ФОРУМ - АРХИВ

Последната дума на Марк Аврелий

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

“Последната дума на Марк Аврелий”, маслена картина от Йожен Дьолакроа, 1844 г. Поглеждаме първо към централната фигура, тази на болния император. Могъщ, тежък торс, който треската е обезкръвила и превърнала в сиво зеленикава маса. Скоро тя ще превземе целия човек. Но било поради силната болка, било поради живеца, опазен в късчето лазурно син поглед, Марк Аврелий се е освободил за миг от нея, надигнал се е изпод пръстената си покривка, за да каже още нещо на своите служители и близки. Поантата на неговото управление! Тя засяга навярно човека, на когото императорът се е опрял с лявата си ръка. Няма да узнаем какво е казаното, но по приведените и посърнали погледи на присъстващите разбираме, че е нещо злокобно, вещание за лоша съдба, която не може да се отмени или поправи. Разбираме и кой ще бъде нейният изпълнител. Комод, в ярко червена дреха, с разточителни златни украшения, гледа напред ликуващ и безразличен към ставащото. Енергията на властта е предадена. Докато светлината от фигурата на баща му постепенно изстива, той вече блести, грее. Но не с топлината на есенното слънце, а зареден като светкавица.

***

С какво е бил изкушен Дьолакроа, за да представи в толкова мащабна картина – три и половина на два и половина метра – последните мигове на Марк Аврелий? Донякъде стоик във възгледите си за живота, същевременно художник, изследващ и предаващ върху своите платна най-вече природата на човешките вихри, Дьолакроа трябва да е бил привлечен от несъответствието между сдържаността, която е откривал и в стила, и в идеологията на “Към себе си”, една от любимите му книги, и факта, че императорът е избрал за свой наследник в много отношения краен и невладеещ себе си човек. Ето импулса за драматичния сюжет, в който Марк Аврелий ще изиграе бащата, опростил на смъртното си ложе своя блуден син, без да породи у него желаната промяна. Дали Дьолакроа всъщност не е смятал записките на Марк Аврелий за тъжен документ на бащината заблуда? Или дори за неин инструмент?

Имал е известно основание. Първо, защото интелектуалната култура в средата на XIX в. е обичала, от една страна, пищните изневери между идеалното и реалното, от друга, разказите за провалящи се мъдри монарси и умиращи заедно с тях добре планирани империи. И второ, защото за читателя от онази епоха, образован по подобие на Дьолакроа да мисли философията преди всичко като дисциплина на трансцендентното съзерцание, а стоицизма като доброволен отказ от илюзиите за тотална революция и щастлива република, “Към себе си”, образцов текст на стоическата философия, е бил може би най-вече нещо като законник на търпеливостта и снизхождението към злото в непосредствения живот.

Изглежда така и затова, защото Марк Аврелий не говори никъде за делничните си грижи конкретно. Сякаш повтарящи се гънки върху тъканта на дните, бръмчене на муха в затворена стая, те не заслужават отделно внимание. Част от семейството на императора също попада в тази категория. Комод не е споменат в записките, ако не се брои общото и двусмислено в последната си фраза изречение от гл. 17 на Първа книга: “На боговете дължа... че ми се родиха деца, нормални телом и не ненадарени.” Луций Аний Вер, природеният посредством осиновяванията на Антонин Пий брат, с когото Марк Аврелий е трябвало осем години да дели управлението на империята, понасяйки, ако се съди по късноантичните и византийските хронисти, ленив и доста разпуснат характер, е пестеливо и мило обрисуван на същото място със следните думи: “На боговете дължа... че случих с такъв брат, чийто характер можеше да ме подбуди да се заема със себе си и който ведно с това ми доставяше радост с преценките и обичта си”. Сбита и кротка оценка е получила пак там и Аниа Галериа Фаустина, съпругата на императора, за която след всяка от многобройните й бременности се говорело, че по-пламенно е гледала към гладиаторските школи, отколкото към леглото на Марк Аврелий: “На боговете дължа... че имах такава жена, толкова покорна, любеща и скромна”.

В цитираните изречения Комод, Луций Вер и Аниа Фаустина, навярно поне в известна степен проядени от злото, което им се приписва, се появяват пред нас поправени и цели. Едва ли обаче Марк Аврелий просто си е затварял очите за техния живот; още по-малко вероятно изглежда това, да се е опитвал да ги оневини пред себе си, като им придаде някои приятни качества по начина, по който добронамерен или работещ по дворцова поръчка портретист смекчава свирепия поглед на Комод или изпъва нероновската гуша на Луций Вер, добавяйки към лицата им кръгче мека брада или благородна къдрица. Те са за Марк Аврелий много по-истински и реални, много по-ценни лишени от имената си, лишени от индивидуалните си черти, спасени от блатото на слуховете и превърнати в типови образи и положения, отколкото като конкретните личности, с които е трябвало да се среща и общува, на които е трябвало да се доверява, които е трябвало да обича.

Ценни с какво? Обичани заради какво? Заради искрата вечен и божествен ум, която според стоицизма на Марк Аврелий се съдържа във всичко съществуващо. Като част от божествената промисъл, която е наредила вселената, съществуващото не може да бъде в никакъв случай, в никое свое конкретно проявление, в никое отделно човешко мнение, което го претегля и преценява, изцяло зло, изцяло грозно или изцяло вредно. Затова когато се проявява външно като грозно и зло, на него трябва да се гледа повече като на нестанало добро, като на неулучило своето място полезно, като на скрито в несъвършенството или развалата очарование – каквото имат, казва Марк Аврелий, шуплите на хляба, клюмналите жита, бръчката върху лъвското чело (“Към себе си”, III. 2). Истински умният човек, следователно, не бива да отвръща поглед от злото, което го е споходило – било то досаден просител или трънак по пътя му; не бива и да се оплаква от него, а да различава вложения в него от природата щастлив божествен принцип от съпътстващите го неблагополучни обстоятелства и неправилни човешки мнения. Да се оплакваш, да мърмориш, да показваш, че ти е досадно – това е много по-вредно от онова, от което се оплакваш, мърмориш или търпиш досада. Защото по този начин превръщаш злото в нещо съществуващо, оттам в божествено дело принцип, който противоречи на като цяло щастливо устроения от боговете свят така, както отокът и туморът, изродени и болни клетки, противоречат на тялото (II. 16; IV. 29).      

Разкриването на принципите от наноса на повратливите обстоятелства и мнения се осигурява най-напред чрез способността на вътрешната реч да представя отделния човек като ограничен и йерархично построен сбор от трайни общи положения и елементи. Когато Марк Аврелий пита сам себе си какво е и какъв ред представлява, той винаги си отговаря общо и несложно. Съставен съм, казва той (II. 2; III. 16), по подобие на света като организъм съвкупност от три основни елемента – тяло, душа и ум – между които само умът е вечен и божествен и по тази причина той именно заслужава да бъде пазен строго като вътрешна цитадела и ценен като ръководно начало. Никакъв копнеж за оригиналност на съществуването. Никаква грижа заедно с типовото да се изрази и индивидуалното в лицето и характера. Никаква грижа да се подчертаят различното и странното в съдбата, перипетиите в личната история.

Единствената индивидуална промяна, за която Марк Аврелий говори пряко и положително в текста на записките, засяга осъществяването на принадлежността му към класа на знатните римляни. Цялата Първа книга е посветена на нея. Но и тя трябва да се разглежда повече като прелюдия към усвояването на изкуството да се разбира по-добре и по-цялостно организмът на общото, отколкото като апология на пътя към изявяване и обособяване на личното. Понеже сполучил на добри предци и способни учители, които изброява много сърдечно, младият Марк Аврелий усвоил не само качествата, които щели да му позволят да направи бързо и лесно обществена кариера; научавайки се да общува сдържано с другите и да говори убедително пред тях, научавайки се също да мисли и да се изказва за нещата винаги в общи положения, се научил постепенно да говори и със себе си вярно, открито и поучаващо, да използва реториката и философията като уреди за по-съответно на вселенския строй вътрешно администриране, които ставали толкова по-безценни и незаменими, колкото повече му се налагало да управлява и урежда делата на другите хора, а като император на Рим и делата на света.

В епохата на Марк Аврелий идеалът на космополитизма, изкован от киници и стоици през IV-III в. пр. Хр., претърпява значително преобразуване вследствие на това, че светът, в който се разпростира империята, е станал вече твърде голям и необятен, твърде шарен, неравен и сложен, за да продължава да бъде изразяван като хомогенната, като цяло пасивна даденост, пред която до този момент човекът е могъл спокойно да заявява omnia mea mecum porto, “нося всичко мое със себе си”. Превърнал се в океан от хора, предмети и нрави, той се проявява сега заедно като изкушение и заплаха. Така да бъдеш гражданин на света, се разделя през II-III в. на две идеологии и поведения. От една страна, поведението, запазено за огромната маса професионални и наемни войници, за бедняците, бродягите и хитрите безделници, населяващи книгите на Лукиан и Апулей: да не те свърта на едно място и да изпитваш остър глад да пътуваш, изобщо да гледаш към човешкото пространство като към арена на романово приключение. От друга страна, поведението, обикнато от богати интелектуалци като Плиний Млади и Тацит: да се чувстваш най-свързан със света тогава, когато си сам или в малка компания и общуваш било чрез книгата, която ти четат, било в съзерцаване на природата, с принципите, по които си устроен и ти самият, и другият човек, който живее далеч от теб в Британия или в източните провинции на империята.

Що се отнася до Марк Аврелий, навярно и поради това, че като император не е могъл да не пътува, той е един от първите мислители, които разбират осъщестяването на самотното общуване със света не като физическо оттегляне от него, а като потапяне в разговор с вътрешното същество. “Търсят”, казва той, “усамотение – на село, на брега на морето, в планината. Ти също имаше навика да се отдаваш на подобни желания. С една дума, това е крайно наивно, след като в който час пожелаеш, можеш да се оттеглиш в себе си. Никъде другаде човек не се уединява по-спокойно и безгрижно тъй, както в своята душа, особено притежаващият вътре в себе си ония блага, в които като се взре, постига пълна лекота и удобство.” (IV. 3).   

Въпреки пестеливата и делова нагласа, която се усеща в този пасаж, императорът, изглежда, е уважавал и пъстротата на света. По начина, по който другаде я описва, много проникновено и увлечен да изброява, разбираме, че изпитва удоволствие от нея. Същевременно обаче предупреждава на немалко места, че взирането в различието на отделните неща води до заблуждение за тяхната същност. В действителност те не са толкова различни, колкото ни изглеждат, не са толкова отделни, колкото се представят, а част от общия организъм, без познаването на който и те не могат да бъдат познати. Е, тогава как да гледаме по правилен начин на света – без да отхвърляме неговото умножаващо се постоянно богатство, но и без да загубим дирята на общото в него? Като от птичи поглед, който вижда обхватно разнообразието и заедно с това поради дистанцията го опростява: “Който съчинява слова за хората”, казва Марк Аврелий в гл. 48 от Седма книга, “той също като от някакво високо място трябва да обгръща с поглед ставащото долу на земята: стада, войски, обработване на земята, сватби и разтрогвания, раждания и кончини, съдилищна гълчава, пустеещи земи, различни варварски племена, празници и траурни оплаквания, пазарища, пъстрата смесица и реда от свързването на противоположности.”

Обаче колкото и отдалеч и общо да гледаме към света, в някакъв момент, бидейки и копнежни същества, допускаме част от него да се отдели от цялото, да се приближи твърде близо до нас, да окупира мислите ни. В такъв случай, съветва Марк Аврелий, човек трябва строго да се изобличи в незнание и поучи по начина, по който ранната атическа комедия осмивала и отнемала важността на могъщите атински политици със своята “възпитателна откровеност” (XI. 6). Според императора тя се състоява като ненатраплив спрямо другите хора вътрешен речеви кинизъм: като метод свободно да заменяме във вътрешния си диалог думата, която означава нещо силно желано от нас, с друга, означаваща нещо, което в същата степен ни отблъсква. Марк Аврелий дава запомнящ се пример как да отпъдим представата чрез подмяна на нейното означаващо в гл. 13 от Шеста книга, където апетитно изпеченото месо е преименувано в “труп на риба, птица или прасе”, ароматното и изтънчено фалернско вино в “сок от грозде”, красивата пурпурна наметка, обличана по време на празник, в “овча вълна, боядисана с кръв на мида”, любовния акт в “търкане на черво и след известен спазъм изпускане на слуз”.

Тези вътрешни разговори трябва да се разгарят и протичат бурно поради една съществена причина. Марк Аврелий смята, че човек не трябва да отлага и бави преборването със своето незнание, защото единствената действителност, в която истински живее и която губи със смъртта си, е настоящето (II. 14). А то е кратко, преходно и без памет за нищо друго, освен за божествените принципи, които обаче не са непосредствено проявени в него. Със следващия пасаж от гл. 17 на Втора книга Марк Аврелий е успял да покаже накратко и много силно и цялата тъга на това разбиране, и източника за нейното преодоляване: “Времето на човешкия живот е миг, същността нещо изтичащо. Възприятията замъглени, връзката на тялото като цялост лесно разрушима, душата блуждаеща, съдбата непредвидима, пребъдването на името спорно. Накратко казано, всичко свързано с тялото е река, а всичко, принадлежащо на душата, сън и дим, животът е война и пребиваване на чужденец, бъдната слава – забрава. Какво може да ни напъти тогава? Само едно – философията. Тя е в това да пазим вътрешния си бог неопетнен и безметежен, надмогнал удоволствието и мъката, да не допускаме да върши нещо напосоки, лъжливо и лицемерно и да изпитва нужда някой да прави или да не прави нещо. Освен това да приема случващото се и отреденото нему като идващо някъде оттам, откъдето е дошъл сам той. И във всички случаи да очаква смъртта със спокойната мисъл, че тя не е друго, а разпадане на елементите, които влизат в състава на всяко живо същество.”

Според този пасаж речта на философията, наш наставник и утешител, се състои от три свързани пласта. На един пласт тя трябва да критикува наличните мнения и да осветлява принципите, скрити под тях. На втори пласт трябва да изказва неразкрасено и пряко тези принципи като идеални положения за следване в живота. И на трети пласт, доколкото трябва да държи човека събран в самия него и готов да напусне във всеки един момент живота спокойно и без брожение, тя трябва да представлява и отчет, обобщение, набор от последни думи. Може би голяма част от въздействието, което имат върху нас записките на Марк Аврелий, се дължи именно на това, че стилово те успяват да изразят тези три пласта на философската реч, без да ги разделят. Когато Марк Аврелий говори, той ни критикува, напътства и се разделя с нас.  
   

Картината на Дьолакроа днес е изложена в музея за изящни изкуства в Лион. Марк Аврелий цитирам по превода на проф. Б. Богданов, първо издание 1986 г.; второ преработено 1997 г.  



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Благодаря Георги, с казаното от вас в отговор, съм напълно съгласна. Ето това е разковничето и за мен. Сега да се поясня, защото изглежда пък писаното от мен е неясно. Веднъж обявавам Марк А. за любим, а после сякаш тегля към Комод и "обвинявам" Марк А. Правя го на едно битово и първично сензитивно равнище, като пипането на монетите. Нарочно. Но и това усещане дава информация, която не може да се пренебрегне, която също показва и начин на мислене.
Та защо ми е наистина любим Марк А., защо е на върха на цивилизования свят от времето си до нашето време, защо доминира на Капитолия и в нашите "капити", въпреки, че както казвате, моралната парадигма се е променила, а дали пък ние сме по-"морални" от него?
Да бъдеш император на света е също така, мисля си, голямо изпитание и сигурно - страдание. Може би не така просто- трагично като да нямаш хляб и живееш на студено, а изтъркания дюпондий с образа на императорската жена, да те прави малко по-достоен, а то колко по-достоен, може би като живо същество което има ... "права". (Но това с правата ще дойде по-късно, по времето на Делакроа).
Моята критика не беше към Марк Аврелий. Не беше и критика,а опит за грубо неизказано сравнение. С малките атилчета, хитлерчета и сталинчета, които също са имали и имат над себе си само небето...и само неограничената си безмерна и опустошителна, неистова жажда за власт, която руши и унищожава цивилизацията и всеки неин елемент.
Каква е разликата, която исках да подчертая. Марк Аврелий, за разлика от всички пълни властелини има едно свое, невидимо ограничение, което сам и пръв си е поставил и което стоически спазва с философско разбиране за правилността на това ограничение и самодисциплина да го спазва. Това ограничение е ограничението на властта си, което сам си е поставил. Това ограничение е Разумната Вселена, разум по-висш от неговия. Затова стои на върха на цивилизования свят. Това е и достойнството, което той ни казва, че имаме с протегната за благослов ръка, това е общността на достойните хора, която той без думи изповядва, но и аз го чувам (той и онези преди нас и ние и тези след нас, цивилизованите хора) всички хора,съставящи този разумен организъм, който е Разумната Вселена. Това е достойнството и общността на хората на цивилизацията и това, което ще се случи по-късно. Делакроа изглежда е вярвал, че в 1844 г. се случва точно това...Това е според мен и последната дума на Марк Аврелий, която Комод, върху платното, не иска и да чуе и сигурно не е чул, обърнат гърбом към Марк Аврелий в червената си тога, симвор на властта, но не тази власт, която трябва да бъде. Може би за това революционерът Делакроа, художникът на Гаврош, Свободата, равенството и братството е нарисувал Последната дума на Марк Аврелий в революционната 1844 г. Това е императорът, поставил си сам оковите на разума, стоящ вън от него и по-висш от него, това е императорът, който пръв е разбрал и приел всички нас - с изтърканите дюпондии и с къшея изпросен хляб в ръка, за разумни същества,за равно достойни същества, за братя по разум и съвест, надарени с неотменни права на живот, свобода и стремеж към щастие.
Затова той стои там, на главния хълм и в главите ни. Ако Комод не е чул последната му дума, и мнозина не са я чули. Но пък и мнозина са я чули в разума си, в нашия разум, в който Марк Аврелий вярва. Затова той ще стои там, над всички, над Цезар, над Нерва, над Октавиан...И това означава, че хората са го чули някак. И са го следвали някак, за да стигнем до това, което е цивилизацията днес. Затова там, където е Марк Аврелий, никога няма да стои Хитлер или Атила. Когато казах за времето като вектор или прегъната равнина, мисля ти подадох жокер. Ако равнината се прегъне, две отдалечени в пространството и времето точки могат да се окажат една. Т.е. може да има или да е имало друг Марк Аврелий, но това означава, че може да е имало и има друг Атила, друг Сталин, друг Хитлер. Не само на върха на управлението на света, но и в малки, миниатюрни местенца на управлението. Какво да правим, императоре? Да стискаме зъби стоически. Че то без зъби останахме. Ако императорът сам си е поставил ограничение на властта си, която е инак безмерна, защо малките подли хитлерчета не си го поставят, а безчинстват, рушат и унищожават? Защото не смятат, че има по-висш разум от осакатените им властови безумия. И защо трябва ние, равно-достойните, според теб, да стискаме зъби стоически и философски да махаме с ръка пред разрушението? Може би, в последната си дума Марк Аврелий ни е казал и това - не правете безумна жертва пред неограничената безумна и неразумна власт, защото тя разрушава цивилизацията? Не е достоен управник, управникът без ограничение от Разума на вселената, която ни обгръща. Той е изпитание. Може би точно и това е "чул" от Марк Аврелий и Делакроа, за да нарисува наред с Последната дума на Марк Аврелий и Свободата води народа на барикадите.Защото изпитанието пред злото, с което Разумната вселена пробва нашия разум, трябва да свърши, за да продължи пътя си напред, като вектора на времето. Но не със смърт. Само това - не.Това би била смъртта на цивилизацията и всяка цивилизована част от нея.Трябва Свободата да поведе народа на барикадите. Логично и стоически.
Тема № - 52 Коментар № - 6052 nkioseva - 2011-12-10 10:41:59
Благодаря на Владимир за великолепния му коментар! Но фактически моят текст не е за това, дали Дьолакроа е разтълкувал и изобразил вярно Марк Аврелий. Целта ми беше друга. Да свържа в едно далечното ни неличностно лично в платонизирания стоицизъм на Марк Аврелий – за което към казаното от Владимир общо-взето няма какво да се допълни - с по-близкото ни свръх-личностно лично на Дьолакроа.

Което свръх-личностно лично се мисли и изобразява сякаш най-напред като драматично съотнасяне, преплитане и борба на контрасти. Тук контрастът е изнесен между лицата и етосите на Марк Аврелий и Комод. В други картини на Дьолакроа обаче той се открива и върху едно и също лице. Например върху лицето на Сарданапал (в картината от Лувъра, 1827 г.), който наблюдава клането, което е разпоредил, със смесица от наслада, безразличие, спокойствие и един вид дълбок усет за порядъчността на ставащото.

Да се върна за миг на нашата картина. Драматизмът в нея е толкова силен и затова, защото Комод се схваща от зрителя на Дьолакроа като неуспешно произведение на философа Марк Аврелий. Такава е модерната позиция – че идентичността не е дадена, наследена роля, тя е нещо, което повече се прави, внушава и моделира. Докато в античната парадигма, за която Владимир говори, преобладава обратното разбиране: че идентичността по-скоро се претърпява, че личното е нещо като дадена ти по рождение маска, която не може да се измени особено много и срещу която, следователно, не можеш да изпитваш голямо недоволство.

Да, Владимир е изобщо прав, но във времето на Марк Аврелий идентичността сякаш започва да се схваща и по-подвижно. Човек може да се издигне вече по-лесно и по-често да претърпи една или друга голяма промяна, да се превърне, например, от домашен роб в изключително влиятелен и богат придворен. Самият Марк Аврелий, макар и аристократ от стар и влиятелен испански род, не е роден император. Направен е такъв. Но четейки началната книга на записките, оставаме все пак с впечатлението, че той иска да внуши, че осиновяването от Антонин Пий не е станало никак случайно, а го е заслужил поради големите усилия, които е полагал.

С това накрая отговарям кратко и на коментара на Нинел. Действително нямаме никакви дълбоки основания да смятаме, че по нашите етически и исторически критерии за добър човек и добър владетел Марк Аврелий е бил добър човек и добър владетел. Нямаме обаче и основания да смятаме, че самият Марк Аврелий се е считал за такъв. Напротив, от назидателния и на моменти остър тон, с който говори на себе си, разбираме, че по-често е бил недоволен и от изказванията, и от делата си. И виждате, Нинел, че не обвинява за това другите хора, а себе си, собствения си ум.
Тема № - 52 Коментар № - 6051 ГГ - 2011-12-10 00:53:47
Включвам се с коментар върху разбирането за „личност” и „лично“, което се наложи като устойчива перспектива още с началния избор на императорския образ от страна на Георги – с това, че входът във внушаваната от текста му действителност става не през анализа на капитолийската статуя на императора, която гордо и съвсем уместно краси второто издание на българския превод на „Към себе си”, а през въздействието на една модерна творба, в чийто по-общ контекст Марк Аврелий е само част от дълга поредица живописни примери, илюстриращи новата идеология на ХІХ век.

Една от неоспоримите интуиции на въпросната модерна перспектива е убеждението, че императорът по принцип трябва да е същото човешко същество като всички останали, че неговата „персона” е коренно и непоправимо човешка и че той следователно не би могъл да не изпитва обичайните човешки трепети и делнични грижи. Това наистина е така – местата, които Георги е подбрал, недвусмислено показват, че Марк Аврелий не гледа на себе си като на нещо друго, че независимо от августейшото си положение той се смята за човешко същество с всички онези несвършенства, произтичащи от общата ни природа, за която знаем, че е смъртна и греши. И все пак, неговият усет за „лично” би трябвало да се различава драстично от това, който ние влагаме в това понятие.

Наложило се е твърдението, че античният стоицизъм открива индивидуалността и човешката личност – или поне формулира елементите и условията за налагането й в съвременната рамка на мислене. Факт е, че при стоиците за пръв път срещаме идеята за индивида като носител на уникални и неповторими качества. За пръв път виждаме и систематична аргументация в подкрепа на Аз-а и субективността: каквото и да правим или претърпяваме, ние (а и всички живи същества въобще) не можем да избягаме от себе си и своята гледна точка, от това, че именно ние понасяме или вършим даденото нещо. Факт е също, че стоиците окончателно пренасят човешката идентичност във вътрешността на съзнателното ни индивидуално същество – в т.нар. „ръководно начало” (to hēgemonikόn), което чувства, мисли, решава, реагира, живее, без да губи единството си в многообразието от собствени функции и проявления. В този смисъл, нашето понятие за индивидуалност едва ли се различава съществено от стоическото.

Стоическото схващане за “лично”, обаче, изглежда много по-различно. В него липсва най-същественият елемент от нашето разбиране – твърдението, че отделната личност е уникална сама по себе си, в качеството си на “индивидуален характер”, проявен като неповторима поредица от също толкова неповторими случвания, всяко от които играе незаменима роля в самоизграждането на индивидуалната ни уникалност. Личността в стоицизма е конструирана другояче: тя не принадлежи на света след Просвещението и Френската революция, в който фокус на човешкото съществуване е правото на всеки отделен човек (а значи и на неговата действителност) да бъде безкрайно своеобразен и различен от останалите, а на свят, в който нещата – колкото и необхватни да ни се виждат на пръв поглед – са сведени до краен брой, правилата в йерархичната им реалност са поначало ясни, а ролите са отдавна определени и раздадени.

Всъщност стоическото понятие за личност се свързва с една стара театрална метафора, радваща се на широка популярност в кинико-стоическата диатриба след ІІІ в. пр. Хр.: “Помни, че си актьор в пиеса, която се развива, както пожелае драматургът – ако рече да е кратка, ще е кратка, ако реши да е дълга, ще е дълга. Пожелае ли да играеш просяк, налага се да го пресъздадеш с подобаващото майсторство, както и ако поиска да играеш хром, управител или пък лаик. Това е твоята част – да изиграеш правилно повереното ти лице (prόsōpon); неговият избор е работа на друг.” (Епиктет, „Наръчник”, 17) И гръцкото prόsōpon, и латинското persona – традиционните думи за „личност” в по-късната християнска култура – означават именно това: специфичния тип маска или роля, който човек е възприел било на сцената, било в живота. В случая „личното” изразява не уникалните качества на индивида или особените черти на неговия характер, а дадена природна или обществена роля, определено общо качество, което отличава един човек от друг чисто ситуативно – например това, че той е мъж, баща, философ или пък просяк. Такава „личност” следва да се идентифицира не с неповторимата индивидуалност на този или онзи човек, а с „типа човек”, който той е (или поне трябва да бъде) в един или друг аспект.

Излиза, че според стоиците всеки от нас притежава личност не сам по себе си, а доколкото съчетава определени обществени роли, привличащи със себе си съответните норми за „правилно” и „лошо”, за „добродетел” и „порок”. Подобно гледище позволява на стоицизма да обясни защо човешката личност е толкова крехка и лесно променлива – защото е комплексно-множествена, сбор или наслагване на много социални маски, но и защото винаги е ситуативна и се свързва с конкретен аспект от нашето съществуване, а не с целия, даден веднъж завинаги човек, както сме склонни да мислим днес. Честият сблъсък между изискванията на различните типажи, чието изпълнение ни е възложено, се тушира с помощта на строга йерархия на личните роли. Панеций, да речем, изгражда скала от четири основни personae (Цицерон, “За задълженията”, І.107-115), а Хиерокъл изброява няколко кръга на близост с лица и предмети (Стобей, ІV.27.23), но и двамата единодушно поставят на първо място усъвършенстването на рационалната способност, частицата божествен разум в нас, след нея по важност нареждат изпълнението на социалните ни задължения като един вид участие в осъществяването на космическия промисъл, и чак накрая говорят за аспектите на личното, свързани със случайността и с конкретните особености на нашата индивидуалност. Именно общият коефициент на успешност в подреждането, съчетаването и изпълнението на въпросните роли отразява онова, което в стоически контекст би следвало да обозначим като човешка “личност”.

Тогава какво и колко от личността на Марк Аврелий можем да открием в „Към себе си“? Според мен не малко, ако възприемем подобна гледна точка, но и практически нищо, ако не правим разлика между индивидуалността на императора и конкретната му персона. Вероятно далеч от това сам да бъде последователен в отстояването на подобно различие, Марк Аврелий ни се разкрива като верен последовател на големия стоически авторитет на времето – Епиктет, в поне две отношения. На първо място, в текста му личи стремеж ролите и отделните им особености да не се смесват по никакъв начин. “Личното” на императора е принципно различно от “личното” на ревнивия мъж или от “личното” на редовия гражданин, отдаден на своите собствени грижи. В тази ситуация Марк Аврелий прави необходимото: поставя личността си на император над личността си на брат, съпруг и баща. Ето защо мисля, че оценката, която той дава на членовете на своето семейство, е не просто куртоазен жест, а действителното му отношение към „личностите“ на другия Цезар, на царицата и на принца. В качеството си на император – същински бог на земята, призван по силата на божествения промисъл да пази благото на цялото, а не просто на тази или онази негова част, – Марк Аврелий сякаш съзнателно не се интересува от индивидуалното изпълнение на техните роли: важно за него е дали собствената му нагласа спрямо техните персони е подобаваща и дали той я играе добре. Другото просто не е в негова власт и значи остава извън сферата на собствено личното.

Откъдето и второто. По всяка вероятност императорът е смекчавал негодуванието си спрямо членовете на семейството и близкото си обкръжение със стоическия принцип, че няма добро или зло извън вътрешната нагласа, че всичко извън нас и нашите сили е безразлично. Ако Марк Аврелий наистина е усещал проблемност в отношенията си с Комод, той би трябвало да е отдавал неуспеха най-напред на собствената си неумелост и неубедителност. В такъв случай философът Марк Аврелий би потвърдил, че в много отношения, дори във връзката си с най-близките, той все още продължава да се учи: „На необразования е присъщо да обвинява другите за своите неуспехи; на започналия да се образова е присъщо да обвинява себе си; единствено образованият не обвинява нито другиго, нито себе си.“ (прев. К. Гарелова; Епиктет, „Наръчник“, 5) Затова и си мисля, че императорът трудно би разбрал патоса на междуличностното напрежение в картината на Делакроа.
Тема № - 52 Коментар № - 6050 Владимир Маринов - 2011-12-09 19:33:43
Уважаеми г-н Гочев,
За мен би било изключително интересно да продължите по-обстойно прочита си по самото платно на Дьолакроа, който много релефно и с богат диапазон от светлина и сянка подхващате в началото на вашето сферично, но тъй многовалентно есе. Там, пред одъра на сбогуващия се император, вероятно в крайдунавска Виндобона, освен отнесения изцяло в сладострастното предвкусване на очакващите го 12 години световластие са и верните, приятелите, стоиците. Тези, които ще подкрепят младия наследник с разум и достойни словонапътствия, поне докато той не реши сам за себе си, че да наредиш сто думи е нищо в сравнение с промушването на сто лъва, затворени в кървавия пясъчник на колизеума… Върху пода лежат свитъци (сигурно на „Към себе си”). Особено страшно и отдалечено е отчаянието на седналия до одъра мъж. Кой би могъл да е той? Кои биха могли да са другите изпращащи Марк Аврелий от „човешкото смъртно към световното безсмъртно”?
Разбира се, моето подканяне към подобно вглеждане, посилно за Вашата подготвеност на античник, да не Ви задължава. Но мисля, че го можете. Освен това, според мен в картината има светлина от християнството. Има кодирания втори план на Френските революции, който беше уместно разпознат още в началото на тази дискусия. Има и други характерности, примерно, нежният почти девичи овал и оцвет на младото Комодово лице напомня много от пищната, изразителна женска портретност и телесност на Дьолакроа. Същата, заради която ще го разчетат и приемат като особен майстор и учител в светлосянката импресионистите.

Тема № - 52 Коментар № - 6049 Dekarabah - 2011-12-08 22:22:50
Не, Георги, не е критика, но мисля, че не се съгласявам. Няма външно и вътрешно. Няма време за това. Времето е всичко. Затова хората лъжат, и затова лъжите се разкриват, както е казано в Библията. Разгледай нещата през времето. Като вектор или като прегънати равнини. Не съм съгласна, че императорът не е бил същностната част от Марк А. Мисля, че императорът е подчинил философа, а стоикът е оправдавал войнолюбив император. Стоик кой? Народът или императорът? И двамата?!Кой е трябвало да понесе повече? Пак се връщам на статуята на Капитолия. Марк А. е с протегната ръка и обърната надолу длан. Жестът прилича на благослов и опрощение. Кого благославя? Та той е бог и се смята за бог, вярва че е бог и ни ... прощава, защото сме го последвали в стоицизма, в жертвата, в собственото си жертвоприношение. За Марк Аврелий!Марк А. има колосални статуи по цялата империя - вкл. в Мала Азия. Колосални!Защо? Защото е изисквал и изисква усилието да обединим Разумната вселена на света, който ни е познат? Ние - дребните и злочестите, а той великия и колосалния към себе си и към нас? Ние, ирационалните, да обединим Разумната Вселена!? Защо не го е направил Той? Към себе си, към нас, към децата си?Какво трябва да ми прости Марк Аврелий? Защо ми прощава? Какво лошо съм направила? Не, аз не съм водила легиони, за да убиват, а после не съм писала Към себе си, не, не съм лъгала, не съм манипулирала, не съм фалшифицирала договори и не съм престъпвала думата си, не съм мамила и не съм смятала властта за висше благо. И това трябва да е рационално, защото това е по закона. Но в един грешен свят не е, не е рационално, защото закон няма друг освен закона на греха и властта. Може би, все си мисля, аз трябва да му простя. Прощавам му. Той е уникален. За Марк Аврелий!
И тук наистина идва споменатия Кенет Кларк. "Цивилизацията" той завършва с думите - "Това е един свят, който вече не разбирам."
Дали пък Марк Аврелий е написал "Към себе си" за всеки един от нас? Нинел към себе си, Георги към себе си...
И понеже стана дума за достойнството. Можем да вземем за пример в този случай Парите. Парите са начин на мислене. Да видим какви пари е сякъл Марк Аврелий и какви Комод. Парите, сечени от Марк Аврелия в повечето случаи изобразяват ... жена му. При Комод - Комод. Защо? Защото философът се е гнусил от парите? А императрът-филосфоф? Той ги е сякъл.
Парите сечени от Марк Аврелий имат първите симптоми на настъпващата инфлация и криза. Сякъл е месингови дюпондии. Грозни билонни месингови монети, първата развала на парите преди голямата криза.Парите сечени от Комод са тежки,златни, сребърни ... достойни някак за притежателите си.
Та, парите са начин на мислене. Какво достойнство е дал в ръцете ни като мярка на стойността, средство за размяна и еквивалент на стойността на нашия труд Марк Аврелий? Отъркани от бедняци месингови дюпондии - ех богатство, ех достойнство. Е, сякъл е и златни аурелии. За едрите сделки, за едрите хора, за значителните, тези, финансирали войните му, кръвта, който трябвало да изтича от враговете му, отнасяща пречещия на императора живот, купена със златни аурелии. Философът-стоик или императорът? Това е въпросът, ако вярваме на парите, като начин на мислене. Но на парите едва ли може да се вярва. Или пък може? Особено, когато ти ги правиш и те са ... твои.
Тема № - 52 Коментар № - 6048 nkioseva - 2011-12-08 18:57:08
“Еднодневки сме.
Какво е човекът? И какво не е?
Човекът е сън на сянка.
Ала когато дойде онзи блясък,
който богът изпраща на хората,
най-чиста светлина има у човека
и животът става сладък.” (пр. Я. Букова)

Това е стихът от осмата Питийска ода на Пиндар, за който Екатерина говори в края на коментара си. Да, действително може да се направи аналогия между Пиндар и Марк Аврелий по отношение на темата за краткия и крехък човешки живот. С уточнението, че тази аналогия се черпи повече от обща контекстова нагласа, отколкото от пряко повлияване на един автор от друг. Като цяло в античността се говори тъкмо по този начин за човешкото същество – като за нещо малко, мигово, нетрайно и поради това ценно единствено с мярата на израстването, което може да постигне.

За Пиндар човешкото израстване се изразява в сполуката да имаш могъщи и знатни предци, да си осигурен и видимо богат, да станеш известен в своята общност и пред останалите елини с големи победи в състезания или на война. Сполуката обаче не се схваща от поета като чист и необоснован късмет. Тя идва от боговете и засяга само вече извисените хора по логиката на разбирането, че в аристократа има божествен корен, който го прави по-близък и по-сходен на безсмъртните. Сходен и по своята физика, и най-вече по особения по-дълъг и разширен живот, който той притежава чрез разказите за него на другите хора.

Във философията на Марк Аврелий израстването на човека се мисли другояче като познаване на принципите, по които общо са устроени човешкото същество, нещо смъртно, и светът, нещо безсмъртно. Познаването и изразяването на това общо става гаранция, че в някакво отношение смъртното и безсмъртното вече са смесени, и заедно с това условие да са приближат още повече. Кое е общото? Умът, божествената част на човека, която, поради своята природа, се явява и инструментът-условие за свързване между човешкото смъртно и световото безсмъртно.

Въпросът на Екатерина беше за достойнството. Достойнството и за Марк Аврелий, и за нас се състои в съзнание и следване на ценностната йерархия на нещата, които си и от които си съставен. Тази йерархия трябва да се познава и Марк Аврелий всъщност се занимава в записките си най-вече с това да си отговори на въпроса какво представлява той, кой е той. А като си отговаря на този въпрос, да изпълнява и условието да разгърне общото между себе си и света.

Според йерархията, която откриваме в “Към себе си”, Марк Аврелий не счита това, че е римският император, за твърде важна част от своята идентичност. Но това е вътрешен идеал, който със сигурност не съвпада с външния живот на човека, в който външен живот най-вероятно Марк Аврелий е бил зает от сутрин до вечер с делата на империята. Но към въпроса на Морис – вътрешното и външното не могат напълно да се разделят. Идентичността на владетеля е проникнала в тази на мислителя първо чрез символа на ума, който много подобно на император обединява и управлява разнородните части на отделния човешки свят; проникнала е обаче и чрез деловия, суров, често заповеден тон, с който Марк Аврелий се обръща към себе си като към свой неравен и подчинен.
Тема № - 52 Коментар № - 6047 ГГ - 2011-12-08 13:55:33
„Към себе си” на Марк Аврелий е фокусирана трайно върху темата за човешкото достойнство. Като изключително важен, този въпрос е и болезнен. Може би е по-натраплив от директния за смъртта, за която поне е сигурно, че всички я носим в себе си. А дори убедени, че сме живи – ние съвсем не можем да знаем и дали сме заслужили не просто обичайното протичане на живота, над който нямаме власт и следователно собствена (първо)причина да съществуваме, – но основанието да подадем ръка на себе си със същата бързина, с която виждаме да се състезава по-дългата краткост на живота. Подобно действие наистина би граничело с безумие, ако не вярвахме, че всички безнадеждни несъответствия, включително и „приравненото” по-горе, могат да се нарекат елементи на цялото и че из морето на тази споделена, затоплена от енергията си проблематичност винаги набира мощ един самотен вик за промяна.

Поздравявам Георги за изящната реч, посветена на Марк Аврелий. Не съм запозната добре с философията на стоиците, но намирам този текст на Г. Г. за съпричастен на покоя, в чието кристално дъно е възможно да се разпознае ведростта на битието. И отново мисля за границите. Притежава ли всъщност вътрешният покой такива? Маркизът цитира „завършен покой”, а заедно с това и „радостна”, което ме кара да се укрепя: „Щом е радост, няма какво повече...” Но въпреки това се питам дали покоят е ограниченост или е просто предел, който пречиства неудържимото с пламъка на рефлексивността, при което границите им никога не остават едни и същи.

Струва ми се, че в човешкото достойнсто има едно оголване, каквато е всяка равносметка и тя представлява най-добрата възможна защита по отношение на външното, а същевременно с това и едно свиване или издигане на дебели защитни стени, в което е отразена нашата беззащитност по отношение на вътрешното. (Всичко това е просто обърнатият ред на конструкцията „законник на снизхождението”, в която липсват „търпеливостта”, но и „злото”.) Че в разбирането на човешкото достойнство е заложен тъкмо този двоен парадокс, който би бил несъстоятелен, ако допуснехме, че след като принадлежи на извънприетото, парадоксът без друго не заслужава да бъде деконструиран. От една трета страна въпросното ограждане е като че ли изпълване от край до край на собствения ръст на човека, и в един също така може би необичаен смисъл неговата беззащитност ще се състои в съгласието му със закона за гравитацията на базата на предпоставките за нарушенията.

Залогът на достойнството е в света. Обратното винаги ми се е струвало очевидно или предпоставено.)

Морис зададе още една интересна посока за разговор. Как да забравим, че Марк Аврелий е бил публична личност? Това е все още най-честният въпрос, при положение че е стоял все така непокътнат на писалището на императора. И дали чрез писането Марк Аврелий не се е опитал да забрави кой е, за да (се) помни? Впрочем, не смятам, че паметта е обратното на забравата. Не и докато претеглям определението за живота като „сън на сянка”. Макар текстът на Георги да е така завършен, бих искала да го попитам как и дали би свързал дефиницията на Пиндар с „Към себе си” на Марк Аврелий?
Тема № - 52 Коментар № - 6046 Екатерина Григорова - 2011-12-08 06:55:54
„В това е здравето на живота — да се прониква във всичко и да се разбира какво е, кое е материалното в него и коя оформящата причина. От цялата си душа човек да върши справедливи дела и да говори истината. Какво друго остава, освен животът да се използува за вършенето на добро след добро, като се свързват тъй, че помежду им да не остава дори най-малко разстояние.” (Дванадесета книга, гл. 29)
Всяка глава от „Към себе си” сякаш е повита и спряла в онази (на Емпедокъл, гл.3, пак книга ХІІ) „Съвършена сфера, радостна от своя завършен покой.” Някакво мегалитно прозаическо хайку от сферични късове, всеки с различна вътрешност и отделна осветеност, „голи, без тяхното материално вместилище и мръсна обвивка”(гл. 2, кн. ХІІ). Какъв по-добър урок да се казва кратко и без отегчителни измествания към „мнения”, без прекалено старателно съобразяване дори с „правилните възгледи”. Аз не бих се вторачил във възможната „всеядност” и еклектика на Марк Аврелий. Макар да съм повърхностен в познаването на античното наследие, намирам философския му дневник за първоначален и всепоглъщащ и за днешната наша модерност словесен монолит. Като че ли хвърлен с исполинска сила в огромната река (примерно, многоводния войнолюбив Дунав), която разделя презрялата, отмираща антична цивилизация от жизненото варварство. Връз тази твърд сред луди води ще стъпи и идващото християнство, за да премине отвъд. Същевременно, Императорът ще обоснове първия болезнено оголен, четлив модел за автономност на вътрешното разумно сред хаотичното общо. За да направи възможни и по-сигурни и преходите от бряг до бряг на самотните търсещи завършеност. До дните, в каквито живеем и се питаме, ние, които сме само разумни поданици.

Тема № - 52 Коментар № - 6044 Dekarabah - 2011-12-07 20:49:49
Георги, ти много добре анализираш философското в речта на Марк Аврелий. Но аз бих да те попитам как в "Към себе си" присъства императорът. Какво е отношението между речта на философа и тази на властника? Имам чувството, че изказванията на Марк Аврелий са отделени от тялото, че те в някаква степен са го забравили.

Има ли Марк Аврелий тяло? И, ако няма, не е ли това императорът Марк Аврелий - едно слово, което трябва да надмогне тялото, да го овладее, да властва над него? Не е ли такава и философската реч на стоика? Не е ли това точката, в която се пресичат философа и властника: властта над тялото, над телата, над другите. Случайно ли е, Платоновата държава трябва да се управлява от философ?
Тема № - 52 Коментар № - 6043 Морис Фадел - 2011-12-07 19:23:52
"Дори мечтата стига..."
Тема № - 52 Коментар № - 6042 nkioseva - 2011-12-07 15:04:20
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 68212

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 124252

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 15703

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 29170

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 128822

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 78882

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 21879

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 12689

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 174302

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 55015

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA