ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Много Ви благодаря, проф. Косев, за прекрасния коментар, за вниманието към моя текст, който не вярвам, че със своята ценност, но със значимостта на темите за красотата, за човека и извънчовешкото, поезията, както и за много други неща, за които си говорим, събуди толкова задълбочени коментари. Не разполагам с Вашата ерудиция по отношение на психологията и на толкова други въпроси, които засягате, затова много от аспектите на изказването Ви неизбежно ще ми убягнат.

Вашето изказване по блестящ начин обединява двете полоси, около които се разделя дискусията ни за красотата - от една страна сетивното измерение на красивото, а от друга нейното понятийно осъществяване. За сметка на едното подтискаме другото. Вие съвсем справедливо ни призовавате да ги съчетаваме. Самият поет го е казал - красотата е връзка. Много хубаво говори за това и Анета в последното си включване.

Напълно ме удовлетворява Вашият отговор на моя въпрос за семиотичната специфика на красотата. Тук Вие имате един неоспорим за мен аргумент: символът. Неслучайно на него набляга класическата естетика. Красотата е символична. Символът за разлика от знака, който е конвенция, разделяне на означаващо и означаемо, несвързаност между тях, е съединяване на духовно и сетивно. Статуята на Афродита за древните гърци не е просто "статуя на...", а е самата Афродита. Иконата за християнина не е изображение, а е място, откъдето извира Божията помощ. Доколкото не е символична, алегорията никога не може да бъде красива. Тя е загадъчна, многозначна, предизвикваща размисъл. Защото при нея сетивният образ е отделен от посланието. Съвременната семиотика, струва ми се, пренебрегва класическото понятие за символа и разбира друго под "символ". Ако обаче го включим, а това според мен е необходимо, красотата, разбира се, е семиотичен феномен.

Предварвайки Вашия следващ коментар, който очаквам с голямо нетърпение, бих Ви задал още един въпрос. Вие обръщате внимание върху личностния аспект на красотата. Да, съчетанието между сетивно и понятийно при красивото отразява персоналните специфики на човека, то е личностно, а освен това - в съзерцанието на красивото личността на съзерцаващия постига интегритет, става единно сетивно-духовно същество. Но също така в прехласването по красивото, поне моят емпиричен опит ме учи така, като че липсва азов момент. Там го няма азът, който мисли, който действа, който чувства. Има мисли и чувства, но те не са силно азово-определени. В изреченията, с които изразяваме възхита по-скоро няма "аз". Казваме "Прекрасно е", "Колко е хубаво" и т.н. Когато вкараме азовост, например в "Според мен, това е красиво", "Мисля, че ми харесва" и др., изразяваме известно съмнение в абсолютната красивост на съзерцаваното, подчертаваме, че то за нас е красиво, но вероятно за други не е. Азовостта остава пасивна в своето привличане от красивото. Много бих се радвал, да поговорим и върху този въпрос.
Тема № - 48 Коментар № - 5386 Морис Фадел - 2011-09-15 18:03:55
Изпращам стар (преди седмица писан) коментар, поради липса на интернет.

Бързам да кажа, че са ненужни остротите и езиковите недоразумения между ист. Сократ и Велин. Тези остроти, за мен, са несъщностни.

Активното участие на Велин бе и ще бъде незаменимо. То действително обогатява диалозите. Същото бих казал и за Сократ. Повече от ясно е, че отдавнашната бележка на Велин, бе пресилена, сам я коригира. Тя очевидно не бе адресирана към Георги. Иначе тази реакция на Велин бе съдържателно уместна. Защото понякога, някои от нас наистина се отклоняваме, към отделни и раздути емоционални лични изблици, или мои утежнени терминологични анализи.

– не забравям обширните и от най-висок ранг коментари на колегата, с дълъг псевдоним на латиница. Не случайно го отделям от и над всички нас...

- драги Морис, благодаря за точните въпроси, отправени към мен още от преди 7-ми септ. Не съм ги забравил. В тях имаше достойно и уважително опониране. Не отговорих, поради липса на Интернет.

– и моят закъснял коментар след коментара на проф. Богданов, се оказва почти ненужен. Пак щях да го запазя за мене си. Но в спонтанния и искрен отговор към него, ти отново се раздвояваш между две откровения. Оставаш верен на резервите си, срещу решаваща намеса на езика, на логоса, на високите когниции, на „изпреварващите” според Георги и „приключващияте”, според Велин, ейдоси, когнитивни схеми и пр.

– питам се, от къде се пръкнаха тези наши, почти научно-идеологически разминавания /с питане-опониране, дали Красотата е семиотично-знаков и пр. вкл. и само психологичен феномен и пр./. Предположението ми, е, че ние несъзнавано и полусъзнато, въвеждаме „себе си”, в две различни мисловни ситуации, все свързани с обективно-субективната Красота. Ти, Морис, може би имаш пред очи, предимно жизнени ситуации на сетивно възприемани и изненадващи ни живи Красоти – и тук си частично прав. Докато аз се оплитам в други проблемно тематични ситуации, пак относно Красотата – но вече, не за конкретно-жизнените, а за езиково-мисловните и психологично теоретично назовавани, многоезични Красоти. Търсим преназоваване на два типа, макар и неотделими, но и различни по ниво на анализ, т.нар. „ситуативни истини”.

Натрупаха се грамади от любопитни проблеми, които формулира Морис, акомпаниран близките дни / около 7ми септ/ – от Велин, Георги и Караба. Но едва ли тези въпроси имат еднозначни решения. Особено ако коментатор като мен, не е проучвал Красотата; не е класицист; не е и когнитивист; нито семиотик. /Проучвал съм отделни групи потребности, мотивации, стилове и поведенчески структури, главно от афективната сфера на личностната душевност; с опити да създам в съдружество, с текстове на друг персонолог и Общ модел на личността- G P M/. Никога не съм изследвал когниции. Но се съобразявам с Гилфордовия Модел за структура на интелекта – M S I. Морис умело и колегиално ни кара да преосмисляме писаното и казаното. Но за това ми липсва компетентност, за да партнирам солидно. Обаче, обстановката на искреност и дори на колегиално приятелство от Форума е подкупваща, и ме кара да запиша неангажиращи лични мисли, по-скоро и професионални рефлексии:

– струва ми се, че още в прекрасния заглавен текст на Морис, има нотки на преуголемено свързване на Красотата със сетивността и известно изтласкване от присъщите й духовно личностни сфери на логоса, разума, когнициите. В психичните реалии, обаче, сетивно и мисловно са неотделими. Въпреки специфичната си отделеност. И двете основни функции на психичното-духовно /когнитивната и афективната функция, било съзнавани или неоссъзнати и записвани в мои буквени модели-абревиатури за Личност с „ C A N “ /, са реално неотделими, освен понятийно, чрез т.нар. личностни конструкти. Правил съм опит в експериментална ситуация да ги отделям /имам предвид сетивно-мисловното от емотивно-афективното/, за решаване на други научни задачи;

– но един от приятелите ми, проф. Мавлов, уважаван когнитивист и нвропсихолог, остро и основателно, навремето ми възрази срещу подобно „отделяне”. Сега ми се иска да поканим за участие във Форума, с кратка консултация, по тази материя /за сетивно и разсъдъчно/ колега, от ранга на Бойчо Кокинов, или друг експерт от неговия научен кръг. Жалко, че вече ги няма между нас: божествения естет проф. Исак Паси; или споменатият от Вас Цветан Стоянов; или милият ми състудент проф. Митко Аврамов, и тримата с умове от други светове – за да ни посъветват, в прилягащата им се роля на супервизори /бях щастлив да познавам на живо, красивите им умове, на родени естети/;

– пак ще рисковам с предположението си, че, водеща роля в комплексната психична аура на индивидната Духовна красота, имат емоциите и чувствата на личността /заедно с „усетите” на Морис/; и то, предимно мимолетно-дискретните емоции /по Изард/, заедно с процесуално фоновите позитивни чувствени модалности, захранвани от сетивно-сензорни изненади и омайвания и то неотделимо от целостта на „C A N” /Когнитивно-Афективният и Несъзнаван, вкл. и ситуативен личен „опит”/. Или както, същото това „C A N”, големите в Психологията, го наричат малкото „аз” или „мене си”, ако не греша, и според самият Джеймс, вж. и М. Дилова,2009г.;

- а голямото „Аз”, или „Еgo-то”, по Фройд, известно от древността с метафората за „Колесничаря”, е нещо, което управлява този опит, вкл. и от духовно-психичния свят на Красотата; но „Е G O-то” управлява също и още една тройка, т.нар. „ R I S “ – абревиатура и име за: „Роли”, „Индивид” и „Статуси”. Все концепти за Индивидуалната личност. Така ние, под влияние и на „Отделно и заедно”-1995, условно записваме буквен модел за Личност / „Приз на Его в Кан”/ – една с лекота запаметявана абревиатура. Този „буквен модел” наподобява, напр. приет в световната Психология модел „Голяма петорка” – O C E A N / „Океан” – пак лесно запомнян израз; тук няма да го разчитам; няма да ви обременявам с модела на Юнг, нито с гениалната триделност на Фройд за Id, Ego и Superego; нито с модел за структура на интелекта-MSI /. Тези „азбуки”, бях обещал да Ви съобщя, по повод миналия дебат, за „Психичното духовно”.

– тоест, когнитивно-афективната презентираност на Красивото, не може да бъде само сетивна или само емотивна. T Я е интегрално Л И Ч Н О С Т Н А. Нито може да бъде, или да се интерпретира само и главно, знаково и езиково-семиотично, както аз, може би неточно, съм внушавал на Морис, в прежните си три коментара. Тази репрезентация и на трите универсума на Духовно красивото /Пихика, Култура и Божественост/ винаги е комплексна, многопластова /както вече се изразяваме във Форума/. Тя е и множествена; не едно-еднозначна, а е едно-многозначна. И зад едната истина, винаги с изненада „искачат” от психично дълбинното, много други и скрити, защо не и някои изтласквани и преди несъпреживявани истини. Пре-възбуждани от нови времена, култури, религии, вкусове, ако щете и моди, и масови психични подражания;

- друг е въпросът, че при тази презентираност /отражение, ако щете/ и ре-презентативност от CAN в Ego, винаги има нещо водещо: било образно-сетивни възхити, или предимно емотивни омайвания, или сакрална вяра, или морални трансцеденции-ценности и пр.. Едно е да възприемаш и разбираш музика. Друго е да „усещаш” литература. Изобразителни изкуства. Театър. Опера. Кино... Или да си се досегнал до съпреживяване на био-психо-социавната красотата на самия живот;

– драги Морис, вие, учтиво и колегиално пишете, във въпросителна форма, адресирано лично до мен, че съм разбирал Красотата като семиотичен феномен. И опонирате, че, „...красотата...няма особено общо с знаковостта”, че, „Тя не е разчитане на знаци, не е изпращане едно към друго”.

– всичките тези питания и вероятно със солидно корегиращи ме, основания, посрещам с респект и с хубаво интелектуално чувство. Те ме радват. Вероятно Морис, пак се досягаш до някакви, непознати за мен, предметологични тайнства и концептуални специфики за и на Красотата, които убягват на моите понятийни описания, на психолог, неспециалист естет и неспециалист семиотик. Трудно ми е да отговоря на поставените въпроси. Чувствам се неподготвен и несигурен. Затова гледайте изреченията по-долу под лупа;

– питам се какво значи, да разглеждаш Красотата като ”семиотичен феномен”. Ако имаме предвид психично-духовната Красота. То е същото, да разглеждаш и психичното духовно като „семиотичен феномен”. Но видяно в своята безгранично протичаща и винаги незавършена цялост и сложност, и „учлененост!”... То може да се тълкува /не само и единствено/ и като „семиотичен феномен”. Сиреч, цялото психично, вкл. и неличностното /което може да бъде само сензорно и субсетивно, до ниво на животинска сетивност и до животински „интелект”/ – но главно личностното, което за мен е и ДУХОВНО /в неговите смисли по проф.Богданов/, защото то е и предимно съдържателно езиково, съзнавано и самоосъзнаващо се – има една от няколкото си същностни характеристики, наречена „символност” /тълкувана и от Фройд, като „символна функция”, по израз и на Орлин Тодоров/;

– не бих нарекъл Красотата „семиотичен феномен”. Както не бих я нарекъл и „философски феномен”. По-скоро бих казал, че това е дискурс на анализ и синтез,, сиреч и пределно общ, почти философски метатеоретичен подход към нейното обяснение. Както десетки пъти го е споделял и проф.Богдан Богданов. След като „света прелива от знаци”, по израз на един от големите семиотици /не си спомням дали съм го чел у Ньот, Еко, Сибиак, Сосюр, Пърс или друг; а може би в интервюта на Надежда с Ньот и Еко/ – то същото бих го казал и за обективно-субективната феноменология на Красотата. Разбирана като същностна характеристика на Света и Живота, иманентно присъща особено на Човека /като одухотворено организмово – био-психо-социално същество/. Тя, духовната красота, някак си и каузално бележи и формира, личностовата дълбинно вкоренена символност, скритост, знаковост, многозначност, разноречивост, недоизказаност и пр. /Тук мога да прекъсна този стар коментар и евентуално ще го продължа на 16 септ./.

Поздрави от Копривщица, 15 септември
Тема № - 48 Коментар № - 5385 Искро Косев - 2011-09-15 15:18:17
Какъв хубав ден ни откриват двата пратени снощи коментара на Георги и Де Карабах. Поздравявам ги и ги прегръщам за словата и посланията им. Това е към което трябва да се стремим - към слово, което служи на посланието, и послание, което не надхвърля словото.
Тема № - 48 Коментар № - 5382 Bogdan Bogdanov - 2011-09-15 09:04:06
Разсъжденията ти са убедителни, Георги, но, ако се замислим за конкретните ситуации на харесването, когато нищо ни впечатли, рядко обобщаваме: "Това е красиво, защото прилича или се различава от друго". Казваме: "Това е много хубаво". Не е така при познанието и разбирането, където съвсем съзнателно търсим прилики и разлики.

Размишлението, че нещо е красиво, понеже е подобно или се отличава от друго често е вторично спрямо първоначалното прехласване по красивото. По същия начин стои въпроса и със стила. Да, той е несвобода, но неговото присъствие нерядко не се осъзнава от писателите. То бива откроено едва от техните критици. И в работата на авторите, и в красивото има голяма доза спонтанност. Колко писатели са казвали: "Не зная как го написах", колко често си казваме: "Не зная защо, но това ми харесва"! Не твърдя, че в авторството, както и при красивото няма несвобода, но в немалко случаи тези несвободи са резултат от вторича аналитична дейност.

Според мен, DeKarabah, е рисковано да се прави анализ на психологията на Сталин. Има много опити, но и много митологии. Сталин е бил човек, който ревниво е държал другите да не знаят какъв е той. Булгаков, работейки върху пиеса за неговата младост опитва да замине за Гори - родното място на вожда - където да прави проучвания, но е спрян, а постановката - преустановена.

Онези малцина, които са имали достъп до личното му пространство, го описват като ироничен и заядлив човек. Обичал е да дразни околните. Например, в нощта преди самоубийството (или убийството) на жена му Надежда Алилуева, той открито флиртува с други жени и хвърля по нея хлебни топки. Не зная дали е вярвал на обожествяването, с което го обграждат. Веднъж на въпроса на западен журналист не го ли притесняват тези негови портрети навсякъде, Сталин отговаря: "На тях (на другите) това им харесва".

Действията му го разкриват като човек на крайната целесъобразност и твърдото убеждение, че властникът не трябва да има близки. Да, имал е свита от цензори и блюдолизци, но не им се е доверявал. Използвал ги е. Щом са свършели ролята, която им е отредил, ги е унищожавал. Нещо повече - докато те безрезервно са му служели, е затварял и избивал семействата им. Постоянно е проверявал верността им. Репресирал е и собственото си семейство. Затова, когато съратниците му са се застъпвали за затворените си роднини си пред него, е казвал: "Какво сте дошли да ме молите, та моето семейство също е в затвора!".

Така е и с изкуството. Налагал е неговата политическа целесъобразност. Но не зная дали това е нещото, което е харесвал в изкуството. Многократно е гледал постановката на пиесата на Булгаков "Дните на Турбини", което обаче не му е попречило да доведе Булгаков до социална смърт.


Тема № - 48 Коментар № - 5381 Морис Фадел - 2011-09-15 08:29:32

Уважаеми Морис, уважаеми форумци,

Копвам си тези редове, за да са ми пред око, докато се опитвам
да споделя още с нещо с Вас.
„Сталин е имал специално отношение към литературата. Сам е писал стихове, четял е постоянно. И е искал талантлив писател да напише нещо непропагандно за него, нещо, което да разкрива със силата на истинското изкуство "величието" му. Ето защо той постоянно е изнудвал талантливите писатели да го пресъздават. Когато те все пак са пишели някакви възвеличителни текстове, както прави и Ахматова, Сталин е ставал безпощаден, показвайки че не това иска от тях.”

Преди дни ми се случи да спомена в едно от „коментарообразните” си нещица, че подобни щения е имал и Октавиан към своята величава поетическа триада, а и изобщо към „имперската” поетическа мисъл. Дали обаче цезарят и генералисимусът наистина са знаели какво искат да получат като продукт, достигнат според тяхната собствена мяра, сетиво и подготвеност за красота и полет на душата над себе си ? Дали и Хитлер,
по всяка вероятност достигнал степента на нелош среднобюргерски художник, е знаел кое точно, идващо с влакови ешелони от музеите, галериите и дворците на завоюваните нови територии си струва, колко и защо именно ? Дали е знаел какво и защо точно се изгаря при аутодафетата? Съмнявам се – и в трите случая. Но не се съмнявам, че и тримата самообожествили се са били обградени от вещи съветници и цензори - праотци, братя и братовчеди на Салиери. Бог и музите са имали все пак предвидливостта да дърпат юздите на тези служители. И не всичко е хвърлено в огън и забрава. А много от „великите водачи” май са си отишли от този свят без да разберат изобщо какво става. В кои пити се налива тежкият слънчев мед на красотата, как и къде се полепва пчелното млечице на духа, защо пчелите знаят пътя си към цветовете предварително?
Този път маркизът се изрази като пчелар. Какъвто всъщност винаги му се е искало да бъде. Сещам се веднага и за една история, една много отдавнашна моя среща с пчелар от планината на Орфей. Може да се случи да ви я разкажа.

Излизайте от кошерите, приятели, има още мед за събиране!

С благодарност, че умеете да летите.
Тема № - 48 Коментар № - 5378 DeKarabah - 2011-09-14 21:16:57
Отговарям, Морис, на въпроса ти защо виждаме красота и в неща, които изобщо не сме виждали и познавали. Според мен по две причини: Първата е, че дори и да не познаваме конкретното красиво нещо, например музиката на Веберн, която ти си слушал, винаги вече познаваме в него нещо по-общо, пък било и най-общото и на пръв поглед простото нещо, че това, което слушаме, е музика, а не шум или съседско бърборене. Втората причина е, че понякога виждаме красота в нещо непознато не поради неговата собствена красота, а поради удоволствието, че попадаме в стереотипа на познаващия красотата. При много от нещата, които вършим за пръв път, е точно така. Намираме ги за красиви и приятни, защото като се свързваме в тях, попадаме в едно или друго редово проявление на човека, който познава и се удивява.

В този смисъл – така обръщам внимание и на последния коментар на Анета – красотата съдържа не само свобода, но поради стереотипа, който носи, или благодарение на който бива разпознавана, съдържа и висок елемент на несвобода. И знаете колко силно този елемент се подчертава тогава, когато практически се водим от грижата да не харесваме красотата на нещата, които някой друг харесва – например стиховете на Марина Цветаева, които аз никак не харесвам и намирам за безвкусни – защото ако ги харесваме, отнемаме от правото си да бъдем отделни личности със собствен критерий за вкус. Изобщо делнично живеем в силна борба между тези две положения: да бъдем в някакъв стереотип за красиво, за да се разпознаем в желаната от нас идентичност, и да не бъдем в стереотип, за да не страда личността ни, която трябва сама да изглежда като произведение на изкуството.

Според мен голяма част от ценността на класическата музика, литература, живопис е в това, че тези изкуства намират начин да съберат в едно цяло свободата и несвободата по отношение на красивото - като променят и разширяват стереотипите, които поради крайния брой на изразните средства и идеите са задължени да използват.

Подобно разбиране за ценността на изкуствата обаче влече със себе си следния проблем: дори и изкуство, което най-много се занимава пряко с темата за любовта към свободата, дори и изкуство, което най-последователно опитва да се различава от някакъв канон на изразните средства, може да се превърне след време в стереотип и по този начин във форма на несвобода, която несвобода освен това да залепи върху лицето на този или онзи писател или художник ужасния образ на минал бунтар и настоящ конформист.

Няма да давам примери, за да не превръщам коментара си в полемика и да мога да посоча и друго, което ми се струва немалко важно. Стилът, който намираме за красив в една музикална или литературна творба, стилът, благодарение на който веднага разпознаваме музиката на Равел или прозата на Пруст, е също конформизъм, също е несвобода, която композиторът и музикантът сами са си наложили, за да бъдат разпознавани и съответно различавани, но и поради една друга съществена причина, която в действителност ни кара да оценяваме и търсим стила – тази, че бидейки някакъв модел за устойчива свързаност между различни елементи, стилът ни се открива и като истина за едно възможно по-добро преживяване на свързаност в света, в който реално живеем.

В този смисъл, Анета, всеки голям музикант и всеки голям писател, са политически ангажирани даже тогава, когато не говорят върху политически теми – поради това, че развиват стил, а чрез него и модел за свързаност между различни неща; какъвто модел има заложен във всяка човешка общност.
Тема № - 48 Коментар № - 5377 ГГ - 2011-09-14 20:04:22
Морис, добре че заговори и за тези стихове на Манделщам. Винаги са ме впечатлявали онези поети, писатели и хора на изкуството, които знаят не само да се възхищават на красотата, да я сътворяват в реч и да я представят в различни видове текстове, но и в същото време намират как да говорят по политически и актуални теми движени от свобода, която вече познават благодарение на живота си в изкуството. Наистина светът е взаимосвързан, но колко пъти на ден се налага да го свържем отново, за да не се загуби тази връзка, без която като че ли няма как да се върви през времето, нито да се разбират нещата от живота.
Тема № - 48 Коментар № - 5374 Aneta de la Mar - 2011-09-14 00:04:32
В много отношения съм съгласен с теб, Георги, но бих ти обърнал внимание върху един казус от моя текст. Защо неща, които не приличат на нищо видяно и усетено от нас преди, ни се струват красиви? За комбинация между познатото, за бриколаж ли става дума? Наскоро слушах музиката на Веберн, която ме завладя, а тя, доколкото мога да преценя, малко съответства на музиката, която познавам. Да, тук може би силна роля играе различието, Веберн ме привлича с това, че не прилича на авторите, които съм слушал досега. Но различието не е закон за красотата, защото красиви ни се струват и неща, които приличат на познатото от нас. В красивото сякаш има едно безкрайно разнообразие. Затова и модата се променя толкова често. Откъде идва това разнообразие? От изплъзващата се и от културното, и от природното (при цялата относителност на тези понятия, при цялата им преплетеност, на което ни обръща внимание проф. Богданов) откритост на човека към външното спрямо него. Иначе красивото, разбира се, е отношение. Нищо не е красиво само по себе си. То е такова за някого. Манделщам добре го е казал - красивото е връзка.

Анета, ти засягаш тема, от която аз се въздържах, за да не товаря дискусията с исторически екскурзии. Темата за Манделщам и Сталин. Смятам стихотворението, което ти цитираш, за един от най-героичните актове. Манделщам го пише, бидейки не избягал, живееки в Сталиновия Съветски съюз, и го разпространява сред приятели, като знае, че то ще стигне до Сталин. И това, разбира се, се случва. Защо Манделщам прави това? Може би защото е смятал, че смъртта оформя и доизгражда направеното от поета, а може би и защото е следвал една специфично руска традиция - тази на "юродивые" - хора, които съзнателно приемат да казват в очите на владетелите истината за тях, да живеят като нищи и просяци, поемайки върху себе си жестокото отношение на другите. Тези хора стават светци.

Не по-малко странно е отношението на Сталин към тази постъпка на Манделщам. Поетът е арестуван, измъчван, но пуснат по резолюцията на самия вожд: "Да се отнасят така с Манделщам. Безобразие!". Защо Сталин постъпва по този начин? Дали в него е заговорил семинариста, руския религиозен пиетет към "юродивые"?

Манделщам се държи геройски на разпитите. Нарича това, което се случва в Русия "фашизъм", а Сталин "главен фашист". Казва тези думи в самото начало на нацистката власт, преди пакта "Рибентроп-Молотов", преди дружбата между СССР и нацистка Германия, преди разкритията за близостта между двата режима.

В изпълнение на резолюцията на вожда Манделщам е пуснат и изпратен на заточение без право на работа. В крайната мизерия, с разклатено здраве Манделщам пише друго стихотворение за Сталин, в което го възхвалява. И тогава е арестуван и изпратен на лагер, където скоро умира. Защо Сталин не убива Манделщам веднага, след първото му стихотворение? Може би, за да обезцени героичното му поведение, а може би и за нещо друго. Сталин е имал специално отношение към литературата. Сам е писал стихове, четял е постоянно. И е искал талантлив писател да напише нещо непропагандно за него, нещо, което да разкрива със силата на истинското изкуство "величието" му. Ето защо той постоянно е изнудвал талантливите писатели да го пресъздават. Когато те все пак са пишели някакви възвеличителни текстове, както прави и Ахматова, Сталин е ставал безпощаден, показвайки че не това иска от тях.

Много хубаво говорите за Мария Вирхов, Анета и Георги. Аз почти не я познавах. Срещал съм я само два пъти. Не бих могъл аналитично да се изкажа за нея, защото трагичното събитие на смъртта й е твърде скорошно.

Тема № - 48 Коментар № - 5362 Морис Фадел - 2011-09-13 09:01:15
Морис, струва ми се, че изненадата от красивото, на която ти по романтически държиш, е в много случаи нещо вторично спрямо факта, че като културни същества живеем благодарение на езика и на идеологиите, носени от него, в ситуации с краен брой възможни проявления на красотата.

Затова и си мисля, че красотата на едно стихотворение на Манделщам се проявява неочаквана не въпреки този факт, а благодарение на неговото практическо преформулиране. Това става чрез финия бриколаж (ако използвам термина, въведен от Леви-Строс в “Дивото мислене”), чрез импровизацията (ако използвам тази дума в смисъла, в който се употребява за изпълнението на добър джаз пианист), която поетът прави тогава, когато с крайния брой знаци, значения и идеи, отпуснати му от културата, създава, комбинирайки ги по нов начин, нов обект, за който в езика няма една дума. Казано другояче, неочакваното, изненадата в красотата на едно стихотворение идва от усещането ни, че поетът се е почувствал за момент пред езика и културата като пред все още неочертана от мисленето природа. Оттук и възможността за отваряне на същностите на природното и културното същество една към друга – темата, по която проф. Богданов писа в последния си коментар.

Като казвам това, трябва обаче да кажа и следващо, което донякъде противоречи на възгледа на Морис. То е, че ако красотата се схваща като последствие от вариативността при комбинирането на крайния брой възможности, които дават един език и една култура, тя трябва да се разглежда не толкова като същност, колкото като отношение, тоест смисълът на красивото да се търси не в самото нещо, което ни изглежда красиво или грозно, не в неговата отделна онтологическа и етическа стойност, а, от една страна, в отношението между неговия знак и реда от значения, които този знак представя, и, от друга страна, в отношението между знака и останалите знаци в по-голямата система на творбата, контекста, културния сегмент, културата, човешкото и т.н.

Подобно разбиране за красивото като отношение поражда и второ последствие, с което Анета няма да се съгласи, съдейки по това което е написала за Мария Вирхов. Мислейки за красивото и грозното като за съставни отношения, ние можем да направим разлика между проявлението на красивото или грозното, неговия носител или създател, и, най-сетне, чувствата, които красивото и грозното пораждат в нас. Тъкмо това различаване много липсва в говоренето за Мария Вирхов тук. Сигурен съм, че то само би спечелило, ако тези, които са я познавали лично, или пък обичат и харесват нейните текстове, направят разлика между нея, поезията й и чувството, което са изпитали при грозната й смърт.
Тема № - 48 Коментар № - 5360 ГГ - 2011-09-13 01:42:56
Не познавах нито поезията на Осип Манделщам, нито бях чувала за Мария Вихров, докато не прочетох за тях във Форума. И колкото повече вървеше разговорът за тях и около тях двамата, толкова повече се събуждаше интереса ми да знам за кого става въпрос, да ги прочета, да ги познавам и аз.

Манделщам ме впечатли със стиховете си критика на Сталинското време. Четях и си казвах, колко е различно да чуя автентичен критичен глас от онова време и да усетя силата и остротата на този глас неподправени във времето:

Ний живеем без слух за страната под нас,
десет стъпки встрани глъхне нашият глас,
но дори в полугласните теми
става реч за планинеца в Кремъл.
...
А наоколо - вождове с тънки снаги,
той върти полухора и търси слуги.
Кой мяучи, кой хленчи, кой киха,
само той се шегува, хихика.
Като къчове указ след указ кове -
де в очи, в слабини, де в чела, в носове.
Без смъртта в него, той е малина
и широка грузинска градина.

Ноември 1933

“Без смъртта в него, той е малина и широка грузинска градина“. Чета и сякаш не мога да повярвам, че се докосвам до Сталин видян през погледа на съвременник, който може да направи рима със Сталин-малина-градина. Толкова сме свикнали с наративните страшни истории за онова минало, че образният език на поезията ме изважда от познатите места на мислене и среща с миналото и аз ставам съпричастна на онова време благодарение на един друг вид докосване на онази съвременност.

Но ви признавам, че срещата ми с вече починалата Мария Вихров, починала само преди два месеца, ме взриви. Каква сила идва от нея! Слушам, гледам, поглъщам с поглед един от малкото запазени записи в Интернет. Въпреки, че смътно се вижда фигурата ѝ, заради лошият образ, вече има впечатление от нея - тя е от хората, които не могат да остареят, и може би затова е починала. Мисля си, че тя не е от тези, които искат да станат на 80 години и да гледат света от там с поглед уморен и пълен с мъдрост. Сигурна съм, че Мария е живяла както казват в Латинска Америка a flor de piel - с цялата си сила тука и сега. На испански тази фраза казва буквално “на разцъфнала кожа“. Един странен израз, който не успявам да преведа. А преводите на Мария Вихров са фантастични!

Ето този видео материал, който и вас сигурно ще ви впечатли. Не знам какво точно се случва в него, каква е тази сцена, този шум..., но чувствам такава сила всеки път като го гледам и такава дълбочина намирам в Мария Вихров. Сега разбирам и фамилното ѝ име колко ѝ подхожда - ВИХРОВ! В жената гори енергия на всички вихри по света. А гласът ѝ ме кара да си спомня за Janis Joplin, но не го казвам за да сравнявам. Има случаи, когато не се правят сравнения, но едно нещо свързваме като феномен с друг феномен, защото сякаш носят един и същи дух, който се разпознава. (Дали разпознаването на нещо може да се даде без да се сравнява, се питам сега?)

http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=LB1d2uBdHTc#

И още нещо, което прочетох и останах без думи, не мога да го изтълкувам, защото не спирам да се питам коя е тази жена, която е умряла? Коя е Мария Вихров:
От руските сайтове: “Мне думается, что среди живущих в России поэтов не могло возникнуть такого языка. А вот в Болгарии, язык которой сохранил ещё аромат древнеславянского звука, возник такой язык. Уникальность поэзии Вирхов в том, что вызвана к жизни не только современными (русским и болграским), а древними славянскими языками: церковнославянским, древнеболгарским. Их жизнь ощущается в стихах Вирхов так же ясно, как и окружающие человека 21 века реалии. Изогнутые падежи, рассогласования в стихах Вирхов - не только выражение отчаянного крика
прочь из мира (как, скажем у Скандиаки), но и укоренённая в славянской культуре форма (седяше - седе (одесную)), оплавленная жаром апокалипсиса.”
От http://www.promegalit.ru/autor.php?id=889
Тема № - 48 Коментар № - 5359 Aneta de la Mar - 2011-09-12 23:53:44
3  4  5  6  7  8  9  10  11  12 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 25536

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 5575

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25324

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123069

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 60565

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 13781

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6678

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167164

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48571

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30643

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA