ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Проф.Богданов ни изнанада с един красив и пълен текст. Текст, който вплита в едно различни езици, думи и дискурси. Текст, който играе с поезията и с превода в сложна игра-посвещение. Мойте поздравления за автора на този текст, Морис Фадел! "Не е родена още тя..." ме отведе към чудния дискурс на приказките и познатата в българската фолклорна традиция "неродена мома". Този образ на красота често се среща като нещо нито виждано, нито чувано. Жена, за която само слънцето, греещо високо отгоре над нещата може да каже дали съществува. Ако форумците си спомнят тази чудна приказка "Неродена мома", те вероятно знаят, че неродената мома трудно се намира. Тя няма равна по хубост и трудно може да бъде убита, но за да съм по-точен бих добавил, че тя по-скоро може да претърпява метаморфози, но не може да да бъде убита. Връзката, която Морис Фадел прави с репрезентирането при проф. Богданов е много намясто, тъй като и неродената мома се разкрива и идентифицира, когато сама в приказката започва да разказва своята история. Разказът на неродената мома запълва това, което в приказката не се посочва.По разказаната история, неродената мома бива разпозната от принца. Т.нар. текст в текст вплита приказката за неродената мома и разказа на самата неродена мома. Всеки един толкова свободен образ, какъвто е "неродената мома", може да бъде видян само в играта и размяната на различни дискурси. Това по отличен начин прави и Морис Фадел в своя текст, в който още от заглавието започват да се сменят идеите за нечуваното, но евентуално видяното. Смяната на различните гледни точки отлично е уловена и в двата коментара на ГГ. Наистина коментарите му съдържат малко фактология, но не съм съгласен с Велин Белев, който нарича коментара на ГГ "курсова работа". По повод на това искам да се намеся, с извинение, да напомня, че идеята на проф. Богданов за форума е да се пишат дълги текстове, които да помагат за по-доброто разбиране. Предлагам, Велин, да оставим проф. Богданов сам да определя правилата и да не взимаме неговото място! За да се върна към добрия тон, се връщам към казаното от ГГ във втория коментар: "Така например, когато в Девета песен на “Одисея” страшният на вид циклоп Полифем грозно счупва главите на Одисеевите другари и след това ги поглъща, ужасът на това действие, представено от Омир в идеални положения, изглежда красив: има нещо много красиво и божествено в мощта на тялото на Полифем и в силата, с която то разполага; има нещо красиво и в убиването на Одисеевите другари, което не е много по-различно от разпукването на прекрасен, добре узрял плод.", защото потърсих и открих стар коментар, в който проф. Богданов, говорещ за същата тази красота около Полифем, не акцентира толкова на красотата в грозното, а по-точно в смисъла, че грозното е красиво, когато наблюдаваме разпадането на нещо, защото това нещо само временно е било едно цяло. (Моля за прошка, ако съм уморил взора на уважаемия г-н Велев с тази сложнотия!). За да не прекаля и с дължината, завършвам с един цитат от същия коментар на проф. Богданов: "Епосът дебне до всяко грозно нещо да развие по една красива картина. Епосът иска всяко нещо да заприлича на друго."

Разбира се отново имам въпрос, било към някой платоник, както поставя условия г-н Велев, било към точно и определено проф. Боданов: Една и съща красота ли се крие в "Никой" от "Одисея" и в "неродената мома" от приказките, означаващи и никой, и всички?
Тема № - 48 Коментар № - 5187 Истинският Сократ - 2011-08-22 22:59:22
In memorium Мария.
Никак не очаквах да пиша тук за нея в миналото време. Но,изглежда, има някаква ...наистина духовна НЕОБХОДИМОСТ. Тя не се побираше в никакви рамки - и в пряк, и в преносен смисъл.
Била ..хипарка, пънкарка и изключително духовна опозиционерка на всичко извисено и отвъдно. Тук, сигурно, нейната духовност е провокативна. Тя цялата я излъчваше по най-ужасяващ начин като духовна опозиция на всичко "обикновено". Но в никакъв случай не се противопоставяше на телесното и материалното. Напротив. Демонстрираше жизнеността си "на инат".
Не епатаж, а изключително остро осъзнаване на неистинското, на без-духовното.
Беше протестант-другоячемислещ,"дисидент", но не в политически смисъл. В жизнен.
Тя постави много въпроси за това, което тук се дискутира, но в една различна перспектива. За това се опитах да питам - как да бъдем духовни ...заедно, а не по-отделно, всеки за себе си и със себе си.
Поставяше ги не само литературно, но и практически. В "Бука" се опита да извика "помощ!". Никой не чу. Съжалявам, и аз се покрих със своите неприсъствия.Останах със "себе си".
Това е и основния ми въпрос към Морис - къде би намерил място на Мария в света на извисеното и духовното?

Тема № - 48 Коментар № - 5185 Дмитрий Варзоновцев - 2011-08-22 18:38:38
С ужас научих за смъртта на Мария Вирхов - почина на 42 години!. Не се познавахме близко, но си пишехме в ЖЖ. Морис, може би, ако не я познавах, бих приел това странно разграничаване между гозното и красивото. Но Мария не позволява това да бъде истина-у нея красотата е грозна, а грозното е красиво

http://www.youtube.com/watch?v=PFiRsS8vXB8&feature=related

и още съвсем напречно..
http://www.youtube.com/watch?v=WM8C47L-Nos&feature=related
Тема № - 48 Коментар № - 5184 Дмитрий Варзоновцев - 2011-08-22 16:45:37
Снощи пропуснах да поздравя Дьо Караба за превода, който ни е предложил; правя го сега и му благодаря, че ни дава нещо хубаво на фона на лошото, за което пише – смъртта на Мария Вирхов, на която Морис е посветил текста си.

Велин пита дали всеки ейдос е красив. Според Платон, да, всеки ейдос на нещо е красив, бидейки вечен и непроменлив. И разбира се, най-красив е ейдосът на самото красиво, което, както се казва в речта на Диотима в “Пир”, съзерцава онзи, който е посветен напълно в истинските мистерии на любовта. Мъчното на въпроса за красотата на ейдосите, който е занимавал още античните коментатори на Платон, се състои в това, че на едни места в диалозите си Платон говори за красивото като иманентно качество на ейдосите, друг път говори за него като за отделен ейдос, по-висш от останалите. Донякъде парадоксално положение, с което се занимава и диалогът “Парменид”; парадоксално, защото ако се приеме за вярно, че има отделен от останалите ейдос на красивото, на едното, на божеството и т.н., се приема за вярно и това, че самият свят на идеите е причастен на друг свят на по-висши идеи и така до безкрай. По този проблем днес има множество теории, най-авторитетната между които тази на “Тюбингенската школа” в платонознанието – облегната най-вече на сведенията на Аристотел (във “Физика” и “Метафизика”) за неписаните учения в Академията – че в късните си години Платон е смятал, че действително съществуват по-висши ейдоси, най-висшият така наречената “неопределена диада” (aoristos dyas).

Изглежда, софистично са задавали на Платон и въпроса дали и идеята за грозно е красива. Не е известно как е отговарял; сигурно обаче би отговорил положително. Защо? Защото грозното е само грозно и ужасно тогава, когато се представя с последователна грижа за реализъм. Гръцката художествена култура до времето на Платон не изпитва такава грижа; когато нещо грозно се представя в епоса, в лириката (в това число и в хулителната ямбическа поезия) или в трагедията, то се представя повече или по-малко идеално – като всичко останало в света; по тази причина върху текста за грозното винаги се явява наложен силният текст на идеалното, което е без съмнение красиво. Така например, когато в Девета песен на “Одисея” страшният на вид циклоп Полифем грозно счупва главите на Одисеевите другари и след това ги поглъща, ужасът на това действие, представено от Омир в идеални положения, изглежда красив: има нещо много красиво и божествено в мощта на тялото на Полифем и в силата, с която то разполага; има нещо красиво и в убиването на Одисеевите другари, което не е много по-различно от разпукването на прекрасен, добре узрял плод.
Тема № - 48 Коментар № - 5183 ГГ - 2011-08-22 14:59:44
Наистина много издържан текст на Морис, който със сигурност ще повлече след себе си интересни коментари (този на Георги ми допадна особено). Ще бъде чудесно, ако успеем да конструираме една смислена и стегната дискусия за красивото, чиито фрагменти мисля си, не бива да конкурират по обем основния текст. Върху последния не трябва да се издевателства като го атакуваме с курсови работи. Уморително е всеки един от нас да се взира продължително, докато разплете сложните етюди на другия и след това да ги вплете в общата тъкан на централната дискусия. Нека се придържаме все пак и към някаква яснота на изказа, това в никакъв случай няма да понижи интелектуалния ни рейтинг. Има проблеми, които са тревожни по някакъв начин за всички нас и тук ние бихме да ги поставим с подобаваща загриженост. Това съвсем не означава да игнорираме патоса, когато ги обсъждаме.
Така например мен винаги ме е тревожило естетическото измерение на битието, докъде се разпростира то – прескача ли нивото на ейдоса, ако допуснем, че има такъв, или възхожда по-далеч към недрата на Единното? И друг въпрос, нека някой платоник ми отговори (Морис е в нелегалност) - можем ли да кажем, че всеки ейдос е безусловно красив?
От многото размишления, които текстът на Морис породи в мен е този за непосредственото и винаги изненадващо въздействие на красотата. „Тя, казва Морис, не ни оставя безразлични”, т.е, не ни оставя в без-различие. Има ли такава красота Морис, която не се нуждае от различие, от опозициите на ущърбното и красивото? Красота безпричинна, която ги надхвърля, а не някаква върховна, но без-различна и невъзмутима същност. С една дума, кое поражда естетиката на сетивния космос – тежестта на без-различието у божествената самост или неописуемият екстазис на същата тази самост, която иска да сподели собствената си Красота с някой „друг”? Това метафизично щастие изглежда е причината за трагизма на човека в този свят.
Тема № - 48 Коментар № - 5182 Велин Белев - 2011-08-22 09:58:30
Харесвам едно писателско качество, което откривам в повечето текстове на Морис Фадел – и в студиите му за български автори, и в книгата му “Животното като литературна провокация” (изд. на НБУ, 2010), сега и в текста, публикуван във форума: качеството, че говори хем критически благовъзпитано с оглед на значимото, което е казано по някоя тема, хем със силна жар, която показва, че обича това, което прави, и държи на неговия смисъл. По тази причина и знам, че Морис ще брани всяко изречение от текста си, като същевременно ще чуе, може би повече от всеки друг, критиките, които бихме му отправили.

Много неща бих искал да напиша по темата за красивото. И защото съм решил след време да се занимавам по-последователно с нея, и защото, така или иначе, тя постоянно ни засяга, независимо какви сме. Но тъй като се оказвам сред първите коментирали, засега ще оставя другите си въпроси за по-нататък и ще опитам да обвържа темата на Морис с предишния текст във форума, “За духовното” на проф. Богданов, и по конкретно с двойната теза, развита в текста, че, първо, принципите на разбиране и действане са завършено и идентично на себе си положение и същевременно са ситуация, в която това положение се прави и променя; и второ, че между идеалното положение и реалното му ставане има винаги несъответствие, разлика, остатък – асиметрия, казано с думата, която е употребил проф. Богданов.

Отнесем ли сега това разбиране към темата за красивото, трябва да кажем, че красивото се мисли и като идеално положение, в което нещо е напълно идентично на своя модел, напълно съвпадащо с това, което трябва да бъде – в платонизма този идеал се смята за идея (ейдос) на нещото – и заедно с това се мисли като ситуация, ставане, протичане на промяна и образуване на обект, който до този момент или не е съществувал в света, или, ако е съществувал, сега е коренно променено отношението между това, което той е, и думата, с която се нарича и която се запазва в езиковата употреба, но при условие, че вече означава и нещо по-различно.

Струва ми се, че Морис се занимава в своя текст основно с второто разбиране за красиво, нагледен пример за което са силните тематични стихотворения (а също и големите музикални творби). Едно майсторско стихотворение с тема, да кажем, любовта, може да образува пред нас временен посочим (остензивен) обект на своята тема, да ни покаже като нещо цялостно, завършено и плътно осезаемо любовта, самата любов – а не нейните проявления в този или онзи влюбен. Така изграденият от протичането на стихотворението или музикалната творба обект е изключително красив затова, защото е напълно идентичен на себе си; той изразява това, което трябва да бъде, цялостно и самодостатъчно. Само че за разлика от красотата на Платоновата идея за нещо, която е вечна, непроменлива и несетивно възприемаема, красотата на завършения обект, изграден от хубавото стихотворение, носи органично в себе си промяната и времето: той не е статичен, непроменлив и необвързан със сетивното, а траещ и цялостен само тук и сега, докато ние го възприемаме, зависим в много голяма степен от средата, в която се изгражда, както и от чувствата, нагласите и знанията, с които го посрещаме.

Този обект отговаря и на комплекса от идеални представи, които културно имаме за него, но само донякъде; благодарение на това частично съвпадане, ние го разпознаваме, тоест вече знаем, че стихотворението ни говори за любовта; заедно с това благодарение на несъвпадането, благодарение на факта, че в обекта на стихотворението остава и нещо непознато, неизречимо, нямо, както е казал Морис, ние не сме безразлични към него, той не е предизвикал в нас досада, а силен интерес.

Завършвам този път и аз като Дьо Караба със субективен пример за това, което казвам за второто разбиране за красиво – с една поема за любовта, която героинята на Анна Карина произнася във филма на Жан-Люк Годар “Алфавил” (1965). Текстът е на Пол Елюар от стихосбирката “Capitale de la douleur” (1926), обработен и допълнен от Годар за филма. Ето текста на френски, едно дълго изречение, изграждащо, докато го четем или слушаме, цялостен обект зад думата любов; разделям го на редове, следвайки цезурата, с която го произнася Анна Карина:

Ta voix, tes yeux, tes mains, tes lèvres,
le silence, nos paroles,
la lumière qui s’en va, la lumière qui revient,
un seul sourire pour nous deux,
pas besoin de savoir, j’ai vu la nuit créer le jour
sans que nous changions d’apparence,
ô bien aimée de tous et bien aimée d’un seul,
en silence ta bouche a promis d’être heureuse,
de loin en loin dit la haine, de proche en proche dit l’amour,
par la caresse, nous sortons de notre enfance,
je vois de mieux en mieux la forme humaine
comme un dialogue d’amoureux,
le cœur n’est qu’une seule bouche,
toutes les choses au hasard,
tous les mots dits sans y penser,
les sentiments à la dérive,
les hommes tournent dans la ville,
le regard, la parole et le fait que je t’aime,
tout est en mouvement,
il suffit d’avancer pour vivre,
d’aller droit devant soi,
vers tout ce que l’on aime,
j’allais vers toi,
j’allais sans fin vers la lumière,
si tu souris, c’est pour mieux m’envahir,
les rayons de tes bras entrouvraient le brouillard.

Ето и самата сцена:

http://www.youtube.com/watch?v=SHikpdf8ktM
Тема № - 48 Коментар № - 5180 ГГ - 2011-08-22 00:06:08
Здравейте приятели,
Здравейте уважаеми Морис,

Преди всичко искам да се присъединя към Вашия красив жест да посветите текста си на отлетялата в исконните поля на поезията Мария Вирхов. Нямах честта да я познавам, а и вълнуващия шанс да съм чел нещо от нея. Тези дни намерих нейни стихове и преводи. Загубили сме рядък човек, светла, убийствено талантлива жена.Вечна да е тревожната й душа !

Позволявам си да се включа и за друго. Първо, за да поздравя Морис Фадел за превъзходното есе, отварящо нови врати в нашето обикаляне из призрачния замък на Духовното. И второ, защото, въпреки проникновения и истински поетичен превод на почитаемия Светлозар Жеков, се залутах в енигмата, която Манделщам влага в Silentium , в простотата-сложност на руския текст. И в следствие, нали ми е слаб стихоплетският ангел, се роди нещо такова. Дано да помогне да се ободрим малко.

Макар да знам, че и Вашата тъга по Мария е спряла на гърлото.

* * *

Не се е още тя родила.
И музика е. И е слово.
И всяко живо, всяко ново
обвързва с безконечна сила.

Спокойно диша морска гръд,
а как денят, безумец, свети!
Над пяна – люляци, разлети
в черно-лазурен вечен съд.

Да спре дъхът ми във онази
Първоначална немота,
в кристална, жива пълнота
едничка нота да запази!

Бъди, о , Афродита, пяна лека,
ти, слово, завърни се в арфен звук,
сърце, смири се, не прави напук
и слей се, с що живей вовеки!
Тема № - 48 Коментар № - 5179 DeKarabah - 2011-08-21 22:21:40
9  10  11  12  13  14  15  16  17  18 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115997

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128152

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20168

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32755

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134372

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94454

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29141

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17819

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180922

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60824

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA