ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Постепенно връщайки се към редовното следене на форума, си мисля, че настоящата тема е особено подходяща за прехода от едно екзистенциално състояние, в друго – както Велин и Георги отбелязаха и развиха, четенето и коментирането на този текст е вид аскеза, упражнение в едновременно мислене, чувстване и обговаряне, което за мен е чист духовен акт. (Ще се отклоня като призная, имайки предвид темата на професор Богданов прочетена от мен post discussionem, че има думи и понятия в българския език, които ми се струват толкова „изтъркани”, употребявани и използвани с различни цели, често от хора предпочитащи да идеологизират, отколкото да осмислят и осъзнават същността на словото, че усещам липса на каквато и да било връзка с тях. Една от тези думи е „духовност” и производните й. Така, като казвам „духовен акт”, всъщност почти пропадам в бездна от значения на този израз и съзнавам, че ще ми бъде крайно трудно да обясня какво точно имам предвид. Най-лесно бих илюстрирала „разчекнатото” ми (не)възприемане на определени понятия и изрази с не толкова рядко срещан по нашите земи пример: влизам в реставрираната църква представляваща част от комплекса на един от най-сериозните ни културни паметници; нямам предварителни очаквания, но не ми и хрумва, че тази църква може да бъде изписана по друг, а не по каноничния за православните храмове начин. За моя изненада или всъщност ни най-малко, когато вдигам поглед, виждам, че от стените на църквата ме гледат ужасно грозни и смразяващи фигури. Усещането ми за храм се изпарява и в съзнанието ми нахлуват детски спомени от НДК и други домове на културата. Веднага се сещам кой е „творецът” на тази безмерна „красота” и към момента се питам, духовен акт ли е изписването на църква от един невярващ? Отговорът, с който излизам от скобите е, че ако този художник, подобно на много други като него, които, макар и да не са били окрилени от любовта си към Бог, са създали своите великолепни картини, беше сътворил нещо спиращо дъха красиво, за мен нямаше да има значение вярващ ли е или не. В обратния случай обаче, когато, за да се опише грозното, може просто да се каже, че е тотално отсъствие на красивото, то и духовното вече е едно изпразнено от съдържание понятие.)

И така, Велин се съмнява, че често улучва истината. На мен обаче, много ми харесва текстът на Морис Фадел именно защото предполага наличието на много истини. Написаното е неговата версия за красотата, която по никакъв начин не оставя усещането, че е единствената. Ето защо, след като вече имаме красотата на поезията представена ни от Морис и Георги; красноречивите и проникновени слова на Велин, както и припомнянето на Платоновото разбиране за красотата, бих искала да споделя/припомня пасаж от един от любимите ми романи, „Родосто, Родосто”, на неотдавна починалата Севда Севан.

Историята, която романът разказва, е за живота на арменците от град Родосто, днешен Текир Даг, в навечерието на Балканската война. Централни герои са членовете на семейство Хаигбашян, представено от гордата и силна вдовица Овсанна, влюбеният в земята неин син Давид и двете му сестри – съвършената Тамар и красивата Мелвина. Сред второстепенните герои са Дикран, местният разглезен бонвиван и загадъчно тъжната, мълчалива и красива куртизанка Филор. След дълго приятелство между двамата, непреминало в нищо друго и поради това уникално и твърде ценно за тях, пътищата им се разделят. Когато тя изчезва, Дикран разбира, че е влюбен във Филор и тръгва да я търси в Истанбул. Намира я, защото и тя го е търсела, и чакала. Докато се опомнят от смайващата им среща при арменската църква, Дикран си спомня как един ден казва на Филор:

„Какъв празник на красотата е пролетта!” А тя тихо му отвърна с лек упрек или тъга, няма значение: „Празник, казваш. Може би... Обаче, знаеш ли, че всички тези цветя, растения и клонки вероятно твърде много са страдали преди да поникнат. Понякога си мисля, че лозата плаче, когато я подрязваме. Какви усилия да се окастрят сухите клонки! Ами зърната, Господи, как излизат от самите себе си, как разкъсват плътта си и то доброволно, за да поникне онова, което ние, хората, присвояваме с такава лекота и веднага хвърляме или забравяме, сякаш сме врагове на собствената ни радост?...”
Филор имаше право. За всичко.
Тогава. И както винаги.
Но той беше много млад и неопитен, въпреки че бяха на една възраст, за да разбере нейната женска и вродена мъдрост. И твърде сигурен в нея, за да проникне в тайните й.”

Без да искам да сравнявам или съизмервам Достоевски със Севан, въпреки че на полето на литературата един добър роман винаги ще заеме подобаващото му място, независимо от кого е написан, ми се струва, че за героиня като Филор изречението „Красотата ще спаси света” не само, че няма да звучи правдоподобно, но и ще е направо безочливо. В ретроспекция разбираме, че малката Филор е единственото оцеляло от изклано арменско селище дете, което е намерено от някакви френски журналисти, излекувано е в дома на френския консул и е изпратено в сиропиталище. Там се развива прекрасно и безпроблемно, в своята мълчалива тъга, а като пораства, отива да работи като слугиня в едно гръцко семейство. Там, като множество момичета на нейно място, я изнасилват, изгонват я бременна, тя помята и не й остава нищо друго, освен да намери своята Мадам, а после сама да стане господарка на себе си. През цялото време Филор е много красива, следвана е от прекрасното си лице, коса и тяло. Но, както се казва, „Какво от това?...” От гледна точка на женския разказ, формата, която оставя мъжа безмълвен, вкаменен и смаян, е изпълнена с безкрайна болка, тъга и мълчание.

Занимах се с този текст не по излишни феминистки подбуди, нито защото смятам образа на Филор за достатъчно убедителен. Просто се опитвам да намеря пресечната точка между женското и мъжкото възприемане на красотата. Макар и трудно, я откривам именно в думите от стихотворението на Манделщам:
„Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!”
Ако Филор би продължила размишлението си, вероятно би го завършила с откровението, че родената красота е вече мъртва и като такава тя не може да бъде съвършена. Тя е илюзия, която чрез удоволствието, което създава, за момент води до забрава на своята тленна същност, но още по-лошо – подменя съвършенството на пяната, словото, музиката, утробата и пръстта, в които живее божествената красота на нероденото, непоникнало и неизпитало болка, но вече посято семе. А ако се върнем към заглавието “Silentium”и думите на Морис, че в стихотворението си Манделщам не иска красотата да се сдобие с форма, можем да приемем, че Словото наистина е било началото на видимата красота, но също така и краят на Мълчанието и на необозримото съвършенство.


Тема № - 48 Коментар № - 5210 Марта Методиева - 2011-08-31 03:02:37
Освен момента на ИЗНЕНАДА, както убедително ни внушава Морис Фадел, нямата красота сигурно има и други измерения. Може би се родее с ХАРМОНИЯ, УНИВЕРСАЛНА ПРОСТОТА, ИЗВИСЕНОСТ, СИНТЕЗ, ТАЙНСВЕНОСТ, НЕЖНОСТ и пр. – които специалистите естети могат да разгадават, тематизират и преназовават. Едно от тези общи измерения, достъпно и за моето любителско обяснение, е, може би и СКРИТОСТТА. А също и нейната МНОГОЗНАЧНОСТ.

В смисъл, че тя, красотата, не е само манифестна, а е някакси и дълбинна. От тук, тя се разкрива и изживява по различен начин. В различни епохи. Не винаги приживе. И от различни индивиди. Дори в различни човешки ситуации. Свързано и със, защитената във Форума, ситуативна променливост на естетико-моралните истини, въпреки тяхната вечност. Тази иманентна скритост е и известна НЕПРЕХОДНОСТ на красивото. Тя го прави по различному достъпно. Наистина, то е сякаш и някакъв тайствен и сложен ейдос.

Красивото комай изисква- и духовно СВЪРЗВАЩА съпричастност. Сякаш винаги, една обективна красота се осъществява в досег с някаква невидима духовна нейна референтност. Ако в дадена жизнена ситуация съм „духовен далтонист”, малката и мимолетна красота, и особено дълбинно скритата, ще ми убегнат.

Сиреч нужна е и някаква доза на ВЛЮБЕНОСТ. Възприемането на различните природни и човешки красоти, не е стерилно когнитивен акт, а и субективиращо афективно-емоционално СЪПРЕЖИВЯВАНЕ, което променя и неврогенния тонус на субекта.

Т.е. красивото е и нещо обективно, което ИЗБЛИКВА при субективизиращ контакт с винаги многоликото; понякога и грозновато; и сублимиращо болезнено; дори и страдащо психично. То е, било индивидно-духовен, неповторимо ИНТИМЕН акт. Било понякога и КУЛТУРНО-ОБЩНОСТНА, социално психологическа феноменология. Съзнавана и несъзнавана. По механизми и на масовите подражания. С т.нар. „психично заразяване”. Едни, понякога и необясними, дори привидно ирационално налагани, непредвидими вкусове; модернистични цунамита; особнячества и инсайтно-вдъхновени капризи/ които вдигат до космически нива, умопомрачителни цени, от десетки милиони долари, за иначе скрити естетски стойности, в уж обикновени, или футуристично деформирани творби; без видими съотвествия/. Защото преди това са ги обричали на забрава, глад и мизерия. Все симетрично-асиметрични. Но въпреки това и чудовищно красиви. Вкл. и изстрадани. Себежертвени.

Друга е красотата на търсеното БОЖЕСТВЕНО СЪВЪРШЕНСТВО. Към което все отправяме взор, ние смъртните, сполучливо наречени и несъвършени човешки „градини”. Пак – и за тълкуване на Божествената красота, се изискват и теологично-филосифски нагласи. Освен интуитивно-вродени, проникновения.

Очовечаващият се и все недоочовечен, и често духовно самотен човешки индивид, за което и на Малкия принц помага доброто красиво лисиче, което така мило ни припомни наскоро Божидар. Понякога това е полет на птица, или повей от шумата на някакво дърво, което е самотно и не съвсем...

Още в един, от най-първите отзиви към текста на Фадел, /който е с няколко видими и безспорни, но и скрити красоти/ – колегата Велин Белев, записа синтеза, който препрочитам, и тук ще го припомня: ”С една дума, КОЕ ПОРАЖДА ЕСТЕТИКАТА НА СЕТИВНИЯ КОСМОС – ТЕЖЕСТА НА БЕЗ-РАЗЛИЧИЕТО У БОЖЕСТВЕНАТА САМОСТ ИЛИ НЕОПИСУЕМИЯТ ЕКСТАЗИС НА СЪЩАТА ТАЗИ САМОСТ, КОЯТО ИСКА ДА СПОДЕЛИ СОБСТВЕНАТА СИ КРАСОТА С НЯКОЙ „ДРУГ”? ТОВА МЕТАФИЗИЧНО ЩАСТИЕ Е ПРИЧИНАТА ЗА ТРАГИЗМА НА ЧОВЕКА В ТОЗИ СВЯТ”. Казано е силно. Малцина могат така да го кажат. Аз не бих могъл. Но малцината други /не чужди, а свои/ го могат. И го споделят. И това също е прекрасно.

Пак поздрави от Копривщица – 30 август
Тема № - 48 Коментар № - 5209 Искро Косев - 2011-08-31 00:14:43
По интересен начин използваме отсъствието на Морис с теб Жорж, за да го запълним с едно говорене за самото говорене. Отстрани сигурно това изглежда идиотски. Може би затова нещо не им се пише на останалите или по-скоро те имат далеч по-смислени занимания. Това, което твърдиш за комуните е съвършено вярно. Като говоря за аскеза само да вметна, визирам не само етическите и физиологически измерения на това понятие. Аскетичен акт за мен може да представлява и диалогът, който водим с теб сега. Ако ние имаме стръв за истината повече отколкото склонност да наложим на всяка цена някаква лична концепция, това също е вид аскеза. На френски има една хубава дума dépouillement . Самият дискурс мисля си, може да бъде не е само обличане на празнотата с логоси, но и оголване dépouillement на същността от менталните дефекти. Това означава, че всеки път, когато изстрелям някакво слово, аз трябва да имам силите и смелостта тутакси да го ревизирам, ако траекторията му минава покрай мишената на истината. Арабите казват „изстрелвам” или „хвърлям”, когато искат да кажат „произнасям” някаква реч или слово. Бих казал, че рядко ми се случва да попадна истински в целта.
Тема № - 48 Коментар № - 5204 Велин Белев - 2011-08-27 16:41:28
Така е, Велине, Морис е от редките хора, които изпитват искрен възторг от прочетен текст или чута лекция, съответно и роптаят – с възмущение, чиято крайност звучи по романтически справедливо – когато обичаното от тях им бъде представено невярно, вяло или посредствено. Може би и това е една от причините Морис да се харесва на студентите – чрез неговата реч, хем учена, хем наивна, те няма как да не разбират, че литературата и философията са освен знания, също и живот, талант, удоволствие. А отдаването изцяло на нещо, независимо на какво, със сигурност увлича едни, отблъсква други. В това число, като се замисля, понякога е отблъсквало и мен и съм реагирал хладно на страстта, с която Морис е искал да ми похвали роман или да наругае някоя литературна теория.

Страстта по литературата върви с носталгия по епохата на романтическите автори, с желание да се върне времето, когато писателят е можел да говори със собствената си изтънчена хипокрисия от първа страница на цялото общество, разпънало вестника по време на семейната закуска, когато написаното е пламвало бързо и честта му била защитавана с ръкописни и ръкопашни дуели. Морис е от поколението и от средата на писателите и поетите, които в началото на 90-те години развиха тази идеология в особен стил на писане, който, от друга страна, беше подкрепен и от постмодерното схващане, че литературата е стигнала в развитието си дотам, че не може да бъде нищо друго, освен повторение и пародия.

Говоря за литературата, но мисля и за философски текстове. Наблюдението ти, Велине, че философията все по-малко е модел на живот и все повече дискурс, ми се струва и точно, и неточно. Точно е, първо, защото философията, както и цялото хуманитарно знание, са били институционализирали през ΧΙΧ в., били са превърнати доста трайно, както се оказва, в специализирани научни речи. Това положение, струва ми се, беше затвърдено от иначе критически настроените пост-структурални и деконструктивистки теории, които, за да защитят, в духа на марксизма, разбирането, че властта доминира човешкото съзнание най-вече и най-дълбоко посредством езика, защитиха непряко и разбирането, че речта не сочи към нищо друго, освен към други речи. На този фон е сякаш съвсем в реда на нещата темата за ейдосите да отстъпи на заден план и да бъде претопена в темата за идеологиите.

Защо въпреки това казаното ми се струва неточно? Първо, защото дискурсите, дори и най-реалистичните, са винаги и някакви идеализации, опрени на другото, нетукашно и несегашно по-трайно, оформящо това, което сме. Второ, защото най-вече поради институционалното си схващане за философия не забелязваме и не признаваме сериозно като практикуващи философия разнообразните форми на колективен живот, подчинени на някаква идеална аскеза. Една днешна вегетарианска комуна, ползваща био източници на енергия, прилича немалко по устройство и външни белези на философската школа, плод на смешението между платонизъм и питагорейство, от времето на Плотин и Порфирий. С тази все пак голяма разлика, която трябва да се изтъкне, че понеже, гледана общо, античната философия не вижда човека като нещо особено ценно, съвършено и самодостатъчно, то аскезата, която той споделя редом с други посветени във философията, е начинът да се подобрят неговите качества и да се изгладят, доколкото е възможно, несъвършенствата му – за което е необходимо отделният индивид екстровертно да се свързва с по-доброто и по-ценното на общността и на света; докато модерната аскеза изхожда от различна предпоставка и има по-различна цел – понеже човекът е занемарил своя свят, на който е господар, чрез съблюдаване на определени правила на живот да се върне в него и по този начин, следвайки една чисто интровертна духовна крива, да се върне към самия себе си, откривайки собствената си уникална ценност.
Тема № - 48 Коментар № - 5203 ГГ - 2011-08-27 12:56:20
Преди време Морис ми се обади по телефона, за да изрази възторга си от „енеадите” на Плотин. Наред с удивлението си пред този наистина възхитителен текст на Античността, Морис не пропусна да регистрира и фрапиращата духовна дистанция, която дели съвременния философстващ човек от подобен тип литература. Не съм философ по професия, но и аз усещам, че в съвременната философия след втората половина на XX в. има едно охладняване спрямо естетиката на ейдоса и неговата екзистенциална топлота. Няма я онази носталгията по родината на идеите, толкова характерна за не един философ от началото на миналия век. Не се наемам да правя глобални заключения върху философските тенденции, но и на мен ми се струва, че модерната философия сякаш не се интересува в голямата си част от съдбата на човека извън сетивния хоризонт. Предишният коментар на Георги ми припомни един важен нюанс. Не може да бъде съзерцаван първообраза на сетивните отблясъци, ако съзерцаващия не е преминал задължително през рендето на духовната дисциплина. Да бъде схванат правилно Платон или Плотин следователно, е невъзможно без да сме реализирали някаква форма на аскеза, която е уподобяване на ейдоса, на самото красиво. „Този, който е познал себе си като пребиваващ в някакъв божествен образ, казва Плотин, трябва да изследва и изучи онова, което е, и като се убеди и повярва, че онова, в което встъпва, е преблажено, да проникне навътре в него и да стане вече не само съзерцател, ами гледка за друг съзерцател, просияваща в идващите оттам умозрения” (из „Енеади” на Плотин, превод от старогръцки проф.Цочо Бояджиев). Езически текст биха казали някои с известно религиозно високомерие. Не знам, това е дълго за обсъждане. За мен е важно, че текстове като „Енеади” имат могъщо духовно въздействие и е съвсем разбираемо Морис да изпада в изумление пред обсебващата им красота.
Тема № - 48 Коментар № - 5202 Велин Белев - 2011-08-26 19:28:40
Чисто прагматични, обикновени занятия и поети задължения ме отдалечиха за
два-три дни от форума / малко да си поемете дъх от мен /. Удивлява ме нежната, развълнувана, перфектно последователна лекота, с която сте преходили от фундаментите на ненатрапващите се философски, етически и естетически послания на проф. Богданов, със съпътилите неговите текстове вникващи коментари, а и определено на места сътворчески продължения. Без съмнение, Морис Фадел поднесе текст, който ни енергизира в личните ни подходи да се стремим към по-фрагментирани, но по-ясни съпоставяния в предразбирането, пред-ставянето и предчувствията ни за доловена докрай Духовност.
Тъй като последният коментар-отговор на Георги ми взема дъха със своята неподправена и сочна интензивност, няма да посмея да споделя някои от възможните размисли и възникнали у мен въпроси около странното поведение на Красотата в премеждията на нашия /поне по моему/ недотам красив начин да преминем през дарения ни живот.
Което мога да кажа, е, че красива и силна птица е кацнала на рамото на форумното мислене и казване, и не трябва да я оставим да отлети нанякъде преди да сме чули какво изговаря с гърлен звук или мълчание, вслушано във вятъра.

Пак стана много „поетично”, но това е моят начин…

ПС: Страхувам се само от неща, които не разбирам. Или пък, разбирам колко недобронамери и нагли са. В този форум не срещам нито едно от двете.
И съм щастлив, че ми го дарявате. Чакам всяка ваша дума!
Тема № - 48 Коментар № - 5194 DeKarabah - 2011-08-24 21:42:21
Ще вляза още малко в ролята на платоника, отговаряйки на въпросите на Истинския Сократ и Велин. Да, така излиза, Истински Сократе, че според платонизма красивите неща, които познаваме, са сродни, тъй като са общо причастни на идеята за красиво; разбира се, тези, които са по-красиви, са й причастни в по-голяма степен. За да премина към питането на Велин за виждането на ейдоса, трябва да си задам въпроса как установяваме това родство между красивите неща, които виждаме. В “Пир” Платон отговаря в последната част от разговора между Диотима и Сократ, че що се отнася до красивото сред хората, ние разбираме по смесен начин, че красивите неща са сродни – долавяме със сетивата си външна прилика между красивите тела и колкото повече виждаме, че те си приличат, толкова повече заключаваме в ума си, че красотата в тях трябва да е една. Що се отнася пък до самото красиво, auto to kalon, тоест до идеята или ейдоса на красотата, Платон не смята, че той не може да бъде видян; напротив, но виждането не е сетивно, а умозрително и постижимо за много малко хора, философстващи и обичащи по правилен начин. Какво най-общо означава условието да се обича и философства по правилен начин? Изглежда това, че съзерцаващият самото красиво трябва да е придобил, благодарение на сложна и последователна дисциплина, приличаща на изкачване на степени при посвещението в мистерия, онтологическите и етическите качества на това, което наблюдава – вечна непроменливост, завършеност, несравнимост по отношение на нищо друго.

Така че красивото, според Платон, действа по отношение на хората и като модел на поведение. Голямата грижа на философията, следователно, е как това действие, чиято сила се вижда непосредствено в начина, по който хората обезумяват при вида на своите любими същества, да се канализира и превърне в истинско образование, във формиране на ценни за общността качества. Затова и всъщност Платоновите текстове върху красивото могат и трябва да се четат повече като политическа педагогика, отколкото като естетика. Не знам как Морис, когато се върне, ще отговори на питането на Дмитрий за красивото грозно в поезията на Мария Вирхов, но на мен ми се струва, че то е отправено най-вече срещу социалната конвенция, определяща някои неща като приемливи да бъдат красиви, а други не. Проблемът, който, струва ми се, Дмитрий не може да не е забелязал, защото знам, че се интересува от съвременно изкуство, е че замяната на едни елементи от конвенцията с други не води непременно до търсеното унищожаване на идеологията и властта в образуването на подчинително отношение между артиста и обществото. От тази гледна точка, от гледната точка на опазената педагогическа ценност в идеята за красиво, има ли всъщност разлика между красивото грозно в поезията на Мария Вирхов и красивото красиво в поезията на който и да е каноничен поет?

Това по особен начин казва и Манделщам, като казва, че трябва да се правят безобразни стихове. Защото безобразните стихове поставят вече акцента на поезията не върху поетическата творба, която трябва да обслужва някакви обществени цели и очаквания, а върху самото творене, търсещо да пресъздаде целостта на красивото и на битието, която с намесата си в света по особен начин разрушава. Така безобразното се превръща в изход от педагогическата цена на творбата. То обаче не се разтълкува еднозначно. Някои, като сюрреалистите, го разбират формално и ситуативно, тъй като виждат конвенцията във формата на творбата и в ситуацията на нейното създаване; затова и в повечето случаи правят безобразни по форма творби с иначе правилно построени послания. Други, като Манделщам, го разбират по-скоро като идеология на творенето, която трябва да се наложи върху друга. Да, обаче подчинен ли е изцяло самият Манделщам на идеологията, която иска да наложи? Това Морис не е казал в своето есе – че иделогията на красивото е текст, който се съдържа в красивата творба, без обаче да я изпълва изцяло. Което, разбира се, е вярно в много голяма степен и за Платон, който създава идеологията, че поетите не са особено нужни на едно щастливо общество, но не пропуска в диалозите си сам да говори като поет.
Тема № - 48 Коментар № - 5192 ГГ - 2011-08-24 12:15:12
Много благодаря на Георги за прецизния отговор. Мисля, че за всеки един от нас е някак си утешително, ако уродливият свят, който понякога обитаваме е доминиран във висините от нещо прекрасно, колкото и спотаено да е то. Обратното би било просто метафизичен кошмар, игра на злото с тленните ни надежди за едно отвъдно блаженство. И все пак остава въпросът, според това което казва Георги - има ли такива ейдоси, които остават незримо-недостижими? Разбирам, че тук има езиково несъответствие - ейдосът, предполага безусловно допускането на видимост.
Не знам как се получи, но без да искам съм се нахакал в едно от най-тъмните пространства на Платоновата метафизика. Това разбрах от изключително ценната информация, която ми поднесе Георги и от статията на Слезак, която прегледах впоследствие. Темата е мъглява според мен, тъй като дълбае в отвъд-умозрителната същност, където угасват всякакви дискурсивни упражнения и интелектуални напъни. Голямата полза от всичко това е май да не се ръгам там, където не ми е работата.
Тема № - 48 Коментар № - 5191 Велин Белев - 2011-08-23 14:31:33
Изглежда трябва да дам пояснение на Истинския Сократ. Съвсем не визирам коментара на ГГ в случая, който беше много на място. Имах предвид, че понякога утежняваме дискусиите с прекалено дълги и сантиментални сюжети, които отнемат много енергия да бъдат дешифрирани. Визирам текстове, които се равняват по обем на основния текст. А колкото до това дали имам амбициите да определям условията на форума вместо проф.Богданов наистина не знам как да Ви отговоря. Хубаво е все пак, че реагирате чевръсто спрямо такива като мен, сигурно съм опасен в намеренията си.
Тема № - 48 Коментар № - 5189 Велин Белев - 2011-08-23 03:57:57
С поздрав към всички пишещи и четящи

http://liternet.bg/folklor/sbornici/rakli/nerodena.htm
Тема № - 48 Коментар № - 5188 Истинският Сократ - 2011-08-22 23:14:28
9  10  11  12  13  14  15  16  17  18 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115991

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128148

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20165

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32751

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134368

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94451

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29136

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17816

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180917

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60818

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA