ФОРУМ - АРХИВ

Светът и човекът според Платоновия диалог "Тимей"

ГEOPГИ ГОЧЕВ

Платон създава диалога „Тимей“ около 360-350 г. пр. Хр., може би скоро след като е създал „Софистът“, „Държавникът“ и „Филеб“. Изглежда, че „Тимей“ е бил замислен като част от поредица диалози. В началото на текста се казва, че разговорът, провеждащ се в къщата на атинянина Критий, продължава друг разговор от предишния ден, който се провел в къщата на Сократ. Там домакинът богато гостил своите приятели със слово за устройството на държавата, така че сега, когато той е техен гостенин, те трябва да организират на свой ред словесно пиршество за него. Уговорката за провеждането на беседата е направена в 27b-c. Първо Тимей, вещият в космологията гостенин от Локри, ще опише как са били създадени светът и човекът, после Критий ще поеме от него щафетата на словото и ще угости Сократ с разказ за древните жители на Атина и Атлантида. Предполага се, че гощавката трябвало да завърши със слово на четвъртия участник в диалога – Хермократ от Сиракуза. Навярно на него Платон бил отредил задачата да говори как хората, родени в настоящето, могат да създадат силна и щастлива държава подобна на древната Атина. Та ако би имала тази структура, поредицата от диалози би започвала с обсъждане на идеалната форма на държавно устройство и би завършвала кръгово с обсъждане на реалистичната, постижима форма на щастлив общностен живот. 

Смята се, че словото на Сократ, предшестващо беседата в „Тимей“, е стояло в основата на отделен диалог, впоследствие загубен за нас – може би някаква версия на текста, познат като „Държавата“. Донякъде осъществена се явява частта от плана, поверена на Критий. От една страна, налице е незавършеният диалог, озаглавен „Критий“. В него, както е обещал, атинянинът представя легендата за Атина и Атлантида. От друга страна обаче, той вече донякъде е направил това в самия „Тимей“ (20d и сл.). Там той разказва на събеседниците си, че като бил дете, неговият дядо Критий му разказвал приказката за Атина и Атлантида, която чул от поета Солон, който пък на свой ред я чул от жрец в Саис, когато пътешествал в Египет. Повдига се въпросът защо Платон е разказал в „Тимей“ мита, на който е планирал да посвети цял диалог? Най-вероятно той е започнал според плана си да пише диалога „Критий“, по-късно се е отказал да го довърши и е добавил легендата за Атина и Атлантида към началото на „Тимей“. Що се отнася, най-сетне, до предполагаемата роля на Хермократ в беседата, счита се, че Платон е имал идея да напише диалог, наречен на сиракузанина, но никога не го е започвал, а планът да развие в реалистична форма вече казаното от Сократ за държавните устройства, е изпълнил нашироко в последния си диалог „Закони“.

Така че от замислената беседа със сигурност е било осъществено единствено словото на Тимей. То се дели на три, сравнително равни по големина части. В първата част, от 27c до 48а, се описва създаването на Космоса от момента, в който богът Демиург изработва сферата на световната душа, до момента, в който поръчва на сътворените от него богове да създадат смъртните същества. Във втората част, от 48b до 69c, Тимей се връща назад в историята на Космоса и говори за това как е изглеждала Вселената преди появата на Демиурга и по какъв начин богът е въвел ред в нея. В третата част, от 69c до 92c, се разяснява устройството на смъртните родове. Тази трета част на текста се заема почти изцяло от пространно описание на това какво представлява човекът.

Тимей различава две фази в развитието на света: преди явяването на Демиурга и след неговата поява. Преди явяването на Демиурга Вселената съществувала, но била това, което подсказва нейното име, на гръцки to pan или букв. Всичкото – безреден сбор от всякакви неща („Тимей“, 52е-53b). Та Вселената стояла безформена и неподредена, и понеже съдържала много на брой нееднородни частици, отблъскващи се взаимно, цялата била пролазвана от вълни и разтрисана силно. Приличала на трескава. На огромно, разпенено море, чиято повърхност се гънела, без да има вятър. Тези движения обаче, на пръв поглед безредни и страшни, дали началото на някакъв ред във Вселената. Нещата, които тя съдържала, до този момент не били оформени като огън, въздух, вода и земя – основните елементи, с които по-късно щял да си послужи Демиургът, – но вече били топли или студени, тежки или леки. И тъкмо поради различните си качества те не само карали Вселената да се разтриса, ами реагирали на нейните движения по подобие на житните зърна, когато биват отсявани от пръстта и плявата в жътварското сито – разделяли се, носели се в различни посоки и отивали според теглото си на единия или другия край на съда.

Движението, каращо частиците да се отблъскват взаимно и предизвикващо бурните, отсяващи тръпки на Вселената, Тимей нарича „блуждаещата причина“ (to tēs planōmenēs eidos aitias, „Тимей“, 48b). Странна природа има тази сила. Понякога тя се проявява там, където се случва промяна без определен причинител и без ясна цел, и тогава прилича на необходимостта или самопородилата се принуда (на гр. anankē, „Тимей“, 48a). Друг път се проявява там, където са налице определен причинител и ясна цел, но резултатът от процеса на ставане и промяна не е сигурен. В този случай тя прилича на аморфната материя, т. нар. khōra, която подобно на кърмачка захранва и прави да израсне зародишът, оставен в нея от ума (50b и сл.). И трети път се проявява там, където някакво цяло, съставено от нееднородни елементи, е в състояние на вътрешно разделение. Тогава тя прилича на ирационалните желания, на бродещите копнежи, лишени от обект (91c-d), на несправедливостта и незнанието. Тя е може би тази, която подбужда незнаещия Сократ да обикаля по цял ден Атина и да търси знание („Апология“, 22а). Тя е може би тази, която кара демона Ерос да се скита от врата на врата и да търси красивото („Пир“, 203d). Понеже разбърква нещата, тя изглежда така, сякаш е напълно лишена от разум, но същевременно, понеже ги прави готови да приемат реда, изглежда така, сякаш притежава частица разум. Тя някак мисли, без да мисли. Не може да планира и създава цялостни творения по подобие на Демиурга, но като кара елементите, с които той ще твори, да проявяват своите различия, ги отсява и прави удобни за разбиране и употреба.

След това е явил Демиургът и като подчинил със своя ум блуждаещата причина, превърнал аморфната Вселена в kosmos, т.е. в подреден свят. Първо създал душата на света, наподобявайки вечните образци на нещата – ейдосите, и влагайки част от собствения си божествен ум в своето творение („Тимей“, 34b и сл.). За направата на световната душа той използвал в различни количества три материала – Същото (to auto), Различното (to heteron) и сплав от Същото и Различното, действаща като спойка между двата противоположни елемента. После превърнал отделените в ситото на Вселената частици, в които вече били заченати качествата на огъня, въздуха, водата и земята, в огън, въздух, вода и земя, и започнал да твори с тях. Облякъл душата с тяло от целия огън, целия въздух, цялата вода и цялата земя. Тяло обло, сферично, гладко, блестящо, съдържащо всичко и изпълващо всичко. Така оформено, тялото на света не приличало никак на човешкото тяло и Тимей не пропуска да ни направи намек за това. „Светът не се нуждаел от очи“, казва той (33c-34a), „понеже извън него не останало нищо за гледане, нито от уши, понеже не останало нищо за слушане. Не го е обграждал въздух, така че нямал нужда да диша, а също така не се нуждаел от никакъв орган, с който да приема храната, нито пък от орган, с който да я изхвърля, когато бъде смляна... Създателят е мислел, че не е било необходимо да снабди света с ръце, защото не е трябвало нито да хваща нещо, нито да се отбранява, нито пък с крака, нито пък изобщо с някакво средство за придвижване... От седемте движения той му определил такова, което подхождало на тялото му – най-сходното с ума и разума. Затова завъртял света на едно и също място около него самия, накарал го да се движи и върти еднообразно в кръг, не му дал останалите шест движения и така го запазил от блуждаене (aplanes apērgasato).“

Светът бил съотворен тъй, че да може да мисли и действа без чужда помощ. Той си бил самодостатъчен (autarkes). Така че човешкият род се появил в него повече за да допълни неговото многообразие и да участва в неговата динамика, отколкото за да му стане господар и стопанин. Съответно на по-маловажната задача, която трябвало да изпълнява, а и поради това, че трябвало да бъде смъртен, човекът бил създаден не от самия Демиург, а от помощници – от богове, които Демиургът сътворил безсмъртни, но не неунищожими („Тимей“, 41а и сл.). На тях той предал семена и нишки, съдържащи безсмъртие, и им поръчал да ги посадят и втъкат в смъртната материя (41c, 42d, 73c).

Какво се означава чрез тази промяна в начина на сътворяване? Какво всъщност се казва с това, че хората са плод не на действията на Демиурга – прецизни математически и инженерни действия – а на посяване, извършено от несъвършени богове – такива, които са заети колкото с грижата за своите създания, толкова и, както е известно от митологията, със сложните си взаимоотношения? В елинското мислене след времето на архаическата епоха земеделските дейности имат традиционно висок статут, тъй като стават символ на уседналия начин на живот. В случая обаче, изглежда, че Платон подчертава, посредством метафората на посяването, разликата, която се появява между образеца на създаваното и действително създаденото. Демиургът, който прави изчисления, лее, вае и стругова, гледа като към план или чертеж направо към вечните образци – ейдосите, и влага в своите творения много голямо сходство с тях. Той контролира целия процес на направа и не оставя място за действие на случайността. Самите тези творения впоследствие не проявяват никакво своеобразие, никакъв каприз – те са правилни копия на правилни схеми. Напротив, онзи, който засява, само донякъде може да следва образец и да контролира живота на посятото. Той знае в общи линии какво трябва да направи и как ще изглежда плодът на работата му, но не може да предвиди с точност нито резултата от всички външни обстоятелства между засяването на семето и цъфтежа, нито пък своеобразията, които растението ще прояви поради някаква вътрешна причина.

Така човекът получил по подобие на света две противостоящи си същности. Едната идва от смъртната природа и оставена да вземе преднина, тя може да превърне човека в нещо подобно на вкоренените в земята растения – живи същества без никаква мисъл за света и за себе си и поради това неспособни да действат, а само да се усукват и блуждаят около самите себе си и вътре в себе си („Тимей“, 77b-c). Другата същност израства от божественото семе (theion sperma), посято в човешкия ум (73c), и ако тя вземе преднина, може да превърне човека в „небесно растение“ (phyton ouranion, 90a), черпещо сила, знание и посока на израстване от местата, където са разположени боговете и ейдосите на нещата.

За разлика обаче от света, чиито две същности са противопоставени една след друга, двете същности на човека са противопоставени една до друга. В човешкото същество, от една страна, са вложени структура, ред и йерархия („Тимей“, 69c и сл.). Първо, то се дели на душа и тяло, като душата е по-ценна от тялото. Второ, душата се дели на три дяла. В главата има една безсмъртна душа, отъждествявана с ума; в гърдите има втора душа, смъртна, отъждествявана с гнева; в слабините има трета, също смъртна, отъждествявана с копнежите и желанията. Между тези дялове най-ценна е, разбира се, разумната душа, разположена в главата – своеобразен „акропол“ на тялото (70а), а най-маловажна, но най-взискателна душата, разположена в слабините – подобна на диво животно, привързано на ясла (70е). Съответно душата, разположена между главата и слабините, може да се проявява както като разумна, когато се гневи справедливо, така и като неразумна, когато изпитва гняв поради незадоволено телесно желание. И трето, тялото се дели на вътрешни и външни тъкани и органи със собствено устройство и определена от него функция.

Та човешкото същество изглежда устроено така, сякаш първо е минало през жътварското сито на Вселената и в резултат елементите, от които е трябвало да бъде съставено, са попаднали на съответните им места в съда, а после тези елементи са били оформени и свързани от божествения ум в органическа цялост, притежаваща свой образ. От друга страна обаче, частите на тази цялост, поради нееднородния си произход и състав, много често се противопоставят едни на други и воюват взаимно. Вследствие на постоянния вътрешен бунт, който пораждат, те разтрисат целия човек, заливат го в душата и тялото с вълни от „блуждаещи чувства и частици“ (planōmena pathēmata kai merē, „Тимей“, 88e), и го карат да боледува и да бъде нещастен. Ако Космосът, сътворен от Демиурга, не може да се върне назад към етапа, в който, под властта на блуждаещата причина, е представлявал разпиляна в себе си Вселена, то човекът всекидневно е заплашван от подобен регрес.

Какво решение на този проблем предлага Тимей? Човек, казва той, трябва да наблюдава хармониите и кръговратите на Вселената и да опознава как Демиургът е подчинил на ред нейните блуждаения („Тимей“, 47c, 90c-d). После трябва да прави своя ум подобен на божествения и посредством него да управлява и хармонизира вълните, идващи от тялото и смъртните дялове на душата. Блуждаещите движения в човека трябва да се оприличат на орбитите, по които се движат планетите, т.е. „блуждаещите звезди“ (astra planēta, 38c).

Тези идеални вътрешни орбити са всъщност функциите на ума (nous или phronēsis в текста). Тимей не изброява пряко кои са те, но неговите собствени разсъждения и описания дават достатъчно насока. Първо, умът трябва да може да разбира и извършва много сложни математически изчисления като например тези, с които Тимей представя пропорциите между частите на световната душа (35b-36d) или геометрическите форми на огъня, въздуха, водата и земята (53c и сл.). Второ, умът трябва да знае какъв е общият строеж на нещата – например, че виното, зехтинът, медът и киселините са направени чрез определени смесвания на вода и огън (60a-b) – а също и тяхната употреба – например, че плътта служи на тялото за защита от горещини и предпазване от студове, а също и като възглавница или „тепана тъкан“ в случай на падане (74b-c). Трето, понеже повечето породени в света неща са изменчиви и променливи, умът трябва да може да прави разлика между моментното качество, което нещото придобива, и трайната му същност, и съответно да знае кога да казва за него, че е „някакво такова“ (toiouton) и кога, че е „именно това“ (touto, 49d-e). Четвърто, умът трябва да познава образците на нещата и когато човек започне да върши каквото и да е, да не му позволява да се отделя от тях. Пето, умът трябва да различава и подрежда ценностно всички неща според степента на тяхната причастност към образците. И шесто, умът трябва да управлява процесите на промяна в нещата от началото до края.

Тимей прави чрез словото си блестяща демонстрация как трябва да работи човешкият ум. Гощавката, която той дава на Сократ, е всъщност интелектуално представление. Каквото и да се случва в къщата на Критий или около нея – изследователите на текста смятат, че разговорът става по време на най-големия атински празник Панатенеи (вж. 21а и 26е) – умът на Тимей е способен да го пропусне като маловажно или да го неутрализира. Философът не се разсейва от нищо в хода на своето дълго говорене, не се изморява, не провокира въпроси и критики, не блуждае. Словото му става подобно на световната сфера, изработена от Демиурга. То, първо, е изградено балансирано. Второ, то изпълва всичко, почти целия текст, и сякаш съдържа всичко. И трето, понеже не изпуска нито за миг управлението над темата, която разглежда, и постига в много голяма степен първоначалната задача, която си е поставило, то все едно кръжи около самото себе си.

Като че ли в името на тази демонстрация на неблуждаещия, идеален ум Платон съзнателно е написал диалог, в който диалогът почти изцяло липсва. Като форма словото на Тимей е всъщност монолог. Но, както твърди Богдан Богданов, диалогът се осъществява не само във формата на текста чрез пряката размяна на реплики между участниците в разговора, но и в пораждането на смисъла. А в „Тимей“ е налице основно противопоставяне между същностите, залегнали в устройството на света и човека. Противопоставянето обаче все още не е диалог. За да стане то диалог, противопоставящите се страни, независимо дали са хора или същности, трябва да се настанят заедно в нещо трето и да постигнат съгласие за него. Това трето, в което противопоставящите се природи на Същото и Различното се настаняват като свързани и помирени, е световната душа, изработена от Демиурга. Така тя става образец и символ на свързаност за всичко в света, в което Същото и Различното присъстват и водят спор. И най-вече за човека.

Така че сферичното слово на Тимей е и статично затворено в себе си, и същевременно вътрешно диалогично. То много наподобява мит по своята статично-динамична структура и действително самият Платон го е нарекъл с фразата „правдоподобен мит“ („Тимей“, eikōs mythos, 29d, 59c, 68d, 69d). Можем да почерпим повече за нейното значение от едно място в диалога „Федър“. Там Сократ обяснява на своя млад приятел, че само бог е способен да говори направо за божествените същности (в случая става дума за устройството на душата), докато човекът, който никога не ги е виждал или пък ги познава от мигновено зърване посредством ума, трябва да говори за тях с оприличаване (букв. „казвайки на какво приличат“, hō de eoikеn, 246a). Тъкмо по този начин говори почти навсякъде и Тимей, когато представя устройството на Вселената, Космоса и човека. Той ги представя (или репрезентира) като самите тях, като ги оприличава на едно или на друго.

За Платон е възможно да оприличи в диалога „Тимей“ всичко на всичко, тъй като философът вярва, че в света съществува обща структура на битието, към която всички неща, намиращи се на небето и земята, са причастни. Той, изглежда, освен това вярва, че колкото повече съществуващите неща са свързани с тази обща структура, т.е. колкото повече в тях се развива и изявява сродството им с цялото, толкова повече те стават самите себе си и толкова повече постигат щастието да имат своя същност. Тази вяра изобщо се проявява в слово по два различни начина. В единия случай отделните, реално съществуващи неща и техните действителни устройства и качества се представят неразличени от свързващата ги обща структура, и тогава може да се говори собствено за приказка или за мит (или, казано с литературен термин, за репрезентиращо презентиране, както е нарекъл тази функция на литературната реч Богдан Богданов). В другия случай отделните неща се представят посредством рефлексия върху самото мислене и говорене като различно съществуващи от свързващата ги обща структура, и тогава може да се говори собствено за аналитична реч. Може би Тимей нарича словото си „правдоподобен мит“, понеже то съвместява и двете описани проявления – и репрезентиращото презентиране на Космоса и човека, и анализа на тяхната структура.

* При подготовката на текста съм използвал превода на диалога „Тимей“, направен от Георги Михаилов (в т. 4 на Платоновите диалози). При цитирането обаче на няколко пъти съм се отклонявал от него. Цифрите и латинските букви след позоваване означават страницата и колоната в стандартните издания на старогръцкия текст. В анализа съм използвал тези на Богдан Богданов от текста „Какво е литература?“ и уводната част на текста „Любовта и любовният разказ в диалозите на Платон“, и двата публикувани на сайта на Богдан Богданов, в рубриката „Литература, поетика, литературна история“. В помощ ми бяха два филологически коментара към диалога: на А. Тейлър (1928 г.) и Ф. Корнфорд (1935 г.). Изображението към текста е на Джаксън Полък, „Number 8“, 1949, Neuberger Museum of Art.


 ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Не, малко е възможно този разговор да остане между Професора и неговия асистент. Винаги съм мислил, искал съм да прозра образуващия смисъл на тази напластяваща форумна сага в диренето на, ще го нарека, разширеност от малък повествователен или голям епически текст към онзи обхватен и универсализиращ наративен слог, който да послужва и прави, гъвкав в личностното векторно и съзидателно подбуждащ в кръговото ни време. Говоря като човек, четящ, пишещ и живеещ на/по български. Какво имам предвид? Неотдавна с истинско вълнение попаднах и изгледах филм за „спрялата” във времето на своите саги Исландия. Оказа се, че около 300 хиляди корави и нежни мъже, жени и деца някак наистина са спрели /или поне укротили/ хода на модерното безисторийно безвремие, потапяйки се в сага-четене и, забележете, писане. Едва ли не, всеки трети исландец бил подхванал нещо сагообразно и нареждал думи и истории в студените техни вечери и бели нощи. Този народец определено не е дочул много за предвещанията на Лиотар. За сметка на това си е осигурил 99,9 процента грамотност на населението и масово и свободно борави, освен със своя почти съхранен от 12 век насам старо-исландски, с английския и повечето скандинавски езици. Ярък, жив модел за безсмъртието на наратива.
Може и да не разбирам пълно и да се подвеждам в неважни подробности, но тъкмо такова методологическо пробиване към оригинален български /вътре-европейски/ модел за оцеляваща, преосмислено-съвпадаща с днешното духовно дередже на също малък народ наративност виждам в теоретичното и лично-авторовото разгъване на професор Богданов. В условията на всепоглъщаща схематична, „псевдо-терапевтична”, дребно-морализираща наративност /от заливащо ни дебелокнижие и филмо-потоп, чак до детските комикси/ тук се търси фундаментална ре-визия на образователното, мисловно и езиково битие на нашата сегашна реалност. Във всичките й аспекти. Без преусложняване със съдържания и щампи от чуждестранни или вече овехтели подобни търсения и проекти.
Ако е така, а защо ли и да не е по силите на вашата общност, може един ден, както сме започнали да намаляваме по численост, да се озовем в благопристойното и превъзходно положение на духа, в което отдавна са се „сгушили”, но и гордо отворили към всичкия останал свят, исландците.
ПП: Сърдечен привет, д-р Гочев! От последните Ви текстове жъна и меля с огромно удоволствие. Такива сме си ние, хората със старо земеделско потекло. Впрочем, онзи ден споменах, че оглеждам един вариант на обстоен предговор към „Тимей” на английски. Интересно е, оподробенено и поднесено на смилаеми глътки. Но не достига точно ненатрапливия, свързан реално с модерността коментарно-авторов /херменевтичен/ наратив, насложен върху вечния Платон. На места се получава нещо като назидателно подстригване на брадата му с електрическа машинка. Отбелязванията върху недостига на физико-химично, историко-географско, медицинско и прочие познание затулват и схематизират прочита на „Тимей”. Става онова, от което тук се страхуваме и се стремим да не го вземаме за по-работещо.
Тема № - 67 Коментар № - 7016 Д. Карабахчиев - 2012-10-16 14:29:36
Прекрасен е отговорът ви коментар, Георги, при цялата опасност този разговор да остане между нас двамата. Вие, разбира се, сте заговорил вече за друго, към което могат да се присъединят и други, и действително сте насочил вниманието към Платоновия “Тимей”, защото той е в нашето полезрение. Останало е обаче петънце по разбирането на моите човешки времена, което, позволете да изтрия.

В реален план, казал съм, онези времена, също и циклическото и векторното, не са сами по себе си, а се наслагват едно върху друго. Реалните времена никога не са чисти по тази типологическа схема, а се смесват и като се прекъсват едно с друго, и като се наслагват в значещи единици. Една такава единица би могла привидно да е векторна, но векторното да е знак-слаб смисъл, който да означава всъщност по-силния смисъл на циклическо време.

И другият детайл. Тези времена от тази схема, които могат да се назоват и по друг начин и значи да станат други, са нещо индивидуално, което обаче има и социогрупово проявление. Като обсъжданото от мен в онова предишно есе време на очаквана катастрофа, с което Хезиод се справя по един, а ние - по друг начин. Тези социогрупови времена са дадени по два начина – като неясно усещане- настроение, носено от всички, но и в историята индивиди, които стават негови герои. Но да забравим моите времена.

Човешкото в Платоновия “Тимей”, което обсъждате, Георги, първо, е свързано, значи и текстово вплетено в текста на този диалог, който, както показахте, е разбиране на едно на фона на друго, и второ, то влече към текста на човешкото в други Платонови диалози, а и към нашето собствено човешко, което няма как да не протича в подобна история като вашата, която сте разказал във финала на коментара си.

Искам да кажа, че ние, тези несъвършени, съществуваме текстово и мрежово, а и наративно. Наративността е най-важната от проявите за несъвършеното човешко същество. Ако бяхме безсмъртни, но и съвършени като Зевс от втората част на “Теогония” на Хезиод, щяхме да се изправяме пред опасности от разкази, с които щяхме да се справяме, така че те така и да не се случват. Но не сме толкова съвършени и имаме истории.

Сега разсъждавам като Хезиод и като Платон. Но си помислете и се сетете за Лиотар и неговата плъпнала в съвременната идеология идея за края на големия разказ. Ами тя не е ли това желано и от Хезиод, а защо не и от Платон, да се живее без история във време, което не е време? И си отговорете дали това е станало и дали в съвременния свят се живее ненаративно? Не бих казал. Та дали ако искаме да мислим за нещата по-лично засегнато, не можем да тръгнем и по този път?
Тема № - 67 Коментар № - 7015 Bogdan Bogdanov - 2012-10-16 08:44:15
Благодаря на проф. Богданов! Този трети коментар върху темата време, надявам се, ще бъде повече в духа на херменевтиката и диатрибата.

Вчера прочетох какво съм казал върху теорията на Богдан Богданов за типовете време и на пръв поглед, преди проф. Богданов да се включи, вече ми беше направило впечатление нещо, което съм пропуснал да кажа. Оставил съм настрана разликата между „векторното“ и „циклическото“ време, въпреки че тя играе важна роля както в „Дела и дни“ на Хезиод, така и в „За типовете време...“ на Богдан Богданов. Запитах се на какво се дължи това загърбване? И открих две причини, които са по всяка вероятност взаимно повлияни. Първата е тази, че Платон, чиито възгледи коментирам в заглавния текст, не прави – или поне на мен така ми се струва – разлика между векторно и циклическо време. Втората е, че самият аз обикновено не правя такава разлика. Ще обясня. Приемам доста резервирано тезите на историческия детерминизъм, затова и в моите очи кръговото време е преди всичко форма на усещане на личното време. Да, обаче според мен всяко лично време е и векторно, и циклическо, независимо по какъв начин бива прекарвано. Векторното, проявено в целенасочено действие или казване, става циклическо в момента, в който човек съзнателно или несъзнателно удостоверява резултата от казаното, направеното или претърпяното спрямо плана, който си е поставил. Обратно, дори да установим и приемем, че сме затворили кръга, т.е. изпълнили сме в голяма степен своя план, създаденото или казаното от нас никога не е напълно идентично на плана или предварително помисленото. То е относително идентично. Поради това и условно затвореният кръг на казаното или направеното винаги се отваря наново и потича в нова линия на казване или правене, т.е. поражда ново векторно време.

Горната теза за постоянно затваряното и продължавано осмисляне, която ме е засегнала лично, всъщност дължа на Богдан Богданов. Нея обаче съм заимствал не толкова от текста за типовете време, колкото от работите на Богданов върху Платон, особено от една, посветена на Платоновия диалог „Федър“ (в кн. „Промяната в живота и текста“ от 1998 г.). Там, във връзка с т.нар. „стратегия на диалога“, Богданов казва за смисъла на диалогичната беседа, че той, смисълът на обсъжданото, постоянно се уговаря и констатира между участниците в разговора, и едновременно с това постоянно им се изплъзва и така ги задължава наново да го предполагат, търсят и доказват. Като че ли диалогът на Платон ни показва по този начин и невъзможността да разграничим сигурно векторното и циклическото време.

Обаче, както нееднократно беше казано тук, „Тимей“ формално е повече монолог, отколкото диалог. Може би по тази причина бях силно привлечен от най-диалогичното като смисъл място в текста – онова, в което се говори за създаването на хората. Следвайки своя план за сътворяването на Космоса, Демиургът поръчва на боговете, които сам е породил, да създадат хората. Какво се случва после? Боговете изпълняват задачата, като наподобяват действията на баща си. Както Демиургът ги е създал по свой образец, отнемайки им обаче частица съвършенство, така те създават хората по свой, отнемайки им същата частица. В резултат хората не са създадени без образец, т.е. има нещо, на което те трябва да приличат. Само че то не е съвършеният и непогрешим Демиург, а богове, които са безсмъртни, но склонни към грешки и поради това унищожими. Платон ни превежда тази схема в образи и така хората се явяват сравнени с посетите в земята растения. Подобно на плод, израснал от семе, човешкото същество е повторение на източника на семето, но и нещо различно от него. Та тази относителна идентичност, която човек получава със създаването си, според мен определя и относителната идентичност на човешките действия – иначе казано, това, че хората не вършат и не казват нищо, за което поне малко да не са помислили (т.е. нищо, на което да не могат да придадат завършеност), но и не казват и не вършат нищо точно такова, каквото са го помислили (т.е. нищо, което завършват напълно). Те са по малко и от неразумната Вселена, и от Демиурга.

Струва ми се, че най-естественото, което бих могъл да бъда, ако следвам такова разбиране за човека и човешкото време, е земеделец. Пиша това без преструвка и без никакво желание да изглеждам оригинален. Харесва ми да садя, да гледам градинки с цветя, плодове и зеленчуци, скоро ще създам и лозе. Защо ми харесва? Сигурно и защото моето семейство е селско и в мен се обажда, както много хубаво пише Богдан Богданов, запаметено и едно по-дълго, родово време. Обаче аз съм се откъснал от това родово време. Първо, направил съм го сам, тръгвайки по някаква друга линия от собствената ми идентичност, и, второ, защото самата линия на рода някак ме е отделила от себе си. Това е станало поради двойната катастрофа, която са претърпели немалко българи. Най-напред, катастрофата на колективизацията и опита селяните да бъдат превърнати – къде насила, къде с подхранване на амбицията – в работническа или още по-лошо чиновническа класа. И после катастрофата на близкия до нас преход, в който тази станала-нестанала работническо-градска класа загърби по-дълбоката си идентичност и започна жестоко да воюва с нея.

Но ето този наистина велик текст „Тимей“, който ми позволява да свържа двете разделени линии на моята идентичност – тази, която сам съм избрал и развил, и тази, от която съм се отделил или съм бил отделен. Осъзнавам, че не мога и няма да стана земеделец като моите дядовци и прадядовци. Платон обаче ми казва, че мога да бъда като тях непряко – като се докосвам, посредством това, което аз самият върша, учейки, преподавайки или пишейки, до общата ни човешка структура на посяти-сеещи.
Тема № - 67 Коментар № - 7014 Георги Гочев - 2012-10-16 00:03:55
Вчерашният коментар на Георги е с изключителна стойност като обхватно представяне на моите възгледи по темите за времето и за онова вътрешно същество на човека, което го кара да търси и да прави текстове. Сърдечно му благодаря, въпреки че смятам, че това, което е направил, е в реда на една университетска среда. Като асистент по същата дисциплина той като че ли е редно да може да представи по-пълно онова, което мисли и прави професорът по тази дисциплина.

Несъмнено НБУ е една по-добра университетска среда. Това е и моето усилие в този форум, което върви и с поддържането на определени по-конкретни добродетели. Такава по-конкретна добродетел или хайде да не говоря толкова високопарно, по-конкретно качество е – да можем, първо, да представяме по-точно и по-свързано онова, което четем и разбираме, и, второ, когато правим наши текстове, те да бъдат колкото се може по-вътрешно свързани. Георги направи и двете – представи пределно свързан заглавен текст за Платоновия “Тимей” и добави два точни коментара – по идеята за време в диалога и по моя възглед по тази тема.

Разговарянето обаче не се захранва от по-пълните разбирания дори напротив са му нужни неразбирания и незнания, които да го зареждат с енергия. Така е и в случая. Нашият разговор няма да потръгне особено и след вечерашния коментар на Георги. Затова и казвам в какво е все пак неговият недостатък. В това, че може би смята, както е прието в науката, че същността на едно нещо може да се изкаже и че същността е смисълът на това нещо. Точно това е и недостатък на преразказа на моите идеи. Те са верни, но в онова, което съм казвал на много места, те са били само инструмент за казване на друго, чието съдържание всъщност е било онова, което съм обсъждал. Е, не само инструмент, а и един вид втори подмолен контекстов текст в тях.

Но съм казвал и това – че е доста абсурдно някой да разглежда тънко какво смята по някакъв въпрос велик автор, а по въпроса, който великият автор говори, разглеждащия го да няма никакво мнение освен това, че той е велик и онова, което е казал, дълбоко. Абсурдно е, защото, за да може да се обсъжда добре казаното от великия автор, обсъждащия би трябвало да смята нещо друго, от чиято гледна точка да разбира.

Е, може и казаното по-горе – да няма свое мнение, а само да преразказва. Което обаче си е трудно. Защото и когато някой трепетно уважава нечия позиция, и тогава собственото си казва думата и се обажда при преразказването. Така или иначе, и най-глупавият си има свое мнение. Та оттук и моето настояване, че или собственото мнение трябва да е осъзнато и разгърнато, или и да не е разгърнато, да не се скрива и покрива, защото то непременно се усеща.

Та ето и задачата, която задавам. Георги Гочев е представил доста точно моите възгледи по изброените две теми. Да, но Георги е инфилтрирал в тях и едно-друго свое, веднъж, защото е било необходимо за поставената тема, но и втори път, защото никой, абсолютно никой, също и аз, не разбира точно, а измества с оглед и на своето собствено, а не по-малко и на общото, което винаги се получава, когато разбираме нещо. Та въпросът е кое е неговото в този иначе точен преразказ. Въпросът, разбира се, е и към самия него. Защото именно, като си даваме сметка за подобни размествания можем да постигнем по-доброто диатрибно или херменетично разбиране, към което поне вече от доста време се стремя.
Тема № - 67 Коментар № - 7013 Bogdan Bogdanov - 2012-10-15 12:52:52
След като изброих в предишния си коментар типовете време според диалога „Тимей“, сега искам да обърна внимание на това, как времето се мисли с оглед на екзистенциалната структура на човека. Така, струва ми се, донякъде отговарям и на въпросите на Морис и Велин.

Развитият възглед за време, който откриваме най-рано в „Дела и дни“ на Хезиод, изглежда във висока степен естествен и човешки. Какво имам предвид под „естествен и човешки“? Това, че Хезиод обсъжда пряко и непряко темата време, като говори, първо, за промените във външния свят или природата, и, второ, за обичайните начини, по които хората прекарват своя живот. Наблюдения в тези две насоки всеки от нас може да направи и ако ги направи разчленено, дискурсивно и облягайки се на личните си преживявания, той със сигурност вече ще говори със свой възглед по темата време. Да, обаче Хезиод прави и нещо повече в своята поема. От една страна, в нейния увод се опитва да обясни, използвайки митове, защо природата се променя по цикличен начин и защо човешките дни са именно редуващи се дни на трудов делник и празник, а не някакви различни. От друга страна, обяснявайки обичайното поведение на човека във връзка с големи събития, настъпили някога в света, Хезиод се опитва да даде и предписание как днес човешкото същество може да управлява по-добре своето време, т.е. как да изпълва със смисъл повече моменти от своето съществуване.

Хезиод всъщност обвързва наблюдаваните от всеки човек природни и социални проявления на времето с идея-идеал за екзистенциална структура, залегнала общо в основата на света и човешкото същество. Същото обвързване, заимствано от „Дела и дни“ на Хезиод посредством анализ на текста на поемата, развива и Богдан Богданов в есето „За типовете време и времевото протичане в литературните текстове“, публикувано в предишната сесия на форума. Богданов разглежда обичайните начини, по които съвремененният човек реално прекарва своето време (в забавление, в изпълняване на задачи и планове, в образуване на семейство, в почивка, в научни занимания и т.н.), и заедно с това се опитва да обясни защо човек прекарва времето си именно по този начин, а не по друг, като подобно на Хезиод съотнася реалното преживяване на времето с динамиката в някаква идеална структура на човешкото съществуване.

Преди няколко месеца, когато проф. Богданов публикува тук текста си „Какво е литература?“, написах в коментар, че в моите очи неговата литературна теория, пък и изобщо всяка една литературна теория е ценна дотолкова, доколкото представлява и екзистенциална философия, основана на херменевтическото четене на текстове, т.е. доколкото съдържа в себе си платформа за разбиране на собственото ни съществуване и, съответно, платформа за пораждане на по-добър живот. Казах освен това, че тъкмо тази платформа би трябвало да ни събира във форума, а не нещо друго. Продължавам да смятам така. Тогава обаче, коментирайки съдържанието на литературната теория, не казах по-важното, а именно каква е екзистенциалната структура на човека според Богданов. Сега ще се опитам донякъде да го направя.

Може би под влиянието на Платон и на прагматизма на Чарлс Пърс, Богданов разглежда в различни свои текстове от последните години структурата на човешкото съществуване като динамична, диалектическа триада. В нея участват, първо, човешкото тяло, второ, наличният човешки свят и надграденият проективно върху него цялостен свят, и, трето, нещо, което Богданов нарича с различни имена в текстовете си – личност, мислене, вътрешен живот, духовно. Това трето, на свой ред, се дели, поне в текста „За типовете време и времевото протичане в литературните текстове“, на две проявления – на „аз“ и на „себе си“. Отклонявам се за момент, за да обясня какво се мисли под „аз“ и „себе си“. Във функционален план тези две проявления на духовния живот на личността изразяват, струва ми се, мисловната обвързаност между човешкото тяло и наличния човешки свят. Как по-точно я изразяват? Богданов, изглежда, следва разбирането на социалния психолог Джордж Хърбърт Мийд, въвел различаването между „аз“ (I) и „себе си“ (me). Според Мийд (позовавам се на текста 'The „I“ and the „me“', гл. 22 от книгата 'Mind Self and Society from the Standpoint of a Social Behaviorist', 1934), „аз“ означава субектната страна на личността, мисловните и емоционални действия, които сами предприемаме по отношение на света и другите хора, докато „себе си“ означава личността като обект на мисловно и емоционално възприемане от страна на другите, но също така и на себе си като друг човек, т.е. като обект в собствената ни памет. В този смисъл и Богданов пише в един коментар във форума (в отговор към Р. Гичева от 04.04.2012), че „аз“ е „субектът, който разбира, говори или мисли-чувства...“, докато „себе си“ се явява „склад на своето, което не е напълно осъзнавано, но може да се осъзнава“.

Разбирането какво представляват „аз“ и „себе си“ е важно, тъй като тези два компонента на личността се оказват в основата на направеното от Богданов различаване на типовете време. Най-общо казано, според Богданов разликата във вътрешното ни усещане за време се поражда от динамиката на отношението между „аз“-а и „себе си“, т.е. от динамиката между активното и пасивното осмисляне на собственото ни съществуване във връзка със съществуването на някакъв наш свят като по-цялостен. При крайното негативно проявление на тази динамика, „аз“ и „себе си“ са твърде раздалечени едно от друго и взаимно ограничаващи своето действие. Тогава човек – болен, депресиран или твърде скучаещ – изпитва усещане за празно време. При крайното позитивно проявление на динамиката, „аз“ и „себе си“ са, обратно, идеално свързани и редуващи се. В този случай човек има усещане за винаги изпълнено със смисъл време, т.е. време, в което той е пълноценно и субект, и обект в отношението си със света. Между тези крайни проявления Богданов е описал по-честите моменти, в които „аз“ и „себе си“ са в напрежение и в нещо като съревнование. Ще изтъкна два от тях. Първият е моментът, когато изпитваме удоволствие от едно или друго, което обичаме, например от слушането на музика или гледането на филм. Тогава сякаш сме оставили настрана своето субектно „аз“ и сме се превърнали в чист мислещ обект, изцяло претърпяващ смисъла на слушаното или гледаното. Вторият момент, който ще изтъкна, е когато се занимаваме с научно изследване. Тогава, напротив, сякаш сме изолирали своето „себе си“, за да се проявим като чист мислещ субект, незасегнат от нищо външно.

Та в крайна сметка, въз основа на казаното може да се твърди, че Богдан Богданов разбира човешкото време или „нашето време“ като приелото определен дискурсивен смисъл – било от дейността на „аз“-а, било от дейността на „себе си“, било от общата им дейност - неразчленено и принципно празно на смисъл природно време, с което човек се явява свързан или сроден поради телесното си съществуване. Историческото време и квантовото време на астро-физиката се явяват според тази логика всъщност плод на вътрешното човешко време, екстериоризирано и някак спряно чрез различни схеми за обяснение на промяната в социума и космоса.

Екзистенциалният модел за разбиране на времето, предложен от проф. Богданов, може да се отнесе и към типовете време, които откриваме в диалога „Тимей“. Накратко ще припомня кои са те. Първо, аморфното, неразчленено време, в което Вселената съществува преди явяването на Демиурга. Второ, идеално разчлененото, числово измеримо време, създадено от Демиурга. И трето, осцилиращото между второто и първото човешко време. Този трети тип време, човешкото, Платон представя в „Държавникът“, „Тимей“ и „Критий“ през доста широка перспектива – като епохално обществено време. От друга страна обаче, триадата на времената може да се открие заложена и в отделния човек. Трите изброени типа време в действителност много точно отговарят на елементите, съставляващи според Платон екзистенциалната структура на човешкото същество. Те могат да се разглеждат и като възможни планове на чистото осъществяване на всяка една от трите типа душа, вложени в човека. Времето на Вселената, в този смисъл, сякаш показва възможната реалност пред човека, ако у него набере сила разположената в слабините му душа, пораждаща копнежите и желанията. Времето, създадено от Демиурга, на свой показва възможната човешка реалност, управлявана от разума, т.е. от безсмъртната душа, разположена в главата. Най-сетне, неравновесното, обществено човешко време като че ли изтъква реалността, в която нещата са оставени да се решават в полето между ума и блуждаещите желания – от душевните процеси, пораждащи се в човешките гърди.

От съвременна гледна точка, всички типове време, освен крайния негативен тип на празното, депресивно време, имат място в човека и е добре да се редуват в живота. Това е така, защото ние подхождаме либерално към съставките, образуващи екзистенциалната човешка структура. За нас те са принципно еднакво ценни. Обратно, при наличието на екзистенциална структура, съставена от ценностно неравни съставки, времената, свързани с техните чисти проявления, също се оценностяват и подреждат в йерархия. Което демонстрира съвсем ясно и диалогът „Тимей“. Ситуацията в къщата на Критий може да протече доста разнообразно и динамично – предпоставки за това са, че е време на голям атински празник и в къщата са се събрали приятели от различни градове, които имат да си кажат много неща. Това обаче реално не се случва. След направената в 27а уговорка в какъв ред ще се говори, думата, както е било определено, получава Тимей и до края на словото си той показва какво означава да бъдеш напълно идентичен на най-ценната и божествена част от себе си – на своя ум, какво означава да се проявиш като чист мислещ субект. Говоренето на Тимей е всъщност образец за реалността на времето, създадено от Демиурга.
Тема № - 67 Коментар № - 7012 Георги Гочев - 2012-10-14 00:07:00
Великолепно, многострунно!
Платон – свеж, разговорен през трудно податливия „Тимей”. Висока и достойна задача за хуманитарния цвят на НБУ.
Ободрихте напрегнатата ми есен, докато ви чета според своите трептения. Мимоходом ударих шейсетака. Не се разчу много, но пък вие ми направихте неочаквано голям подарък! Раздвижен от новата дискусия, стигнах и до М-теорията, предложена от Едуард Уитън /Принстън/ към средата на деветдесетте на м.в. Тя обединява и „сдобрява” петте недоказани с достатъчен експериментален материал суперструнни теории. Вероятно, повечето от вас знаят, че там става дума за това, че Вселената и микрокосмосът са състояния на дуалност от материя и енергия, сбрана в струни, чиито трептения създават безкрая от реалности, времеви протичания и набъбващо множество от измерения. Ще рече, светът, „познатата” ни вселена и все още невидимите за нас частици не са приетата привидност от сфери, точки и точици, а – безброй от трептящи според моментната висша промисъл /или сляпа необходимост, или математическо стичане на подредености/ струнки. Има дори хипотези, че ако след Големия взрив, вселенската материйна инфлация и продължилото до Платон / естествено и до нас/ разширяване на клокочещия Безкрай, в който, оказва се, галактиките са просто чукнати извътре „яйца по панагюрски”, нещата след ВРЕМЕ се обърнат, то към края на Големия срив ВСИЧКО ще се върне отново в размера, смисъла и съществуването на една единствена струна. От чийто потрепвания, ако им бъде дадено да възникнат, може би ще започне новото начало… Далечна работа. При това става дума само за една от възможните вселени, над чиито загадки са се потрудили Платон, Тимей и приятели. Сега и ние.
Та, мисля си, мъже благородни, в този горещ казан, дето се гмурваме с тази разкошна дискусия, не е ли добре най-паче да избистряме /по платоновски/ съвременната критическа маса на калокагатията, на днешното битие на благородния и добродетелен дух – вътре в отделния живеещ, в общностното – социално, религиозно, етническо, националностно, глобално. Докато кванто- и астрофизиците си правят тяхното, хуманитаристите ги чака точно тая главоблъсканица. Което ясно личи и от находчиво подаденото от уважаемия г-н Гочев, и във всички ударни и трептящи с посоки ваши коментари. Така може би ще свържем наистина тази с предишните дискусионни сесии. Където, сега вече съм убеден, професор Богданов ни демонстрира нещо като М-теорията в рамките на литературно-исторично-духовните „материалности”.
Вижда се, че се обаждам неготов, просто да благодаря за подаръка и някак да ви потвърдя, че потенциалът на вашия кръг е неизчерпаем. Напрягайте го! Вчера си изтеглих „Тимей” с дълъг предговор на английски. Ще го огледам внимателно, разбира се. Но имам острото усещане /трептене/, че за хуманитарното няма задни дворове и изостанали краища. Това го адресирам към младите, завладени от образователни пориви към старо-университетска Европа. Казват за билките, че ако не са брани по места, намиращи се на по-малко от 400 километра от лекуващия се, не действат лечебно. А като погледнем и трептенията на Платон и Аристотел са се състояли на подобна близост от нас.
Тема № - 67 Коментар № - 7011 Д. Карабахчиев - 2012-10-12 15:11:11
Стана въпрос в един от разговорите ми с Георги Гочев за изкушението неговият платонизиращ текст да бъде мислен и през „философското око на исляма”. Ето защо си позволявам да се вклиня в темата. Солидарен съм с Морис, че сюжетът, така добре изложен от Георги, е чудовищен по своите размери. Има толкова неща за споделяне. Така например проблемът за различните темпорални модуси, за които става въпрос, е обект на късносредновековната иранска метафизика, силно инспирирана от своя страна тъкмо от платонизма. На мен лично ще ми трябва известно време и концентрация, за да кажа нещо смислено. Ето защо на първо време ще се спра на един формален момент, по повод eranos, за който споменава Георги.
Преди време публикувах в сп. Orientalia малка студия и превод на един биографичен post-scriptum от френския философ Анри Корбен, който често цитирам по различни поводи. Корбен стои в създаването на известния кръг Еранос, основан от англичанката с холандски произход Олга Фрьобе-Каптейн през 1933 г. в живописното швейцарско селище Аскона, разположено на брега на езерото Лаго Маджоре. Създаден по идея и на немския философ Рудолф Ото, кръгът Еранос успява да издаде огромна интелектуална продукция в продължение на над 25 години. Сесиите във вилата на брега на Лаго Маджоре събират на една Кръгла маса под кедъра психолога Карл Густав Юнг, религиозния философ Мирча Елиаде, ориенталиста Сузуки, философа на митологичното Жилбер Дюран, специалиста по Кабала Гершом Шолем и много други. Тази интелектуална задруга е действително феномен в академичния свят, тъй като именно благодарение на своя отказ да бъде академична в конвенционалния смисъл на думата, тя успява да поддържа толкова висок градус на интелектуално и духовно присъствие. Корбен нарича Еранос съзвездие от воли и вселени, които са поставени в настоящето, т.е имат реално присъствие и в едно бъдеще, за което те носят отговорност.
Не веднъж е ставало въпрос за общите коридори, които би трябвало да раздвижим между античността и религиите на Откровение, за които намеква Владо Маринов. Тези топли връзки са прокарвани успешно векове преди нас, независимо от традиционния скептицизъм на монотеистичните „ортодоксии”.
Далеч съм от мисълта, че поразителните сходства между античната философия и религиите на Откровението се дължат единствено на чисто текстуалното влиние. Има такива екзистенциални нива, до които ние можем да се домогнем без помощта на академичната ерудиция. Платонизмът и най-вече неоплатонизмът подир него като че ли, ясно ни указват тези пътища. Във високата ерудиция според мен, сякаш има някакъв самоубийствен жест, някаква склонност към анихилиране на изходните точки. С други думи ползата от ерудицията се свежда в това най-много да про-умеем, че интелектуалният акт сам по себе си не ни отвежда до така желаното от Платон съзерцание на нетленните субстанции. Ето тук би било крайно необходимо, познаващите античната мисловност да ни „светнат” за нюансите, които люде като Платон са влагали в понятието „интелектуално”, деградирало в модерния контекст до нивото на рефлексията.
Това бих казал на първо време, без разбира се да изпускам от око онези фундаментални моменти, за които споменава Георги по повод на космическия генезис, така както е представен в „Тимей”. Тук теологиите на юдаизма, християнството и исляма са изговорили разбира се твърде много неща, някои от които бихме могли да обсъдим и във форума.
Тема № - 67 Коментар № - 7010 Velin Belev - 2012-10-11 00:08:29
Радвам се, че проф. Димитров и Владимир повдигнаха темата за времето. И защото е централна за диалога „Тимей“, и защото дължим на предишния текст във форума онова, което гърците наричали eranos – определена сума, събирана между приятели, за устройването на пиршества или други общи прояви.

Според „Тимей“ има различни типове време. Първо, времето на Вселената преди Демиурга. То, както казва Владо, по подобие на самата Вселена е съществувало несътворено, т.е. без начален момент. Понеже е нямало начало, по Платоновата логика този тип време не може да има и край. Но все пак това не е време без никаква динамика. Във Вселената постоянно нещо се случвало и това, което се случвало, водело до промени. Въпросът е, дали те са били толкова големи, че да предизвикват разделяне в аморфната материя на пра-времето? Отговорът е по-скоро „не“. Каквото и да ставало във Вселената, нужен бил могъщ външен причинител, за да породи голяма промяна, която на свой ред да раздели времето на отчетлив момент „преди“ и отчетлив момент „след“.

С явяването на Демиурга това станало – Светът, превърнат в Космос, вече бил нещо с история, състояща се от първи момент на безредие, в който навсякъде царяла блуждаещата причина, и втори, твърде различен, момент на ред, в който, докато творял Демиургът, царял божественият ум. Вече в рамките на този втори момент Демиургът създал и собствено времето, khronos. Владо много точно е казал, че това време е и пространство. Създадено заедно с Небето, времето, ако изобщо загине, обяснява Тимей, ще загине заедно с небесната сфера. Каквото е небето във видимия свят, това е времето в умозрителния. Както небето стои неподвижно и заедно с това планетите, които то съдържа, се движат из него по правилни орбити, така и времето е вечно, т.е. винаги настояще, и заедно с това разчленено на минало, сегашно и бъдеще. Тимей го е нарекъл с фразата „вечен, движещ се според числата образ на стоящата на едно място вечност“ (menontos aiōnos en heni kat 'arithmon iousan aiōnion eikona, „Тимей“, 37d).

След създаването на човека логично се е появил и трети тип време. В своя коментар проф. Димитров е описал историческото настояще, в което Платон създава „Тимей“. То е наистина такова особено, преходно време. Преходно, най-общо, между старата полисна система на управление и новия тип монархическа държава, която Александър Велики и неговите наследници ще създадат. Платон не може да не е усещал този преход. И ние сме преживявали подобни преходи и знаем колко объркващи и болезнени могат да бъдат те не само за отделния човек, но и за цялото общество. Усещани по този начин, годините на преход често се представят като години на безредие, криза и катастрофа. Накъде бия? Натам, че когато говори по-общо за историческата структура на човешкото време (в „Държавникът“, 271c и сл.; „Тимей“, 20е и сл.; „Критий“, 108е и сл.), Платон, навярно повлиян и от настоящето на Атина, представя тази структура като редуване между много дълги периоди на установяване на човешките неща в някакво, макар и подвижно, разчленено положение и земетръсни мигове (на гр. seismoi) на преход към безредие и оттам към напълно различен ред. В този преход старите обществени форми и порядки загиват и изчезват. При един такъв преход изчезнала и прочутата Атлантида.

Платон черпи от същия древен модел за обяснение на голямата промяна като катастрофа, от който черпи няколко века по-рано и Хезиод в мита за петте поколения, представен в началото на поемата „Дела и дни“. Според светогледа, обладан от този модел, случващата се в човешкия свят промяна, първо, има отношение към живота, който хората водят, но не се обяснява само и единствено с него (краен пример са хората от Златния век или времето на бог Кронос, които, изглежда, не заслужават с нищо това, да бъдат заличени от земята); второ, тя се осъществява отвън спрямо човешкия свят, въпреки че се поражда донякъде и отвътре; и, трето, тя разрушава някак устроените човешки светове, без обаче да унищожава хората, колкото и несъвършени да стават те. Дали обаче това, че човекът не загива в катастрофите, е гаранция, че човешкото време е всъщност устроено сферично, т.е. гаранция, че светът някога сам ще се върне към предишни моменти на благополучие? Според мен и при двамата писатели отговорът на този въпрос е даден точно толкова уклончиво, колкото е нужно, за да бъде насърчен човекът към това, посредством усилие в труденето (при Хезиод) или изучаването на света (при Платон) сам да направи времето си циклично, сам да си изгради загубеното в миналото благополучие и да го опази непроменено.

Някак така си представям, че Платон мисли за времето в „Тимей“. Изглежда, обаче към тези три типа време – неразчлененото време на Вселената, идеално разчлененото време на Демиурга, и човешкото време, люшкащо се между разчлененост и безредие – трябва да се прибави още един. Платон не мисли пряко върху него, а по-скоро го демонстрира. Ако изброените времена са проявления на времето СПОРЕД диалога „Тимей“, добавеният вид е проявлението на времето НА диалога „Тимей“. Имам предвид следното. Историята на света е съставена от три момента, следващи един след друг. Обаче в протичането на мита, представен от Тимей, вторият момент (появата на Демиурга) е представен преди първия (състоянието на Вселената без Демиурга). Струва ми се, че това разместване не е случайно и че то демонстрира по същество онзи четвърти тип човешко време, в който промяната излиза от автоматизма на случайността и става напълно подчинена на правилната, разумна преценка за стойността на нещата. Според йерархията, следвана от Платон, Космосът, създаден от Демиурга, е много по-ценен от безредната Вселена. Следователно, щом Тимей е решил да направи похвално слово на света, той трябва да възпее най-напред Демиурга, а после всичко останало.

Та в „Тимей“, от една страна, имаме история-мит за света, съставена от първо, второ и трето случване. От друга страна, имаме една реторическа линия, която моделира ценностно тази базова история-мит, като размества първото и второто случване, и по този начин прави похвално слово за Демиурга и дава образец кое от човешката структура, също съставена троично, трябва да вземе преднина. И, от трета страна, имаме вътре в тази реторическа линия поместена една трактатна линия, която наблюдава не случвания, а устройствата и функциите на нещата. Тази трактатна линия е може би най-лишената от време в сравнение с всички описани. Защо? Защото когато протича тя (например при описанието на състава на огъня, въздуха, водата и земята или при описанието на човешките органи), първо, нещата в света не се разглеждат като ставащи, а като вече станали, и, второ, защото те се разглеждат с оглед на своето предназначение, което, тъй да се каже, винаги има определен смисъл и по тази причина винаги е ценно.

Благодаря на проф. Димитров и Владимир за коментарите и се надявам и други колеги да се включат в дискусията.
Тема № - 67 Коментар № - 7009 Георги Гочев - 2012-10-10 19:39:50
Темата, в която ни въвлича Георги, за мен е плашещо голяма. Затова аз ще започна да питам от самото й начало, от самото начало на света според Платон. Три елемента - чета - изграждат световната душа: същото, различното и сплав от двете, която ги скрепява. Самостоятелен елемент ли е различното? Нали то е различно от същото, т.е., не би го имало, ако липсваше същото? А сплавта от същото и различното? Ако ги нямаше тях или по-скоро същото, ответ на което е различното, би ли я имало и нея? Излиза като че при Платон светът само изглежда съставен от различни елементи, а всъщност се състои само от един - същото. Но, ако е така, защо Платон казва, че има три елемента. Какъв е всъщност е светът в Тимей: едно или много в едно? Или има колебание между двете, колебание, което може да се проследи в западното мислене по-нататък.
Тема № - 67 Коментар № - 7008 Морис Фадел - 2012-10-10 19:27:04

Времето наистина е важно, проф. Димитров, също както и „спейсът”. Казвам го съвсем сериозно, тъй като в „Тимей” двете са налице още в самото начало, преди въвеждането на творец и творение (28b; 30a), а биват намесени и в земния, квазиисторически разказ на Критий за Атлантида и дълбоката древност на човечеството (21а–26d). Когато през зимата се повдигна темата за „нашето време”, си спомних за това особено преплитане на много времена и много пространства, умело извършено в Платоновия „Тимей”. Сега бих го описал така: живеем в различни пространства на времето, понеже в нас протичат свързано, но в свой мащаб и ритъм, както жизнените трептения на индивидуалния ни организъм, така и надвишаващите индивидуалността поредици от действия, събития и функции в житейския цикъл на голямото ни общностно същество, а наред с тях също и природните, математически кодирани движения, формиращи божествения кръговрат на живата вселена. В „Тимей” тези времена са допълнително пречупени в перспективата на авторския mýthos – един вид разказ, който въпреки „вечния” ранг на своята тематика и персонажи се развива във времето и ни представя само правдоподобния, подвижен и условен образ на безвременната им реалност в света на идеите (29a–d; 38а–39е). Да не говорим за авторското време-място (и историческо, и лично), неизбежно прозиращо в текста.

В историята на платонизма този лабиринт от явни и не толкова явни времена е създал доста главоболия при интерпретирането на „Тимей”. От една страна, когато пристъпва към създаването на видимия свят, демиургът е вгледан във вечния и неизменен образец на живота (30a–d), а и целият му план по особен начин предшества обичайното време (34a), точно както и пространството (khōra), което той преобразува в добре познатата ни вселена, си е налице отвеки (30a; 52а). От друга страна, както поради темпоралната структура на разказа, така и с оглед на логическото следване на фазите в появата на космоса, Платон твърди, че времето възниква заедно със света и звездите, които го отмерват (38b). Парадоксално, но времето възниква във времето: точно както за Хаос няма място в пантеона на боговете, макар всичко и всички да произлизат от него, по същия начин и времето, протичащо в безредното и некосмично движение на материята-приемница, се оказва един вид преждевременно или безвременно, доколкото по никакъв начин не е свързано с условията и пространството на „истинското време”, с което сме свикнали – онова, което тече в нашия свят с пулса му на съвършено живо същество. Казано накратко, нито Платон, нито ние се интересуваме от неживото време преди „нашето” време.

Разбира се, подобно обяснение е трудно и не се приема току-така. Затова още приживе на Платон се появяват възраженията; Аристотел например, неспособен да преглътне логическия парадокс на сътворението от „Тимей”, решава да обяви света ни за вечен – невъзникнал, но и неунищожим. Платон едва ли би приел това за вечност, но, така или иначе, цялата история на (нео)платоническата философия бива белязана от спорове във връзка с мястото и времето, в които Демиургът изработва нашата вселена. Дискусията се пренася и в полето на големите монотеистични религии (християнство, юдаизъм и ислям), които живо се интересуват от догматиката на сътворението. Така „Тимей” бива по един или друг начин присвоен в големите съвременни култури – което си е сериозна причина да бъде четен и обсъждан в наши дни.
Тема № - 67 Коментар № - 7007 Владимир Маринов - 2012-10-10 11:53:39
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 39946

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 6704

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25500

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123297

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 61444

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 14123

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6896

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167454

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48846

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30941

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA