ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Марта, есето за разбирането за красиво в романа на Юго е наистина прекрасно. Издържано e точно в този среден стил, който за мен е идеал и който аз трудно постигам. Но, ето за какво е тази моя реплика към вас и Морис. Когато сме обезети начаса от нещо красиво и мигновено помислим, че то не е просто красиво, а е самата красота, вършим основната работа на семиотичното свързване - не сме се удържали красивото нещо само да ни порази, без да означи и обозначи друго, а сме допуснали да стане идеален знак за самото красиво или за красотата, което е същото. Оттам и казаното от мен, че, общо взето, и, когато мислим, и когато казваме, сме осъдени на семиотизиране, нищо, че в повечето случаи то е непълно. Е, моята отстъпка към Морис, сега и към вас, която го поддържате, е, че има мигове, в които като че ли можем да се удържим в блаженството на съвсем кратко неподдадване на напора на семиотизирането. Вярвам и си представям, че това е възможно, а и леко завиждам на тези, които могат. Защото аз не мога. Оттук и онова разделяне, за което говорих като за нещо реално и което не е повече от едра класификация - между темерути и нетемерути. В кръга на шегата, Марта и Морис, семиотиката и знаковостта са нещо темерутско. Разбирате защо го казвам. Защото за мен всичко човешко, значи и семиотиката, върви заедно с някаква емоционална и характерова нагласа. Нищо, че за нея не говорим.
Тема № - 48 Коментар № - 5453 Bogdan Bogdanov - 2011-09-19 09:06:41
Много хубаво е, че се включваш отново, Марта. Поздравявам те за прекрасния коментар, към който ще опитам да добавя няколко неща.

Не съм сигурен, че античната представа за красота допълва християнската. Без да съм специалист по темата, по-скоро съм склонен да мисля, че става въпрос за две напълно различни реалности на красотата. Жена ми има едно любимо изречение от Гадамер, в което мисля, че добре се изразява разбирането на нечовешката, Божествената красота: "По битие красотата е светлина". Светлината, същностен момент в християнството, е явление, което никой човек не е виждал и не може да види. Съответно, тя е анти-знакова в един абсолютен смисъл, защото, тъй като не можем да я видим, самата нея, не можем и да я оразличим и означим; виждаме и оразличаваме само осветеното от нея. Светлината изхожда не от човека, но той вижда, различава и означава благодарение на неусетното й за нас присъствие. Както светлината, Божията красота не е достъпна за нас, но тя ни дава възможност да възприемаме нещата като красиви. Яворовото стихотворение "Две хубави очи", към което се обръщам в текста, неслучайно свързва очите с невидимите за нас реалности - музиката и лъчите. Красотата на музиката и лъчите - изключително важни за християнския храм - нямат общо с античния антропоморфен идеал за красота, защото той не включва другостта на Бога по отношение на нас. Проблемът не е в това, че никой не е виждал ангели, въпреки че има свидетелства срещи с тях. Не позитивсткото удостоверяване на погледа е съществено в християнството, а вярата, която ни извежда извън видимото, извън красотата на този свят.

Бих допълнил чудесния ти анализ и с обстоятелството, че романът на Юго описва невъзможността на живота на двете същества - Есмералда и Квазимодо - в средата, където те съществуват. Тяхната връзка е възможна само отвъд, както намеква краят на произведението. Романът алегорично ни казва, че двете красоти - античната и християнската - вече са изтласкани от света, че идват нови идеали за красота, които стават явни в авторите, пишещи непосредствено след Юго, а и по негово време. "Парижката Света Богородица" не е само текст за отношенията между античната и християнската действителност на красотата, а и за дистанцирането от тях в живота на хората. Оттук си обяснявам и твоето преживяване на красотата като тъга и усещане за скорошен край.

Сега - към Мария. Вече съм съгласен с това, което казваш, че различаването се осъществява посредством знаци. Но защо привилигироваш различаването? Ами приликата? Тя знакова ли е или не? По-общото ми възражение срещу теб, както впрочем и срещу съвременната семиотика, е в прекаленото раздуване на понятието "знак". Оказва се, че едва ли не всичко е знак. Емоциите, мислите, кръвта. Питам се: а кое не е знак? Такова едно раздуване на понятието води до извеждането му извън общоупотребимия език, извън онова, което хората разбират като знак. Затова предлагам да се остане в общоупотребимото значение на думата като нещо, което замества друго нещо и да бъдем по-внимателни към другите знакови дейности.

Георги, с нетърпение чакам коментарите ти!
Тема № - 48 Коментар № - 5452 Морис Фадел - 2011-09-19 08:50:53
ГГ, радваме се, че сте отново сред нас! Да точно така е, НБУ и форумът са живи същества, които всички ние заедно отглеждаме с много любов, вдъхновени от проф. Богданов! Не бих преувеличил, че вашето красиво и изпълнено с доброта слово също е не по-малко вдъхновяващо! Смея да твърдя, че особено в тази дискусия, постигнатата диалогичност се дължи единствено и само на Вас! Именно поради това си позволих да създам малко напрежение във форума! За моя радост, всичко бе за добро! Винаги се възхищавам от Вашите текстове дори когато сме имали пререкания и кавги! Ние с вас и Анета сме от малкото стари участници във форума, които участват в неговото изграждане и обогатяване от самото начало. Казвам това, защото то е очевидно и достойно за възхищение! Скоро не е било да достигнем 150 коментари и близо 10 000 прочитания! Форумът се възражда! Ще очаквам с жив интерес вашите коментари, които са едни от най-полезните и интересни! И аз като Маркиз Карабах съм възхитен от хората, които работят и правят НБУ! Изсипвам тези хвалби към Вас, ГГ, вдъхновен не само от това, а най-вече от последния Ви коментар, в който казвате: "Другата универсалност се проявява като структура за свързване между отделния субект и някакъв по-цялостен свят, тоест свят с по-дълго време и повече образци. Това свързване, струва ми се, става най-вече тогава, когато субектът, воден от собственото си желание, преработва някакъв обикновен знак от своя живот, в символ. Тогава той един вид инжектира със свят избрания знак. Затова и когато гледаме към него като към символ, лицето на любимото същество ни се струва карта на непознати земи и свитък с истории.". Пожелавам на всички умни хора като вас да постигнат това преработване на обикновения знак в символ, така че да могат да намерят място за своя свят! За да не съм крайно добър, ще задам един въпрос и към вас, със същия респект като към проф. Богданов! Защо, по-точно, превърнатият избран знак като се инжектира със свят и се превърне в символ, започва да ни си струва непознат? Ще съм благодарен, ако привлечем и Мария да отговори на това толкова интересно превръщане!
Тема № - 48 Коментар № - 5451 Истинският Сократ - 2011-09-18 23:55:57
Здравейте отново и от мен! Извинете ме, проф. Богданов и Морис, няколко дни нямах възможност да чета форума, сега се връщам, разговорът наистина е прекрасен, на някои места шеметен. Като изчета всичко, утре непременно ще се включа в дискусиите.

Честит рожден ден на НБУ и честит празник на неговия създадел, проф. Богданов! Едно от най-хубавите неща, които можах да доловя сега, докато набързо разглеждах какво се е случвало тук през последните дни, е това, че схващаме и университета, и форума като живи същества, които заедно отглеждаме и оформяме.
Тема № - 48 Коментар № - 5450 ГГ - 2011-09-18 23:17:55
Благодаря Ви Мария,
можех да предполагам, че проф. Богданов е стигнал пръв
до крилатост, пред каквато в ония дни се подбутвахме
и споглеждахме. До днес, а и сигурно занапред, девизът Ви
няма да е труден за разбиране и приемане в голямата университетска общност на стария и модерен свят, в който
пътувате, разпознавате, а и Ви разпознават с достойнство !
Успех и размах на крилете!
Тема № - 48 Коментар № - 5449 DeKarabah - 2011-09-18 22:59:39
Маркизе, благодаря за оценката. Тя е важна, защото казвате, че ви е "повлякла пустата семиотика".
Автор на мотото на НБУ "Ne varietatem timeamus" е професор Богданов. Това е нашата запазена марка.
Тема № - 48 Коментар № - 5448 Мария - 2011-09-18 22:30:56

www.youtube.com/watch?v=sP2py3urF-I

за Марта и всички, които знаят за преливането едно в друго
Тема № - 48 Коментар № - 5447 DeKarabah - 2011-09-18 22:22:19
Морис, тук различието е това, което носи знакът като дистинктивен белег, като присъщо нему, отличаващо го от всичко останало. Когато кажеш или изпишеш "кокошка" и "яйце", ето вече два различни знака, смислоразличаващи едното от другото. Когато ги видиш нарисувани, пак картинката на кокошката е знак за кокошка, а тази на яйцето - знак, по който разбираме, че не става дума за кокошка, а за яйце.Като същностен белег на знака, различието е еквивалентно на него.
Да, красотата е знак, койта ние натоварваме с значение, каквото ни подсказва нашия опит, психика и емоционалност. Радваме и се, защото умеем да я различаваме от друг знак, например"некрасота" или "не толкова красота".Различаването между кокошката и яйцето не е знак, а се осъществява посредством знаците. Емоционално.оценъчните реакции също се осъществяват на основата на знаковото смислоразличение. А не всички знаци са от поредицата на конвенционално езиковите системи.
Тема № - 48 Коментар № - 5446 Мария - 2011-09-18 21:52:20
Драги Форумци, предварително ви моля за извинение за дългото ми включване! Позволявам си го, защото имах време да го подготвя. Иначе трудно се жонглира между болести, 15-ти септември и разни важни дела. Пожелавам хубава седмица на всички вас!
Тема № - 48 Коментар № - 5445 Марта Методиева - 2011-09-18 21:46:50
Без да искам да излизам от дълбините на дискусията, в които ни отведоха последните коментари, а и все още размишлявайки върху подреждащия, критичен и отварящ към нова посока първи коментар на проф. Богданов, както и всички последвали го, стигнах до онова отношение към красотата и съпътстващите я осъзнавания и усещания, в което тя е не край, цел или завършеност на някакво преживяване, а напротив, началото му. Интересното тепърва предстои и то е отвъд онова, което ни е привлякло вниманието. Защото, може би много често, поради настроението, в което се намираме в момента, не обръщаме внимание на всичко красиво около себе си, а само на онова, в което намираме себе си – както бе казано от проф.Богданов. По същия начин обаче, можем да видим себе си и в грозното, в светлото или в тъмното, в доброто или в злото. Чувствата ни се крият и ни дърпат навсякъде и виждаме, че се свързват по непредвидим начин с всичко или с нищо. Красотата е просто едно от тези евентуални свързвания, както въведоха Анета и Морис или просто припомняне на някой сън(!), средство, което ни извежда от отделното наше и ни слива с едното и видимо общочовешко, част от голямото отвъдно, за което се догаждаме най-вече косвено, но често толкова убедително...

Бих искала да подкрепя голяма част от казаното от Морис в един от последните му коментари, като припомня един класически художествен текст, породен от голямата тема за красотата и човека, но всъщност разказващ за случващото се преди, след и по време на срещата с нея, за който заговорихме с мои близки, с които задочно обсъждаме виртуалното говорене във форума. Доколкото разбирам по-ранните думи на проф. Богданов, проблемът в изумяването от красотата е, че сякаш така си губим ума по нея, че не можем да усетим нищо друго, освен нея самата и нейното всеизпълващо могъщество. Дали е така, не знам. Май никога не съм преживявала такова изумяване, че да не усещам и мисля нищо друго, макар че съм виждала достатъчно образи и форми, които са били наричани красиви. Винаги обаче, е имало едно исо на съмнението, сравнението и тъгата от усещането за скорошен край на тази красота. Ако отида още по-далеч, дори мога да призная, че подобно на Георги, който казва, че понякога нарочно може да не се харесва нещо красиво, за да не се влиза в някакъв стереотип или конформизъм и така личността да се обезличи, и на мен по-често ми се случва да търся красотата не в красивото лесно и очевидно, а в грозното трудно и невидимо – онова, за което са нужни специална светлина и поглед, за да бъде открито. Разбира се, че с казаното не мога да претендирам за оригиналност и уникалност – лесно е да се идентифицира чий класически образец на мислене и световъзприятие следвам и пресъздавам: този на Виктор Юго, концентрирано представен в книгата му „Парижката Света Богородица”.

Струва ми се необходимо да си спомним за малко, от една страна Квазимодо и тоталното му (без)образие, което води до крайна погнуса у красивата циганка, за да имаме изходната точка, която ще ни доведе до мислене на красотата като феномен на отвъдчовешкото и неуловимото за сетивата, но от друга, да се съсредоточим върху майсторски изградените образи на външната красота, тези на Есмералда, капитан Феб и на годеницата му, Фльор–дьо-Лис. Целта на подобно връщане към едни вече стандартизирани от европейската литература и култура въплъщения на телесната красота, не е да се добави още към, за мен, вече много богатото обговаряне на красотата във форума, а да се проследи как ваятел на словото от ранга на Юго е минал по този път и какво моделиращо наследство ни е оставил в края на своето „пътешествие”.

Започвайки от простото към сложното, но също и от фундаменталното, лесното за идентифициране, и много близко до човека, припомням образите на празноглавия, повърхностен и безчестен красавец, възлюбеният на Есмералда, Феб. Този така често пресъздаван от съвременната култура прототип на външната красота, свежда възприемането й до усещането за кухост и форма без покритие, която бъдещето декадентско мислене ще иска да разруши, за да се върне към същината на съдържанието и да избяга от измамата на зримата му обвивка. За античниците (не знаех, че има такава дума, но много ми харесва!) капитан Феб представлява пълният крах на идеала „Здрав дух, в здраво тяло”, защото четейки Юго и потапяйки се в неговото все по-усложняващо се възприемане и проблематизиране на човешкото живеене, виждаме как една постоянно и драматично променяща се съвременна култура, продължава да ползва класически, но статични образци и идеали, но вече с обратен знак. Ако древната максима е изпълнена с оптимизъм, усещане за красота, пропорция и възхита пред съвършенството на човешкото тяло, реална форма на едно също тъй перфектно съдържание, то при Юго всичко това е вече илюзия с предусещане за смърт на тленното и зримото, илюстрирано от злостните и наивни думи на Квазимодо: „ – Проклятие! Ето как трябва да изглеждаш! Достатъчно е да си красив само външно.” Подобна смяна на значението на кода се среща и в други места от изпълнената с преобърната древност трагична любовна история – хилядите любовни целувки посветени на Катуловата Лесбия, Юго отрежда на обувчицата на загубеното детенце на една нещастница: „Жените не посмяха да погледнат, те не я видяха, но чуха хиляди целувки и хиляди въздишки, примесени със сърцераздирателни вопли и тъпи удари...”

Образът на съвършена външна красота у Феб е допълнен с женския му вариант, Фльор-дьо-Лис. Онова, което по-късно Оскар Уайлд красноречиво развива в „Дориан Грей”, Юго в своя роман само загатва, като оставя на читателите си да го оцветят в собственото си възприятие за добро и лошо, хубаво и грозно, смислено и безсмислено. Феб, с името на бога на старогръцката калокагатия, се отнася към годеницата си, с име на цвете и външност пращаща ни директно към Хубавата Елена, особено в съвременната й кинематографична трактовка, по следния начин: „Нагръдникът й за щастие не прилепваше плътно и му позволяваше да види такива съблазнителни неща и да се досети за толкова други, че омаян от кожата й с блясък на сатен, той си казваше: „Как е възможно да се влюбваш в жена, която не е руса?” Несъмнено това е вярно наблюдение, важащо за много ценители на красотата и до днес, както вече говорихме. Вероятно и самият Юго го е споделял до голяма степен, в моментите, когато подобно на всеки човек, е приемал красотата в нейната изключителна простота, еднозначност и категоричност, завещана ни донякъде от класическата скулптура.

Но разказът се е усложнил. Появили са се нови измерения на красотата. Нови нейни носители, образци и образи, с които се сравнява и описва. Накратко, европейският писател от началото на 19 век е боравил най-малко с две представи за красотата – тази на античността и другата, на християнството. А в нея има съществена новина: ако гръко-римската идея за божествена красота се изразява в статуята на Венера Милоска, една безкрайно красива жена въплъщаваща разбирането за антропоморфността на боговете, то в новия модел човешката красота се измерва с тази на ангелите. Проблемът е, че никой не ги е виждал. Отговорът е, че не може да не са невъзможно красиви, защото представата за красотата, наследена от Античността, е допълнена с идеята за божествената съвършеност. Тя макар и незрима, по условие е такава. Бог не може да е друго, освен съвършената симетрия и пропорция, от една страна, и несравнимата чистота и доброта, от друга. Следователно, всички близо до Него, не могат да са по-различни. Ангелите са красиви по условие. Хората започват да бъдат описвани с ангелска красота, не за да се установи някакъв нов модел на външност, а за да се означи онази частица божествена сияйност и съвършеност, която струи от истински красивия. Обяснението за това, че в опита все пак да се пресъздаде неговият образ, ангелът най-често прилича на дете или на малко момиче, не се крие толкова в неоспоримата детска или девича красота, колкото в завета на Иисус, че децата бидейки най-близо до Бог, са най-общи с Неговата съвършена цялост от Всеблаг Дух, и безкрайно Чиста Материя. Но преди децата, тази идея е олицетворена от Иисус. Няма как да е бил друг, освен с ангелоподобна красота.

Юго въплъщава всичко казано дотук с образа на Есмералда. Ето как я описва Феб, когато, малко след като е решил, че не може да обича друга жена, освен Русата, вижда осъдената на обесване циганка: „Големите й черни очи изглеждаха още по-големи на отслабналото й лице, бледият й профил беше чист и неземно хубав. Тя приличаше на предишната Есмералда, само че както мадоните на Мазачо приличат на мадоните на Рафаел – беше по-слаба, по безплътна, по-нежна.” Малко по-рано пък, изразявайки въздействието на Красавицата върху вятърничавия Гренгоар, Юго е положил фундамента на цитираното със следното описание: „Произнасяйки тези думи, уличната танцьорка беше толкова хубава, че Гренгоар остана покъртен... Невинната й розова устица се полуусмихваше. Ведрото й, непорочно чело се засенчваше от време на време от някаква мисъл подобно на огледало от топло дихание, а изпод дългите й сведени черни мигли струеше неизразима светлина, придаваща доловената по-късно от Рафаел идеална прелест, която се поражда от мистичното сливане на девственост, майчинство и божественост.”
Любопитно, тъжно за някои, но съвсем обяснимо предвид случващото се със света през 20 век е, че ако проследим двата модела за женска красота синтезирани от Юго, ще видим, че този на Фльор-дьо–Лис запазва устойчивостта си и, както споменахме, се затвърждава в холивудските си версии, докато Есмералда някак се раздвоява и преобръща. От една страна се слива с митологизираната представа за тайнствената циганска красота, по-разпознаваема в образа на Кармен, а от друга преминава в отрицанието на девичата красота и чистота в лицето на Лолита на Набоков. Тълкувайки името на египтянката, както неведнъж правят героите в романа, без да стигат до единодушие по въпроса, можем да изберем една от версиите, че е „изумруд” и така да завършим, че образът й си остава рядък скъпоценен камък в световния архив на образците за красота.

Възможно най-краткото говорене за Квазимодо, което да предаде поне частица от съдържателността на образа му, може да започне от името му. Макар и художествено превеждано „Кажи-речи човек”, можем да го приемем във варианта, Недостигнал мярката. Вече споменахме коя, тази на класическия идеал „Anima sana in corpore sano”, получил в този герой тоталното си отрицание. Квазимодо има напълно нездрав дух, в абсолютно нездраво тяло, което и довежда до трагичен завършек на историята му. Но ето, че милостивият християнски дух е успял да сътвори истинско чудо от гледна точка на езическата древност (без обаче да забравяме интересния образ на Омировия Терсит...). Въпреки ужасната му външност, непоносимата му отвратителност и отчайващата му несъвършеност, и от Глухия Гърбушко може да заструи неизразима светлина – достатъчно е, макар и без да ги чува, да забие камбаните си, и за миг да се превърне в бог на музиката, или макар и мразен от всички, да зърне Есмералда, за да я погледне с любовта на Създателя, който гледа творенията си. Труден, противоречив и много трагичен литературен образ, Квазимодо разбива повечето стереотипи за красотата и извежда темата към онова сложно и динамично осмисляне на всичко, където нищо не е нито вярно, нито грешно. Юго в две ситуации ни оказва помощ за разбирането на този персонаж. Първата е по време на бичуването му, което почти повтаря това на Иисус. Квазимодо е изоставен, хулен и мразен от тълпата. Макар и силен, е безпомощен. Той е много самотен, изоставен е от всички. Поисква вода и дори тя му е отказана. На ръба на съществуването си е, когато не друг, а Есмералда се смилява над него и му дава да пие. В Евангелията, със съответните разлики, сцената със смъртта на Иисус е много подобна. Преди да бъде разпнат, Пилат Го бичува, според Йоановото евангелие, според Марковото, войниците „Го биеха по главата с тръст и Го заплюваха” Марк, гл.14:19. Вода с оцет Му дава или Илия, или един войник. Посланието на Юго е ясно – страданието, грозотата и несъвършенството на Квазимодо, го приближават много повече до Бог, отколкото кое да е друго прекрасно Негово творение. Но дори и в случая на Гърбушкото, връзката се осъществява отново чрез Красотата, този път обаче, единствено и само тази на душата му. Няма противоречие, ако приемем, че Бог е навсякъде, а при Него, всички са едно. Това е и следващият ключ към образа на Квазимодо, даден от Юго. В последният абзац на книгата, където се разказва за откриването на два скелета – един женски и един силно изкривен мъжки, красотата на Есмералда и грозотата на Квазимодо са се слели в неизречимостта на любовта, смъртта и страданието. А отвъд тях – кой знае, може би все пак има друг живот...
Тема № - 48 Коментар № - 5444 Марта Методиева - 2011-09-18 21:40:45
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115881

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128118

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20130

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32714

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134318

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94251

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29065

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17763

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180844

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60764

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA