ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

Кукерските игри, Дионисовите празници и атическият театър и драма

БОГДАН БОГДАНОВ
       
Моето експозе засяга две теми - 1. връзката между Кукерските игри на Сирни понеделник и древните празници на Дионис, и 2. възможността в кукерския карнавал да се търси първобитната театралност, от която са се развили атическият театър и драма. Двата въпроса попадат във връзка поради утвърдената идея, че атическият театър и драма произлизат от Дионисовите празници. Оттук и възможността, ако тези празници и Кукерските игри имат родство, да се постулира исторически континюитет между тях и атическия театър и драма.

Отношението на Кукерските игри и Дионисовите празници се разглежда научно по два основни начина - исторически  прoизходно, в смисъл, че се вярва, че едното предхожда другото в някакво развитие, и типологически - в смисъл, че се смята, че Кукерските игри и някои празници на Дионис са независими реализации на подобен тип народна театралност. Днес никой не поддържа крайната историческа теза, че Кукерските игри произхождат от елинските Дионисови празници. Историческото и типологическото виждане по-скоро се съчетават, като се вярва, че кукерството е старинен ритуал, свидетелстващ за един дионисизъм, по-архаичен и по-автентичен от елинския, особено пък в сравнение с неговата проява в атическата драма. 

Нещата се усложняват от неясните граници на наблюдаваното явление. Ако кукерството е свидетелство за древния тракийски дионисизъм, се повдига въпросът, какво отношение има дионисизмът към сурвакарството и нестинарството, другите два календарни празника, които попадат в общ комплекс с кукерството като поредица от празници. Те също ли са останки на древното дионисово празнуване по нашите земи, или принадлежат на по-широка категория от празници? Това важи и за древния елински ареал. И там много от нещата, които се вършат за Дионис, се вършат и на празниците на други божества. Така че ако ни интересуват не едни или други отделни елементи, а се питаме за цялостния тип на празника, който се застъпва в кукерството, се налага опората на термин с по-широк обсег  от дионисизма.

Така е станало в книгата на Стоян Райчевски и Валерия Фол "Кукерът без маска" (1993). Като изследват Странджанския ареал на кукерството, те характеризират широко явлението и говорят за мистерийния характер на кукерските ритуали. Авторите вярват, че този празник е бил под патронажа на тракийския Дионис, вероятно Загрей, както се доказва от Александър Фол. Естествено не е без значение кой е и как се е наричал патронът на това празнуване. Но като се има предвид, че между празниците като система от ритуали и боговете, за които са те, връзката е винаги разхлабена и двете страни продуктивно не съвпадат, проблемът е самото кукерско празнуване, историческото и типологическото му съдържание. 

Твърдението, че Кукерските игри са мистериален празник, а не карнавал, е несъмнено правилно. Същевременно е редно да се запитаме за кои игри важи то - за онези в старото време, чиято система на живот е предполагала мистерийното празнуване, или и за съвременните, които  са може би мистерия на вид, но не и като функция. 

В статия, занимаваща се с описание на научната литература върху кукерството (на W.Puchner: Balkan Studies, 1983), е показано по отличен начин колко непоследователни и разноречиви  са научните твърдения по този въпрос поради недоброто познаване на емпиричния материал и на изследванията от Балканите. Същата статия убеждава и в друго - че разноречията по въпроса за характера на кукерството се дължат на различното разбиране на изследователите за значението на определени основни термини на анализа. Именно такъв термин е мистерия. Ще си позволя да го коментирам с оглед на въпроса в какъв смисъл Кукерските игри са в основата си мистериален празник.

Нужно е да се напомни, че съществуват два основни типа мистерия. По-ранният тип представлява празнуване и посвещаване на някаква органична общност, определена на основата на възраст, производствено обединение или територия. В по-късния тип, свързан произходно с първия, субект на празнуването и посвещаването е отделният човек, а сюжетът на празнуването се върти около неговото отвъдно. Елевзинските мистерии са най-добрият пример за този втори тип. Връзката между двата типа е в това, че и при мистерията, в която субект е еднородна група от хора, празнуващата общност е комунисна - индивидите са в ситуация на празнично равенство или се третират като членове на голямо отворено към вътрешната и външната природа семейство.  

По всичко личи, че съвременните Кукерски игри са развити на основата на стара общностна мистерия, в която, както е обичайно при подобно празнуване, съдържанията на засяването, жъненето, меленето на зърното се преплитат с образите на съвокуплението, раждането, сватбата и смъртта. Можем да различим в тези два реда от значения и други кодове. Същественото е, че в хода на действителното празнуване всяко  значение става образ за означаването на друго, че значенията са подвижни, обратими и натрупани едно върху друго. Бидейки сложно действие по нагласа на определена общност към основните въпроси на битието, мистерийното празнуване сплита темите на отношенията със земята, плодородието, раждането, умирането, границата между човешкото и животинското, между мъжкото и женското, младото и старото, божието и човешкото, живото и мъртвото,  коментира основните трудови дейности в определена среда, но и отношенията с предците, мъртвите, другите, като произвежда фабули за абруптни преходи от едното към другото.

Като време за вписване в целостта на света мистерийният празник може да развие и космогонични теми, както внушава това за кукерството Валерия Фол в "Кукерът без  маска". Въпросът е дали подобни теми остават на равнището на образите, или се засягат и съдържателно. За да се каже това, е нужно да се вчетем в "текста" на определено реално празнуване. Защото описаният тип на т.нар. общностна мистерия се разминава с  конкретните реализации.  Един празник може да бъде мистериален по вид, но не и по функция. Такъв е и случаят с  Градските Дионисии в Атина.

Подхождайки типологично към Кукерските игри на Сирни понеделник като към мистериален празник, разполагаме с богат материал за сравнение - и жив, можем да се обърнем към различни варианти на кукерство, а и към подобни празнувания като нестинарството. Разполагаме и с "мъртъв" материал за сравнение, ако се вчетем в изворите за древните Дионисови празници, някои от които са с изразен мистериален характер, и вземем предвид елементи от други мистериални празници в елинския ареал.

Елинското пространство познава най-малко пет Дионисови празника. Четири от тях са атински - празнуваният с процесия на Ленеите и Антестериите в Атина бог на виното, празнуваният с жертва на козел и процесия с фалос селски Дионис и Дионис Елеутереус, който идва в града с голяма процесия от север по време на честваните през април Градски Дионисии, когато се уреждат театрални състезания. Петият Дионисов празник, в дорийски и еолийски области, т.нар. Агрионии е на менадите, жени, които напускат градските пространства и се отдават на буйно тайнство с канибалски фантазии и изстъпления, които са ни познати най-вече от Еврипидовите "Вакханки".

Именно за празника на този Дионис се смята, че е най-близък до предполаганите тракийски празници, които лежат в основата на кукерството. За съжаление за Агриониите разполагаме по-скоро с литературни отколкото с етнографски сведения. Но тъй като между тях и атинските Ленеи очевидно има връзка и разполагаме със сведения с етнографска стойност за Ленеите и свързаните с тях Антестерии, сравнението на тези два атински празника с кукерството може да помогне за по-сигурното очертаване на типологическата рамка на коментираното мистериално празнуване.  

Ще обърна внимание на отделни мотиви от сценария на Кукерските игри, които допускат паралел с атинските Ленеи и Антестерии. Що се отнася до покриването с кожи и животински гугли, както и до тирса и кожения или дървения фалос, които се откриват и при кукерите, и при Дионисовите спътници, паралелите говорят за сигурно типологическо сродство. Въпросът е какъв е характерът на това смесване на човешко и животинско в двата празника. Такава ли е функцията на идващите по време на празника чудовищни предци, иначе вредителни духове, които обикалят къщите, да осигурят парадоксално доброто на плодородието и плодовитостта?  Дали разполагаме с паралел за това в атинските Антестерии, по време на които се посрещат и прогонват такива духове, като същевременно се мажат врати с вар и се дъвче бял трън за прочистване?

Друг възможен паралел е между порастващото бебе от кошницата на бабата, което иска жена, в Кукерското представление и тайнството пред бога с маска в храма на Дионис, извършвано от царицата (basilinna) на Антестериите, когато богът оживява и пожелава жена, както предполага В.Буркерт (W.Burkert. Griechische Religion, 1977). Очевидно и на двете места става дума за свещена сватба, независмо че в Антестериите тя е мистериен акт, докато в Кукерските игри това е като че ли профанно снижена. Друг сравним елемент е подскачането и клатенето на кукерите. Откриваме го изпълнявано по подобен начин на третия ден на Антестериите като клатeнe, люлеене и издигане високо (т.нар. aiora) с очистителна цел.

Не по-малко моменти от Кукерските игри намират сигурен паралел в други древни атински празници с мистериен характер. Такъв е случаят с кошницата на бабата, която носи в нея бебе.  Несъмнено той може да се свърже с т.нар. cista mystica, каквато откриване на празникa Арефории в Атина - две атински момичета, преживели цяла година на Акропола, отнасят нещо в кошница в място, посветено на Афродита. Знаем по един мит, че това е детето змей Ерихтоний. Дете, фалос или друго, отнасяното е тайно и не бива да се гледа.

Добър паралел с кукерството откриваме и в атинските Буфонии, силно театрализирания празник на принасянето нa бича жертва, в чийто край убитият бик  се възстановява, като кожата му се опъва на скеле пред едно рало. Имаме пред очи остатък от древна земеделска мистерия очевидно сродна с нашето кукерство. По подобен начин можем да привлечем и атинските Кронии, празника на обърнатите стойности, на който между другото освободените от всекидневната си тегоба роби обикалят с шум и викове града.

Голяма част от тези паралели са установени и коментирани. Първата задача е те да се съберат и да се реконструира сценарият на общия тип мистериално празнуване, около който се въртят и игрите по нашите земи, и древните елински празници. При което не бива да се забравя, че типът е идеално положение, което не е реализирано пълно в никое конкретно празнуване. Сценарият гола схема е проявен и като един вид история, която се върти около зачеване, раждане, сватба, стълкновение с противници, посвещаване във важни действия от божества и смърт. Същият сценарий може да се открие и в текстовете на "Веда Словена".

Втората задача е да се формулира разликата между елинските празници и съвременните фолклорни празнувания като кукерството и нестинарството. Докато елинските празници принадлежат на цикъл от празнувания с развита йерархия, фолклорните празнувания с театрален характер са битовизирани и отворени към съвременното селско битие. По парадоксален начин те пазят първичния си празничен синкретизъм - като неразличаването на божество, герой и жрец и струпването на всички възможни празнични функции в материята на един празник.

Кукерските игри се държат като изключителен и единствен празник. Докато в системата на атинските празници, иначе в същият сценарий, са ясно противопоставени празнуването с тайнство, което се грижи за старите земеделски общности и семейството, и новите календарни празници без тайнство, чиято основна грижа е поддържането на една или друга обществена голяма общност. Тази циклизация е усилила мистерийния елемент в празнуването с тайнство и го е превърнала в мистерия и на свой ред е откъснала театралния момент от тайнството и го е превърнала в театър в големия календарен празник. Така кошницата на празника Арефории е трябвало да бъде покрита и затворена за погледа, а, от друга страна, театралната среда на фолклорното общуване, влязло в обществения календарен празник,  е станала статична и се е разделила на възприемаща публика и играеща трупа.

Атическият театър и драма не възникват пряко от Дионисовото празнуване, а от неговия материал и от определени условия на празнично циклизиране, на йерархия от селско и градско празнуване. На стария селски празник се изявяват малките традиционни общности в една мистерия на сродяване на човешката група с природната стихия. Тази мистерия не различава участници и публика и в нейния сценарий трагедията на убития от неговите съселяни Икарий не се разбира драматично на две нива като нещо отнасящо се и за отделния човек, и за голямата общност на гражданите на полиса. Историята не се усложнява от допълнителен смисъл. Грижата да остава винаги една и съща я слива със самото празнуване, което е действителният й текст, докато тя му служи само като поддържаща го схема. Подобен е случаят и с кукерският сценарий.

На новия празник на Дионис в Атина плацовете на публиката и на представянето са разделени. Което не е без връзка с факта, че представяното се отнася двойно до някакво важно минало, но и до едно настояще. Представяното на сцената е празнично и извънвременно, но по особен начин и тукашно, и сегашно. И в двата си жанра на трагедия и комедия атическата драма е словесен механизъм за осъществяване на компромиси. Преди всичко между един селски народ, който живее в малки общности и няма друга грижа освен изхранването и добрите отношения с предците и отвъдните сили, и една вече градска общност, която има проблеми с вътрешното си консолидиране. Като стария фолклорен празник драмата се занимава с вграждането на човешката среда в цялостта на света, но по-голямата й грижа са отношенията на човека с неговото общество. Тя вече разполага с, така да се каже, сетиво за различаване на едното от другото.

В този смисъл неразличаването на старо и ново и оставането при сценария, който маркира само екземплярното време на ритуала и не се отнася към някакво настояще, не води до драма. Драмата в Атина е породена от разслояването на времена и гледни точки. Тя е революционно, а не еволюционно явление и в този смисъл не може да се твърди, че е възникнала от Дионисовите празници. Атическата драма е типична проява на започващата в древната Атина "модерна" култура. 

От типологическа гледна точка между театралните представления на Градските Дионисии и на Антестериите има подобно отстояние, каквото откриваме между градската театрална култура и Кукерските игри в съвременна България. Голямата разлика е, че те не са в действителни отношения помежду си, не си влияят взаимно и не са елементи на единен празничен цикъл, както това е станало и външно, но и вътрешно в атическия театър с развиването на т.нар. сатировска драма. Освен ако не сметнем, че театралните творби на Йордан Радичков не са по някакъв начин документ за резултата от подобно взимодействие между народната и градската култура в съвременна България.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Сократе, любими мой племеннико, не знам по какъв повод ни поздравяваш с тези любовни песни - вероятно ти липсва първоначалната форумна тема.
И на мен ми липсва, ама кой ни пита нас Сократовите.

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде...

Леля

http://vbox7.com/play:684e038c&al=1&vid=2357055
Тема № - 32 Коментар № - 2963 Лелята на Сократ - 2010-10-09 01:32:29
Ако беше жив Джон, днес щеше да празнува своя 70-ти рожден ден.

“Imagine“ вече не е същата дума след неговата песен.

http://www.youtube.com/watch?v=6GAHFrLAxzM&a=GxdCwVVULXduHu2wZH9k8kwu8BX_q2EQ&list=ML&playnext=1
Тема № - 32 Коментар № - 2961 Анета де ла Мар - 2010-10-09 00:50:21
И още един поздрав за рождения ден на Джон Ленън!
http://vbox7.com/play:e2732b6d
Тема № - 32 Коментар № - 2960 Истинският Сократ - 2010-10-08 23:45:46
Поздрав за всички форумци без изключение:
http://vbox7.com/play:f8b4b9ad
Тема № - 32 Коментар № - 2959 Истинският Сократ - 2010-10-08 21:42:27
Искам да направя само едно уточнение във връзка с написаното от проф. Богданов относно спонтанния разговор със студента Виктор Стефанов в социалната мрежа Facebook: Виктор Стефанов съвсем сам беше открил обсъжданата тук статия, която проф. Богданов назовава в текста си „експозе”, - без каквато и да е интервенция от моя страна.

Публикацията очевидно му е направила силно впечатление, защото - доколкото зная, това е тематика, която и него силно го интересува, че дори е публикувал и връзка към нея в своя профил, тоест - в своето лично пространство в тази социална мрежа.

Така че аз нищо никъде не съм премествал.
Аз, от своя страна, виждайки публикуваната връзка, реших да подхвана разговор относно тази конкретна публикация – ако е било грешка от моя страна, съжалявам и моля да бъда извинен.

Спонтанният импровизиран разговор стигна до това да се обсъждат академичните начини на изразяване, защото понякога дори и добрите студенти не могат напълно да проумеят защо се налага преподавателите им да се изразяват "сложно" - във виждането на студентите – вместо да свеждат нещата до елементарни противопоставяния.

А за мен лично нещата стоят по следния начин.
Сложността на изказа е диаграмен иконичен знак на сложния свят, който науката се е заела да опише. Много ни се иска да бихме живели в свят, в който нещата са ясни, с точно очертани граници, остензивни преди всичко, отношенията – прости и ясни. Уви – нашият свят най-малко е такъв.

Сложността на изказа посочва също така и степента на прецизност, в която един учен е настроил своя изследователски инструмент, за да опише детайлно и непротиворечиво извънезиковия свят или пък света на "вторичните моделиращи системи" - тоест това, което излиза извън рамките на естествения език. Колкото по-детайлно познаваш световете, които описваш, – толкова повече неща трябва да съобразяваш, следователно – толкова по-усложнен става и изказът. На някого това дори може да му изглежда и като „заплитане” или „хаби време” – но не и на мене – съжалявам, ако не съм се изразил достатъчно точно и ако проф. Богданов и останалите участници във форума са останали с това впечатление.

Разбира се, зад всеки изказ стои и определена национална езикова традиция за изразяване в интелектуалния свят и според мен българската езикова традиция за изразяване в интелектуалния свят и в частност – във филологическия, се е формирала под силното влияние на немската – нека само си спомним за кръга „Мисъл” или за това, че Стефан Младенов пише своята „История на българския език” направо на немски.

Така изглеждат нещата от моята гледна точка.
Тема № - 32 Коментар № - 2956 Борислав Георгиев - 2010-10-08 09:25:15
Не знам какво да кажа за днешното кукерство. Не съм виждала кукери от много години. Зачетох се в Интернет за това как стоят нещата с този ритуал и празник в наши дни и разбирам, че мераклиите за кукери са много повече от преди години. Но не мога да се изкажа за този феномен днес, защото не съм го видяла отблизо. Само знам, че кукерите са атрактивни, защото дрънчат. Дрънченето винаги е привличало хората. Звучи несериозно, дори подигравателно това, което казвам, но не го казвам с никакъв подтекст. Имам предвид, че дрънченето наистина носи смисъл, че не няма как да е случайно. И това е валидно не само за кукерската свита, която обикаля подрънквайки с чановете си или когато играе буйни танци на мегдана и звукът отеква надалече.

Преди време ми се наложи да изследвам принципа на действие на индианския древен инструмент марака. Става въпрос за кратунка, която като се разклати с поривисто движение, издава съскащ звук. От съвременна гледна точка може да се помисли, че става става въпрос за един вид музикален ударен инструмент разпространен в доста разнообразен вид по целия континент. Но мараката не се е появила като музикален инструмент, макар днес да акомпанира пеенето и танца. Мараката е позната като “калабаса“ - в превод, малка тиква, ала не е тиква (испанците нещо се объркали като и дали това име през XVI), та мараката няма подкрепителна, вторична функция в един ритуал, а главната функция. Тя е атрибутът, който идентифицира церемониал-майстора в този ритуал или празник. Ако трябва да се изгонят лошите сили от едно тяло, някакво населено или ненаселено място, който владее техниката на пречистване, използва мараката, станала символ на сила и власт. И не става въпрос само за борба с тъмните сили. Много по-важно е това, че мараката е тази, която способства да се хармонизират на основните връзки: човек – човек, човек – общество, човек – природа, човек-космос, природа-космос. Малката “калабаса“, в повечето случаи сферична, представя света в неговата цялостност – сфера. Всичко е събрано в нея, в тази перфектна сфера: семената са хората, болестите, тъмните сили, добрите сили... всичко. Раздрусана мараката започва да произвежда различни звуци. В ръката на един познавач мараката звучи по един начин, ако той иска да предизвиква хаос и по друг, ако цели излекуване, хармония, разбирателство... Мараката е свързана с властта, но не е символ на властта - тя работи за да се постигне тази власт. Зависи коя е ръката, която ще я движи в ритъм. Ръката свързва интелект-марака-специфична цел за да се постигне нещо конкретно, някаква промяна.

Връщам се на кукерите. Няма никакво съмнение, че продължителното дрънчене на чан, съскането на марака, звънът на камбанка и други подобни могат да доведат до разнообразни ефекти върху хората: някои се изнервят, други възбуждат, трети се чувстват добре... Звукът може да излекува някого, може да накара друг да побеснее временно и т.н. Не знам много за кукерството, но съм убедена, че звукът при кукерството е значещ и трябва да се включи в разбирането на този феномен.

Тема № - 32 Коментар № - 2955 Анета де ла Мар - 2010-10-08 06:43:41
Като чета последните коментари на проф. Богданов и на Веселина, си мисля общо за старогръцката литература и нейния празничен контекст.

Много от големите елински литературни текстове, които днес четем като книги, под нощната лапма, в топлото легло, са били ползвани публично на някакъв празник: така е с поемите на Омир, с монодическата лирика на Сафо, с хоровата лирика на Пиндар, с трагедията, може би с части от историческата проза на Херодот. Колкото и да е неточно и едро казано, празникът е служел като представителна обвивка за тези текстове.

А е неточно казано най-вече затова, защото празникът не е статична рамка, не е твърда черупка, а протичане, случващо се успоредно с протичането на текста. И само можем да гадаем в какви връзки са влизали тези две протичания: по-формалното и някак по-регулираното на празника и по-динамичното и живото на текста. Последното обаче, въпреки че диша по-ускорено от празника и се опитва да избяга в някои случаи от теснотата на своя жанр, също така иска да се държи и като твърдо установено и някак консервативно, затова и - особено в случая с епоса и лириката - си служи с постоянни формули, с краен набор от поетически размери, с общи композиционни похвати: от структурна гледна точка един епически текст или един епиникий са толкова ритуални и стереотипни - поради вътрешната си форма, стремяща се към повторяемост и утвърждаване на еднотипните структури - колкото е и един епизод от празника, в който те са включени.

Обаче за нас, които днес четем Пиндар с помощта на речник и голям филологически коментар, текстът на епиникия не само се случва без обвивката на празника, ами сам се е превърнал в донякъде празна форма, в обвивка, която чака да бъде изпълнена с жив смисъл. Разбира се, при разглеждането на тази тема Пиндар и танците на кукерите могат да се свържат. Веселина пише, че танцът на кукерите не развива текст, че той не реферира; че звучи, подрънква и хлопа, но не казва. Ако чуем Пиндар на старогръцки, изпълнен от хор, той ще ни звучи навярно по същия начин. Ще чуваме, ще долявяме мелодията, жестовете, височините и падовете в текста, но няма да разбираме напълно.

Но дори и като не разбираме пределно смисъла на епиникия или на кукерския танц, защото с времето сетивото ни за този смисъл се е загубило или притъпило, разбираме все пак достатъчно самата структура на протичането като наниз от типови положения и като редувания между горе и долу, за да се закачим за изпразнената форма и да прелеем в нея нов конкретен смисъл.
Тема № - 32 Коментар № - 2954 ГГ - 2010-10-08 00:53:12
Може би разделянето при мен е на друго ниво - а на нивото на текста е събиране. Ето и епиникият на много нива събира, а в същото време текстът е останал хиляди години назад във времето, разделен от устността с хиляди години напред във времето при нас. Както е и с изпразването и изпълването на празните като кукерите форми (празните форми дали са празници?) - така е и със събирането и разделянето – според мен. Кукерството обаче е тъжно, защото представете си тази древна образност колко дълго е оцеляла и се движи през времето - не за друго, а за да си намери изгубения смисъл. Възможно ли е да се движи само заради тялото. Не е. Другият вариант е - по Платон - да си има смисъл, но никой да не й го вижда, защото нали душата движи тялото – кукерите се движат и дрънчат, и преминават – но като свят, не като съществуване, като “виждам те, но не те чувам” в още по засилена форма – “виждам те, чувам те – но не те разбирам”. Не е ли кукерство всяка една пъстроцветна изпълнена с музика и движение форма, която остава без смисъл, която не може да си намери смисъл и чийто смисъл остава неоткрит (такава, каквато не може да бъде)? В "Орфей и древната митология на Балканите" професор Богданов подозира в кукерите вяра в харизмата на отделния човек? Кукерите са като някакви андрогини и сигурно боговете са ги наказали да се скитат по земята вечно и никой да не знае значението им. Значението им може да бъде само научно. Или част 3, 4 и 5 от фигурата на Ролан Барт "Искам да разбера"... "да погледна лице в лице това, което ме разделя"...може би даже и 1 и 2. По повод на смъртта на митовете и заселването в чужди черупки (нали съм рак - добре знам как става) в "Тъжни тропици" е казано следното: "Всеки човек носи в себе си свят, съставен от всичко, което е преживял и обичал, и в който непрекъснато се прибира дори и когато обикаля и си дава вид, че живее в един чужд свят."
Тема № - 32 Коментар № - 2950 vesselina vassileva - 2010-10-07 23:15:00
За стореното от Борислав. То не ме радва, но не ме и сърди. Това, че не е попитал, а направо е преместил текста в блога на добрия студент, и то не е наред. Всяко нещо на мястото си, а разбира се и всяка реч. Да не говорим за разговора. Студентът държи на Борислав Георгиев и само затова не казва: «Ама, вижте, това са разни увъртания и неискрености, иначе е просто неясно и непотребимо. Е, Борислав му казва, че казаното му харесва и че има такава класификация на речи – немска, английска, френска и прочие. Не разбрах точно моята каква е, но сигурно не съм чел внимателно.

Да, но Бориславе, това е класификация, а всяко нещо, за което разговаряме, също и конкретен текст, участва в няколко класа. Така че, и моят текст, дори моят стил сигурно влизат в повече деления. И не е лесно да се изброят и преплетат, за да се прецени по-точно ефективността им. Но все едно, от класа идва само една характеристика. Не е достатъчно да се пише и говори по немския начин на изразяване. Има значение да се каже какъв свят се налага чрез този начин на писане и казване – е ясно, сух и строг, педантичен и скучен, а и да се прозре дали текстът обслужва само правенето на именно такъв свят или постига и друго, което пък е свързано с друг клас.

Така мисля аз. Но не съм толкова без усет, щото да не разбера, че с този стихийно цитиран разговор, Борислав Георгииев не ми казва ето какво: Аз ви уважавам, професор Богданов, вие сте умен човек. Но не мисля по-различно от добрия студент. Такава ми е професията. Аз съм лингвист, работя точни класификации и данни. Не ме интересува заплитането, което правите, дори мисля, че е доста излишно «хаби време». В един форум е важно общуването, човек да си казва свободно мнението. Както ние си говорим ясно с кратки изречения в други форуми, а и в блога на добрия студент. Та и това исках да ви кажа, да се поинтересувате какво мисли за вашия текст един добър студент.»

Е, разбрах. Благодаря ви. Но разбрах и това, което отдавна знам. Че не е лесно да се чете и че, както аз чета наедро и невнимателно, и друг може да чете така. Това разбрах и затова нито съм очаквал студентът да прочете това мое есе, нито още по-малко бих му го пъхнал пред погледа. Така че и вие, ако не друго, постъпвайте поне така. Общуването, Бориславе, е хубаво нещо, ама и то е съставено и някои от съставките му, позволете ми да знам, са съмнителни и без особена стойност.

За дългото разсъждение на Веселина. Е, никой не е подлагал на такъв анализ толкова компетентно, с такава разгърната и богата реч, мои текстове, особено пък три варианта на един и същ текст. Спокойно мога да поставя това разсъждение като един вид свое в сборните книги, които правя. Но кое все пак не е моето в този текст? Намирането на общото между трите синонимни текста, което ги събира, напорът към непротиворечива цялостност. Удивих се като на казано от друг от формулата «какво е литература», която съм предложил. Е, това е – аз бягам от окончателността и затова съм готов да се улича в глупост и наистина в определени моменти съм глупав. Интересува ме времето, протичането и дори разпиляването. А, виждате, Веселина събира.

За казаното от Георги. Прекрасно, точно така е, с какви точни думи сте го казал, че и на Леви-Строс сте се опрял. Сигурно и от неговите текстове съм задигнал това-онова. Но, Георги, този празен празник само форма, съвременното Кукерство, то се опитва да се напълни отново, сигурно с друго. Но обърнете внимание на лиминалната ситуация от миналия текст. Тя гледа иззад ъгъла смешното Кукерско шествие и не се знае дали в някой момент няма да скочи и да се вмъкне в празната форма. И животът изобщо, и човешкият живот е непрестанна игра по такова изпразване и изпълване наново по друг начин. Затова и край нас има толкова много чакащи каркаси.
Тема № - 32 Коментар № - 2939 Bogdan Bogdanov - 2010-10-07 13:03:05
“Нека тази реч, Федре, бъде моят дар на бога...”. Речта не може да се дава - как да премине от една ръка в друга, но може да се посвещава!

Пиндар-Сократ-Платон-Ролан Барт-Богдан Богданов...

***

През последните няколко дни имах невероятното удоволствие да прочета трите текста на професор Богданов за епиникия, така както са създавани, преливайки ги един в друг, така както се преляха и темите за празника във форума. Обичам да чета редакциите на един текст, които - подобно на четенето само по себе си, го превръщат в друг, преобразяват и променят и повдигат в степен – така, когато правихме “Университетът – особен свят на свобода” открих “тигрите и лъвовете стоят под дъжда” в разликата между два от вариантите на един текст. В по-късната редакция беше паднало това, че тигрите и лъвовете стоят под дъжда – професор Богданов избра него – строгия вече изчистен текст без тигри и лъвове, но между фразите и дългите изречения, представящи университета – те останаха, защото НБУ е точно това – “тигрите и лъвовете стоят под дъжда”, точно тези тигри и лъвове, които стоят под дъжда... Това усещане за нещо, което знаеш – като тайна, за която никой не говори – и все едно нарочно трябва да се пази в тайна, за да не му се каже хубавото, ми се беше случвало и друг път – с “Европа – разбирана и правена” – докато я четях, постоянно подозирах НБУ – но и дума не се каза в нея за НБУ – и въпреки всичко – тя беше НБУ. Открих го накрая - като бележка в края на последния текст – звездичка към един “обществен проект”, която водеше към най-последната страница на книгата в най-последната бележка под линия, почти до колонцифрата, до задната корица. Отворете си “ Европа – разбирана и правена” и ще я видите – “общественият проект, с който се занимавам според финалните думи на текста, е Нов български университет.” След нея – започваше действителността. Все едно НБУ не можеше да бъде част от текст – книгата представяше високи трайни положения – а НБУ можеше да бъде представен словесно - само, ако реално беше поставен много близо до действителността, така че да може да се измъкне в свободата.

Сега, четейки епиникия толкова време, си мисля – колко умна съм била тогава – преди 10 години - и как без крайно много знания и опит веднага съм разчела толкова правилно нещата, че “Европа – разбирана и правена” категорично ми е била НБУ – и още – “Бедният разказ за победителя” и “Нещастието на властника” категорично ми бяха професор Богданов. Тогава знаех, че е така – след това се разколебавах, че това си е мое разбиране, конструирано от мен самата, по-скоро желано, отколкото... вярно. Сега отново разбирам, че това не е мое конструиране, че моделът е на хиляди години, че е древна програма на смисъла – и аз, която нямам нищо общо с това, не познавам празнуващите, авторите, творбите – съм ги разчела правилно и те са ме приобщили като тази, която трябва да прави следващия разказ за победителя.

Четейки текстовете за епиникия, както в “Отделно и заедно” – усетих наистина онова радване на случването им сега, на възможността да разбера как са построени, да участвам в модулното им протичане, в съзаклятие проследявайки мислите на един автор, който казва “наричам ги условно есета. Монологични и сякаш трактатни, те са насочени диатрибно към малка аудитория, пред която говорещият допуска да се колебае и да избира едно вместо друго”. Тъй като скоро се сблъсках с диатрибното в “Старогръцката литература”, много ми хареса, че текстовете са насочени “диатрибно” – това означаваше само едно нещо – може другият да е въображаем – но той не е въображаем “аз”, а - въображаем “друг”.

И така. Чрез текстовете за епиникия най-добре се разбира какво е литературата и устността, защото епиникият е на ръба на устността и писмения текст, в него може да се наблюдават и първите наченки на т.нар. вторична устност – все пак той обаче остава в устния текст и не само – така съхранява устността, че дори днес, най-важното при него е в разбирането на устността. Това, съвсем спокойно, може да доведе до нов модел, подобен на вторичната устност, непротивоположна - постоянната устност – тази, която преодолява писмеността и винаги се носи от устния модел на разбиране. При епиникия устността се е носела от празника. Четейки - си мисля – това, което сега носи устността на епиникия - празник ли е, и какъв – след като той живее в този, който възприема текста.

Епиникият, доколкото е текст, носи вътрешни смисли, но той остава свързан и с външните смисли, при него жанрът все още и завинаги не притежава своя смислова програма – което означава, че все още (и завинаги) не може външното да се превърне във вътрешно, отвореното в затворено, непреходното в преходно - епиникият следва едрата постановка на празника – дори като композиция текстът следва протичането на празника – обричайки се на реалното протичане - както казва професор Богданов – той е процедура по свързване... И днес – неговата програма – вече като устност и в други жанрове - означава ли, че това, което вкарваме като смисъл в едно или друго нещо е равно на празника, в който се крие действителният обект на възпяването. При епиникия е така, но той по някакъв начин е добра метафора и за това, което ние наричаме литература и затова неговият модел може да се отнесе и за другите жанрове. Това мисля и това пиша, движейки се по сътворяването на трите текста, все още неразбираща добре и дори неразбираща нищо - защото само зная, че “Бедният разказ за победителя” ми е любим – в епиникия и в трена, като в победата и в смъртта - реалното в тях било най-малко... и съответно - най-трудно се намира.

1. Епиникият на Пиндар – борба за собствено битие на творбата. Мит и литература. С., 1998, с.133-148.

В първия текст професор Богданов извежда като контекст на епиникия пенелинските празници, но и аристократическата култура, която определено е символ на общественото, на това, което крие по-скоро един реторически, а не епически стил. Разделям ги така – празникът е епически, а аристократичната култура – реторическа. Така както се събират празникът и аристократическата култура, така и епиникият свързва мита и историята, чрез митически прецедент – разказ за божество, разказ за герой, от една страна и от друга - историята – разказ за предците на победителя... и на фона на цялата тази митологичност (въпреки че каква митологичност е това, ако все пак още Платон казва, че това, което хората не могли да си спомнят в далечината на историята на своите предци – заменили с митологичните разкази) - разказ за града (градът е от Осмия немейски епиникий). Това, че епиникият е по-близо до аристократическата култура, отколкото до празника, се вижда и в създаващата се парадигма, в която митическите божества лекичко преминават в божествени герои, от които – пише професор Богданов – тръгват (се възвръщат и припомнят) царските и аристократическите генеалогии. Това ми харесва много, защото виждам кой е виновен за Херодот. Макар, че е много рано, ясно се очертава парадигмата на човека:

мит-бог-герой-победител-цар-автор

Успоредно, тази парадигма се съпровожда от парадигмата на думите-действия, желания и опасения: аristos, arête, olbus, kairos, kalokagathia, hubris, и любимата ми áte – чийто крак е крилат и докосва лекичко. Може би тук – по нежност – влиза и Хора. (думи-богове - Хора, Ате, Каирос)

Преди появата на фигурата на царя – стои фигурата на победителя. И определено парадигмата е вертикал, но отгоре надолу. В комплексите обслужващи епиникия се подреждат всички онези елементи, които по-късно ще се появят и преодоляват при Херодот и Платон – добродетелта, идещото свише помрачение, хюбриса, родовото проклятие. Епиникият събира в едно божествените персонажи с героите, основателите на състезанията, действителните участници, победителите и техните автори. Литературният текст е неавтономен и отворен към контекста, който обслужва. Смисловата му свързаност се получава от празничната среда, от устността – но тя не се отбелязва в словесния текст – т.е. все още няма вторична устност, все още не се знае, че тя ще бъде абсолютно прелетяна!

Освен, че епиникият не е толкова свързан с празника, който така или иначе носи митологични маркери, а е по-свързан с аристократичната култура, и затова ражда любимата ми фигура на царя – откривам още много важни неща... В Първата олимпийска ода на Пиндар – поетът може да казва “аз” в увода, тъй като уводът е близо до външната за творбата среда – пише професор Богданов - (все едно да е близо до първата корица на една книга – но правилото вероятно важи и за заключенията и бележките в края на книгата, които са близо до четвърта корица и също така близо до вън)... При епиникия авторът е отвън или най-много в увода, слушателите/разбиращите/правещите са отвън – авторът и слушателите, в определени действия, съвпадат – отвън е и героят – победителят, който също трябва да прави смисли.

Аристократичната култура и царят – които определено насочват към едно човешко измерение в първия текст за епиникия – не остават сами. Откриват се големите теми за човека, измислицата, и вглеждането в литературата. По странен начин се сблъскват неизменчивостта на човешкото благополучие и изменчивостта на митологичните прецеденти. Благополучието е дар от бога и не трябва да се анализира, докато Пиндар на лека ръка променя митологичните сюжети, анализирайки ги.

Епиникият е усилие по задържане на действителната личностна конкретност вътре в литературния текст – казва професор Богданов - защото за действителната личност се говори трудно (и сега е така) – но епиникият си намира начин. Епиникият подсказва реалност и действа малко на принципа – казвайки едно, искам да кажа друго (вечното правило). Всъщност всичките божества и митологични герои се появяват в съдържанието с една едничка цел – да се пише за реалния човек. В Първата олимпийска ода на Пиндар се поставя много директно въпросът за измислицата – митът се променя така, че се свързва с бита – историята за нарязването на Пелопс от Тантал била измислица на злоречиви съседи... От друга страна – именно митологичният герой прави възможно да се говори за обикновения човек-победител. По много интересен начин измислицата се движи успоредно на о-човечаването на митологичното. Една от големите процедури на епиникия е, че той си позволява да тълкува и променя мита – също така както самият той се тълкува и променя от празника.... Но когато външното продължаване на текста влиза вътре в текста и се затваря – то се превръща в измислица, защото спира да може да се означава – така се появява мотивът за измислицата, който трябва да държи нащрек този, който получава наново функцията да означава – (празнуващият) читателят (победителят).

По отношение на човека желаното е неизменчивото благополучие. Издигането може да стане само чрез боговете – чрез предумването на боговете, затова и благополучието и характеровият му израз добродетелта не могат да се анализират. Благополучието е факт, който се констатира, защото е дар свише. Затова и човекът не е нещо сложно. Един от начините да се усложни е перспективата на родовото проклятие – с грешките на предците и възмездието - в перспектива назад и перспектива напред. Пиндар се интересува от човешката индивидуалност, но той не може да я построи на нивото на епиникия като настояща индивидуалност – където тя е празна и обвързана само с типовото благополучие...

Благополучието обаче носи и темата за речта и текста. По-високото отличие за победителя означава и по-висока задача за възпяващия поет. Царското величие седи най-високо, но и поетът е близо до царете-победители – изравняват се авторът и победителят. След фигурите на победителя и на царя се появява фигурата на автора... “Литературната интерпретация стига тя да е добра е всъщност литературната история” на Де Ман се визуализира нагледно в текста пред мен...

В първия текст на професор Богданов за епиникия откривам и най-съвършеното определение за литература: “да бъде съдържание разколебано между утвърждаване на определен смисъл и превръщане в празна формула за утвърждаване на всякакъв друг смисъл”.

2. Религия и изкуство в епиникия на Пиндар. Осма немейска ода. сб. Религия и изкуство в културната традиция на Европа. Лятна научна среща Варна '98. С., 1999, с.37-46.

Продължавайки първия текст за епиникия, вторият текст достига до нови смисли-модели за реалност – първо: човекът се усложнява – описвайки победата, Пиндар извежда, че добродетелта е нещо вътрешно, собствено човешко качество – сила и храброст, но и ум, свързан с реч – съществено е не самото постижение, а вътрешното човешко качество, което придава трайност на успеха. Разбива се митът за родовото проклятие, въздига се говоренето и вероятно се убиват първите две части – обеззначава се обръщението към боговете и разказът за божествен герой. Успоредно с темата за добродетелта се задълбочава темата за речта и темата за измислицата. Добродетелта на епиникия е в постигнатото съответствие между възхвалата и случилото се. Поетът трябва да пее съответно, да не прилича на измамника Одисей, да възхвалява само това, което е възхвалимо – а това означава, че единственото реално случило се нещо е именно победителят, а не митологичните елементи. Това, че поетът няма да върне Мегас в живота и че е лошо да се хранят напразни надежди – по някакъв начин също отрича митологичния прецедент... Победителят и словесната творба се срещат така, както се свързват спортното събитие в Немея и устното представяне на одата в Егина – изначалната връзка между предмета и словото. Професор Богданов, четейки текста на Пиндар, изравнява състезаващия се в Немея Динис, аргументиращия се ловко Одисей и създателят на епиникия Пиндар: реалност/мит/текст. Говоренето за победата чрез митологични прецеденти и общи положения не пречи на поета да визира доста пряко собственото си поетическо творчество. Което означава, че освен обръщането към бог, митологичен разказ и разказ за победителя – епиникият развива и разказ за самия себе си.

Голямата тема на втория текст за епиникия става именно разбирането и отнасянето на текста към действителността, в която е неговият предмет, но и от която той става разбираем. Да не се позволява на словесната творба да живее в себе си като нещо независимо от своя предмет. Епиникият е зависим от победителя. Победителят прави епиникия. Словото да съответства на делото. В същото това време обаче разбирането на текста се определя от функцията на празника да отнася тукашното и сегашното към трайни образци. Изравнявайки автора, митологичния разказ и реалния победител, професор Богданов говори и за изравняването на празника и творбата – като явления с извънвремеви характеристики. Конкретните неща се отнасят към прецеденти и общи положения, на конкретните неща се придава общ смисъл... и от друга страна... се променя субектът на събитието – той става по-висок - този, който слуша и възприема епиникия става по-висок ... и друг. Епиникият е реално протичане. Това протичане обхваща: творбата като дейност по създаване на творба, като творба на изкуството и възприемане на тази творба.

Победителят в текста е формулата за разбирането:

“Всеки акт на разбиране е и преобразуване на разбраното с оглед на присвояването му от разбиращия.”

3. Бедният разказ за победителя. Осмият немейски епиникий на Пиндар. Европа – разбирана и правена. С., 2001, с. 137-151.

(Тук може би трябва просто да препиша целия текст – без да го докосвам – но все пак се изкушавам да продължа...)

В третия текст професор Богданов пита – коя е творбата в епиникия на Пиндар – дали е в устния текст на празника или в писмения текст на творбата?

Творбата и празникът съвпадат като редове на протичане, свързване и отнасяне към цяло. Жанрът на епиникия има по-скоро формален вид, формален вид има дори и жанрът на химна – те не притежават свое собствено смислово послание, не са смислообразуващи, не е от значение - дори личният почерк на автора – епиникият няма смислова програма, а следва по-едрата постановка на самия празник – което означава, че смислообразуваща е не възхвалата на божествата и митологичните герои, които се задават от жанра на химна и влизат вътре в епиникия, затворени в писмения текст – а празникът, където е победителят – описан бедно в епиникия. Смисълът се добива в хода на празничното му възприемане, но и самият текст носи като един вид схема задължителната външна трансцендентна насока за разбиране – т.е. да бъде възвеличан победителят. Писаният текст дава програмата за възвеличаване, изпълнява това, което се казва от жанра на химна – този, който ще се възвеличае, за да е истински и... за да може епиникият да отрази действителното – е вън от текста, в празника.

КОГАТО ЕПИНИКИЯТ СЕ ОТЛЕПИ ОТ ПРАЗНИКА, В КОЙТО СЕ НАМИРА И САМИЯТ ПОБЕДИТЕЛ, МЯСТОТО НА ПОБЕДИТЕЛЯ ВЪТРЕ В ТЕКСТА СЕ ПРЕВРЪЩА ОТ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СЪДЪРЖАНИЕ ВЪВ ВЪЗМОЖНОСТ ЗА РАЗБИРАНЕ МЕЖДУ ДРУГИ ВЪЗМОЖНОСТИ – ПОРАЖДАНИ ОТ РАЗЛИЧНИ ГЛЕДНИ ТОЧКИ. В ТОЗИ СМИСЪЛ БИТИЕТО НА ЕПИНИКИЯ Е КОМПЛЕКСНО. ЗАТОВА И КОНКРЕТНОСТИТЕ ОТ ПРАЗНИКА ВЪТРЕ В ТЕКСТА СА ОТНЕСЕНИ КЪМ ПРЕЦЕДЕНТИ И ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ.

Пиндар настоява словото да съответства на това, за което се говори. Очевидно заради това той не развива разказ за победата на Динис – тя е значителна само косвено... търси пунктове за отваряне на скоби в текста... словото му върви по пътя на несъответствието и излишеството, подмамващи към самостоятелно разбиране...

Ражда се понятието за трайната другост – “спортната победа е победа изобщо” – а и понятието за примерния смисъл. (бележещи епиникия и литературата)

Боговете и героите, представящи митологичния прецедент, се отнасят към победителя така, както и победителят се отнася към нашите възможности да попълним текста на епиникия, а и - целия текст на литературата, спрямо която епиникият е само една конкретност.

Епиникият е ход нагоре – казва професор Богданов – или може би ход напред, ход на победител, ход с цар, може би и ход на Ате – с крилатия крак, с който докосва лекичко и на Хора, която ни стои по миглите... нашият ход – си мисля аз в диатрибното празнично четене.
Тема № - 32 Коментар № - 2934 vesselina vassileva - 2010-10-06 02:57:13
7  8  9  10  11  12  13  14  15  16 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 66430

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 93075

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13764

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 16990

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39425

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17486

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 26183

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 24959

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20577

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28243

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA