ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Жорж, мисля, че е очевидно кое точно поражда някакъв бунт в съзнанието ми. Разбира се, че имам предвид преди всичко психологическите козметики, а не безобидните, макар и безвкусни експерименти с тялото, на които се подлагат за жалост маса хора. Лично аз нямам намерение да играя ролята на професионал по естетика, подобно на някои медийни експрерти и да флиртувам ту с чалгаджийското съсловие, ту със снобския интелектуален елит, след което да играя десен бек, а всъщност да съм школуван като ляво крило. Ето тези движения някакси ме смущават, а не толкова, че някой е решил да си поиграе с физиономията си, като я инжектира с разни препарати. Колкото до интелектулната поза, с която заблуждаваме най-вече самите себе си, от нея лично аз все още не мога да се отърва и това признавам си е болестно състояние. Лошото е, че нито мълчанието, нито говоренето спасява.
Тема № - 48 Коментар № - 5220 Велин Белев - 2011-09-03 09:52:46
Марта, нямал съм точно това предвид, когато споменах за прекрасния текст на Надежда Манделщам. Неговата красота не е в едната остра истина, която той съдържа – истината, че съветският тоталитарен режим е зло. По-скоро е в борбата и омесването на тази истина с други истини – например тази, че за някои писатели режимът не е бил зло, а тъкмо напротив, източник на облаги (факт, който Н. Манделщам изтъква особено силно и чрез това, че в деня, в който тя получава краткото обявление за смъртта на своя съпруг, вестниците публикуват официален списък с писателите, получили високи държавни ордени); или тази, че все пак е имало хора като Виктор Шкловски, които, макар и по разни линии свързани с властта, са съдействали постоянно на преследваните; но и тази, не много симпатична истина, че непряко чистките, предприети от Сталин, са помогнали на подтиснатата от колосалните интелектуални таланти на Анна Ахматова и Осип Манделщам Надежда да се изяви и като герой в епоха, пълна с герои, и като силен писател (това е особено хубаво казано от Йосиф Бродски, който пише възпоменателен текст за смъртта на Н. Манделщам).

Смесването на повече истини е възбуждано и от смесване на повече стилове. Така в “Спомените” се различават и типичният за прозата на самия Манделщам кратък, символичен стил (който Н. Манделщам е познавала най-добре от всички и затова, защото е трябвало да помни наизуст прозведенията на съпруга си), и саркастичният по отношение на властта, но иначе често иносказателен и прикрит език на Набоков или Илф и Петров, и абруптният, патетичен рев на агитационните плакати, и чисто женското озлобление и даже завист срещу тези, които са постъпили безсъвестно и са се наредили по-добре, и много особеното, приглушено вдовишко виене, за което пише и Анна Ахматова, на два пъти направена вдовица от гоненията на Сталин.

Това борене-смесване на истините и борене-смесване на стиловете в протичанията на речите, които провеждаме, е възможната съпротива срещу олекването на значенията, за което пише Марта. Тя е можела да го каже и иначе: олекването на значенията на думи като дух, свобода, памет, които е изброила в средата на коментара си, е плод и на много силен, особено в академичните среди, интелектуален конформизъм, според който целта на интелектуалната реч е, образно казано, да повдига с нещо като духовен крик делничните значения, да ги пази от опошляване и да им придава висота, наместо – и така по-скоро влизам в известно несъгласие с написаното от Велин – да се пита за възможния им обхват такива, каквито те се употребяват, за повечето истини в баналното, което те казват, за повечето ценности, към които отпращат. Та, Велине, не мислиш ли, че по-големият проблем не е в това, че думата естетика се свързва днес най-вече с разкрасяването на тялото, колкото в това, че повечето хора, които се занимават професионално и философски с темата, някак се свенят да опишат по-последователно и без поза това значение и да кажат спокойно на тези, които го ползват, че макар ходещите на фитнес или при козметик, да смятат, че се грижат само за телата си, те се грижат, без да го съзнават, и за едно съставено от дух и въображение тяло, доколкото се грижат да постигнат някакъв идеал или ейдос на тялото? Последното, разбира се, казвам вече в кръга на петъчното по-отпуснато говорене.
Тема № - 48 Коментар № - 5219 ГГ - 2011-09-02 23:25:07

Добър вечер приятели,

С болка, но и с някакво томително-катартично самоусещане
продължих да се вглеждам,в което мога да намеря от Мария.
Споделеното от Марта и Велин, от всички Вас, знаещите и непощадили
сърцата си в Страдание от ранната загуба на тази много измъчена и много
извисена отшелница на Словото, ми дава сила преглъщам малко по-малко
може би най-тъжното, случило се в това, вече тръгващо си, духовно лято на България.
Преди минути изпуших цигара на терасата. В стъмненото западно небе пред очите ми потъна медният новолунен сърп. Кой знае защо, припомняйки ми отново за Нея.
Която и аз нямах добрия случай да опозная приживе. Сега я разпознавам.
Пресъздавам, доколкото ми е посилно и отредено, сложността и красивите
лъкатушения на богатата й душа…

Както можем да разговаряме с вглъбление и искреност за всепроникващата
знаковост на Красотата, така не можем да си спестим и влизането в други размисли.
За това ни подсеща Марта, това прозира и в повечето Ваши текстове. Аз самият отдавна се питам, как се получава, че най-всеотдалите се, най-чисто служещите на Красивото – във всичките му валентности спрямо СМИСЪЛА НА НАШЕТО ЖИВЕЕНЕ, най-усърдните в своята аскеза за хармония в общото – се оказват,
в подавляващата част на този феномен, недоумници и смешници, наивници и опасни. Дори повече опасни ( според ред правоохранителни, а често и медийни „словотворения”) от изявени триумфиращи бандити, човеко- и майциубийци, тарикати от всякакъв цвят, нагли лихвари и космически бездушници ? Странно, нали!
Странно ли?! Ето тук Маркиза посяга към дръжката на своята поръждясала
шпага. Със сълза в окото за всички умни, красиви, но крехки души.

Обичам Ви. И ви пращам, макар сигурно вече сте ги видели, няколко
кратки стихотворения за деца от Мария Вирхов. Господ да утеши душата й!
Тя е знаела как се пише и за деца.



стърчичовече

черното ходи по бялото
бялото ходи по цялото
цялото ходи по верното
верното връща се в черното


свободно!

пусни любимото си куче
и нека то да се научи
да ходи по света само
да бъде то самото то

а после ще се върнат 100
в 1


познай човека

свободният човек
в небето се прозрява
той гледа като теб
и всеки го познава

сърцето му звезда
попътна е за всеки
ръката му е знак
що сочи надалеко

свободният човек
земята наследява
и важното за теб -
детето, уважава


ПС: С благодарност към сайта, от който ги копнах!



Тема № - 48 Коментар № - 5218 DeKarabah - 2011-09-02 22:45:42
Наберете на български език в гугъл думата „естетика” и вижте съотношението на резултатите в първите страници. Убедителна победа на лосионите, пластичните хирургии и денталните преображения срещу смисъла на самата дума. Не дай си боже да наберете само „есте” и ще разберете, че България се е превърнала в козметичен салон. Царе сме на политико-икономическите, хранително-вкусови, зидаро-мазачески и каква ли не още козметики. Националната ни философия откакто се помня е едно вечно замазване на ситуацията, кърпеж на всякакъв вид дупки с изобретателни подръчни средства – пръсти, лакти, удари в пищялките и мили думи по адрес на роднините.
Тема № - 48 Коментар № - 5217 Велин Белев - 2011-09-02 14:09:20
Права си Марта, че има нещо, което свързва различните посоки на нашите коментари. И аз за първи път като теб чувам за Мария Вирхов, но бях изумен, когато дъщеря ми се оказа, че познава лично това необичайно явление на съвременната поезия.
Отваряш цял спектър от теми, сред които тази за носталгията по онова минало - не занам как да го назова точно. Към него повечето българи имат, струва ми се, твърде мъгляво отношение - или го превъзнасят или го презират високомерно. Човек според мен въздиша единствено по собствените си представи за света, а не по Тодор Живков, по баничките и бозата, по амбалажната хартия в хоремаците или ученическата униформа в Е-СЕ-ПЕ-УТАТА. "Аз съм онзи, който обичам и онзи, когато обичам съм аз", казва екзекутираният през X в. иранскки мистик Мансур ал-Халладж. Кой съм аз обаче? И мога ли да премина през бездната на моя интериор, за да се срещна със самия себе си? И ако успея да сторя този изумителен подвиг, ще мога ли да назова с име, онова което е обект на моето познание? Ще кажа нещо скандално, но не като носталгик от типа на онези, които въздишат по мистиката на соца и се опитват да проповядват един особен индо-орфически и пан-български гностицизъм. Далеч съм и от стилистиката на онези, които днес демонстрират дистанциран снобизъм спрямо онази епоха, в която безличният конформизъм е бил по-скоро тяхно кредо. Ако имаш око и в другаря Тодор Живков можеш да видиш отблясъка на онзи ейдос, който дефинирахме като безусловно красив. И в най-големия ужас, не просто от дистанция на времето, можеш да съзреш Красивия. Аз разбира се съм твърде далеч от всичко това, но вярвам, че то е възможно. Не бива да критикуваме хората, за онова което са били. Не казвам и да ги съдим, за онова, което те са в момента. Ако можем обаче, тук и сега да им покажем нещо, което те не са в състояние да видят, би било добре да го направим. С единственото условие обаче, че осъзнаваме доколко и ние сме твърде немощни да съзрем, онова което други, с по-мощно зрение от нашето са способни да видят.
Тема № - 48 Коментар № - 5216 Велин Белев - 2011-09-02 11:08:15
Не познавам Морис Фадел добре и не знам защо отсъства от коментарите на собствения си текст. Може да е физически някъде далеч, както намеква Велин. Може обаче да е съвсем наблизо, но да е избрал мълчанието за свое говорене. Може. Но четейки написаното досега под неговия текст, виждам, че коментарите сякаш тръгват в съвсем различни посоки – любимите ми писания на Велин, ценните включвания на Дю Караба, проф. Косев, Дмитрий Варзоноцев и Истинския Сократ, пространните и богати коментари на Георги, както и моето залитане към прозата – уж различни посоки, но не съвсем. Все по-силно усещам нещо общо и свързващо отделните говорения. Частта от коментара на Георги за съдбата на Осип Манделщам някак ми „закова” това усещане.

Може би Морис ще се включи, ако задържим по-дълго поглед върху началото на текста му: посвещението на Мария Вирхов.

Няма да ви лъжа – не съм я познавала, нито като човек, нито като поет. За такива като мен текстът на Морис е повече от важен. Запозна ме post mortem с личност, каквато не вярвах, че е можела да съществува в района на София и България. Това поетично запознанство се случва в момент, в който неистово имам нужда от някакъв противовес на една непоносима и арогантна прозаична действителност.

В рамките на месец, месец и половина са се случили три, на пръв поглед несвързани събития. В средата на юли един от чистите гласове на поезията, Мария Вирхов, е загубила живота си. В средата на август група незамлъкващи с времето гласове на българската историческа наука учредяват Комитет за честването на 100 години от рождението на Тодор Живков. В края на същия месец Морис Фадел, със своето перо на познавач на съвременната литература, написва текст за Красотата, посветен на слово, което завинаги се е върнало към мълчанието. Получил се е кръг, който с помощта на приелите и отвърналите на написания текст, се е затворил.

Кръгът: без все още да съм могла истински да се слея с поезията, било четейки, било създавайки я, не ми е трудно да я приемам като чиста форма на красивото. Разбира се, когато е добра - също както при картините. Ако говоря за съвършенство във видимото, си мисля именно за поетичната красота. С повече думи казано, приемам я за такава заради хармонията между форма и съдържание, която може да постигне. Абсолютно съвършенство, защото поезията е красива и когато мълчи, и когато говори. Красива е в това, което казва, но крие още по-голямо обещание в онова, което премълчава. Поезията е онзи път, който за вярващия свършва при Бог, а за всички останали, в Абсолютната свобода на духа. Убийството на добрата поезия е едно от най-жестоките и ефективни престъпления срещу човечеството. То е най-сигурният и перфиден път към отнемането на свободата. Успехът му е гарантиран от безкрайно тъжната заблуда, че щом тялото е пощадено, животът е спасен. Най-страшен враг става не отсъствието на свободата на духа, а страхът от смъртта на тялото.

Уморена съм от вилнеещата носталгия по миналото. Безкрайно ми тежи забравата или доброволният отказ от познаване на онова, което е било. В несмирено недоумение съм как така в моята глава живее ясен спомен за времето „преди”, (макар времето „след” да е настъпило, когато бях на десет години), а толкова мои равни по възраст люде, когато говорят за онези първи и жизнеопределящи години от съществуването си, открито ползват чужди източници на информация, а не самите себе си.

Знам, че гласът на множеството е по-силен и вероятно ще заглуши и най-жестоките крясъци на несъгласните с него. Знам, че абсурдът на честването на едно рождение ще стане факт, който ще обедини толкова много завинаги загубили свободата си и прекратили полета на духа си. Знам, че много неща от бъдещето са умрели в зародиш, а живите са все по-остаряващите родени в миналото. Знам също, че всеки ден ни се докладва броят на загиналите хора по пътищата, на погълнатите от морето или падналите отнякъде тела в детска възраст, но в цялата тази мъка не чувам сълзите за загубилите съществуването си хора на поезията. Причината не е в неизвестността на имената им. По-скоро е поради непознаване на духа им.

Дух. Свобода. Криле. Окови. Поезия. Поети. Творчество. Съдба. Смърт. Вечност. Памет. Слово. Стихове. Стихотворения. Литература. Лирика.

Списъкът ми на „леките” думи в българския език и литературно творчество е дълъг. Замислям се отново и да, сигурна съм – в него почти липсва прилагателното „няма”, а съществителното „красота” не е на кой знае каква почит. Още по-малко пък словосъчетанието, което представляват, „няма красота”. Смъртта на една жена отвори нова страница за коването на слово. А внимателното вглеждане в живота й припомня може би най-съкровения смисъл на обещанието, че спасението се крие в красотата. Красотата да си сляп, но да виждаш, както и свободата да си обездвижен, но да пътуваш или да си беден и маргинален, но хич да не ти пука. Но най-вече – да си мъртъв, но това, което си, завинаги да продължава да бъде.

Обяснението за тъгата по миналото и честването на рождението на символа на прякото и косвено отнемане на духовното в българския дух е, че във времето "преди" телата на хората са се чувствали по-добре. Били са по-спокойни, сигурни, защитени и нахранени (!). Не се присмивам на тези доводи, нито ги презирам. Само обръщам поглед към настоящия текст и си пожелавам всички да си спомнят, че същността на духа е в това, че той може винаги да бъде свободен, спокоен и „сит”. Достатъчно е само никога да не прекъсва вечното си дирене на Красотата, била тя на изкуството, на словото, на знанието, на музиката, на формата, на съдържанието, на двете заедно, дори на страданието, но и на всепроникващата любов. На раждането и порастването. Но най-вече, на преминаването отвъд самата Красота и на сливането с онова, което е била, преди да се появи.

Благодаря на Морис за спомена за Мария Вирхов!

Тема № - 48 Коментар № - 5215 Марта Методиева - 2011-09-02 03:29:59
Предлагам ви отново един фрагмент, от книгата "Скритият Имам", която преведох и се надявам да излезне скоро, нейн автор е Анри Корбен. В сесията за 1001 нощ цитирах кратък пасаж от нея. Много се радвам, че текстът на Морис възбуди онова, от което най-много се нуждаем - да бъдем обсебени от тази няма и невидима Красота, която е причината да бъдем извикани в битието. Красотата обаче също има нужда от нас, за да се прояви. Това не означава, че тя не е самодостатъчна, съвсем не, ние сме нейното собствено тяло, което се оглежда в самото себе си. Странно нещо е това свръхумозримо отражение. Вижте колко фино го е казал френският ориенталист, когото много обичам. Той винаги се еопределял като платоник: "Впечатляващо е как Рузбехан от Шираз, най-репрезентативният мистик на религията на красотата сред иранските суфии, описва неведнъж онези градове в Централна Азия, чиито жители по онова време са имали репутацията на нечовешко красиви хора. Едно от неговите произведения, "Жасминът на Верните в любовта", е своеобразен автобиографичен диалог, където на всяка страница прозира т.нар. пророчески смисъл на Красотата. Суфият е нещо като пророк на Абсолютната красота. Сега разбираме как и защо, за Рузбехан и неговите последователи, човешката любов не е в разрез с божествената, а тъкмо обратното, тя е онова необходимо духовно наставление, което ни води до нея. Божествената и човешката любов не трябва да се мислят като дилема, която налага избирането на определена опция подобно на манастирските устави в християнството. В крайна сметка тук не става въпрос за два различни вида любов, които са респективно детерминирани и окачествени от някакъв друг обект (понеже Бог не е никога обект), а са два аспекта на една и съща любов. Тук не съществува преминаване от даден човешки обект към някакъв божествен обект, а метаморфоза, която се случва в субекта, т.е във влюбения".
Тема № - 48 Коментар № - 5214 Велин Белев - 2011-09-01 23:07:01
Иска ми се да добавя няколко съждения, към коментара ми за красотата, от 31 август;

дописването е само за двата предиктора на нямата красота: (А) Изненадата /по Морис/ и (Б) Скритостта /за която, освен мен, загатваха косвено и няколко форумци/;

веднага ще добавя че Скритостта, освен дълбинна е и (1) иносказателна; (2) множествена; (3) многоречива /тоест и семиотично многоезична/ и пр.;

в този смисъл тя, Скритостта, се превръща и в (4) неизчерпаем извор на самата Изненада. Изненадата, е, изненадващо разкрилата се пред нас скритост на естетичното. Тя ни изненадва, защото красотата се е прикривала, била е забулена /не с притворност, която е по-често грозновата/. Ако е преднамерена. Била е скрита. Често невидима. Неразбрана. Дори и когато е манифестирана /напр. като еротична неизгледна женска красота/. Тя, не само показва, но и опазва своята скритост. Защото е и (5) тайнствена. Чак неразгадаема. Често и естетвено-привидно свенлива и пр. И така, Изненадата е второто лице на Скритостта;

те и двете са същностни за красотата; дори и неподозирано (6) многосъщностни;

без предикторно-интегралната Скритост, не можем да имаме и нямост на красивото. Ще рече, че другото име на Скритостта е и (7) нямост. Тя е и една нейна, иманентна аура;

в друг, сензитивно-ментален, вкл. и гносеологично-познавателен контекст, Скритостта е (8) символно-знаково богатство. И многознакова неизчерпаемост. С безброй (9) индивидни, (10) групови и (11) по-масови прочити /вкл. и (12...) философски, семиотични, антропологични, етични, аксиологични, особено литературни, и др. специфично образно-художествени, или общокултурни изкази, и какви ли не тълкувания, пред-и пост-съзнавани усети и пр., и пр./;

следващото име, на дълбинно скритата човешка красота е нейното неизчерпаемо богаство. Златна мина, чиито ценови еквиваленти, за „унция невидима красота”, са реално безмерно-безкрайни;

интерналното и екстернално, /субективно-обективно/, до формативно-съдържателното ветрило на просоциалната Скритост, е, от: емотивните наслади /вкл. само еротични и по-разширено либидно-майчински, бащински, синовни, родословни и пр./; с безброя на предимно афилиативните свързаности с живата и нежива природа; чак до социални релации, формални и неформални, обществени стимули и свободи, произволи и др., – но все с някаква доза на позитивна модалност, която ги прави красиви.

И така, допълнително прикачените тук и днес думи, в новите съждения, са, не за агностично непознаваемата скритост на Красотата – а, за нейната многоистинна изявеност, с винаги остатъчната й и скрита безбрежност...

От Искро, с поздрави от Копривщица – 1 септември
Тема № - 48 Коментар № - 5213 Искро Косев - 2011-09-01 21:53:37
Здравейте,

Отново сме в паралелна вселена, дето краят й се не види. Казвам паралелна, защото се убедих, че в този фениксово пораждащ себе си от всяко форум кръжат орбитално, сред неразгадаемия и непредвидим вихър на тематични гравитации, истински устойчиви в нематериалните си усамотения и пориви свободни (няма да ги назова духовни) тела и същности.
От висотата на своята кличка – Маркиза, т.е. чонек, който се предполага да има поне един кон и една шпага, ще припомня, че подобни пътешествия не би трябвало да изпълнят моя милост със смут и ужас. Най-вече от срещи с Антипода на Нямата, или, да кажем, заговорилата ни като преродена Венера внезапна красота, – Грозотата. Или Грозността, или целият този спотаен, стеснително премълчаван в общоприетите педагогични усилия и формати (поне на днешната цивилизационна догма) огромен „Лувър” от систематично натрупващи се произведения на Противостоящото се на Красивото, на Преобръщото генетичната ни памет за Ейдосите, на смаляващото ни в усилието и Аскезата да видим повече от Светлината. Дълги изречения, доста неясни изречения, които оставям.
Не вярвам, а и Вие го споделяте, някой да може да ни преведе с уверен оптимизъм през лунните (на места лунатични) тихи пространства на Общото ни копнение по Красотата. От една страна, това си е чисто наша работа и дързост. От друга, както проф. Богданов ни предупреждава, можем „да се изкажем …по-гъвкаво, (да) се опираме на пред- или след-знанията на твърди истини”, да се „уморим и да постъпим практически”. В това внимателно предупреждение аз, вътре в собствения си прочит, съзирам прогноза за това, че може да изпаднем в обезсилено пристъпване към повече духовност, към по-изострено сетиво за дългите ейдоси на красивото, възмогващи се и прераждащи се в противостоене с паралелните, също устойчиви „криви огледала” на грозността – мярка за некрасивост. Споменах „мярка”. И се досещам за дългото, бавно превратно, мъчително възвръщащо се, нехайно издигащо се рисуване на Сезан връз планината Виктория. Сещам се и за принесеното в жертва на Красотата ухо на Вон Гог, заради разменени нелепо смешни реплики за цветове и бои с приятеля творец Гоген.

Сещам се за много неща и от самия мой живот. Който не преминава без докосвания до предпоставена духовност и духовни актове (със силно разбиране за опозицията на Марта), до нетърпеливи спорове и зависти в творенето на преобладаващо Красиво, до идвания на Приличащо на грозното красиво, до ежедневното размиване на спасителните малки „под-ейдоси” . Постигнати с малки аскетични подвизи.

Сега ще посегна и към казаното от великана Ботйов:
„Пътят е страшен, но славен…” Един от първите самородни интелектуалци на България. Какво ли е имал в главата си тогава този ювелир на българското стиховно слово ?

Тема № - 48 Коментар № - 5212 DeKarabah - 2011-09-01 00:45:32
Покрай коментарите на проф. Косев и Марта отново се откроява проблем, който първо Дмитрий и Истинския Сократ, а после и Велин донякъде вече повдигнаха: дали красивото е еднородно, идентично на себе си красиво, или пък е нещо напластено и пластично, неидентично на себе си, ставащо и протичащо, ситуация и в този смисъл, както подсказва Искро Косев, общуване между субект и обект, основано върху някаква конвенция, благодарение на която субектът и сякаш по правило разпознава едни неща като красиви, а други като грозни, и заедно с това бива въвлечен в игра на забулване, разкриване и опровергаване на някои конкретни представи, пък и на цели идеологии за красиво и грозно – търсено, изкушаващо опровергаване, възможно и то поради идеология, тази, че истината за нещата трябва да се търси не в техния моментен изглед, а в по-дълбоката им, съкровена и по-трайна същност. Това последното, впрочем, казваме както за хора – че истинската им красота е в техните характери, докато външността им почти винаги заблуждава – така и за предмети.

Добрият литературен текст прави това, че дори когато чрез своя сюжет последователно защитава тази идеология – а огромна част от класическите романи, в чийто сюжет героят постепенно открива истинската си природа и призвание, наистина я защитават – в същото време й се съпротивлява било чрез своя стил, било чрез своята композиция, като допълва, без да го изразява с пряко твърдение, че истината е нещо по-сложно и по-комплексно, в което влизат и интимното, дълбоко значение на нещата, и техният външен изглед, ред и смисъл, и разликата (асиметрията) между едното и другото.

В трилогията на Севда Севан (“Родосто, Родосто”, “Някъде на Балканите”, “Дер Зор”), цитирана от Марта, една от получилите се по-сложни истини е, че народите на Балканите все пак не могат да живеят добре заедно. Как се е образувала тази истина? От една страна, в нея влиза истината, развивана от семейния разказ – че тук хубавият живот е този в рода, в близост до консервативните семейни традиции и ценности; че външното и по-разнообразното и смесено градско са, следователно, нещо лошо и опасно. От друга страна, в нея влиза и истината, развивана от фоновия исторически разказ – че чистият родов и семеен живот, в който всички са тясно свързани, е утопия и един вид наложена слепота за това, че родът е част от нехомогенна държава, следователно и неволен участник в по-мащабните вътрешни за тази общност конфликти, понякога изключително кървави, каквото е клането над арменците през 1915 г. Тази втора, добавена истина се поддържа особено силно от телеграфическия стил, с който пише Севда Севан – често, дори когато описва семейни или интимни отношения, тя пише като за военно комюнике, в което всичко е казано кратко, разчленено, отделно, противопоставено.

Подобна комплексна ситуация откривам и в мемоарите на Надежда Манделщам. Това, което тя описва – как репресиите на съветската власт унижават и постепенно смилат съпруга й, как той просто се стопява и изчезва безследно в лагера, в който е заточен – е без съмнение ужасно; обаче поради писателското майсторство на Надежда Манделщам, поради изключителния стил, с който тя разказва – хем реалистичен, неспестяващ и поради това страдащ, хем без никакъв белег за унизеност – към истината, че системата на тоталитарната държава е способна да унищожи отделен човек, само защото той в някои неща се различава от нейния желан идеален тип, се закача и на пръв поглед странната истина, че поет от ранга на Осип Манделщам трябва да завърши живота си точно по този начин – заставайки със силата да сътворява крехки светове лице в лице със система, изградила могъщ цялостен свят – и в крайна сметка чрез несправедливото страдание, което претърпява от този сблъсък, донякъде да се наложи над системата и непряко, без да вкусва от тази победа, да я употреби за паметта на своето творчество.
Тема № - 48 Коментар № - 5211 ГГ - 2011-09-01 00:18:22
9  10  11  12  13  14  15  16  17  18 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115903

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128122

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20137

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32720

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134322

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94275

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29077

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17774

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180852

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60769

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA