон, който познавам слабо ми се случва да говоря понякога с повече жар, отколкото за ислямската цивилизация, която често иронизирам. Не мога да си представя обаче човек да изучава цял живот една материя, без сърцето му да трепне от вълнение и разумът му да не бъде помрачен поне веднъж. Не мога да си позволя да говоря за някои концерт на Бах например, просто като за музикален паметник. За „Бесове” като за литературен паметник. За битието като за философски паметник.
Тема № - 48 Коментар № - 5226 Велин Белев - 2011-09-03 16:34:14
Прекрасно, имаме тематичен спор, Морис се върна, можем да направим наистина хубав разговор.

По въпроса за ейдоса на красивото: Морис, знам за какво настояваш, да се даде по-голямо право на малкото красиво тук, избликващо около нас, в непосредствения ни живот; на онова красиво, което ни сполита делнично и ни поразява, понеже не сме очаквали да го открием в неща, които иначе не ни се струват изцяло и винаги красиви. Още по-точно казано, да се даде право на поглед, който не се отвръща от сетивното богатство на съвременната ни среда и същевременно сред това многообразие може да съзре нещо с по-висока стойност, което сякаш не му е там мястото. Не споря за това право; казвам друго – че разпознаването на нещо като красиво е винаги предшествано от знаене – без никакво значение в случая дали съзнателно и дискурсивно или несъзнателно – какво е красивото. Това знаене, предшестващо виждането и разпознаването на красивото, Платон е нарекъл ейдос, феноменологията му е дала друго име, когнитивната психология трето и т.н. В този смисъл нека не забравяваме, че като говорим за ейдос на красивото, веднъж говорим за инструментално понятие, сочещо някакво контекстово положение, друг път за нещо, което вярваме или не вярваме, че съществува.

Понеже искаме да сме модерни хора, борим се най-вече за лични ейдоси, харесваме и хвалим развиването на лични идеални положения какво е красиво, и съответно се отвръщаме, както е направила Марта, от масивните ейдоси, налагани от културата. Оттук едно важно последствие: смятаме, че в определени талантливи хора, които днес стават толкова повече, колкото повече културата външно се либерализира, личният проект за красиво е напълно незасегнат от какъвто и да е политически, социален и масов културен контекст. Неслучайно дадох примера с Надежда Манделщам, чийто забележително талантлив текст, смятан за една от най-личните речи в литературата на XX в., не може по никакъв начин да се отдели нито от текста на нейния сложен живот, нито от текста на съветската култура във времето на Сталин. Този втори текст, житейският, който продължава да протича и след завършването на книгата, не само дава импулс за пораждане на литературния текст, но и усилва в степени неговата ценност. По някакъв начин е същото и с Мария Вирхов, която – с малки изключения всички тук във форума го признахме – не сме познавали и оценили приживе поради нейните текстове, издадени и в, мисля, две книги, а поради обилието на другия текст на произшествието и смъртта. Така е, смятаме, че можем да отделим нещо или някого от вълните на този или онзи актуален или отминал контекст, но всъщност не можем, и смятам, че част от красотата на литературата, на тялото, на виното е и в тази капитулация пред факта, че нещото, което харесваме или обичаме, е и други неща освен себе си.
Тема № - 48 Коментар № - 5225 ГГ - 2011-09-03 14:47:26
Много ти благодаря за интересния коментар, Велине. Наистина, аз мисля, че красотата се намира извън интелекта като разсъдъчна способност. Ние никога не разсъждаваме дали нещо е красиво или не, просто казваме: "Това е красиво!". Съжденията за красивото не могат да се преценяват нито като истинни, нито като погрешни. В този смисъл ми се струва, че красотата няма общо с мисленето. А същевременно, тя ни отвежда към цялостта. Оттук ми изглежда, че мисленето и цялостта не са свързани неща. Цялостта се явява пред мисленето, то не я мисли. Връзката с Парменид, която правиш, както и тази с арабските форми за красиво и цялостно, е много интересна. Аз си мисля също и за християнския момент на въплъщението, за който говори и Манделщам. Красивото като въплъщение на скритото единно.

Въпросът за красотата в социализма, Марта, е много съществен. Да си припомним девиза "Единство, творчество, красота". В началото красотата като че не е ценена от комунистите, които възславят простия, скромен живот. След това обаче тя става много важна. Практикува се в комунистическите паради, в любовта на Сергей Миронович Киров към балерините. Но аз, както и ти, Марта, не мисля, че това е красота. Това по-скоро е показ, както е показ и чалгаджийницата, за която говори Велин.
Тема № - 48 Коментар № - 5224 Морис Фадел - 2011-09-03 14:13:38
Георги, съжалявам, ако не съм разбрала правилно казаното от теб. Всъщност, в случая за мен бе по-важно това, което то ме накара да почувствам. То беше такова, каквото е и не го преценявам през призмата на правилността или неправилността. Усещането, преминало в един по-импресионистичен текст, нямаше за цел подхващането на темата за тоталитаризма, проблемите на конкретното ни минало, нито дори "съденето" на Тодор Живков и символа, който представлява той - разбира се, че при съзнанието за многообразността на истините, подобно отношение е загубена кауза, а е и достатъчно болезнено. Във всеки случай обаче, също така не бих се опитала да се отдам на търсенето и "виждането" на Красивото в контекста на комунистическото ни минало, не за друго, а защото за мен то се характеризира именно с тоталната загуба на усещането и нуждата от Красота за един доста дълъг период. Именно затова ме потресе фактът, че вместо да използваме свободата си да се наслаждаваме и множим съществуването на духове и таланти като този на Мария Вирхов и прекрасната й поезия, предпочитаме да възпоменаваме времето на онази несвобода, която щеше да ни забрани да го сторим: от една страна наказвайки ни, а от друга убеждавайки ни, че истината за правилността и щастието на живота ни, се крие съвсем другаде.
Тема № - 48 Коментар № - 5223 Марта Методиева - 2011-09-03 13:35:03
Блудният син се завърна най-сетне при своята творба и постави с кристална яснота може най-важният въпрос – за отношението красота-ейдос-цялост. Върху тази тема разбира се античността и трите монотеистични теологии впоследствие са казали твърде много неща. Дали има някаква принадлежност на красотата към умопостигаемото е мисля неоспоримо както за елините, така и за философите на авраамичните религии. Може би трябва да уточним Морис какво разбираме всъщност под акта на умопостижението. Ако имаме предвид в случая разсъдъчната способност, за нея и ейдосът се оказва на практика непостижим. Тук нашите колеги-античници ще ни посочат точните имена. Въпросът, който и аз поставих докато те нямаше, е дали Красотата обитава сфера, намираща се отвъд тази на Интелекта Nous. Ако приемем, че последният етаж на платоническата структура е този на Единното, което надхвърля всякакъв номиналитет, можем ли към него да отнесем самата Красота? Нека античниците подвърдят все пак доколко расъждавам правилно в мислите си. Имам спомен че Благото, което е абсолютната Красота, при Парменид все пак се отъждествява със самото Единно, от което следва и твоята водеща идея, че Красотата е нещо крайно неопределимо и изненадващо, и оттам нещо завършено и цялостно. Преди време ми хрумна, че и в арабския език има една чисто езикова зависимост между красотата и целостта. Ja-ma-l e красота, а ju-m-la означава цялост, тоталност, фраза.
Тема № - 48 Коментар № - 5222 Велин Белев - 2011-09-03 12:51:10
Ето че най-сетне успях да се включа! Бях на място, където нямах тази възможност, но постоянно си представях как участвам в дискусиите около този текст. Много се радвам, че той е събудил разговори за поезията на Мария Вирхов, за самата Мария, която смятам, че е едно най-важните явления в съвременната литература; тя е важна, защото нейната поезия според мен не се вписва в никакви моди, развили се през деветдесетте. С Манделщам е същото, неслучайно Мария е един от неговите проникновени преводачи. Той трудно може да бъде приобщен към тенденции, начини на писане и поведение, характерни за неговото време. Нито Манделщам, нито Мария са бунтари срещу статуквото – тази толкова обичана поза. Нито пък са носталгици по отдавна или скоро отминалото – това толкова удобно самодоволство. Не са и в крак с времето си – уютната радост, че си като другите. Те са в едно никъде, те са знак, че времената ще свършат.

Трудно мога да отговоря сега на всички въпроси относно този текст. Ще ми се да се спра на една от дискусионните точки – за отношението между красотата и ейдоса. За мен е съмнително дали красотата е ейдос. Защо неща, които не се поместват в моделите ни за красиво, които никога преди това не сме виждали, биват разпознавани като красиви? Има някаква непринадлежност на красотата към упопостигаемото.

Тази непринадлежност става още по-любопитна, защото при красивото се откроява едно цяло, една форма. Красивите неща ни се откриват като завършени в себе си. Откъде идва тази завършеност, след като красивото не е непременно свързано със схемите за красиво. Откъде идва изобщо идеята за цяло, след като нея я няма никъде в раздробения сетивен свят? Странното е, че при красотата тя идва неочаквано; някак изведнъж, за да бъде красиво нещо, то се очертава като завършено.

Бих се радвал да продължим разговора върху тези теми, както и върху всички други теми, които възникнат вследствие на текста.
Тема № - 48 Коментар № - 5221 Морис Фадел - 2011-09-03 10:56:07
9  10  11  12  13  14  15  16  17  18 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115891

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128119

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20134

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32719

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134321

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94260

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29072

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17765

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180848

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60768

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA