ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

Кукерските игри, Дионисовите празници и атическият театър и драма

БОГДАН БОГДАНОВ
       
Моето експозе засяга две теми - 1. връзката между Кукерските игри на Сирни понеделник и древните празници на Дионис, и 2. възможността в кукерския карнавал да се търси първобитната театралност, от която са се развили атическият театър и драма. Двата въпроса попадат във връзка поради утвърдената идея, че атическият театър и драма произлизат от Дионисовите празници. Оттук и възможността, ако тези празници и Кукерските игри имат родство, да се постулира исторически континюитет между тях и атическия театър и драма.

Отношението на Кукерските игри и Дионисовите празници се разглежда научно по два основни начина - исторически  прoизходно, в смисъл, че се вярва, че едното предхожда другото в някакво развитие, и типологически - в смисъл, че се смята, че Кукерските игри и някои празници на Дионис са независими реализации на подобен тип народна театралност. Днес никой не поддържа крайната историческа теза, че Кукерските игри произхождат от елинските Дионисови празници. Историческото и типологическото виждане по-скоро се съчетават, като се вярва, че кукерството е старинен ритуал, свидетелстващ за един дионисизъм, по-архаичен и по-автентичен от елинския, особено пък в сравнение с неговата проява в атическата драма. 

Нещата се усложняват от неясните граници на наблюдаваното явление. Ако кукерството е свидетелство за древния тракийски дионисизъм, се повдига въпросът, какво отношение има дионисизмът към сурвакарството и нестинарството, другите два календарни празника, които попадат в общ комплекс с кукерството като поредица от празници. Те също ли са останки на древното дионисово празнуване по нашите земи, или принадлежат на по-широка категория от празници? Това важи и за древния елински ареал. И там много от нещата, които се вършат за Дионис, се вършат и на празниците на други божества. Така че ако ни интересуват не едни или други отделни елементи, а се питаме за цялостния тип на празника, който се застъпва в кукерството, се налага опората на термин с по-широк обсег  от дионисизма.

Така е станало в книгата на Стоян Райчевски и Валерия Фол "Кукерът без маска" (1993). Като изследват Странджанския ареал на кукерството, те характеризират широко явлението и говорят за мистерийния характер на кукерските ритуали. Авторите вярват, че този празник е бил под патронажа на тракийския Дионис, вероятно Загрей, както се доказва от Александър Фол. Естествено не е без значение кой е и как се е наричал патронът на това празнуване. Но като се има предвид, че между празниците като система от ритуали и боговете, за които са те, връзката е винаги разхлабена и двете страни продуктивно не съвпадат, проблемът е самото кукерско празнуване, историческото и типологическото му съдържание. 

Твърдението, че Кукерските игри са мистериален празник, а не карнавал, е несъмнено правилно. Същевременно е редно да се запитаме за кои игри важи то - за онези в старото време, чиято система на живот е предполагала мистерийното празнуване, или и за съвременните, които  са може би мистерия на вид, но не и като функция. 

В статия, занимаваща се с описание на научната литература върху кукерството (на W.Puchner: Balkan Studies, 1983), е показано по отличен начин колко непоследователни и разноречиви  са научните твърдения по този въпрос поради недоброто познаване на емпиричния материал и на изследванията от Балканите. Същата статия убеждава и в друго - че разноречията по въпроса за характера на кукерството се дължат на различното разбиране на изследователите за значението на определени основни термини на анализа. Именно такъв термин е мистерия. Ще си позволя да го коментирам с оглед на въпроса в какъв смисъл Кукерските игри са в основата си мистериален празник.

Нужно е да се напомни, че съществуват два основни типа мистерия. По-ранният тип представлява празнуване и посвещаване на някаква органична общност, определена на основата на възраст, производствено обединение или територия. В по-късния тип, свързан произходно с първия, субект на празнуването и посвещаването е отделният човек, а сюжетът на празнуването се върти около неговото отвъдно. Елевзинските мистерии са най-добрият пример за този втори тип. Връзката между двата типа е в това, че и при мистерията, в която субект е еднородна група от хора, празнуващата общност е комунисна - индивидите са в ситуация на празнично равенство или се третират като членове на голямо отворено към вътрешната и външната природа семейство.  

По всичко личи, че съвременните Кукерски игри са развити на основата на стара общностна мистерия, в която, както е обичайно при подобно празнуване, съдържанията на засяването, жъненето, меленето на зърното се преплитат с образите на съвокуплението, раждането, сватбата и смъртта. Можем да различим в тези два реда от значения и други кодове. Същественото е, че в хода на действителното празнуване всяко  значение става образ за означаването на друго, че значенията са подвижни, обратими и натрупани едно върху друго. Бидейки сложно действие по нагласа на определена общност към основните въпроси на битието, мистерийното празнуване сплита темите на отношенията със земята, плодородието, раждането, умирането, границата между човешкото и животинското, между мъжкото и женското, младото и старото, божието и човешкото, живото и мъртвото,  коментира основните трудови дейности в определена среда, но и отношенията с предците, мъртвите, другите, като произвежда фабули за абруптни преходи от едното към другото.

Като време за вписване в целостта на света мистерийният празник може да развие и космогонични теми, както внушава това за кукерството Валерия Фол в "Кукерът без  маска". Въпросът е дали подобни теми остават на равнището на образите, или се засягат и съдържателно. За да се каже това, е нужно да се вчетем в "текста" на определено реално празнуване. Защото описаният тип на т.нар. общностна мистерия се разминава с  конкретните реализации.  Един празник може да бъде мистериален по вид, но не и по функция. Такъв е и случаят с  Градските Дионисии в Атина.

Подхождайки типологично към Кукерските игри на Сирни понеделник като към мистериален празник, разполагаме с богат материал за сравнение - и жив, можем да се обърнем към различни варианти на кукерство, а и към подобни празнувания като нестинарството. Разполагаме и с "мъртъв" материал за сравнение, ако се вчетем в изворите за древните Дионисови празници, някои от които са с изразен мистериален характер, и вземем предвид елементи от други мистериални празници в елинския ареал.

Елинското пространство познава най-малко пет Дионисови празника. Четири от тях са атински - празнуваният с процесия на Ленеите и Антестериите в Атина бог на виното, празнуваният с жертва на козел и процесия с фалос селски Дионис и Дионис Елеутереус, който идва в града с голяма процесия от север по време на честваните през април Градски Дионисии, когато се уреждат театрални състезания. Петият Дионисов празник, в дорийски и еолийски области, т.нар. Агрионии е на менадите, жени, които напускат градските пространства и се отдават на буйно тайнство с канибалски фантазии и изстъпления, които са ни познати най-вече от Еврипидовите "Вакханки".

Именно за празника на този Дионис се смята, че е най-близък до предполаганите тракийски празници, които лежат в основата на кукерството. За съжаление за Агриониите разполагаме по-скоро с литературни отколкото с етнографски сведения. Но тъй като между тях и атинските Ленеи очевидно има връзка и разполагаме със сведения с етнографска стойност за Ленеите и свързаните с тях Антестерии, сравнението на тези два атински празника с кукерството може да помогне за по-сигурното очертаване на типологическата рамка на коментираното мистериално празнуване.  

Ще обърна внимание на отделни мотиви от сценария на Кукерските игри, които допускат паралел с атинските Ленеи и Антестерии. Що се отнася до покриването с кожи и животински гугли, както и до тирса и кожения или дървения фалос, които се откриват и при кукерите, и при Дионисовите спътници, паралелите говорят за сигурно типологическо сродство. Въпросът е какъв е характерът на това смесване на човешко и животинско в двата празника. Такава ли е функцията на идващите по време на празника чудовищни предци, иначе вредителни духове, които обикалят къщите, да осигурят парадоксално доброто на плодородието и плодовитостта?  Дали разполагаме с паралел за това в атинските Антестерии, по време на които се посрещат и прогонват такива духове, като същевременно се мажат врати с вар и се дъвче бял трън за прочистване?

Друг възможен паралел е между порастващото бебе от кошницата на бабата, което иска жена, в Кукерското представление и тайнството пред бога с маска в храма на Дионис, извършвано от царицата (basilinna) на Антестериите, когато богът оживява и пожелава жена, както предполага В.Буркерт (W.Burkert. Griechische Religion, 1977). Очевидно и на двете места става дума за свещена сватба, независмо че в Антестериите тя е мистериен акт, докато в Кукерските игри това е като че ли профанно снижена. Друг сравним елемент е подскачането и клатенето на кукерите. Откриваме го изпълнявано по подобен начин на третия ден на Антестериите като клатeнe, люлеене и издигане високо (т.нар. aiora) с очистителна цел.

Не по-малко моменти от Кукерските игри намират сигурен паралел в други древни атински празници с мистериен характер. Такъв е случаят с кошницата на бабата, която носи в нея бебе.  Несъмнено той може да се свърже с т.нар. cista mystica, каквато откриване на празникa Арефории в Атина - две атински момичета, преживели цяла година на Акропола, отнасят нещо в кошница в място, посветено на Афродита. Знаем по един мит, че това е детето змей Ерихтоний. Дете, фалос или друго, отнасяното е тайно и не бива да се гледа.

Добър паралел с кукерството откриваме и в атинските Буфонии, силно театрализирания празник на принасянето нa бича жертва, в чийто край убитият бик  се възстановява, като кожата му се опъва на скеле пред едно рало. Имаме пред очи остатък от древна земеделска мистерия очевидно сродна с нашето кукерство. По подобен начин можем да привлечем и атинските Кронии, празника на обърнатите стойности, на който между другото освободените от всекидневната си тегоба роби обикалят с шум и викове града.

Голяма част от тези паралели са установени и коментирани. Първата задача е те да се съберат и да се реконструира сценарият на общия тип мистериално празнуване, около който се въртят и игрите по нашите земи, и древните елински празници. При което не бива да се забравя, че типът е идеално положение, което не е реализирано пълно в никое конкретно празнуване. Сценарият гола схема е проявен и като един вид история, която се върти около зачеване, раждане, сватба, стълкновение с противници, посвещаване във важни действия от божества и смърт. Същият сценарий може да се открие и в текстовете на "Веда Словена".

Втората задача е да се формулира разликата между елинските празници и съвременните фолклорни празнувания като кукерството и нестинарството. Докато елинските празници принадлежат на цикъл от празнувания с развита йерархия, фолклорните празнувания с театрален характер са битовизирани и отворени към съвременното селско битие. По парадоксален начин те пазят първичния си празничен синкретизъм - като неразличаването на божество, герой и жрец и струпването на всички възможни празнични функции в материята на един празник.

Кукерските игри се държат като изключителен и единствен празник. Докато в системата на атинските празници, иначе в същият сценарий, са ясно противопоставени празнуването с тайнство, което се грижи за старите земеделски общности и семейството, и новите календарни празници без тайнство, чиято основна грижа е поддържането на една или друга обществена голяма общност. Тази циклизация е усилила мистерийния елемент в празнуването с тайнство и го е превърнала в мистерия и на свой ред е откъснала театралния момент от тайнството и го е превърнала в театър в големия календарен празник. Така кошницата на празника Арефории е трябвало да бъде покрита и затворена за погледа, а, от друга страна, театралната среда на фолклорното общуване, влязло в обществения календарен празник,  е станала статична и се е разделила на възприемаща публика и играеща трупа.

Атическият театър и драма не възникват пряко от Дионисовото празнуване, а от неговия материал и от определени условия на празнично циклизиране, на йерархия от селско и градско празнуване. На стария селски празник се изявяват малките традиционни общности в една мистерия на сродяване на човешката група с природната стихия. Тази мистерия не различава участници и публика и в нейния сценарий трагедията на убития от неговите съселяни Икарий не се разбира драматично на две нива като нещо отнасящо се и за отделния човек, и за голямата общност на гражданите на полиса. Историята не се усложнява от допълнителен смисъл. Грижата да остава винаги една и съща я слива със самото празнуване, което е действителният й текст, докато тя му служи само като поддържаща го схема. Подобен е случаят и с кукерският сценарий.

На новия празник на Дионис в Атина плацовете на публиката и на представянето са разделени. Което не е без връзка с факта, че представяното се отнася двойно до някакво важно минало, но и до едно настояще. Представяното на сцената е празнично и извънвременно, но по особен начин и тукашно, и сегашно. И в двата си жанра на трагедия и комедия атическата драма е словесен механизъм за осъществяване на компромиси. Преди всичко между един селски народ, който живее в малки общности и няма друга грижа освен изхранването и добрите отношения с предците и отвъдните сили, и една вече градска общност, която има проблеми с вътрешното си консолидиране. Като стария фолклорен празник драмата се занимава с вграждането на човешката среда в цялостта на света, но по-голямата й грижа са отношенията на човека с неговото общество. Тя вече разполага с, така да се каже, сетиво за различаване на едното от другото.

В този смисъл неразличаването на старо и ново и оставането при сценария, който маркира само екземплярното време на ритуала и не се отнася към някакво настояще, не води до драма. Драмата в Атина е породена от разслояването на времена и гледни точки. Тя е революционно, а не еволюционно явление и в този смисъл не може да се твърди, че е възникнала от Дионисовите празници. Атическата драма е типична проява на започващата в древната Атина "модерна" култура. 

От типологическа гледна точка между театралните представления на Градските Дионисии и на Антестериите има подобно отстояние, каквото откриваме между градската театрална култура и Кукерските игри в съвременна България. Голямата разлика е, че те не са в действителни отношения помежду си, не си влияят взаимно и не са елементи на единен празничен цикъл, както това е станало и външно, но и вътрешно в атическия театър с развиването на т.нар. сатировска драма. Освен ако не сметнем, че театралните творби на Йордан Радичков не са по някакъв начин документ за резултата от подобно взимодействие между народната и градската култура в съвременна България.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Весе, най-малко се съмнявам в твоите добри чувства и в твоята добронамереност, когато определи текста като "нескопосен", което всъщност е вярно...
Тема № - 32 Коментар № - 3206 Борислав Георгиев - 2010-10-31 17:44:40
Казах "нескопосон" с най-добри чувства - защото текстът в началото се опитва да каже по странен начин нещо, което е така, но което е трудно да се каже - да се постави в контекст - по отношение на младостта. Все пак се сблъскват два много големи образа - този на Богдан Богданов, този на създателя на НБУ, на Председателя на Настоятелството на НБУ - дори и повече - този на професора по антична литература, на автора на книгите - как да се говори за неговата младост сега. Текстът е страхотен! Представих си буквално живо лекцията за Пиндар (ех, значи е имало и лекция – Борислав я е слушал, а аз – не... а и като зная колко много хора познавам от неговия випуск...), части от чиято устност аз обожавам от текстовете на професор Богданов за епиникиите. И ви завиждам за тази 1979 г., но няма какво да направя - била съм само на 5:-)))!

p.s. Последното е отмъщение за това, че те са слушали лекцията, а аз не съм:-)
Тема № - 32 Коментар № - 3199 vesselina vassileva - 2010-10-31 11:07:45
Ето нещо, което си заслужава да се чуе цялото - възможен прочит на интимната лирика на Катул...
http://www.youtube.com/watch?v=2BPRWAnpVvQ&feature=related
Тема № - 32 Коментар № - 3198 Борислав Георгиев - 2010-10-31 11:05:01
Да, Весе, - разказът наистина се получи от определена гледна точка малко нескопосан, но поне съм описал преживяванията си от онази далечна 1979 г. съвсем искрено и без каквато и да е претенция за "художественост" - каквото и да значи това. Дори и на тебе ти е малко трудно да се представиш контекста, в който тази лекция се случи: след двегодишни "мъдрости" от вида на "Дадено ви е право да ползвате коса, но ще я ползвате според устава" (ротният старшина), нагледно усвояваш идеята за възможните светове и за това как един от тях може да е гостоприемен пристан, защото е прекрасно подреден от човешките интелектуални усилия... Години по-късно, когато започнах да чета текстове на Яако Хинтика, неволно се сетих пак за тези си преживявания...
Всъщност аз не зная дали античният грък се е чувствал толкова уютно в своя си свят, колкото уютно се чувстват изследователите на този свят днес, пребивавайки виртуално в него. Животът ме срещна не с един или двама „класици” (дори дъщеря ми е „класик”) и общият знаменател между тях е уютът, който те изпитват, когато говорят или пишат за Античността.
Тема № - 32 Коментар № - 3197 Борислав Георгиев - 2010-10-31 10:42:48
Анетка, ще ти пиша пак – след като си напиша “докладите”, но сега влизам, за да ти кажа, че зная, че усмивката, за която пишеш е 100% истинска – познава се по връзката: “която, когато се появи на лицето му, озари един поглед”! Съвсем скоро разчетох този поглед като чисто Драконски(а не само детски - като на снимката)! :-)))
Тема № - 32 Коментар № - 3195 vesselina vassileva - 2010-10-31 08:05:28
“За онова, което бабата на Сократ разказва на внука си”. Къде са Леля и Истинския Сократ за да направят четене на глас на тази книга?! И във Форума да направим коментари.

Много, много се радвам, че текстовете на проф. Богданов излизат на испански. А това, че за юбилейния празник ще се чуят думи, дошли от гости от Испания, е чудесно. Може би един от двамата гости няма да се идентифицира като испанец, а каталанец. Весе, каталанците нямата слава на мързеливи хора, затова и заради куп други неща не искат да ги наричат испанци, а каталанци. Попитай за това професор Медрано, много е възможно той да е каталанец по произход и слушай какво ще ти разкаже.

От моя страна, искам да изпреваря идващите професори и да кажа нещо, което всички ще разберат без превод: ¡Felicitaciones, profesor Bogdanov, por su libro “Modelos de realidad. Desde la lectura de los clásicos”!

Прочетох с огромен интерес предговора написан от професор Медрано и си спомних как преди няколко месеца, когато обсъждахме “За старогръцката литература, литературата и разбирането на литературни текстове“ казах, че е само въпрос на време да бъдат преведени текстовете на проф. Богданов и той да бъде познат и извън България. Нямах идея, че се подготвя тази книга и сега искрено се радвам, че тя е реалност. А че е на испански – това е прекрасно!

Доколкото разбирам, професор Медрано е успял да обхване в погледа си много от текстове на проф. Богданов и затова, когато говори за това, какъв европейски интелектуалец стои пред него, не казва нищо абстрактно, обратното, стреми се да бъде колкото му е възможно по-конкретен в преценката си. И думите му ни навеждат на мисълта, че не са малко тези, които са наследници на европейската традиция тръгнала от античността с девиза “опознай себе си“, но малко от тях знаят как да подхождат към сложните процеси на разбиране на света тука и света преди нас без да повторят наложилият се традиционен ограничен историзъм. Радвам се да чуя, че “всички сме наследници на Сократ“, но съвсем друго е, когато прочетох, че професор Богданов е възприет за платонист и е оценено неговото разбиране за формиране на европейската идентичност. Да се чуят такива добри думи от европейски академични среди, за които България е едно откриване (descubrir) е нещо много желано, но за съжаление, това е рядко събитие. Не винаги “старите“ европейци са така искрено заинтересувани от това кои всъщност сме ние, какво става с нас и не винаги се цени нашето европейско съзнание появило се много преди влизането ни в ЕС.

Без да искам направих малък коментар на предговора на проф. Медрано, а всъщност исках да кажа на проф. Богданов, че неговата книга излязла на испански, ще има читатели не само в Испания, но и тука в Латинска Америка. В този момент аз ръководя курсът лекции “Европа“ и мисля, че за преподаватели и студенти би било чудесно да имат тази книга пред себе си. Освен това, в Института “Каро и Куерво“ по латиноамериканска литература, биха се радвали да увеличат богатата си библиотека с именно такава книга от България. В този институт са идвали едни от най-престижните български испанисти да правят Магистър по латиноамериканска литература. Там познават България още преди аз да имах честта да дойда в този институт. Мога да направя списък на още най-малко 20 академични и библиотечни места тука в Латинска Америка, където книгата ви ще бъде приета с голяма радост и интерес като истинска новост. След празничните дни, на спокойствие може да се помисли как да стигне книгата ви отвъд океана, в испаноамерика.


***

Весе, имаш пълно право – проф. Богданов трудно се усмихва. Но се усмихва. Аз разказах онази история за да заговоря за нещо, което не открих в разказите на другите и защото ми се стори, че описанието, което се съгради, сякаш се спря само на някои щрихи, които по-скоро стереотипират идеята за проф. Богданов отколкото спомагат той да бъде видян по-реално. Не знам защо проф. Богданов се усмихна в онзи момент, когато го срещнах за пръв път. Мисля, че хората са загадка, че не можем да знаем всичко за тях и мистерията на живота е мистерия. Но знам, че ако говорим за проф. Богданов и ако не се спомене тази усмивка, нещо в образа, който изградихме за него, ще бъде непълно, недостатъчно. И в същото време, четейки с много внимание твоя последен коментар, намирам, че е велик. Някой път пишеш едни такива неща, нямам думи как да ги опиша. Само знам, че са много истински, както казваш, 100% истински.

А за темата за усмивката – тази тема ме накара да се почуствам като в “Името на розата“, където се обсъждаше дали... Дори не смея да кажа на глас това, което се сетих в този момент. Надявам се поне, проф. Богданов, да се е развеселил, четейки тези коментари.
Тема № - 32 Коментар № - 3194 Анета де ла Мар - 2010-10-31 05:32:30
Тъкмо си мислех, че ще е добре някой във форума да напише, за да мога да напиша и аз коментар, а не – доклад – и да не седя притисната между кукерите и това, че вече никой нищо не казва - от една страна - също като мълчанието при Платон и Херодот, а от друга - притисната от предстоящия рожден ден-юбилей на професор Богданов и темата за празника въобще - от това, кой кога е срещнал професор Богданов за първи път, от усмивката, която е видяла Анета, от младостта, за която по доста нескопосан начин разказва Борислав - но то и няма как въобще да се каже. Трябва да напиша два текста за моделите за реалност и по тази причина цял ден правя какво ли не - включително и че се събудих чак на обяд в 12.25 ч., че направих два файла, които стоят празни цял ден - въпреки че си мисля, че за мен специално професор Богданов съществува и е любим предимно като текст - в голяма степен, и някак си не може да съществува реално, толкова колкото мога да искам, но наистина е за завиждане, че работим заедно на едно място и че късметлийската ми съдба, благодарение на която съм изживяла и много откупващи това реципрочни събития - е невероятна. Както казва Анна от "Анна и Кралят" - за разлика от будистите ние имаме само един живот и трябва да го изживяваме в пълна степен, без да разчитаме на втори шанс. Затова и сега някак прекалено ми се сблъскват истинските и въобразените неща, носещи големия непроменим текст на времето.

Професор Богданов не може да се включи в този разговор - защото можем да идеализираме фигурата му до неузнаваемост - може дори... отвън това да изглежда прекалено и недопустимо и нереално - но си мисля, че в цялата тази идеализираност всеки е сложил и по някаква част истина – (аз сложих 100 % - само после видях че с трите си глави – без да искам съм постигнала един драконски образ – ако драконите като ламите имат по 3 глави и повече), напълно съзнавайки, че смесва дозите на истината с тези на неистината - въображение и желание, и желание - този, за когото пише - да бъде, както би написала Леля, "зарадван". Когато Борислав пусна текста си - си помислих, че далеч по-интересно би било, например, да разкажа за лошите си срещи с професор Богданов, защото, например, много по-често си казвам: “този истински професор Богданов аз въобще не го харесвам и той няма нищо общо с моя професор Богданов, който е написал "Омировият епос", "Романът - античен и съвременен", "Мит и литература", "Европа - разбирана и правена", "Отделно и заедно" - този професор Богданов, който измисля толкова хубави заглавия на книгите си като "В градината с розите" - другият професор Богданов мен въобще не ме засяга – единият е кораб, другият – стена, нищо че зная какво ще каже – за различните идентичности. Понякога прочитам нещо и умирам от желание да говоря за него с някого - т.е. с него - но зная, че той няма да може да говори с мен. Той няма да може да говори с мен дори, ако пътуваме заедно в автобус от София до прорицалището в Дидима."

Така си мисля за професор Богданов и мога да напиша това само във форума, защото форумът е като един междинен сократовски свят, в който приближаваме истината и неистината, автора с читателя, живота с текста - и много други неща така доближаваме.

Така си мисля сега и пиша този коментар, само и само да не влезна в книгите - да остана с трезво съзнание отвън, където все още в главата ми звучат други реплики, друг свят, от който аз не съм част. Следващата седмица ще е трудна за професор Богданов – си мисля – по-трудна за него, отколкото за мен – ще трябва да си облече царската дреха и с нея от рождения си ден - та чак до приказното "цяла седмица пили и се веселили и аз бях там..." ще трябва да носи всичките последствия на това да си цар. Зная колко е трудно - макар и дума да не може да става за сравнение, но с Крадла, например, съм го изживяла, разбира се, в много по-лека степен, това – да си такъв, какъвто хората си те представят, а не такъв какъвто си в действителност, тук и сега, близо до тях.

Когато започна да си пиша текста - и помен няма да остане от тези тъжни неща, от това, че много неща в света са фалшиви, че понякога не може да избираме. Зная къде точно се намира най-великото определение за "модели за реалност" - мога пет доклада да напиша по тази тема, и 5 и 50 - дори. Но точно днес незнайно защо си мисля, че не този професор Богданов ми е любим - а другият - истинският, който, Анетка - трудно се усмихва, обаче, Бориславе, наистина носи в себе си младост, с която малко хора (мъже:) могат да се похвалят – дори и да не стават на 70.

Колкото и фалш да има в нещата, които му предстоят на професор Богданов другата седмица – много от този фалш ще бъде нарочно инсцениран, за да се омаловажат нещата, които са важни, и които – за каквито и да бъдат представяни - са направени с много любов към него, тази любов няма да си проличи - но няма да си проличи именно защото са истински - а не измислици.

В първата тема за празника още мислех да разкажа едно нещо, което видях и изживях наживо (дано още някой от форума да е бил там) - но някак си няма думи и начин то да се разкаже (няма думи и начин - но аз ще го разкажа, за да не се омаловажи, да не се отмине и забравя нарочно). Тази година се случи нещо невероятно по време на откриването на учебната година в НБУ - Аулата беше претъпкана - претъпкан беше и целият университет - по принцип щом влезнат официалните лица с тоги - ректорите и деканите (професор Богданов също влиза с тях) - всички стават на крака - и се свири рапсодия Вардар – много е тържествено, но по някакъв начин това е точно заради тържествените тоги, които в НБУ са много красиви, заради самата церемония, а и заради неподражаемата музика на Панчо Владигеров, учителя на Милчо Левиев. Тази година обаче професор Богданов изпревари тържественото шествие на ректорите и деканите и влезна сам - Председателят на Настоятелството не носи тога - сам, най-обикновен, таен, със сивия си костюм в Аула претъпкана от народ. Мисля, че за негов ужас и изненада обаче - хората го разпознаха и познаха, и цялата Аула започна да ръкопляска и всички станаха на крака, като в голям амфитеатър, в който се идентифицираш с големия герой чрез общността - като в “Красив ум”, в сцената, в която всички подаряват химикалките си на професора – в някакво царствено мълчание, в градация, която не спира, в нещо в което виждаш, че звукът, който се образува от докосването на човешките ръце прогонва първо - призрака на комунизма и дори всички призраци – (в залата все пак има около 2000 родени заедно, през 1991 г., с НБУ студенти), прогонва омаловажаването и се вижда, че се влиза в нова ера като в едно златно стихотворение на Аполинер – “и в този миг разбрахме,/ че малкият автомобил ни бе докарал в нова ера/ и че макар да сме отдавна зрели хора -/ току-що бяхме се родили”. Моят колега каза, че отвън хората, които гледат откриването на видеостените, също са постъпили така – аплодирали са, посрещнали са го така – нищо, че не са в самата Аула и той няма да ги види и чуе. Така че – нещата в този свят не са само фалшиви.

Аз, също като Роси, във форума намерих много неща и много хора, днес на обяд като се събудих – вече имах 4 писма в пощата си – все от хора във форума. Според мен, също е добре под един текст да може да се напише всичко, защото и без друго има достатъчно места, в които за един текст не може да се каже нищо. Както е казал професор Богданов – “нашият форум е малка библиотека”. Той нарушава блоговостта, но нарушава и нещо много по-страшно от блоговостта – научността и онази затвореност на разбирането, която не води до никъде колкото и да се чака.

Сега вече (само)доволно мога да влезна и да си напиша с най-голямата свобода на света (като казвам свобода – нямам предвид празното понятие “свобода”) двата “доклада” за моделите за реалност и знам, че до сутринта няма да мога да се отлепя от текстовете, които съм си приготвила – дори и да не мога да напиша. Честит Хелоуин! В понеделник ще посрещам двама други велики професори, които идват тук специално заради професор Богданов и които са също толкова влюбени в неговите текстове колкото и аз. Единият е супер дисциплиниран за испанец - при него фиестите въобще не важат - цяло лято работи като роб, за да стане книгата навреме и я направи цял месец по-рано, при все че всички казват, как испанците не работели следобед, да не говорим за през лятото – нищо чудно, след като е най-добрият в изследването на глаголни системи (ужас), а другият е този, който казва, че Платон е уникален с това, че едновременно казва и показва; има книга, която е нарекъл “За онова, което бабата на Сократ разказва на внука си”... и никога няма да забравя формулата му за разбиране: “Душата на всеки влюбен е извор на разбиране, така че доброто и злото може да се научи, не излизайки извън конкретното (както четем в Държавата), а достигайки чрез еротичния поглед до конкретното на другия.”

Поздравявам ви с ето този дух –

http://www.vbox7.com/play:252fac11
Тема № - 32 Коментар № - 3193 vesselina vassileva - 2010-10-31 01:39:13
Реших да не отговарям на Георги. Сега е време за празник, който тук тече вече почти цял месец. Наближава кулминацията му, и времето никак не е подходящо да бода с рогата. Отмествам си главата с трите чифта рога (освен овчи и кози, имам още и телешки), за да не се набоде скачащият върху нея. И добавям още едно полезно нещо, освен казаното преди „обичай себе си” – „другият не е точно като тебе”.

И мен ме развълнува повече предложението на Борислав. Обаче аз вече съм разказала всичко, което става за разказване, относно срещите ми с професор Богданов (първата много прилича на разказаното от Борислав и Анета). Потърсих друга среща да разкажа, но не намерих подходяща, защото моите срещи не са много на брой, а някои тук си ги разказваме вече ... почти две години (?)

Затова ще кажа нещо друго. Вземам повод отново от последните коментари на Георги. Благодаря му сърдечно, че повдигна темата, която ще ми е приятно да представя на вниманието на всички форумци и четящи (от моята камбанария):

Форумно приятелство във форума на професор Богданов.

ГГ - 2010-10-26 00:54:40
„все пак във форума се опитваме да спазваме такива различавания и да не си разговаряме просто така, като приятелки. Още повече, че пишем под текстовете на проф. Богданов.”

Какво означава форумците да си пишат „като приятели”, да пишат топло?
Означава, че са формирали общност.
Защото общност не може да се формира от хора безразлични едни към други или към това, което пишат. Нито пък може да се формира общност от такива, които се мразят един друг, или мразят това, което пишат. Вярно е, че може да се оформи общност от мразещи - мразещи обекта който изследват. Например войнстващите атеисти в социалистическата епоха, се обединяваха около омразата си към религията. Има много изследователи, които и до сега пишат за традиционните култури, за да покажат колко са били глупави ония от едно време, за да позволяват да ги баламосват с разни митове.

Е, форумът на професор Богданов удържа на напора на мразещите и безразличните, и ... формира общност - общност от приятели. Аз не познавах лично почти никого от форумците преди форума. Няколко пъти бях разговаряла с професор Богданов и професор Димитров. И толкова. С Веси, Искра, Анета, доцент Варзоновцев, Борислав, Невена, Георги, Станислав се запознах във форума и чрез форума станах приятел на повечето от тях (би ми се искало да е с всички, но приемам, че съвършенството е непостижимо дори и за лели). Истинският Сократ и досега не зная кой е в реалността, но ми е не само приятел, но и племенник, тъкмо защото си нямал бил леля в реалния живот, както самият той е казвал. Ходя си по света и си казвам – тук някъде, или там, е моят форумен племенник, Истинският Сократ. Съвсем като Малкия Принц с неговата роза на малката му планета, като овцата в сандъка, като спасителната вода, която му дава Екзюпери; като чудния смях, който Екзюпери е чувал всяка вечер, когато е погледнел към звездите.
Някои приятели-форумци дори вече успяхме да загубим в този свят. Банално, казва Георги – дано винаги да му остане банално.

В този смисъл, форумът е най-подходящото място точно за такива разговори като между приятели, защото форумът на професор Богданов, темите и текстовете му, пространството и времето му ни направиха, освен всичко друго, и приятели. Сигурно не само аз мисля, че трябва да благодарим на професор Богданов за това – благодаря му от сърце, че оставя форумците си да си говорят и топло.

Вероятно специалното говорене на професор Богданов, което той нарича „студено” внася възможност за объркване, че само студеното говорене е добро. Много пъти тук се е казвало, че е добро говоренето пълно със значения, смисли и разбиране – все едно дали е „топло” или студено”. Както е с един пълен килер (топъл) или един пълен фризер (студен) – и двете са пълни с неща. Можем да ги отворим, когато идва празник, да си извадим неща, от които да сготвим във форумните съдове вкусни текстове за празника– и топли, и студени (ястия и предястия).

„Топлото” и „студеното” говорене, понеже са форми, могат да бъдат и съвсем празни – като пустинята или добруджанското поле сред зима.

Има и друго, за което искам да благодаря на професор Богданов – не само, че ни търпи да си пишем текстовете „лично”, но че още ни поощрява за това (въпреки че на Георги точно това не му харесва). Години наред се боря с редакторките на научни текстове, които постоянно поправят формите на първо лице единствено число, които настоявам да използвам. Защо – сигурно се чуди Георги. По много причини. Едната е, че не мога да разбирам без да преживявам (поне мъничко) това, за което говоря. А не мога да си позволя да говоря за нещо, което не разбирам – всеки разбиращ ще разбере, че нищо не разбирам от това, за което говоря и ще ми се смее. Пък мен ще ме е срам от това. Смехът на неразбиращите никога не ме е интересувал.
Не съм прочела в текстовете на професор Богданов това, което сега ще кажа (все още не съм прочела всичко написано от него), но си мисля че той ни казва по много начини следното, когато ни говори за любимото ми „мислене-живеене” (или „живеене-мислене” – все забравям кое беше първо).
Хубаво е да съчетаваме мисленето с живеенето. За да сме по-сигурни, че това което мислим е по-близо до истината, добре е да проверяваме теориите с практиките. Но най-хубавото е, ако можем да преживяваме това, което мислим, защото няма по-добро доказателство, че мисленото е вярно, от това авторът на мисълта да покаже че може да я живее. Виждала съм това на живо много пъти, когато професор Богданов говори пред аудитория. Виждала съм го, макар и много рядко, и при други хора. Виждала съм го и у приятелите-форумци. Това е огромната ценност, която ме държи във форума.

И друг път съм го казвала – професор Богданов сам си направи подарък (за всичките рожденните дни и юбилеи) като си направи форум. Чудо е, че все още ни търпи да участваме в този подарък. Докато ни търпи и ние ще се въртим наоколо.

За поздрав избирам да покажа една друга линия от бъдещия текст за балкано-анатолийската музикална традиция, която идва и от античността.
Това е едно византийско песнопение – „Терирем”, свързвано с работите на Йоан Кукузел. Импровизира се с безсмислени срички – те, ри, рем, на, не ... Смята се за приспивната песен, с която Богородица приспивала новородения Христос. Аз обаче чувам в това песнопение балкански традиционни мотиви. Понякога направо си представям едно македонско или тракийско хоро на тази песен.
Понеже се импровизира, песнопението има много варианти. Избрах най-бързия, защото хорото в него най-лесно се чува.
http://www.youtube.com/watch?v=y6ooLAI3eIk
Тема № - 32 Коментар № - 3191 Росица Гичева - 2010-10-30 23:00:34
Борислав поде хубава тема, “кога за първи път животът ме срещна с Богдан Богданов?“
и остави първия разказ. Този разказ може би е предизвикал куп спомени в четящите, за първите им студентски години. Веселина продължи смело напред и много ни развесели с хубавата си история и участващите в нея “две глави“. Проф. Димитров направи крачка назад като в тангото и не остави разказ. Само бодро поздрави и каза, че сме крепост, че ни четат. Не знаех, че сме крепост, мислих, че сме кораб и то с платна и че затова всеки може да е с нас, стига да обича доброто разговаряне и разказване. И не само това. Сега заформяме грозд от разкази за рождения ден на проф. Богданов и в него има място както за малки, така и за големи разкази-гроздове, за спомени, поздравления и благопожелания. Леля сигурно вече е на път да публикува своя разказ, останалите форумци може би също мъдруват над нещо.

Що се отнася до моя разказ, за това как се срещнах с проф. Богданов, няма да набърквам нито животът, нито съдбата. Вместо да ги обвинявам за всичко и да оставям на тях това, което се случва и не се случва, ще кажа, макар и малко изненадващо, че подозирам, че има един бог замесен, в това че се срещнах с професор Богданов. Някои наричат това божество “чуждо не-елинско, странно, диво“. Аз не мисля така за него. Но когато един бог се забърква в нещо, няма доказателства, че се е забъркал, защото не сме свикнали днес да говорим за тези неща по начин както се говори за останалите неща. А природата на боговете е да работят с големите и малки неща на живота на недоказателствена основа. И затова, каквото се случва е логично, но не може да се превърне в теза за доказване на каквото и да е.

Първо недоказателство

Помня, че беше зимен ден и че съм на път (богът на пътищата ме покровителствува, особено навръщане). Намирам се в малко подбалканско градче на екскурзия със съученици. Някои влизаме в книжарница на главната улица за да погледнем какви книги има и, хоп, изненада. Оказа се, че в тази книжарница има толкова много книги, някои нови, а други не толкова и книгите си седят спокойно облегнали се на рафтовете и чакат някой да дойде да ги види, купи и заведе в къщи. Поемам в ръка една от тях, тази, която ме впечатли с външното си оформление. На корицата, между две широки снежнобели полета, надничат човешки и божествени фигури подредени като в древен фриз. Заглавието е: “Сатирикон“ на Петроний. Моите 17 години изобщо не ми помагат да разбера за какво става въпрос. Зачитам се, опитвам се да следя нишката на разказа за приятели тръгнали да гуляят, действието става в Рим, някъде там около първи век от н. е... За малко да изпуснем влака. Държа в ръката си коледен подарък. Подарък за мене.

В следващите години една малката колекцията от книги, познати като Библиотека “Хермес“ на издателство Народна Култура, намира специално място в моята библиотека. Всяка година нараства с нови три книги, всички, в същото красиво оформление. На обложката отзад препрочитам имената на тримата съставители: Богдан Богданов, Ана Николова и ...(извинете ме, не съм сигурна кой е третият съставител).

Второ недоказателство
Чета бавно книгите от колекцията “Хермес“. Не бързам. Не мога. Цял един древен свят идва в мене чрез тях и то в оригинален глас. Това не са книги посветени на гръкоримската античност, това са текстове писани в онова друго време и гласът на техните автори и герои не е като съвременният. Четейки бавно се уча да ги разбирам и да разбирам какво разбирам. Някои текстове ми стават любими. И не само на мене. Колко хора са чели “Към себе си“ на Марк Аврелий и са открили, че предговора на тази книга е написан от същия автор на предговора на “Мемоарите на Адриан“: Богдан Богданов.

Отново на път. Всяка година студентите от Историческия факултет на Софийския Университет тръгваха през юли на разкопки и с много нежелание посредата на есента се завръщаха. Няколко лета прекарах между Калиакра, Кабиле и покрайнините на Панагюрище. Не са целите лета, но достатъчно време за да забравя как се стъпва по асфалт. Всеки път, преди да тръгна на разкопки, се приближавах до колекцията и избирах една от книгите да дойде с мене: писма на Плиний Млади, Етиопска повест на Хелиодор, Историята на Херодот, романът на Лукиан... Четях през следобедите, когато слънцето ставаше по-милостиво и не жулеше така, както през останалите часове. Зачитах се и забравях за варварския живот, който водихме на разкопките. Останала сама със себе си се свързвах с тези други светове, от които, ако бяха останали само камъните, които разравяхме всеки ден и костите, които потрушихме, какво ли щяхме да знаем днес за тогава там? Някой път намирах с кого да заговоря за книгите на Хремес. Друг път колегите ми директно искаха да ги прочетат. Почти винаги имаше някой приятел, бивш ученик на Класическата гимназия и в момента студент историк, който изчиташе на един дъх цялата книга. А аз четях бавно. Случваше се да заспя прегърнала книгите на Хермес - имаше дни, когато нямах сили и ред да прочета. Беше лято, разкопки, нощите пълни с танци, веселие и звезди.

Трето недоказателство

На разкопките на Калиакра се запознах с Жан и приятелството ни продължи на есен в Университета. Той не беше ни археолог, ни историк, неговата страст беше литературата. Един ден Жан звънна: “Ани, чакам те пред аудитория (???). Богдан Богданов ще изнася открити лекции по старогръцка литература. Ще ти харесат. Идвай!“. Въпросната аудитория не беше никак малка, но се напълни изведнъж. Имаше студенти от почти от всички факултети, дори от други университети. Някои бяха бивши ученици от първите випуски на Класическата гимназия. Имаше асистенти, преподаватели... Трудно ми е да кажа колко хора имаше и кои бяха.

Вратата се отвори и влезе мъж с младолик вид. Първата ми мисъл беше: “това ли е доцент Богданов или може би неговия асистент?“ Когато се представи и заговори разбрах, че възрастта няма значение, още повече за някой, който владее изкуството на Хермес да транспортира светове от там до тук, да разбира неща и да споделя познанието за нещата, да свързва хора, които се лутат в едно безначало и безкрай, но когато чуят думи, казани със смисъл, намират този смисъл, който толкова време им се изплъзвал. Дано да не бъркам, в тези открити лекции, които продължиха няколко години, в началото проф. Богданов представи глави от книгите си “Мит и литература” и “Романът - античен и съвременен”. Първо прочиташе текст, след това идваха въпроси от аудиторията и накрая оставяше време за съвети - кои текстове са подходящи, за каква тема, каква методология владее този или друг автор. Ако знае, проф. Богданов, колко ми бяха от полза именно тези негови съвети! Лосев, Лотман, Пиърс и колко други имена. Трябва да призная, че винаги ми се виждало недостатъчно това, което намирах в Историческия факултет по въпроса как да се анализират текстове и тъй като бях учила една година българска филология, упорито се опитвах да срещна подхода на литературата с този на историята. Тези двете винаги живееха заедно в мене, затова текстовете, които препоръчваше проф. Богданов, идваха тъкмо на време - да ме спасят от пропастта пред която се изправя всеки, който учи една специалност чрез ограничаване от останалите. А по онова време строгите, добре охранявани граници бяха на мода и не само в науката.

Случваха се интересни дискусии, защото в аудиторията имаше преподаватели, асистенти и студенти, някои от които бяха много добре запознати с темите. Но друга част от публиката тепърва прохождаше в тази новост. Казвам новост, защото, докато следвах в Университета, аз лично не си спомням друг преподавател да е предложил с толкова успех открити лекции не само една, ами няколко години последователно. Последните години на този семинар нямах възможност да го посещавам, но той беше там, отворен за всички. Както Форумът днес.

В същото време, както се досещате библиотека Хермес продължи да нараства. Аз всеки път четях с повече разбиране и все по-бързо. Но когато се дипломирах и започнах работа, а след това заминах за Латинска Америка, дойде един нов период, който сякаш сложи край на много неща от моя живот от онези години. Преди да тръгна от България, всичките ми обичани книги, заедно с колекцията Хермес, грижливо прибрах в един стар гардероб на тавана, за да ги съхраня така както са били с мене. С времето натрупаха много прах. Аз си идвах рядко.

Срещата

Може би нямаше никога да се срещна с професор Богданов. Аз се намирам на друг континент, интересуват ме толкова различни неща, далечни от България: хроники от Конкистата и колониалното време на Америка, индиански, афроамерикански и други местни традиции, обичаи и идентичности, войната в Колумбия и т.н.. Защо да се срещам с проф. Богданов?

През 2009 година се върнах след доста дълго отсъствие. Прахът беше заплашително покрил книгите от библиотека Хермес. Чистех го, покашляйки и се замислих, какво мога да направя, та познанията, които съм натрупала за Латинска Америка да стигнат по някакъв начин и до българска университетска, научна среда? Така стигнах до НБУ, но за месеца, който прекарах в София, макар да се запознах с хора, които работят там и те да бяха любезни и отворени към мене, не можах да разбера какво точно трябва да направя. И тъкмо реших да се откажа, когато три дни преди да се завърна в Латинска Америка, ми дойде идеята да поискам среща с проф. Богданов. Но се оказа, че всички часове са заети за приемния ден, а аз вече нямах друга седмица за да чакам следваща възможност. Нямаше какво да се направи и аз тъкмо да затворя телефона, когато секретарката на проф. Богданов ми даде един съвет: “пратете мейл на проф. Богданов и го попитайте дали има възможност да се срещне с вас в друго време“. Мейл?! Благодарна съм за този така навремен съвет. Мисля, че в този момент Хермес беше заспал или отишъл на гуляй, защото аз съвсем бях забравих, че мейлът е чудесна комуникация за такива случаи.

Оставаха не повече от 15 часа преди да се отделя отново от България за дълго време, Тръгнах за НБУ. Щях да се срещна с някого, който нямаше идея коя съм. И както разбирате, това, което разказвам тука и сега, не беше това, което написах в мейла или мислих да кажа на проф. Богданов за да се представя. Съзнавам, че по някакъв начин аз съм част от тези много, неизброимо много хора, които сме открили проф. Богданов през годините и разпознали в него истинския учител, мъдрия преподавател и изключителния човек. Това е едно невидимо отворено общество създадено покрай тези уникални семинари и други прояви, от хора, които четат книгите на проф. Богданов или имат честа да разговарят с него по едни и други теми.

Вратата се отвори. Видях същия мъж, който познавам от преди и сякаш някой измести времето, сложи го встрани и остана само онова, първо време, когато за пръв път чух неговия глас. Глас, който се разпознава по мелодичния тембър. Бях се изправила пред някого, който не знае, че колекцията Хермес от онези години беше моята голяма подготовка да се уча да чета текстове от други времена и да се опитвам да ги разбирам. И ако сега това не го правя с класическите текстове от Древна Гърция и Рим, то го правя с истории, хроники и текстове от времето на Конкистата и Колонията на Америка. На пръв поглед две културни и литературни традиции така различни не се срещат. Но това е само привидно, защото се срещат. Ние, които четем и носим тези различни традиции, правим възможна тази среща, а историческото време се обективизира именно, когато стават такива контакти. Истинският исторически обект е общността, която се създава, когато има връзка между реалността на историята и реалността на нашето историческо разбиране. Ако не настояваме тази връзка да се дава, пресъздава и обновява, не разбираме това, което се опитваме да видим в онези текстове от онова другото време като част от едно цяло, в което участваме. Ние, които четем и пишем носим това разбиране, защото сме езикови същества.

Какво запомних от онази среща и не искам да забравя? Усмивката на проф. Богданов. Неговата искрена и чиста усмивка, която, когато се появи на лицето му, озари един поглед, който не е само видял много, но е дал много на нас, тези, които го четем и вие, които имате привилегията да го виждате и да общувате с него в Университета.

Ако някой се чуди защо написах толкова дълъг текст, това е защото гледам това, за което разказвам от пространствена дистанция и тя удължава текста. А Хермес упорито настояваше да не спирам да пиша, докато не стигна докрая.
Тема № - 32 Коментар № - 3180 Анета де ла Мар - 2010-10-29 07:42:46
И аз бих подкрепил Борислав и проф.Димитров. Имам идея да извадя своите реплики и текстове във форума и да ги оформя като един разказ-бриколаж с теоретико-биографически оттенък, една история с други думи.
Тема № - 32 Коментар № - 3179 Дмитрий Варзоновцев - 2010-10-29 05:34:18
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 66989

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 93174

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13835

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 17078

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39507

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17557

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 26245

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 25022

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20636

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28322

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA