Повод за тази статия е наскоро публикуваната от НБУ книжка на Роланд Барт Удоволствието от текста (2012 г.). Прочитът ѝ ме постави в малко парадоксална ситуация. Като студент по семиотика трябваше да се подготвям за изпит по нея и си спомням, че тогава удоволствието нито го разбрах, нито го изпитах. Днес, двадесет години по-късно, се чувствам истински читател-модел за този текст, стилът ми е близък, препратките познати, но сега вече времената са такива, че в резултат от новия прочит сядам да пиша материал за това, как пожеланото от Проф. Богданов в увода удоволствие от прочита на Удоволствието от текста става все по-невъзможно. За тази цел в първата част на изложението ще се спра на някои семиотични аргументи върху теорията на текста, а във втората част ще предложа един социосемиотичен поглед върху новата култура на хипертекста.

Еротиката на текста

В текста на Барт алюзиите за четенето като сексуален акт са многобройни, някои директни, но повечето имплицитни и постигнати с виртуозна употреба на френския език, както и с високо ерудирано вплитане на посланието в интертекста на интелектуалната епоха. Английският преводач на книжката си дава сметка за тази важна страна на произведението и си позволява известно вулгаризиране, което да компенсира липсата в езика му на богатството на френския еротичен речник (1975: v). В много случаи той превежда ключовото понятие jouissance [1] не с буквалното enjoyment, в което има малко еротика, а с bliss, което също е „наслада“, но конотира и еякулация. В други случаи превежда думата направо с „оргазъм“ (пак там: 7, 41). В много езици, включително и нашия „оргазъм“ е станал нарицателно на силно и приятно изживяване, включително и във формата на „духовен оргазъм“. Аз смятам обаче, че Барт отива доста по-далеч в аналогията между четенето и сексуалното удоволствие, отколкото предполага словесната реторика. В богатото на препратки фрагментирано изложение важно място заемат темите за перверзията и фетиша. Тази връзка е особено видима в обширното интервю, което Барт дава за френската телевизия по повод излизането на книгата. Там той казва, че „текстът по принцип е фетиш, ако приемем, че сме в еротична връзка с него“, но по-важно е да се види в това интервю на живо как функционира еротиката на френския език. [2] Също така трябва да уточним, че изпитването на сексуална наслада от четене, макар и необичайно, не е нещо невъзможно, достатъчно е в Гугъл да пуснем търсене „orgasm while reading” за да се натъкнем както на видео материали така и на безкрайни форуми, в които изживяването е описано в детайли. [3] Но в повечето случаи това са примери на описаното от Барт „удоволствие на консуматора“ (Барт 1973: 70), което идва от „доближаването на текста до удоволствията на живота“ (69), т.е. когато прочетеното съдържание експлицитно насочва въображението към сетивните наслади. За Барт налагането на една такава естетика би довело до разтърсващи последици (70), което е и едно от най-проницателните пророчества на тази книга, както ще видим по-нататък. Насладата за Барт идва от съвсем други текстове, от автори като Башлар, Батай, Солерс, които разчупват установените правила. Текстът-наслада по тези критерии „разклаща историческите, културните, психологическите пластове на читателя, устойчивостта на неговите вкусове, ценности и спомени – и предизвиква криза в отношението му към езика.“ (27). Именно този тип текстове Барт нарича „обект фетиш“, като уточнява, че „този фетиш ме желае“ (39, курсив на автора).

За мен е важно да подчертая какви нива на срастване между индивида и интелектуалната култура трябва да са постигнати за да може литературни текстове, и то благодарение единствено на тяхната езикова стилистика, да предизвикват този забележителен спектър от еуфорични изживявания и метаморфози на читателския Аз, описани от Барт в Удоволствието от текста. Нивата на това срастване трябва да се търсят в хабитуса на читателя Барт, във въплътената система от предразположения към социокултурата, която се гради дълги години с целенасочени практики от рода на упражняване на обичана професия, успешно съжителстване в стимулираща индивидуалното развитие общност, както и културата в семейната среда. В случая на Барт всички тези фактори са работили в една посока и не е чудно, че са превърнали неговата литературна и хуманитарна ерудираност в нещо като “текстуална ерогенна зона”, силно реактивна към провокативните образци от глобално значение за цялостната структура на културата. Казано с термините на интерпретативната семиотика, взаимодействието между автор и читател в случаите на описаното от Барт еуфорично удоволствие от текста изисква нещо много повече от споделена енциклопедична компетентност. То изисква закодирани в текста формални иновации, които не само да не утвърждават споделената енциклопедия, а да бъдат предписание за виртуално разрушаване на утвърдените в културата/интертекст системи от очаквания. Барт ни улеснява в този прочит на предпоставките за удоволствието/наслада от текста с нескритата си омраза към стереотипа, която също имаме основание да вярваме, че отива отвъд фигуративната реч в посока на физиологията. В Удоволствието от текста Барт споменава думата „гадене“ (фр. nausée) три пъти само на една страница по повод стереотипа, в История на структурализма връзката е развита още по-подробно (Dosse 1991: 75). Така че насладата и гаденето са крайностите, между които хипер ерудираният читател въплътено обитава интертекста на културната епоха, така както „Избраният“ във филма Матрицата I накрая се сля с кода на репресиращата компютърна програма и придоби контрол над нея. Удоволствието от текста е еманация на писмовната академична култура, която макар да се разпростира върху всякакви дискурсивни форми носи в себе си матрицата на вербалния код, на структурата на абстрактната езикова система, първообраз на всички останали.

Култът към текста и текстуалната семиотика

Текстуалната еуфория на Барт идва след десетилетия развитие на семиотичната парадигма, която именно с понятието за текст стига своята най-зряла фаза. Барт е един от големите „пророци“ на интелектуалните течения на втората половина на XX век и не случайно той има основополагаща роля както за възхода на структурализма така и за неговия постструктуралистки залез. В този смисъл Барт има голяма заслуга за осъзнатата методологична употреба на текста като инструмент за анализ на процесите в културата. Първоначално понятието за текст се употребява като синоним на творба или езиков текст. Първите стъпки, довели до зрялата текстуална семиотика тръгват от няколко посоки. Част от тях представлява „борбата“ за завоюване на смисловата автономия на произведението/текста от залязващата „царица“ филология. Значими приноси в тази посока идват от Пражката лингвистична школа и по-късно от американската Нова критика. И в двата случая акцентът в подходите дава предимство на вътрешните механизми на смислова организация в произведението за сметка на историческия контекст, намеренията и биографията на автора. Друга посока, в която понятието за текст става центъра на методологичен дебат е лингвистиката, където известен брой изследователи (между които Петьофи и Ван Дийк са най-цитирани от семиотиците) го предлагат като самостоятелно ниво на анализ, независимо от изречението. Преди това още голяма стъпка в освобождаването на понятието за текст от отъждествяването му с вербалния език извършва Луи Йелмслев. В неговата хипер формална теория на означаването той развива модела за знак на Сосюр в глобален план, постулирайки отношение на произволност между цялостни нива (или планове) на изразяването и на съдържанието. От този модел става ясно, че артикулацията на смисъла не зависи от субстанцията на изразяването и произволни откъси материя могат да служат както за едната така и за другата страна на семиотичния процес, според пертинентността на избраната за анализ семиотична система. Това разширяване на формалния принцип на Сосюр вдъхновява Барт за неговите изследвания на идеологиите в масовата култура (публикувани през 1957 г. в Mythologies). Барт все още е далече от понятието за текст, макара на практика да използва дикотомията език/мит по много сходен начин.

Славните години на текстуалната семиотика тепърва предстоят. Парадоксално, първи за каузата допринасят две от звездите на постструктурализма, но това става още в апогея на структурализма. През 1966 г. току що пристигналата в Париж Юлия Кръстева пуска в обръщение едно понятие със славно бъдеще – интертекст (Dosse II: 55). Понятието е толкова влиятелно, че то започва да се употребява от други автори още преди тя да го е публикувала. То позволява на структуралната перспектива да навлезе в „забранената“ зона на историчността без да губи методологично необходимата иманентност. Понятието е умело адаптиране на Бахтин към интелектуалната мода на Париж. Текстовете, изграждащи културата, не репрезентират някаква мнима друга реалност, те просто препращат към други текстове, тяхната интерпретативна съдба представлява една смислова въртележка, във всеки значим текст „говорят“ други значими текстове и така до безкрай. Вариант на тази идея, солидно и седуктивно аргументирана, пуска в обръщение и Дерида през 1967 г. с един от „лозунгите“ на епохата - "няма нищо извън-текста" (Derrida 1967: 240). В полза на моята теза, че култът към текста е общият знаменател на епохата, независимо от привидно „ожесточената схватка“ между структурализма и деконструкцията е сходството между лозунга на Дерида и този на флагмана на структуралната семиотика Алгирдас Греймас, който гласи „Извън текста няма спасение!“ (Greimas 1974). Но за да се стигне до завършения метод на Греймас еволюцията на текстуализма минава през още няколко фази. Идва ред на “екзекуцията“ на автора, чийто авторитет започват да подриват още приносите на пражката школа и новата критика няколко десетилетия по-рано. През 1968 г. тази стъпка е направена много по-радикално и в „прав текст“ от самия Барт. В „Смъртта на автора“ (Barthes 1968) неговата основна теза е, че в текстовете говори много повече езикът, жанровите конвенции и в крайна сметка другите текстове (интертекстът) отколкото някаква предполагаема личност-автор, която знае какво има намерение да каже. „Ние сега знаем, че текстът не е низ от думи, реализиращи едно единствено „теологично“ значение (‚посланието‘ на Автора-Бог), а многоизмерно пространство, в което се сблъскват и смесват множество от почерци, нито един от които оригинален.“ (146). По-важното обаче е, че смъртта на автора идва за сметка на „раждането“ на читателя (148). И тук разбира се не става въпрос за средностатистическия читател на качествена литература, а за новата вълна академични текстуалисти, които „колонизират“ нови територии и така легитимират една експоненциално растяща текстуална продукция. На следващата година излиза есето на друга звезда на епохата – Мишел Фуко (Foucault 1969) – по темата за авторството, в която френският философ още по-задълбочено анализира функцията на автора и интерпретативната съдба на текстовете, в същата линия на мислене. Той въвежда израза „основател на дискурсивност“ (фр. fondateurs de discursivité), с която различава типове авторство, но отново основният акцент е върху продукцията на последователите – академичните текстуалисти.

И така за целите на този кратък преглед става възможно да се говори за две основни посоки, в които култът към текста се развива. Най-условно можем да ги наречем еуфорична и методологична. Еуфоричната посока, вече предначертана от Барт в Смъртта на автора, се развива в следващия му важен текст – От творбата към текста (1971), за да кулминира две години по-късно в Удоволствието от текста. В есето от 1971 г. много от идеите се припокриват с другите два текста, но също така се откроява едно много оригинално сравнение. Творбата е обект, който може да бъде идентифициран, притежаван и т.н., докато текст е всеки прочит, точно както едно музикално произведение е книга-партитура, но де факто живее с всяка реална интерпретация-текст (466). Изобщо целият патос на Барт отива в посока, че прочитът-текст е вид творчески процес, който е съизмерим с този на автора. Но разбира се това не е прочитът на средно статистическия буржоазен читател, а на обучения академичен текстуалист, както музикалното произведение се интерпретира от професионални музиканти. Слушането на музикалното произведение и обикновеното четене,  вярващо, че истинският смисъл е в това, което е искал да каже авторът, за Барт са консумация, нещо като четенето на книга във влака (465 и следв.). Със споменатите няколко приноса Барт става изразител на цял един етос на еуфоричния текстуализъм, който буквално залива академичното пространство по цял свят. Йейлската школа и деконструкцията са само най-видимите маркери на тази тенденция, но нейната експанзия е достатъчно значима, за да провокира разпалването на известните „научни войни“ през 90-те години на миналия век. Макар и в прекалено негативен регистър там критиците на текстуалния постмодернизъм доста проницателно описват различните измерения на този феномен. [4]

За настоящото изложение обаче е по-интересна другата посока, в която се развива култът към текста – методологичният текстуализъм. Макар в От творбата към текста Барт да е съвсем далеч от каквато и да е методологичност той формулира изключително точно и тази „програма“. По отношение на противопоставянето на произведението и текста той казва: „Разликата е следната: че творбата е фрагмент от субстанция, тя заема определена част от пространството  на книгите (примерно в една библиотека). А текстът е едно методологическо поле.“ (461) Барт разбира се има достатъчно приноси, в които прави опити за систематичен текстуален анализ, за да поставяме под съмнение тежестта на това изказване, но едва ли с тях ще остане запомнен.

Най-авторитетният опит за дефиниране на текста и неговата методологична специфика прави Рикьор през 1970 г. с есето „Що е текст?“. Тук френският философ синтезира много така или иначе циркулиращи идеи на епохата, но поне на мен не ми е известен друг по-важен опит. Той започва с дефиницията, че текст е „всеки писмено фиксиран дискурс“ (89), след което в типичния си педантичен стил изследва многобройните последици на това „фиксиране“. Най-важната посока на неговия анализ тръгва от противопоставянето на оралната форма на изразяване (говоренето) и писмено фиксирания текст. Макар да не е първият, който се е сетил, че писмото не е неутрално транскрибиране на оралността, а дълбока промяна с основополагащ характер за структурата на цялата култура, Рикьор проектира тези последици върху механизма на смислово функциониране на текста. За него полагането на дискурса в текстуална форма означава „малка смърт“ за автора, доколкото последният де факто е елиминиран от говорната ситуация. „Едва когато авторът наистина е мъртъв отношението към книгата става пълноценно и по някакъв начин безупречно“ (91). Благодарение на няколкото теоретични приноса на Проф. Богданов относно говоренето имаме ясна представа за изключителното разнообразие от възможности, които това най-човешко от всички действия предполага. Според Рикьор обаче именно невъзможността за това разнообразие от правения чрез говорене е характерно за текста. Споделената ситуация на говорещите (тяхната обща обстоятелствена реалност, 92-93) е предпоставка за една референциална остензивност, която върши „черната работа“ на вербалното послание. Говорната реторическа креативност експлоатира този „даден на готово“ комуникативен ресурс, значенията и целите в живото говорене, по израза на проф. Богданов, са „пулсиращи“. Във фиксирания дискурс тази динамика замира, заменена от друг вид смислови процеси. Авторът е принуден да придаде на текста изразна универсалност, която да го „имунизира“ от произволността на интерпретативната ситуация. Изразната универсалност на текста от своя страна е предпоставка за едно „препречване“ (fr. interception) на референциалната функция, и така „благодарение на изличаването на съотнасянето със света, всеки текст е свободен да влезе в отношения с всички останали текстове, които заместват обстоятелствената реалност, посочена от живата реч.“ (93)  Според Рикьор тази вътрешна характеристика на текста дава отражение на цялостният статут на писмените цивилизации, чийто свят престава да бъде това, което може да бъде говорно показано, а се отлага в много по-комплексни културни конструкции, които само текстовете на тази култура разгръщат. В такъв смисъл се говори за Гръцки или за Византийски свят (пак там.)

Текстуалната семиотика, една от формите на методологичния  текстуализъм, тръгва от подобни предпоставки, но не поема линията на херменевтиката към разбирането и интерпретативните хоризонти на автора и читателя, а отваря програма за транспозиция на строгите методи на лингвистиката върху дискурсивни единици, отиващи отвъд фонемата и фразата. Текстът се превръща в методологично поле доколкото научната строгост на описанието изисква той да бъде разделен на различни нива на пертинентност, и на всяко ниво да се съотнасят елементи от един и същи порядък. „Текст“ става синоним на „семиотична организация на означаващи елементи“, като важен е принципът на иманентност, а изборът на ниво на пертинентност зависи от амбициите на изследователския проект. Може да се избере например един разказ на Мопасан и да се проследят всички нива на генериране на смисъла – от фундаменталния синтаксис на нивото на семиотичния квадрат на Греймас до дискурсивния синтаксис на нивото на текстуалната повърхност. В друг случай аналитичният апарат би могъл да се фокусира върху текстуалната функция на модалностите или на страстите, да изведе тяхната наративна граматика. Трета разновидност на текстуален анализ са наративните стратегии, с които се маскира или експлицира инстанцията на изказването (фр. enunciation), когато живата връзка между адресанта и адресата е суспендирана. В терминологията на Греймас тези стратегии се наричат debrayage, и чрез анализа може да се проследи как инстанцията на изказването може да бъде делегирана формално ту на експлицитен разказващ „аз“, ту на комплексна полифония от гласове/герои/актанти, ту да цели пълно заличаване на разказваща субективност, както е в научните текстове. Тук до най-висока степен се предлага научен метод за анализ на разликата между говорното правене и писменото фиксиране на дискурса.

Казвам всичко това за да мога достатъчно убедително да заявя, че култът към текста се ритуализира не по-малко успешно спрямо еуфоричния текстуализъм и при последователите на методологичния подход. Свидетелство за това е не само огромната по обем литература, развиваща и прилагаща генеративната семиотика на Греймас (или по-общо Парижката школа), но и големият брой катедри по семиотика/семиология, които се отварят през 70-те и 80-те години на миналия век най-вече в Италия и Франция. Академичното институционализиране на семиотиката се дължи почти изцяло на методологичния текстуализъм. Като трябва да се уточни, че „удоволствието от текста“ на методологичните текстуалисти идва може би в най-голяма степен с развитието на социосемиотиката. След като строгият метод на анализ в една първа фаза е успешно експортиран върху писмените текстове, неговата експанзия продължава и върху останалите важни проявления на културата. Методът дава добри резултати в анализа на архитектурата, киното, театъра, модата, музиката, политическия дискурс, телевизията и най-вече на комплекса от дискурсивно поведенчески практики на консумативната култура. Водещата предпоставка на този тип социосемиотика, формулирана от Джанфранко Мароне е, че социалният живот на всяка общност е възможен благодарение на културно кодифицирани конфигурации, благодарение на които индивидите разполагат със смислово синхронизирана с другите картина на света. От тук и по-далечният хоризонт на дисциплината – „да служи за критическа (дори в Кантианския смисъл) реконструкция на условията за възможност на обществото в качеството му на предмет на научно познание, възпроизвеждането на процедурите, посредством които определени човешки и социални феномени се явяват като интересни, важни и пертинентни за анализ, установяването на семиотичните причини за представянето на нещо като социално релевантен предмет.“ (Marrone 2010: 32-33). Към това през 70-те години Еко авторитетно вписва някои от водещите идеи на Чарлс Пърс в метода за текстуален анализ, най-вече в текстуалната прагматика около ролята на читателя (вж. Eco 1979). В панорамата на текстуалната семиотика и нейната проекция върху феномените на културата Мароне изтъква също така и приносите на Юри Лотман и Клифорд Гиърц като значими прояви на текстуална методология, допълваща академичната картина на епохата.

Примерите биха могли да продължат до безкрай. За целите на това изложение е важно да се подчертае, че имаме достатъчно основания да смятаме, че главният модус на циркулация на културните съдържания по времената на Удоволствието от текста е именно писменият текст. Литературната интертекстуалност съответно е основният извор на значимост за останалите изразни форми. Автори като Фелини и Бунюел например вписват творбите си толкова дълбоко в литературния интертекст, че макар и по същество да са изключителни визуални постижения върховната интерпретативна наслада едва ли би била възможна без дешифрирането на литературните позовавания в тях. Съответно можем да обобщим, че интелектуалният хабитус на епохата не само за Барт е бил доминиран от писмовната култура. „Удоволствието от текста“ е бил водещият етос на професионалистите в културата, тъй като е давал общовалидния ключ към нарастващото разнообразие на нейните прояви.

Дигиталният обрат и удоволствието от хипертекста

Сега ще се опитам да изложа няколко хипотези относно това, защо смятам, че книжката на Барт едва ли би предизвикала удоволствие у съвременни читатели, типични носители на новата дигитална култура. Чрез този реторичен похват ще формулирам една социосемиотична хипотеза за дълбоките промени във форматите на културното съдържание, които днес са причина да се отваря все по-голяма пропаст между академичните професионалисти в хуманитарните и социални науки и водещата социолкултура в реалния свят.

За мнозина автори от 60-те и 70-те години, като най-популярни сред тях са Маклуън и Бодрияр, електронните медии са причината за най-значимите културни промени на XX в. Моята хипотеза тръгва от допускането, че все пак културата на писмения текст остава доста резистентна спрямо електронните медии, особено като академична среда, формираща професионалистите в културата. Не случайно много от цитираните в първата част автори текстуалисти достигат апогея на влиянието си през 70-те и 80-те години на миналия век, когато електронните медии също доминират. Културата на писмения текст обаче влиза в сериозна криза с експанзията на новите дигитални медии. Сред хилядите автори, писали по тази тема, аз намирам достатъчно добри аргументи у няколко от тях – Лев Манович, Милад Дуеи, Джереми Рифкин, Дани Робер Дюфур и Ивайло Дичев. Ако предишните „революции“ в комуникацията на културата са засягали дистрибуцията (печата) или съдържанието (фото/кино/видео), то „компютърната медия революция засягат всички фази на комуникацията, включително добиването, обработката, съхраняването и дистрибуцията; също така засяга всички видове медии – текст, изображения, кино/видео, звук, пространствени конструкции и пр.“ [5] (Manovich 2001: 43). Дигиталната култура не само поглъща целия „архив“ на  заварената култура, но и видоизменя структурата на неговата ползваемост. Това автоматично означава, че общосподеленото артикулирано съдържание, което наричаме „култура“ и което е тъканта на социалния живот на всяка общност, престава да извършва фундаменталната си функция по същия начин, по който това е ставало в ерата на писмовния интертекст. Много е важно да се подчертае, че за разлика от предишните комуникационни революции, които са протичали в рамките на много или няколко поколения, сегашната се случва в рамките само на едно. Това е и основната причина днес да съжителстват две „активни“ поколения, програмирани със съвсем различен социокултурен хабитус. Едно от най-важните понятия в книгата на Дуеи е „дигиталната компетентност“ (39 и следв.), която той проследява във всички основни направления на социалния живот. Става ясно, че индивидите, изначално въплътили новата дигитална компетентност (родените в интернет) обитават различен свят (по смисъла на Рикьор, цитиран по-горе) спрямо нас, носителите на писмовната култура/хабитус. Основните категориални различия спрямо тази различно конструирана социокултурна реалност според Дуеи са свързани с „понятия като идентичност; местоположение; отношения между територия и юрисдикция, между присъствие и местоположение, между общност и индивид; собственост; архиви; както и много други.“ (17). Рифкин развива своята хипотеза за новия тип идентичност на дот ком поколението със социоикономически аргументи и много емпирични данни (Рифкин 2000: 200 и следв.). Развитието на новата икономика експлоатира особеностите на този хабитус, като задълбочава различията със старата култура, превръщайки новия формат на културното съдържание в комерсиализиран достъп до изживявания. Дани Робер Дюфур (Dufour 2001) изследва причините за това новите поколения да формират толкова рано когнитивните си навици чрез голямото разнообразие от забавления, предоставени им от пазара, че в момента в който идва ред на институционалното образование те не са повече в състояние да възприемат утвърдените „текстуални“ формати на стандартния за нас културен капитал. [6] Дуеи и най-вече Ивайло Дичев (вж. Дичев 2012) правят задълбочен анализ на функцията на авторството в дигитална култура, с резултати, потвърждаващи нови, несъвместими със старите, нагласи и практики.

И така, „удоволствието от текста“ – за кого книжката на Барт би била удоволствие? От казаното до момента е очевидно, че типичният представител на дот ком поколението няма в момента на четенето нито културния багаж да идентифицира интертекстуалните препратки на Барт, нито текстуалния хабитус за да разбере и съпреживее еуфорията на Барт от неговата среща с текстовете на насладата, да не говорим за общоконстатираната неспособност за задържане на вниманието за по-продължително време, необходима за четене на всякакъв текст. Някои автори отиват обаче и по-далече. Според Никълъс Кар (2008) е достатъчно дори за представител на старото поколение да започне активно да използва интернет за да започне незабележимо да губи способността за задълбочено четене. Учени от Масачузетския технологичен институт (вж. Sparrow & Co. 2011) констатират видоизменения на когнитивните ни нагласи и паметта, когато ползваме компютъра за достъп до информация. Принцип на икономисване на психическото усилие кара мозъкът ни да запомня, напълно без съзнателна намеса за това, процедурата за достигането до дадената информация вместо самата информация. Респондентите са запомняли съдържанието на текста много по-успешно, когато не им е било показвано къде се намира файла, спрямо тези, които са знаели в случай на нужда от къде да го намерят. Подобно на Кар и аз мога да споделя собствения си опит, че от както имам хиляди книги в електронен формат на компютъра си аз не съм прочел нито една от край докрай. Благодарение на опциите за търсене аз намирам точно частите, които ме интересуват. Едно време помнех с точност най-важните мисли, а отварях книгата само за да не сгреша някой детайл от цитата, днес имам бегъл спомен от важното в хиляди книги, което, като започна изследователска работа, изнамирам и препрочитам наново. Удоволствието от текстовете и срещата с авторите постепенно се заменя от мимолетната радост, че съм успял да открия точно това, което ме е интересувало. В заключение по този въпрос ще кажа, че дори и да не съм типичен представител на съвременните академични текстуалисти наблюдавам съвсем ясно около себе си описаната тенденция и съм сигурен, че с новите поколения хуманитарни изследователи удоволствието от текста ще е със затихващи функции. Тенденция, на която, както ще видим след малко, академичното образование трябва категорично да се противопостави.

Еротиката на хипертекста

Към културологичния очерк на дигиталната култура бихме могли да добавим и социосемиотичния. Чрез него можем да вникнем в комуникативните механизми, които стоят зад удоволствието от текста и удоволствието от хипертекста (нарицателно за новите форми на комуникация в дигиталната култура). Както видяхме от анализа на Рикьор на основните характеристики на писмено фиксирания дискурс, в него текстурата на знаците поема функции, които в живото говорене са осъществени от остензивността и споделения обстоятелствен свят на събеседниците. Най-общо можем да кажем, че културната кодификация и декодификация при комуникацията чрез  писмения текст е от по-висш порядък спрямо тези при говорната комуникация. Работата по фиксирането на дискурса изцяло във формализирания писмен език е значителна и качествено видоизменя комуникативното действие. Образно можем да си представим, че между говорното и писменото изразяване нашата мисъл праща знаците в казарма, там те късат емоционалната връзка със семейството и с много труд и саможертва придобиват умението да синхронизират действието си в комплексни формирования. Писменото изразяване дисциплинира мисълта и прави възможно разгръщането на комплексни творчески светове и идеи от съвсем различен порядък спрямо всички други изразни форми. Целокупният текстуален продукт на писмените цивилизации е белязан от типичната за езиковия текст структурираност. Следвайки концепцията на Лотман за ядрото на семиосферата (Лотман 1992: 22) можем да наречем езика „щамповащо устройство“, което придава смисленост на всички останали процеси в културата. За това и свръх ерудираните текстуалисти са в „еротично“ отношение с доминиращата култура от последните десетилетия на ХХ в. – пренасянето и на еуфоричния и на методологичния подход работи добре за тях, те са най-проницателните наблюдатели на социокултурата.

Днес обаче наблюдаваме „освобождаването“ на социокултурата от езиковия текст – не само „количествено“ като основен носител на културното съдържание, но и структурно, в качеството му на „щамповащо устройство“ за останалите нейни прояви. Компютрите, мобилната комуникация и интернет, икономическата и политическата глобализация след края на студената война и консумизма превърнаха света в едно съвсем различно място, където напълно принудително на всеки от нас се налага да се адаптира към едни нови, много по-високи комуникативни стандарти. По чисто прагматични причини за все по-големи групи от хора дисциплинираното линейно езиково изразяване стана невъзможно – най-малкото поради липса на увереност в системата от очаквания (компетентност) у тези, към които то би било адресирано. Новата икономика израсна около индустриите на комуникацията, неусетно всекидневния живот на съвременния човек започна да бъде комуникативно улесняван, така както през 50-те години икономиката се е развивала около улесненията на домакинската работа. И като че ли съвременната комуникативна еуфория намери най-пълното си изражение в социалните мрежи.

Но нека погледнем по-отбило какво става с циркулирането на културното съдържание, сиреч с обединяващата тъкан на социалното съжителство. Като че ли информационните потоци, които ни заливат всеки ден не носят толкова езиково кодифицирана информация, колкото сетивно пресъздадени изживявания. В типологията на културите Лотман отчита, че някои от тях са по семиотични от други в зависимост от това как вторичните моделиращи системи се отнасят към знаковостта по принцип. По този критерии можем да кажем, че новите медии работят усилено по десемиотизирането на културата. Колкото и парадоксално да звучи, именно днес, когато най-много комуникираме, семиотичността на нашия дискурс е най-ниска. Тя е съпоставима с тази на пещерния човек, който съвсем спонтанно се е опитвал да сподели опита си без наличието на „общоприета“ знакова система. Новите медии ни улесняват в намерението ни да споделим опита и фантазиите си, както да получим достъп до опита и фантазиите на другите, без да минаваме през „болезнения“ процес на езиковата кодификация. [7] За това и функцията на социална тъкан вместо от знаковите системи като че ли все повече се изпълнява от платформите като Facebook и операционните системи като Windows (или по-общо софтуерът, както отбелязва Манович в последната си книга), където повечето популярни форми на себеизразяване са спонтанни и интуитивни.

Както вече стана въпрос многократно, писмовната култура е резистентна у поколенията, образовани с книги, но целта ни тук е да дадем модел за настъпващите процеси, които затрудняват съжителството с дигиталната култура. За удоволствието от текста видяхме, че е необходима свръх ерудираност и текстуален хабитус. Хипертекстът, напротив, прави възможна комуникацията на самото удоволствие. Ако използваме термините на Барт, новите медии развиват предсказаното „доближаване на текста до удоволствията на живота“ (69), в което писмено фиксирания дискурс има само какво да губи спрямо хипертекста. Новите медии ежедневно напредват във все по-правдоподобното симулиране на сетивният ни опит, който в крайна сметка е директният проводник на удоволствието. Нека погледнем темата за еротиката, откъдето тръгнахме. Освен самопризнанията на Барт за фетишизъм неговото отношение към текста е и вид сублимация – най-добрия начин да пренасочим енергията на либидото към съзидателна и полезна за другите дейност. Според Фройд сублимацията при надарените в изкуството и науката хора води до постиженията на всяка една цивилизация (Freud 1930: 27). Не е трудно също така да се направи връзката между сублимацията и писмената текстуална форма, която до най-голяма степен суспендира живата сетивна връзка между общуващите чрез нея. След като хилядолетия наред човешките общности са живели в условия на инхибиране на импулсивната сексуалност и регламентиране на социално приемливите ѝ прояви, днес интернет и огромната дигитална индустрия отварят пътя към живот без сексуални инхибиции и съответно без нужда от сублимации. Всеизвестен факт е, че експоненциалният ръст на интернет от самото му създаване до днес се дължи над 50% на порнографията[8], като при това от този сектор тръгват обичайно най-важните иновации в уебдизайна. Феноменалните мащаби на интернет порнографията, не са „същото нещо като преди, но повече“, а резултат на дълбока промяна в социалната тъкан, разпадането на обществената санкция върху импулсивните проявите на либидото. [9] Следователно това е и едно от водещите измеренията на удоволствието от хипертекста.

Индустрията на Ероса, разбира се, не е единствената проява на дигиталната култура. Ако погледнем семиотичните механизми, които стоят зад нея ще видим, че и други форми на повествование се развиват в посока на повишаване на сенсомоторната гратификация. Интерактивността е един от тези принципи, дори в много от дефинициите за нови медии тя заема основната роля на тяхна отличителна характеристика – нещо като щамповащото устройство на Лотман, което от центъра на семиосферата разпространява своя семиотичен принцип върху всички прояви на културата. Според Манович (Manovich 2001: 40) интерактивност е имало и много преди новите медии, но със тях тя възприема съвсем нов статут. Нека видим няколко примера.

През 2008 година мащабите на бизнеса на видеоигрите задминава този на кино индустрията (Chatfield 2009). Според мен това е икономическа проекция на важна тенденция в еволюцията на разказвателните форми. Интерактивността има директно отношение към ролята на читателя/зрителя. Тя допълнително видоизменя системата от очаквания/предположения, на която се гради интерпретацията. Интерактивността прави зрителя по-активен, а фабулата с по-отворен край. Повишената активност обаче е в полза на изживяването, а не на интерпретацията. Ако в линеарното повествование читателят работи активно с въображението си за да предполага възможни стечения на фабулата на базата на жанровата и житейската си компетентност, то при интерактивното повествование той носи известна „отговорност“ за крайния резултат. Интерактивността прави изживяването на фабулата по-близко до реалния живот, доколкото събитията се влияят от решенията и уменията ни. В линеарното повествование читателят предполага, авторът разполага, т.е. решенията ги взема последният и актуализираното съдържание винаги е идентично, макар да дава основание за различни интерпретации. В интерактивното повествование това, което се случва от началото до края на „прочита“ е различно, т.е. варира самото актуализирано съдържание. Следователно и акцентът на комуникативното взаимодействие се измества от предположението/разбирането (писмовната култура) към изживяването/постигането (дигиталната култура). Ако съпоставим едно литературно описание на ловна сцена с една видео игра за лов с едно реално ходене на лов ще можем лесно да съпоставим степените на интерактивност. В първия случай ние в ролята си на читатели вероятно ще създадем във въображението си много варианти на ловната сцена и нейния изход, които ще предполагат силни и разнообразни емоции според умението на автора да управлява нашата интерпретативна активност. В крайна сметка в резултат от прочита у нас ще остане единствената версия на фабулата, реално описана от автора. Ако описанието е дело на голям майстор на словото със сигурност въображението на читателя ще е отворено към нови хоризонти на ловната авантюра и на непостижими със собствената фантазия асоциации и психологически нюанси. Както видяхме по-горе, езиковото описание има качеството да придаде на достоверни и проницателни психологически състояния универсален характер. Такъв опит със сигурност би обогатил нашата култура, но едва ли би ни направил по-опитни „изпълнители“ в областта на ловното изкуство. Една добре направена видео игра, напротив, ще цели да ни постави в реална ловна обстановка, като създателите ѝ ще са се постарали критериите за успех да са максимално близки до критериите за успех при истинското ходене на лов. Според уменията ни ще варира „актуализираното текстуално съдържание“, т.е. колкото сме по-добри в стрелбата толкова по-дълго ще трае играта (сиреч комуникативното взаимодействие), толкова повече вълнуващи изживявания ще имаме възможност да получим. Интерактивността отваря творческия свят на произведението към възможността за многократно потапяне в него. Интерактивността, реализирана със симулация на типичния за реалния живот принцип на случайността ни гарантира, че всеки път събитията ще се развиват по различен начин. Светът на играта ще ни е интересен докато благодарение на подобрение на уменията ни пред нас се разкриват нови сценарии и нови предизвикателства, включително да мерим сили с друг геймър. Най-вероятно от опита с такава игра няма да обогатим културата си в смисъла от предходния пример, но ще обогатим сенсомоториката си с нови нива на координация между визия, слух и двигателни реакции. Действия, които при първите игри са ни се стрували трудни и дори невъзможни в последствие са станали лесни, сиреч постигнали сме нещо. Но най-вече ще останем със спомена от приятните изживявания от постигането на целите на играта. Голямата разлика между видео играта и реалното ходене на лов е, че при видео играта всичко протича в една напълно контролирана среда, докато при истинския лов степента на непредвидимост и риск са в съвсем друго измерение. Тези рискове варират от възможността нищо да не се случи, т.е. ловът да се превърне в разходка, до това ловецът реално да пострада при някакъв инцидент. Съответно системата ни от очаквания в реалната обстановка предполага и коренно различно изживяване на привидно идентични ситуации във видео играта и истинския лов. Даже има тенденции дизайнерите на забавленията на бъдещето да работят за това потискането на недоверието (suspension of disbelief) да стига до нива, в които играещите да „забравят“ че играят и съответно да изживяват измислените ситуации, в които фикцията ги поставя, като реални, носещи истински риск за живота им.

Видно е и как киното, като губещата страна в съревнованието, реагира на тази тенденция. Според моделът на Лотман доминиращата семиосфера прехвърля своята граматика (семиотичния принцип на организация) върху останалите семиосфери. Кино бизнесът изцяло се насочва към характерната за дигиталната култура стилистика на зрелищните специални ефекти, които автоматично превръщат фабулата във второстепенен елемент на произведението. За сметка на фабулата в новите кино хитове специалните ефекти превръщат гледането във всеобхващащо аудиовизуално изживяване. Ако споменатите Фелини и Бунюел са създавали произведенията си с ресурсите на литературната и иконографска традиция, днешните филммейкъри са ангажирани главно с това да създадат перфектен аудиовизуален дизайн на фантастичния свят посредством  компютърно генерирани изображения, които да отразяват до най-висока степен реалните закони на визуалните и звуковите ни възприятия (а историята, максимално опростена, някак си се наглася към този дизайн). В първия случай взаимодействието на автор и зрител е базирано на система от очаквания, формирана културно, във втория ефектът от въздействието се базира на  сенсомоториката, на предкултурното въплъщаване на принципите на физическия свят, нужно на всеки за двигателната му адекватност. Очевидно продуктите на тези индустрии се разпространяват глобално много по-успешно, когато за тяхното консумация (изживяване/разбиране) не се налага да се разчита на интертекстуални компетентности, принадлежащи на нечия култура, а на сенсомоторната ни система от очаквания. От своя страна „старомодното“ разказвателно кино все повече се превръща в занимание за ограничен брой ценители, малка част от които принадлежат на интернет поколението.

Образованието на хипертекста

Примерите биха могли да продължават дълго, но и само от тези става достатъчно ясен социосемиотичния прочит на съпоставката между културата на текста и тази на хипертекста. За това в заключение бих желал да споделя няколко мисли за новите предизвикателства пред университетското образование и с какво семиотиката би могла да помогне.

Безспорен е фактът, че навлизането на дигиталната култура предизвиква известна криза във функционирането на всички образователни институции. Повърхностният начин да се говори за нея е, че децата са неграмотни, защото са мързеливи и вместо да се учат да четат и пишат те играят на компютърни игри и висят в социалните мрежи. Това описание с нищо не противоречи на по-горните анализи, но не отчита предстоящото драматично задълбочаване на проблема и съответно решенията, които здравият разум предлага въз основа на него, са също повърхностни. Те варират от носталгичното пожелание да се върне дисциплината в училищата от едно време, до утопичното пожелание учителите да започнат да използват по-модерни методи на преподаване. Относно училищното образование, където наблюденията ми са частични, изпитвам силен скептицизъм, че някога ще се върнат стандартите на грамотност, съпоставими с тези от времената, когато вербалният език беше основният начин на себеизразяване. Просто днес за повечето дейности, които вълнуват тийнейджърите, няма никаква необходимост от езикова култура, особено от гледна точка на самите тях, и съответно училищните повели за езикова грамотност по-скоро отчуждават учениците от училището. Смятам, че борбата за езиково текстуалната грамотност изцяло ще се пренесе във висшето образование, като наша цел трябва да бъде дефинирането на добавената стойност, която това умение носи в съвременния свят. Такова дефиниране представлява цяла семиотично когнитивна изследователска програма, но дори на пръв поглед е ясно, че една и съща професионална квалификация, преподадена и реално усвоена с езиково текстуални упражнения е предпоставка за мениджърско управленска реализация, водена от дългосрочни цели, докато същата квалификация, предадена с интерактивни аудиовизуални средства и симулация на работното място създава идеални изпълнители, удобни за нуждите на момента. Много преди езиково текстуалната грамотност да означава правилно говорене и писане тя обуславя качествено различен начин на полагане на знанието в контекста на всяка една професионална култура, и както казва Рикьор, налага универсализиране на мисълта (вж. по-горе). Но такава цел съвсем не е лесно достижима и съвсем не означава, че трябва да се насърчи запазването на старите форми на преподаване. Напротив, когато мисията на преподавателя е той да надгради езиково текстуалния хабитус над този от дигиталната култура (и тук говорим за първите две години от обучението, в които професионалното специализиране не е започнало), на него ще му е необходима много добра запознатост с комуникативните характеристики на новите медии и способност за активната им употреба при въвличането на студента в целите на обучението. И когато казвам, че на комуникативния проблем в образованието предстои драматично задълбочаване имам предвид, че в университетите все още на са постъпили поколенията, изцяло формирали се в дигиталната култура, каквито са тези, навлезли в съзнателния си живот след 2001 г., когато в България прохожда „реалния консумизъм“ (вж. Банков 2009: 238 и следв.). Именно тогава ще се изострят тенденциите, доловими и днес, за изличаване на автентичните функции на университета в условия на свободния пазар. Имам предвид, че днес университетската институция за първи път от модерното си конституиране насам е принудена да се справя с принципа на реалността. Това не е било така нито в епохата на национализмите, когато университетът е бил инкубаторът на националната култура, нито по време на студената война, когато съревнованието между двата блока по научни достижения се е водело с огромни средства, независимо от реалните обществени нужди. [10] И едната обезличаваща тенденция идва именно от там – днес „висшият преподавателски ешелон“ носи изцяло етоса на социалистическия университет и вижда във всяка предложена реформа опит за профанизиране на науката и дискредитиране статута на учения. А реално по този начин институцията се отчуждава от обществения интерес и функциите ѝ закърняват. Другата обезличаваща тенденция идва от противоположна посока. Бизнесът оказва натиск върху университета там да се подготвят квалифицирани кадри, като критериите за ефективност постепенно елиминират всякакво обучение на обща академична култура и критическо мислене. Оставени на тази тенденция университетите лесно ще се превърнат в добре платени филиали за професионална квалификация на корпорациите. Третата тенденция идва от пазарната конкуренция между самите университети, някои от които развиват склонност да „задоволяват нуждите“ на студентите с похвати от маркетинга на услугите и индустрията на забавленията. Ако тази тенденция надделее е лесно да си представим последиците върху стандартите на обучение и в крайна сметка върху смисъла да се учи в университет.

Както вече споменах семиотиката има потенциал да развие изследвания в областта на новата дигитална култура и възможността за обучение в нейните условия, което обучение реално да постига високи образователни цели. Тези цели не бива да отразяват нито една от изброените тенденции, а съобразявайки се с обективната валидност на всяка една от тях да отразят новата институционална идентичност на университета. Новата семиотика ще трябва да развие нови теоретични инструменти, които стъпвайки на научната консистентност на текстуалната семиотика, да разпрострат изследването на процесите на означаване и върху слабо кодифицираната комуникация на изживяванията, компютърно асистираното познание, кинетичната интеракция с новите медии и много други особености на дигиталната култура, за които текстуалният модел е трудно приложим. Със сигурност такава програма не може да е само семиотична, а по необходимост интердисциплинарна, като най-близки до проблематиката са когнитивните науки и антропологията, но и много други хуманитарни и социални науки има какво да допринесат. Изобщо тази характерна особеност на съвременната дигитална култура, която условно нарекох „удоволствието от хипертекста“, пренесена в академичната среда има потенциала дълго да ангажира изследователите на „удоволствието от текста“.

Бележки:

[1] На български „наслада“, която, противопоставена на „удоволствие“, представлява една от основните спекулативни оси на текста на Барт. Използвам случая да изкажа и адмирации към превода на проф. Лидия Денкова.
[2] http://www.youtube.com/watch?v=jUgJd2mS3LY
[3] Особено приятно бях изненадан от този постинг по темата Did you ever get an orgasm from reading?: „No, but I got pretty close while reading The Name of the Rose when Eco described a really fancy door. I just f**king loved that door.“ (http://4chandata.org/lit/Did-you-ever-get-an-orgasm-from-readinghttps--www-youtube-com-watchvPQuT-Xfyk3o-a327509)
[4]  Може би страницата с най-много документи около дебата: http://www.physics.nyu.edu/faculty/sokal/#impostures
[5] Като цяло този автор дава най-задълбочения анализ на големите разлики в системите на комуникация, дошли с новите медии, спрямо предходния модел (Manovich 2001) и как днес софтуерът се е превърнал в основен медиум на социалното взаимодействие (Manovich 2013).
[6] За по задълбочен анализ по тази тема и за хипотеза относно новите форми на енциклопедична компетентност вж. "Cultures of Navigation versus Cultures of Erudition" (Bankov 2010)
[7] Спекулации на тази тема предлага един от най-големите визионери на Виртуалната реалност – Jaron lanier (1989) «Virtual Reality, An Interview with Jaron Lanier by Kevin Kelly», Adam HEILBRUN, Barbara STACKS, Whole Earth Review, 1989,Sausalito, Ca., p. 108119.
[8] http://www.extremetech.com/computing/123929-just-how-big-are-porn-sites
[9] Интернет порнографията съвсем не се свежда само до порно сайтовете, а до качествено нова фаза в предлагането и консумацията на реални и виртуални сексуални преживявания, с голяма степен на дискретност. Българският филм от 2011 г. Love.net илюстрира част от това разнообразие.
[10] За по-обстойно разглеждане на тези фази на развитие на университетската институция вж. книгата на Bill Readings The University in Ruins (Readings 1996).

Използвана литература:

Банков,. К. (2009) Консумативното общество, ЛИК: София.
Барт, Р. (1971) «De l'oeuvre au texte» в Le bruissement de la langue . Paris: Seuil, 1984, pp.69-77, цит. от българско издание „Творба и текст“ във Въображението на знака, превод от френски: Надя Дионисиева, изд. Народна култура: София 1991 г., стр.459-468.
--//-- (1973) Le plaisir du texte, Editions du Seuil: Paris ; цит. от българското издание Удоволствието от текста, превод от френски: Лидия Денкова, София: НБУ, 2012 г.; цит. също и английско издание The Pleasure of the Text, translated by Richard Miller, with a Note on the Text by Richard Howard, HILL AND WANG': NEW YORK, 1975.
Дерида, Ж. (1967) De la grammatologie, Paris: Les Éditions de Minuit, цит. от българското издание За граматологията, превод от френски: Жана Дамянова, изд. ЛИК: София, 2001.
Дичев, И. (2012) „Културата на потоците: автори, потребители, пирати“ в Новата културна геометрия, Ивайло Дичев, Юлия Роне (съст.), София: Изток-Запад, 2012 г.
Дуеи, М. (2012) La grande conversion numérique, Seuil, Paris 2008; цит. от българското издание Големият дигитален обрат, превод: Владимир Маринов, София: НБУ, 2011 г.
Кар, Н. (2008) The Big Switch: Rewiring the World, from Edison to Google, българско издание Под повърхността: Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта, София: ИнфоДАР, 2008.
Лотман, Ю. (1984) „О Семиосфере“ // УЗ , 641 , 1984; българско издание в  Култура и информация, превод от руски: Лиляна Терзийска, Наука и изкуство, София. 1992, 15-34.
Рикьор, П. (1970) « Qu'est-ce qu'un texte ? » в Du texte à l’action, Paris, Seuil, 1986, цит. от българското издание „Що е текст?“ в От текста към действието, превод от френски: Жана Дамянова, изд. Наука и изкуство: София, 2000 г., стр. 89-112.
Рифкин, Дж. (2000). The Age of Access: The New Culture of Hypercapitalism, Where all of Life is a Paid-For Experience, New York: Penguin/Putnam; цитатите са от българското издание Епохата на достъпа, София: Атика, 2001 г.
Bankov, K. (2010) "Cultures of Navigation versus Cultures of Erudition" в Lexia 05/06 2010 Analisi delle culture, culture dell’analisi, edited by Massimo Leone, Rome: Aracne editrice S.r.l., pp. 103-123.
Barthes, R. (1957) Mythologies, Éditions du Seuil, Paris.
--//-- (1968) „La mort de l'auteur“ в Mantéia, V (Paris, 1968); цит. от английското издание "The Death of the Author." в Image, Music, Text. Trans. Stephen Heath. New York: Hill and Wang, 1977. 142-7.
Chatfield, T. (2009) „Videogames now outperform Hollywood movies“, в The Observer, Sunday 27 September 2009.
Dosse, F. (1991), Histoire du structuralisme, T. 1 : Le champ du signe, 1945-1966, (1992) T. 2 : Le chant du cygne, 1967 à nos jours, Paris: La Découverte; цит. от английското издание:  History of Structuralism, Vols. I (The Rising Sign, 1945-1966) and II (The Sign Sets, 1967-Present). Translated by Deborah Glassman. Minneapolis: The University of Minnesota Press, 1997.
Dufour, Dany-Robert (2003). L’Art de réduire les têtes. Sur la nouvelle servitude de l’homme libéré à l’ère du capitalisme total. Paris: Éditions Denoël.
Eco, U. (1979) Lector in fabula, Milano: Bompiani.
Foucault, M. (1969) “Qu'est-ce qu'un auteur?” в Bulletin de la Société française de Philosophie 63, No. 3 (1969) 73-104.
Freud, S. (1930) Das Unbehagen in der Kultur, Wien: Internationaler psychoanalytischer verlag; цит. от английското издание Civilization and its Discontents, translated from the German and edited by JAMES STRACHEY, NY: Norton & Co. 1962.
Greimas, A. J. (1974) “L’Enonciation: une posture épistémologique.” In: Significação – Revista Brasileira de Semiótica, nº 1, Centro de Estudos Semióticos A. J. Greimas:  Ribeirão Preto (SP), 1974, p. 09-25. Tradução de Maria Lúcia Vissotto Paiva Diniz.
Manovich, L. (2001) The Language of New Media. Cambridge, Mass.: The MIT Press.
--//-- (2013) Software Takes Command, New York: Bloomsbury Academic.
Marrone, G. (2010) L’invenzione del testo, Bari: Laterza.
Readings, Bill (1996) The University in Ruins. Cambridge: Harvard University Press.
Sparrow, B., Liu, J., Wegner, Daniel M. (2011) “Google Effects on Memory: Cognitive Consequences of Having Information at Our Fingertips” in Science. 333 (6043): 776-8.