ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

ЛЮБОВНАТА СИТУАЦИЯ И ЛЮБОВНИТЕ НАРАТИВИ В ЯМБИТЕ НА АРХИЛОХ*

БОГДАН БОГДАНОВ

Любовната ситуация в ямбите на Архилох  Само цяло достигнало до нас стихотворение би разкрило сложната времева структура, която се моделира в него. Разбира се, можем да предугадим тази структура, ако разполагаме с повече фрагменти от едно стихотворение. Такъв е случаят с осмия Архилохов епод. Поетът разговаря може би с Необула, която е обичал някога. Сега тя е отблъскващо дебела и оборена от злото на старостта. Същото е сполетяло и говорещия, по-рано летял по скалистите стръмнини на Парос, а сега вече немлад и с клюмнал член. В това сегашно поетът си припомня миналото на младежката обореност от копнеж (pothos) и желание (eros) за любов (philotes). Дори да го преведем мерено, казаното няма да изрази усиленото поетично слово, с което Архилох говори за своята някогашна копнежност.

Първата проява на това усилено слово са синонимните твърдения с комбиниране на трите елински идеи за любов; еros, обичайната дума за любов, става синоним и на pothos (копнеж), и на простото желание за любов (philotes). С употребата на последната типично Омирова дума Архилох внушава, че е поет от неговия ранг. Но той прави и друго - подчертава, че philotes не може да изрази особеното външно-вътрешно физическо-душевно на неговото състояние. Следва второ усилване, това външно-вътрешно става низ от три микросъстояния. Копнежът е дърпащо надолу тежене под сърцето, замъгляване на погледа и губене на  обичайната разумна сетивност. В поетичната игра с трите означаващи любов думи означаемото на любовта се оказва необичайно разчленено.

В откъсите от деветия епод, имитиран от Хораций, е другият пасаж, в който Архилоховото любовно състояние е «копнеж» (pothos). Този копнеж е lysimeles (разслабващ членовете, обезсилващ). По-важно е не това станало по-късно банално състояние, а връзката с външното, което го потвърждава. Любовната мъка-отмала отвръща поета от ямбите, другите радости и обичайните празнувания. В това свързване-разделяне прозвучават две подмолни едри определения - че поезията е нещо празнично и публично, а любовта е съсипаност в безмълвие.

Това е първият акт на любовта – самото любовно състояние. То може да бъде толкова остро, че изпитващият го да е като болен без дъх, обхванат от болки (фрг.266 от XXII-и епод). Може да е неподвижен и пределно сам без никакъв сетивен излаз. Но може и да вижда и в състояние на възхита да съзира цяла картина, както е във фрагмент 38 – слугиня пази невръстното момиче, тези дъхащи коси и гърди, в които би се влюбил и старец (erasato). Състоянието може да е обикновена отсъда за нещо очаквано, каквото е лаконичното (във фрагмент 202 от IV-ия епод) «единствено най-голямата щерка на Ликамб».

Вторият акт на любовта е постигането. То може да се изчерпва с допир. От фрагмент 89 е изречението «Бих искал да докосна с ръка Необула». Двата акта - на любовта-желаене-стремене и на любовта-постигане обикновено се смесват. Желаещият си представя желаното, то може и да се разгърне в действие. Във фрагмент 90 поетът иска да притисне корем до корема на любимата, бедра до бедрата й и неговият drestes да опре нейния askos. Drestes - еподно висок термин за мъжкия член, коренът е drao «действам», от който е и драма, а askos, лелеяната женска част е ковачески мех. Любовта става метафорно коване.

Това второ на любовта често е бъдеща картина, рисувана от първото на желанието. То може да е и спомен като този за еякулирането на огромен магарешки член (фрг.184 от II-и епод) или за случилото се във фрагмент 46, че намразената погрозняла Необула или друга смучела жадно като трак или мизиец, сърбащи бирата си, онова, което се смуче. 

Когато откъсът е по-дълъг, любовната ситуация е с времеви диапазон - между минало и настояще, между изпитван копнеж за допир, просто зърване или обладаване, и осъществяването му. Но реална или въобразявана, любовната ситуация в тези фрагменти е нещо словесно, интензивно казване, в което обичаният или свързаното с него се възвисяват, принизяват, прокълнават или свеждат до по-кратка и по-дълга отсъда. Като споделеното в диалог с Ликамб във фрагмент 42, че поетът щял да се нагърби с товара на брака, но предпочел да остане невпрегнат.

Доколкото може да се обобщи, Архилоховото обичане е само едната страна на остра емоция, чиято друга страна е самолюбието. Те двете бързо се заменят една с друга и се редуват в двуфазово интензивно позитивно-негативно, в което като че ли неизбежно попада всяко по-тясно лично изживяване на своето. Имам предвид удостовереното във фрагментите, а не евентуалното действително, което е изпитвал поетът.

Любовните наративи в ямбите на Архилох  Въпросът е дали поради тази устремна времевост по-доброто място за любовта не е в повествованието и сюжетния разказ? Може би, но в тези откъси те са недостъпни за нас, а и изглежда не са били на място поради интензивната острота на онова, което реално или въобразено е изпитвал Архилох. В достигналите до нас откъси откриваме само две по-дълги наративни следи.

Първата е в каркаса на първия епод. Архилох се обръща към нестаналия негов тъст Ликамб и го укорява за глупостта, че развалил годежа между него и Необула, след като разбрал, че като син на робиня е непълноценен гражданин. Три века по-късно Критий, атински олигарх и поет, казва в своите коментари, че, ако не бил този епод, никой нямало да знае, че Архилоховата майка била робиня. Но все едно, тази история не е любовна, а любовно-брачна. Изглежда тогавашните любови са можели да развиват разкази само в рамката на брака и само във връзка с бащата, от когото съпругът получавал съпругата.

Разказът е нещо мъжко, зависимо от достойнства и рангове. Именно поради тях свободният гражданин Ликамб разтрогва брачното вричане. Разтрогва го може би и поради друго, неизвестно поради фрагментността на епода или премълчано като неважно. Важното е в основните тактове на желаното или полагащото се и неговото постигане или непостигане. Очевидно и в тази история основните тактове са два. Първият е събитието на харесването и влюбването. Архилох е поет и не го премълчава. Второто събитие е обидата и посрамването от неслучилия се брак.

Какъв е основният смисъл на тези поставени в отношения събития? Първото е негатив, проявен в липса на полагащо се достойно на позитив, който се очаква да бъде постигнат. Второто е неговото непостигане, което усилва началния негатив. Социалната нужда, в която влиза скромно и любовта, се задълбочава. Архилох остава без семейство, дом и домашно стопанство. На старогръцки тези три думи са една (oikos). Лишението е голямо. По лирически то е с ясен причинител. Във фрагмент 166 с pars pro toto-твърдение Архилох обвинява Ликамб, че го лишил от брачната трапеза, значи и от брака, значи и от другото, до което води бракът.

Можем да предположим, че, ако се беше оженил за Необула, свободна жена дъщеря на свободен гражданин, неговият по всяка вероятност баща аристократ щеше да му остави земя и друго имущество, каквото в онова време получавал само първородният свободнороден син. Но Архилох не ги получава. И другото, за което бихме се запитали. Ако тогавашният жених отвеждал в деня на сватбата своята съпруга от нейния бащин дом, Архилох къде е щял да отведе Необула? Защото омъжващата се напуска бащиния дом и влиза в съпружеския. Значи Ликамб е постъпил социално стандартно, а Архилох е бил лишен и е клонял по начало към това да бъде бездомен, безбрачен, неуседен и подвижен. От което последвало и другото - че станал наемен войник.

И без това декласиран като роден от робиня, той губел и онова, което било правило при свободните граждани - да са свързани с дом и земя, да не са толкова подвижни и да не са дотам оставени на своето малко себе си. Може би върху това се настанява и неговото житие-битие на поет, което значи и на неуседен и пътуващ, житие-битие на толкова поети и философи от онова време. Така че събитието на разтрогнатия брак не било толкова второ, последвало първото на харесването-обичане на Необула. Тази история очевидно е била започнала преди това.

Да, но Архилох я скъсява лирически. Друг на негово място би се заел с друг брак и друго обичане и лишен от първичното усядане, би уседнал вторично. Но поетът-лирик Архилох непостигнал по-възрастната сестра съблазнил по-младата. Непостигнал любовта в брака, я заменил с любов извън брака. Не забравил и измамилия го Ликамб. Напомня му в еподите си за нарушения оброк и за отплатата, която ще го сполети. Ако живееше в други времена, би влязъл в съдебна разправа или би отмъстил. Но тогава е била налице друга по-сигурна инстанция - божието всезнание, към което недоволният може да се обърне. 

От това в каркаса на първия епод тръгва втори разказ - баснята за лисицата и орела. Нещо обичайно при онзи тип разказване, чийто смисъл разчита на ясния събитиен ред на макроистория. Историята с неспазеното вричане между Ликамб и Архилох не е и между тях двамата. Тя опира до важен трети горе, пазител на реда. Нарушителят има работа със самия Зевс, гарант не за особеното на клетвите, а за основното във всяка клетва. Оттук и свръхразказът на баснята, в която се осъществява неосъщественото в разказа за Архилох и Ликамб. Поради запазените откъси и коментари, а и поради варианта на баснята в Езоповия сборник фабулата е добре известна.

Лисицата и орелът се сприятелили и се врекли да си помагат. След този позитив последвал негатив – в отсъствие на лисицата орелът нарушил вричането, грабнал от лисичето леговище малките лисичета и нахранил с тях своите орлета. Лисицата не можела да достигне гнездото и да накаже злосторника, затова се обърнала към Зевс с молба да накаже коварния орел. Богът го направил след друго негово престъпно действие, подобно на онова с грабването на лисичетата. Орелът задигнал месо от жертвен огън, отново за да нахрани своите малки, не забелязал искрите по месото, подпалил гнездото и погубил рожбите си.

Този разказ е ред от действия и събития. Смисълът е изцяло в тях. Всичко започва с опит двама да не бъдат двама. Но по-лошият попречва. По логиката на античното разказване той е по-действащият – погубва лисичетата, после грабва и жертвено месо все с една и съща добра цел да нахрани своите рожби. Но тя е подчинена на йерархия и може да бъде зло. Лисицата, по-добрият, действа по-малко и има предимството да е лишен. Вярно е, че защото не може да достигне орловото гнездо, се помолва на онзи, който възмездява, но в този среда, в която смисълът е заложен предмно в действия и събития, значение има не намерението, а стореното.

Такава е и логиката на възмездяването. То се насочва от Зевс така, че да отпадне чистото му случване като стечение на обстоятелства. Престъпният орел, престъпил и забраната да краде от олтар, сам си причинява голямото зло, възмездяващо лисицата. Имаме пред очи умен надредово регулиран ред от действия. Ставащото и между животните, и между хората би било напълно безредно, ако не беше този надред. Ако не беше допълнена с баснята за лисицата и орела, безредна щеше да бъде и Архилоховата история с Ликамб.

Въпросът е дали е имало основна история за Архилох и Ликамб, или тя е само смътно очертание за по-ясните истории, които поетът разказва в отделните еподи? Изглежда преднината е на тези истории, които, поради фрагментността на достигналото до нас и навика да разбираме биографично, претопяваме в главна история. Може би неслучила се реално, във вариациите й Архилох все пак построява тази история, за да внуши на себе си и своите слушатели, че тя му се е полагала. Защото го е удостоверявала като именно този човек с малкото лично, което той коментира в своите стихотворения.

В 1974 година, недълго след намирането, бива публикуван папирусен откъс от епод на Архилох с добре запазени 35 стиха. В него е другото по-цяло наративно, с което разполагаме. Поетът разказва, че срещнал на самотно място красивата и харесвана от него по-млада сестра на Необула. В повечето от запазените стихове се преразказва какво си казали двамата - Архилох я скланя да му се отдаде, момичето се съгласява, но го моли да й достави удоволствие и той, според издателя на фрагмента Мартин Вест, й обещава да го направи с coitus interruptus. Тя приема. Разказът е в следването на моменти – срещата, първото на изпитаното от двамата привличане, придумването и съгласяването, и второто на осъществения акт. Реално или само желано, двамата си доставят удоволствие.

За разказващия то е и удовлетворение, защото покрива със срам семейството на Ликамб. Срамът е, че актът става вън от къщи и че жената приема и изпитва удоволствие. Което е нередно. Защото тя не принадлежи на себе си. Съвокуплението-посягане на несвое-кражба може да бъде само насилие и изпитване на болка от насилената. Нередно е и подробното осветляване на можещото да се прави само на скрито, на тъмно и у дома. Което поставя под въпрос разказа. В това случващо се между двама равноправни, изпитващи удоволствие, няма събитие. Липсва античната надредовост. Освен ако не сметнем, че тя е в контекстовото посрамване на Ликамб и Необула.  

Разбира се, ако историята не беше в лирически дискурс и не беше антична, разказът можеше да се набави и с несъбитийни средства. Същевременно не е особено прогонено изглеждащото прогонено срамно. Няколко века  по-късно в идилия на Теокрит то вече липсва - овчар уговаря момиче да отидат в храстите, момичето кара овчаря да се врече, че ще я вземе за жена, той се врича и те отиват в храстите; после двамата се разделят доволни, а за вричането не става и дума.

Няма нищо по-трудно за обясняване в старогръцката литература от формово-смисловите механизми, които позволяват в типичното и високото да се вмъква ниското, а с него да се влиза и в зоната на съвсем личното. Фрагментите от стихотворения на Архилох позволяват да се предположи как е ставало това. Ниското в снижаванията в ямба е позволявало да се говори за маргиналното, а оттук и за собственото лично. На свой ред то е провокирало и личното на всички разбиращи такъв текст - на редовите немаргинални хора, но и на онези в официалното високо, чийто живот е бил означаван косвено в геройните фабули на тогавашната висока литература.

*Този текст е втората част от подглавата за лириката на Архилох в публикуваната в раздела на сайта «Литература, поетика, литературна история» глава за архаическата лирика, от която беше откъс предишният заглавен текст. Можете да видите там непредставената тук първа част, в която да откриете обяснение за непояснени тук факти и реалии. 




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Благодаря на професор Богданов за повторното уточнение. Приемам, че не толкова реалното в биографичната история, колкото вторичният разказ създава от смъртните жени близки до божеските образи. Изгнаничеството на Сафо е асоциирано в паметта с непремането на тиранията на Питак. От друга страна, засвидетелстваната ранна смърт създава предпоставка за разказ, свързан със самоубийство заради несподелена любов. Близостта на Аспазия до Перикъл я въвлича като активна в политическия дневен ред на Атина. Стабилизира история за женска доминация в частен и обществен план. Но така или иначе, основната оптика в гръцкото общество е андроцентрична, узаконявана непрекъснато от самите практики, които определя.
Тема № - 62 Коментар № - 6806 MJ - 2012-07-18 08:43:39
Вчера маркизата и нейният верен спьтник, с малко скована от духовен и интелигентски възторг, но пъргава за възрастта стьпка, прошариха надлъж и шир стария Оксфорд. Слънцето и ветровете на Острова отвориха чудодеен прозорец сред облачно-дъждовния покров над приказната колежанска твърд. Наизлязоха хора, повечето млади, многоезични, пъстри в дрехи,поглед и жест. Тук-там ще разпознаеш без колебание просветлените лица на представители на оксфордската преподавателска и научна общност. Те преминавайки ти мятат бързолетен бозон: Аз съм тук и съм това, а вие, ако прецените, следвайте посоката, в която отивам. Или нещо подобно. Зад дебелите дъбови врати на свободните научни крепости се записваха новоприети студенти. Някои вече се пробваха и в полягане с книга в ръка из моравите на вътрешните дворове. Други излизаха, понесли саковете и мечтите си към общежития наоколо и квартири из града на мъдростта и доброто остроумно веселие...Ние с маркизата пихме по една истинска бира в обявилия се като най-стар пъб в Оксфорд. По стените и тавана му гъсто надиплена шаренеше колекция от хиляди вратовръзки с автографи на бивши колежани. Весел и безстрашен клинопис на световното интелигентство.
Докато бяхме, разглеждахме и снимахме, чак и в намирисващата още след обедната гощавка менза (на Хари Потър), през града премина огромно розово шествие с благотворителен характер. Просто хиляди млади жени и деца, придошли и от близки селища, защитиха обща хуманна кауза. После из града засвириха божествено красиво невръстни и по-зрели улични музиканти...
Ние отпътувахме към гордия Уелс. Днес валя и духа мощен атлантически бриз целодневно по тези брегове. Маркизът успя да надникне във форума и да скопоса това писъмце, за да потвърди, че чете с наслада коментарите от последните дни. И за да ви поздрави за плътната академична атмосфера. До скоро, приятели!
Тема № - 62 Коментар № - 6805 Dekarabah - 2012-07-16 19:46:10
И аз ви благодаря, Михаела, за подробния аргументиран с извори отговор. Той е безупречен като факти, но все още не като понятия. В пасажа за Сафо и Аспазия, като се отказвате от интелектуалки, замествате с интелигентни жени. Разберете тези понятия са пригодни за редово коментарно разбиране, но не и за историческо контекстуално, което трябва да внимава с аналогиите. Прочетете само този пасаж за дисидентството на Сафо, която има работа с властта и веднага ще разберете какво ви казвам. Сафо е аристократка, а тиранията в Лезбос разширява и демократизира властта. Изгнанието й е съвсем в реда на нещата и думата дисидентство е съвременен нанос също като интелектуалец или интелигент. А що се отнася до любовния разказ, наистина има разлика между реалната любовна история и литературната, която се съобразява с контекстово възможното.
Тема № - 62 Коментар № - 6804 Bogdan Bogdanov - 2012-07-16 16:20:51
Пропуснах да добавя и следното разсъждение. Обстоятелството, че и трите жени интелигенти, за които стана дума са определяни с предикатива божествени насочва към извода, че прикрипените за тях разкази в т. нар. историческа памет могат да бъдат разглеждани като снета форма или инвариант на разказите за богините. Благодаря на професор Богданов, че ме накара да се замисля по-сериозно и по този въпрос.
Тема № - 62 Коментар № - 6803 MJ - 2012-07-16 14:33:47
Професор Богданов, ще Ви отоворя на критиката, защото си давам сметка, че тази дискусия е интересна и от гледна точка на модерното. Пък и както знаете, не обичам да си оставям магарето в калта. Аз не харесвам думата интелектуалец и я употребявам отвреме навреме по принуда. Та смятам, че тези жени са интелигенти, принадлежат към елитите, на своето време и са свързани, ако не исторически, то поне от т.нар. историческа памет с по-свободни и авангардни отношения.
Да вземем Сафо. Първият аргумент, че е водещ интелигент за своето общество е фактът, че според т. нар. Пароски мрамор е била в изгнание в Сицилия между 605-594г. пр. Хр.Цицерон споменава за нейна статуя в Сиракуза.Исторически гледано в дисидентство и изгнаничество попадат хора от елитите. Т е си имат проблеми с властта, защото са мисловни и протестни. Вторият аргумент е че Сафо стои начело на религиозно сдружение от типа на спартанските али. Занимава се с преподаване и във фрагментите има алюзии за това. Изключителната слава на влиятелна още за архаичното време поетеса е също аргумент в полза на твърдението.
Колкото за любовната история и т.нар. от нас къс разказ, мога да кажа следното: историята с Фаон е с първо споменаване у комика Менандър. Едва ли точно в комедиен контекст може да се търси очистване на нечие име. Да речем имената на Сократ, Аспазия или Перикъл не са очистени в комедиен контекст, а обратно. Предположено е че историята с Фаон е измислена, за да бъде подиграна Сафо за нелепо влюбване. Дори този аргумент да отпадне, остават хомоеротичните й увлечения , които са достатъчно добре засвидетелствани и също атакуват общоприетия исторически модел на любовна близост. Е, физически не я убиват, но след като се налага Менандър да й „чисти” името с измислени легенди... Не се занимавам с феминизъм или еманципация, но проблемът ми е интересен.
Аспазия е описана като жена интелигент в животописа на Перикъл, съставен от Плутарх. Та, той я представя като изключително верзирана политически и умна жена. Пак Плутарх описва т.нар. интелектуален кръг на Перикъл и Аспазия като участник в него /XXIV/. Не е тук мястото да прецитираме историографски анализи защо на Плутарх се вярва. Суда дава в съответната рубрика информация, че Аспазия е ретор, софист и преподавател по реторика. Ще кажете, че тези източници, които говорят открито са късни. Да, но най-близките до времето на Аспазия източници като Аристофан, Платон и Ксенофонт потвърждават в един или друг контекст експлицитно даденото в късните източници. Собствено високо интелектуалната позиция на Аспазия е потвърдена за пръв път от Платон , не някой друг, а той я оценява в диалога „Менексен”, като говори за интелекта и връзката й с Перикъл. Някои изследователи предполагат, че е прототип на Диотима от Мантинея в диалога „Пирът”.
Тъй като е хетера и пришълец в Атина, полисното законодателство не я засяга, откъдето най-вероятно е и по свободното й поведение. Всички сериозни издания цитират 445г. като година на развода на Перикъл и официализирането на връзката с Аспазия. Не мога да кажа със сигурност в момента откъде точно е възстановена тази дата, но щом за нея се твърди с такава категоричност, най-вероятно е от сериозен източник.
Спори се по въпроса има или не Перикъл брак с Аспазия, но в случая това няма особено значение. Имат син на име Перикъл Младши, който загива в битката при Аргинузките острови. Фактът, че Аспазия е хулена толкова много отново говори за интелигент със значителен принос в полисния дневен ред. Оттогава до днес обект на яростен и перманентен черен PR и оклеветяване не стават мижитурки /срв. Сафо, Аспазия, Сократ, Перикъл/. Тези хора най-вероятно плашат с това, че са нови и авангардни.
За Хипатия е още по-ясно и безспорно, че е интелигент. Глава на неоплатоническата школа в Александрия, преподава Платон и Плотин. Като интелектуален и активен човек се забърква в религиозно-политическите спорове на деня и затова я убиват. Така че не смятам тези реконструкции за несъстоятелни и от херменевтична и от историческа гледна точка.
Дмитрий Варзоновцев също ме задържа да отговоря, но горещото време също ме задържа на хладно. За тази тема на форума казахме, че любовта не е нещо уникално, а универсално.Затова и любовни истории от 6/5 в. пр. Хр. Могат да бъдат разказани с модерна изразност и да не загубят от това.
Понеже боравим с феномени от старогръцката култура уточнихме, че в митичните редове на дорефлексивното мислене любовта присъства като едно от първоначалата. За логическите редове на рефлексивното се дискутира в „Пирът” на Платон.Там Аристофан обосновава с митопоетични означения теорията, че любовта е единение. Само че Сократ на свой ред му отговаря с други митопоетични редове, доказващи, че любовното съществува не в единението, а в търсенето и произтича не от завършеността, а от липсата на такава.
В антропологичен план за културните епохи на гръцката архаика и класиката е представителна хомоеротичната любов. Думата „ерос” всъщност определя любовната връзка между двама мъже. Хетероеротичната се среща рядко и е привилегия на елитите. Бракът не е нещо повече от икономическа институция. Така е при Одисей на Итака, но същото е валидно и два века по-късно за Архилох от Парос.
В този смисъл простъпката на Ликамб е в нарушаването на брачния договор - енгиесис. Това е устното договаряне пред свидетели в хода , на което се определя зестрата. Тъй като се случва пред гените на домашния олтар, то е и клетва пред боговете. Нарушаването на този космос на икономическа стабилност и ред е и крайно вероломство и лишение за всеки полит, защото му отнема обществената легитимност и го маргинализира. Затова и баснята за лисицата и орела алегорично е насочена да активизира възмездяването след престъпване на клетвения дотовор.
Оттук нататък сработват механизмите на ямбографията – Дионисово ритуално хулително слово, чието предназначение в полисното пространство е да активизира лични и политически ругателства, за да освободи и разреди напрежението в обърнатия ред на оргийното празнуване. Може би скандирайки в хор с другите полити, индивидът търси точно по този начин да се приобщи към колективното неосъзнато, за да постигне оздравителния катарзис и на собствената си подсъзнателна природа. Вероятно актът на ямбическото творчество е с профилактична функция за обществения интерес – предпазва от кръвопролитието и опетняването/ miasma/ на родовата вендета. Затова и в него са налице бласфемични, обсценни и итифалически символи.
Тема № - 62 Коментар № - 6802 MJ - 2012-07-16 08:53:57
Аз, МJ, настоявам за моето, защото съм прав, но и защото тук съм си у дома. Казвам, че има контекстуално разбиране, което отчита историческия контекст на текстовете, които се тълкуват, а, от друга страна, и по-широко херменевтическо разбиране, което развива неисторически твърдения, и че свързването на едното с другото е добро, когато свързващият осъзнава разликата между тях.

С общи усилия казахме нещо вярно историческо – че в ранното време до епохата на елинизма дългите любовни разкази са мъжки и че принципното неравенство между мъжа и жената в любовта е като че ли причината жената да няма разказ или, ако има, той да е интрига по тема, свързана с мъжа. Понеже мъжът е обикновено герой-властник, разказът със субект жена е интрига по тази тема. Открихме известна възможност за по-дълъг разказ-интрига за жена, когато тя е богиня. Та и едното, и другото са с претенция за смисли, идващи от историческия контекст на онова време.

Ако заговорим по-надълго, ще кажем, че в онова време любовните разкази не са любовни, а любовно-брачни и че любовта в тях, както се казва, трябва със свещ да я търсиш, защото е притулена в малки пасажи. В епохата на елинизма в литературните текстове става промяна. В идилията-мим на Теокрит “Магьосниците” има пълноценен дълъг женски любовен разказ за това как жена на име Симайта привлякла в дома си привлекателен младеж, в когото се влюбила, как те прекарали известно време любовно, как след това той престанал да я посещава и как тя, за да го върне, се заема с любовна магия.

Литературната реалност обаче е едно, а самата реалност друго. В реалността тогава едва ли много жени са можели да имат дълги любовни истории. Някои обаче имали. Идилията-мим на Теокрит надхвърля реалността с литературна реалност, която на свой ред, в случай, че тази поезия се четяла или слушала широко, е можела да се внедри и да стане и реалност. Идилиите на Теокрит обаче са за по-образована градска среда, в която и без това жената била вече равностойна на мъжа в любовните истории. Така че тази литература преувеличено представяла като универсално нещо по-скоро локално.

Целя се, MJ, във вашия коментар за античните жени интелектуалки. Той е херменевтично вдъхновен, но исторически неверен. Първо, за Сафо. Тя е аристократка и еолийка. Тези две качества й позволяват да бъде онова, което е била, без да бъде интелектуалка като Симон дьо Бовуар. Историята за Сафо и Фаон е късен мит от време, чиято грижа е да изчисти името на поетесата. За Аспазия няма античен текст. Това, което прекрасно сте разказала за отношенията й с Перикъл, е съставено в съвременен контекст. Знаете какво има по времето на Перикъл в Атина – малката институция на т.нар. hetaira, образована куртизанка пришълка от друг град, която живее самостоятелно и може да бъде, почти официално, любовница на по-елитен мъж, естествено издържана от него не без скандали в дома му и казуси в атинското народно събрание и съд.

Във втората половина на 5-и век пр.Хр. Атина се опитва да излезе извън провинциалното си очертание на град-село, силно напомнящо на български градове като днешната Златица. В този си опит атияняните издигат монументалните храмове на Акоропола и творят знаменити трагедии в стила на тези храмове. Да, но самата Атина е именно Златица. За това нейно битие няма литература от онова време, освен ако нещо в Аристофан не го показва. Тогавашната литература не се занимава и с по-изтънчените люде от онова време. Занимава се с далечното минало, в което някои поети като Еврипид вплитат реторично съвременни теми.

Същественото, разбира се, е винаги прекалено отсечено. А то в нашия случай е, че за Аспазия няма разказ от онова време и че тогава няма и не може да има жени интелектуалки, след като Тукидид си позволява да бъде интелектуалец, т.е. да пише история като ритор, само между другото. Жената интелектуалка е изключение и в онова късно време на Хипатия, като тя, разбира се, е философка, а не преподавателка по реторика, каквато би трябвало да бъде, ако е искала да бъде интелектуалка по античната мярка.

Това, което сте изрекла набързо, Михаела, е съвременен контекст, приписан на античния. Вие обаче сте интелектуалка. Днес има много интелектуалки и в това няма нищо извънредно. Така е, в съвременността вече знаем, че няма и не може да има разлика между мъжкия и женския мозък. Разликата между мъжа и жената, разбира се, е и физиологическа, но по-сериозният дял за другото, в което тя е очевидна, е на различната трайнокултурна нагласа на двата пола, която обяснява и разликите в мъжкия и женския интелект.

Проблемът в случая не е в това, което сте казала в коментара си, а в онова, което се налага да повторя наново и което съвсем ясно показахте, че отказвате да разберете - че всеки, колкото и да му се иска да бъде определен само от едно име, по неизбежност се определя от поне още едно.
Тема № - 62 Коментар № - 6801 Bogdan Bogdanov - 2012-07-15 20:21:51
Благодаря за изключително точен и ясен коментар на MJ. Който, според мен, е по-ясен от самото ми вмъкване в просветения университетски диалог. Но точно тук остава една тревожна неяснота (почти по Фуко:-)) Тази непрестанна игра на стъклени перли някак измества фокуса на вниманието от центъра към периферията, от смисъла към граматиката. Все пак без да цитирам проф.Богданов, но именно в смисъла на неговите питания за все нови и нови пластове на текста, ще се опитам да преповторря въпроса на cbazil . Какво е "странното" на любовта..., което я прави толкова силна да интегрира различните тексчета, отломъчета, истории в нещо ...присъстващо като такава, интегрално?
Тема № - 62 Коментар № - 6800 Дмитрий Варзоновцев - 2012-07-15 14:22:00
Да отговоря на Дмитрий Варзоновцев. Смятам, че всеки днешен интепретатор е модерен индивид и борави в интепретацията с определена „ сценарна рамка”. Виждате, че дори пред вашите очи пренаредихме фрагментите на Архилох по няколко начина. Не можем да отстраним тази подложка , за която говорите Вие на новоевропейското. Няма как да затънем в радикален позитивизъм, защото позитивистичният подход плати твърде тежка цена в науките за античността. За съжаление точно по тази причина тоталната емпатия в културната епоха е непостижима като позиция. Не виждам дидактика в твърдението, че още в гръцката античност са правени опити за разчленяване на единствения възможен модел, както се изрази ebazil и тези опити не са успешни.На латински има поговорка - като си в Рим прави като римляните - та и ние няма как да не бъдем университетски, след като сме в университетска среда.Мисля, че добрият ритъм, който този форум стихийно постига е редуването на аналитични и синтетични коментари. Но и двата вида участват в университетската пайдея.
Тема № - 62 Коментар № - 6799 MJ - 2012-07-15 10:32:35
Дали това, че в подредените в известен, но не единствен ред нещата съдържат повторение. Ами да. Естествено, ако приемем един днешен интерпретарор-модерен индивид- за "сценарна рамка". Това, за което тук се дискутира, нямам ни най-малка претенция. Просто дискутирането се води върху, както го казват архитекти, подложка на новоевропейската карта на историята.
В социологията това се определя като еволюционизъм с многото му вариации.
Но базата не е в "историята", а в културната епоха, -епистеме - М.Фуко.
Защо толкова са отчуждени и дори експонатни последните коментари, според мен. Защото не подлежи на рефлексия техният университетски, дидактичен, ...модерен произход
Тема № - 62 Коментар № - 6798 Дмитрий Варзоновцев - 2012-07-14 22:41:09
Професор Богданов, извинявайте, че преди да публикувам последния мой коментар не забелязах предпоследния Ваш. Така е, това което казва ГГ за Дионисовата празничност и ямбографията е известно и аз знам, че е известно. Исках по някакъв начин да поощря ГГ, че отново коментира, но ето какво се получи. При мен покрай преподаването критичният дискурс е станал втора природа и когато реша да мина в позитивния, го правя неумело. Както и да е, не остана незабелязано от Вас.
Иначе сте прав, че накъсването и разпарцаляването на дългия разказ на множество кратки може да се мисли и универсално, а Дионисовите символи в ямбите на Архилох са тези, които удържат здраво сцеплението между текста и контекста.
Тема № - 62 Коментар № - 6797 MJ - 2012-07-14 21:38:59
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 65842

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 5829

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 6315

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 18678

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 8234

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 12314

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 17209

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 12244

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 12687

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ. Книга първа. Втора глава. Как човек може да запази своето лично достойнство във всичко?
Коментари: 3 Прочитания: 15281

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA