ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

УДОВОЛСТВИЕТО ОТ ХИПЕРТЕКСТА. Кристиан Банков

Повод за тази статия е наскоро публикуваната от НБУ книжка на Роланд Барт Удоволствието от текста (2012 г.). Прочитът ѝ ме постави в малко парадоксална ситуация. Като студент по семиотика трябваше да се подготвям за изпит по нея и си спомням, че тогава удоволствието нито го разбрах, нито го изпитах. Днес, двадесет години по-късно, се чувствам истински читател-модел за този текст, стилът ми е близък, препратките познати, но сега вече времената са такива, че в резултат от новия прочит сядам да пиша материал за това, как пожеланото от Проф. Богданов в увода удоволствие от прочита на Удоволствието от текста става все по-невъзможно. За тази цел в първата част на изложението ще се спра на някои семиотични аргументи върху теорията на текста, а във втората част ще предложа един социосемиотичен поглед върху новата култура на хипертекста.

Еротиката на текста

В текста на Барт алюзиите за четенето като сексуален акт са многобройни, някои директни, но повечето имплицитни и постигнати с виртуозна употреба на френския език, както и с високо ерудирано вплитане на посланието в интертекста на интелектуалната епоха. Английският преводач на книжката си дава сметка за тази важна страна на произведението и си позволява известно вулгаризиране, което да компенсира липсата в езика му на богатството на френския еротичен речник (1975: v). В много случаи той превежда ключовото понятие jouissance [1] не с буквалното enjoyment, в което има малко еротика, а с bliss, което също е „наслада“, но конотира и еякулация. В други случаи превежда думата направо с „оргазъм“ (пак там: 7, 41). В много езици, включително и нашия „оргазъм“ е станал нарицателно на силно и приятно изживяване, включително и във формата на „духовен оргазъм“. Аз смятам обаче, че Барт отива доста по-далеч в аналогията между четенето и сексуалното удоволствие, отколкото предполага словесната реторика. В богатото на препратки фрагментирано изложение важно място заемат темите за перверзията и фетиша. Тази връзка е особено видима в обширното интервю, което Барт дава за френската телевизия по повод излизането на книгата. Там той казва, че „текстът по принцип е фетиш, ако приемем, че сме в еротична връзка с него“, но по-важно е да се види в това интервю на живо как функционира еротиката на френския език. [2] Също така трябва да уточним, че изпитването на сексуална наслада от четене, макар и необичайно, не е нещо невъзможно, достатъчно е в Гугъл да пуснем търсене „orgasm while reading” за да се натъкнем както на видео материали така и на безкрайни форуми, в които изживяването е описано в детайли. [3] Но в повечето случаи това са примери на описаното от Барт „удоволствие на консуматора“ (Барт 1973: 70), което идва от „доближаването на текста до удоволствията на живота“ (69), т.е. когато прочетеното съдържание експлицитно насочва въображението към сетивните наслади. За Барт налагането на една такава естетика би довело до разтърсващи последици (70), което е и едно от най-проницателните пророчества на тази книга, както ще видим по-нататък. Насладата за Барт идва от съвсем други текстове, от автори като Башлар, Батай, Солерс, които разчупват установените правила. Текстът-наслада по тези критерии „разклаща историческите, културните, психологическите пластове на читателя, устойчивостта на неговите вкусове, ценности и спомени – и предизвиква криза в отношението му към езика.“ (27). Именно този тип текстове Барт нарича „обект фетиш“, като уточнява, че „този фетиш ме желае“ (39, курсив на автора).

За мен е важно да подчертая какви нива на срастване между индивида и интелектуалната култура трябва да са постигнати за да може литературни текстове, и то благодарение единствено на тяхната езикова стилистика, да предизвикват този забележителен спектър от еуфорични изживявания и метаморфози на читателския Аз, описани от Барт в Удоволствието от текста. Нивата на това срастване трябва да се търсят в хабитуса на читателя Барт, във въплътената система от предразположения към социокултурата, която се гради дълги години с целенасочени практики от рода на упражняване на обичана професия, успешно съжителстване в стимулираща индивидуалното развитие общност, както и културата в семейната среда. В случая на Барт всички тези фактори са работили в една посока и не е чудно, че са превърнали неговата литературна и хуманитарна ерудираност в нещо като “текстуална ерогенна зона”, силно реактивна към провокативните образци от глобално значение за цялостната структура на културата. Казано с термините на интерпретативната семиотика, взаимодействието между автор и читател в случаите на описаното от Барт еуфорично удоволствие от текста изисква нещо много повече от споделена енциклопедична компетентност. То изисква закодирани в текста формални иновации, които не само да не утвърждават споделената енциклопедия, а да бъдат предписание за виртуално разрушаване на утвърдените в културата/интертекст системи от очаквания. Барт ни улеснява в този прочит на предпоставките за удоволствието/наслада от текста с нескритата си омраза към стереотипа, която също имаме основание да вярваме, че отива отвъд фигуративната реч в посока на физиологията. В Удоволствието от текста Барт споменава думата „гадене“ (фр. nausée) три пъти само на една страница по повод стереотипа, в История на структурализма връзката е развита още по-подробно (Dosse 1991: 75). Така че насладата и гаденето са крайностите, между които хипер ерудираният читател въплътено обитава интертекста на културната епоха, така както „Избраният“ във филма Матрицата I накрая се сля с кода на репресиращата компютърна програма и придоби контрол над нея. Удоволствието от текста е еманация на писмовната академична култура, която макар да се разпростира върху всякакви дискурсивни форми носи в себе си матрицата на вербалния код, на структурата на абстрактната езикова система, първообраз на всички останали.

Култът към текста и текстуалната семиотика

Текстуалната еуфория на Барт идва след десетилетия развитие на семиотичната парадигма, която именно с понятието за текст стига своята най-зряла фаза. Барт е един от големите „пророци“ на интелектуалните течения на втората половина на XX век и не случайно той има основополагаща роля както за възхода на структурализма така и за неговия постструктуралистки залез. В този смисъл Барт има голяма заслуга за осъзнатата методологична употреба на текста като инструмент за анализ на процесите в културата. Първоначално понятието за текст се употребява като синоним на творба или езиков текст. Първите стъпки, довели до зрялата текстуална семиотика тръгват от няколко посоки. Част от тях представлява „борбата“ за завоюване на смисловата автономия на произведението/текста от залязващата „царица“ филология. Значими приноси в тази посока идват от Пражката лингвистична школа и по-късно от американската Нова критика. И в двата случая акцентът в подходите дава предимство на вътрешните механизми на смислова организация в произведението за сметка на историческия контекст, намеренията и биографията на автора. Друга посока, в която понятието за текст става центъра на методологичен дебат е лингвистиката, където известен брой изследователи (между които Петьофи и Ван Дийк са най-цитирани от семиотиците) го предлагат като самостоятелно ниво на анализ, независимо от изречението. Преди това още голяма стъпка в освобождаването на понятието за текст от отъждествяването му с вербалния език извършва Луи Йелмслев. В неговата хипер формална теория на означаването той развива модела за знак на Сосюр в глобален план, постулирайки отношение на произволност между цялостни нива (или планове) на изразяването и на съдържанието. От този модел става ясно, че артикулацията на смисъла не зависи от субстанцията на изразяването и произволни откъси материя могат да с