ТЕОРЕТИЧНИ ЕСЕТА И СТУДИИ - АРХИВ

Празникът в традиционната и модерната култура

БОГДАН БОГДАНОВ

Когато говорим за празник в единствено число, говорим с хипотеза. Можем да не я формулираме и само да я подкрепяме с примери, но можем да си и дадем сметка, че в по-реален план празниците са много и много видове, докато това, което наричаме празник в единствено число, е само несигурно обобщение.

Разбира се, има научно говорене, семиотичното, което препоръчва да се тръгне по дългия по-правилен път на доброто различаване между празника като феномен, като понятие-идея-представа и като дума. Що се отнася до феномена, той естествено е исторически, откъдето е и основанието да говорим за празника в античната, средновековната и по-общо в традиционната и модерната култура. Именно тази страна - на феномена разкрива, че  празникът е зависим от друг феномен, свързан с него, от делника и че тази връзка налага и привличането на по-общия феномен на културата. 

Що се отнася до съответните понятия, идеи и представи, те съпровождат феномена на празника и също са с историческо битие. Което изясни в своя доклад професор Божилов, като обърна специално внимание на възгледите на средновековни мислители по този въпрос. Като казвам понятия, идеи и представи, имам предвид обаче и онези, които се ползват в редовото всекидневно говорене по въпроса.

Третата страна е на думата, която обозначава феномена и представя понятието. Отговаряйки на сложността на феномена и многозначното понятие, думата празник има повече значения. Поради практиката на деня обаче те са покрити от едно значение, което много често е прякото значение на думата. Така е и в нашия случай. Да, но другите значения остават. Оттук и компромисното решение на всекидневната реч, която разширява значението на основната дума със значенията на няколко синонима. 

От професор Божилов научихме, че на гръцки има три думи за празник (argia, eorti и teleti), които означават три вида празник. Естествено е неточно да ги предаваме на български все с «празник». Превеждането от един на друг език е трудна работа, защото както значенията на една дума, така и нейните синоними почти никога не съвпадат в два езика. Но все едно и на български разполагаме с повече думи за празник. Една от тях е заетото от гръцки «панаир», означаващо, както знаем, особен вид празник-тържище. Това среднo- и новогръцко paniiri представя днес и на гръцки, и на български древния феномен на големия старогръцки междуплеменен и международен празник (т.нар. panegiuris). Олимпийските игри са именно такъв празник – и в гръцката древност, когато са били създадени, и в нашата съвременност.

По дългия път на различаване на феномена, понятието и думата не върви никой. Да говорим по този начин означава да се заплетем в мрежа, от която няма отплитане. Оттук и практиката на съвременното научно говорене – ограничаването в определено историческо време и опирането на примери от него. Искам да говоря по-общо по темата за празника, но съм античник, фактите и примерите ще бъдат от античната култура. Затова и казвам, че по-общото по темата е само хипотеза. Да, но е редно да си дам сметка и за още една обикновено несъзнавана опора, която ме  насочва.

Колкото и да са подкрепени с тези на големи специалисти по темата, моите възгледи за празник са зависими от имплицитните идеи и значения, които ми налага говореният от мен език. Така или иначе, говоря на български обозначавам феномена на празника с редова дума, значението на чийто корен разбирам. То насочва съзнанието ми към представата за «празно”. Старото вече невалидно изписване и произнасяне „праздник” е по-умерено и казва, че става дума за „празен ден", който се противопоставя на делничния, изпълнен с работа. Очевидно външната идея, която съпровожда българската дума празник, се организира от противопоставяне.

Ето друго по-специално противопоставяне, уловено от други езици. На немски основните думи за празник са две - „Feier” и “Fest”. И двете идват от латински - едното от “feriae”, преминало и в немското “Ferien” («лятна ваканция»), а другото от “festum” или „festus” (“festus dies”), преминало в немското “Fest” и френското „fête”. Тези две думи представят два особени аспекта на празника. Единият е изобщо всякаква празничност, различаваща се от обикновения делник по това, че е празна, докато другият, ясно указан в латинското “festum» и немското «Fest», е с противоположното значение, че празничният ден е пълен с дела и събития, сочещи нещо важно.

Това противопоставяне, веднъж в полза на делника, втори път на празника, представя важна проява на човешкото културно време, това, че в него се редуват две различни времена. Да се живее човешки означава да се преминава от празнично към делнично време и обратно. Празникът е особено организирано протичане на време, по-пълно или по-празно спрямо делничното време, което на свой ред, организирано по друг начин и оразличено от празничното, също се възприема двойно - като пълно в един смисъл и празно в друг. Разбира се, вътре в тези две времена има видове, както и още по-специфични противопоставяния.   

Но да прекъсна теоретичното говорене и да се обърна към примерите. В антична Гърция в класическата епоха жената, особено в Йония, е изключително ограничена. Дотам, че по-възрастната жена излиза от къщи само за да пазарува, и то съпроводена от слугиня. Още по-ограничени са младите жени – те напускат дома само на големи празници. Което е характерно за всички традиционни култури. Жените в класическа Атина обаче имат голям продължаващ няколко дена празник, така наречените „Тесмофории". На него те се ползват с изключителна свобода. Напускат домовете си, празнуват весело и шумно. Общо взето, правят обратното на онова, което правят в делника. В това обратно влиза и регламентираната волност в един от дните на празника да се говорят мръсни приказки и да се правят мръсни неща.

Разбира се, онова волно се различава от нашето днес. Тяхното е сакрално означено. Затова е не само приятно и свързано с разпускане, смях и подигравки, но и страшно, потрисащо, довеждащо до екстаз. Тесмофориите са мистериален празник с две съществени функции – да отваря към поразяващата другост на отвъдното и да възстановява женската природа, нащърбена от отрудеността и несвободата в делника. Жените излизат вкупом извън Атина, отиват при свещена скална цепнатина и пускат в нея живо прасе, символ на случилото се някога с дъщерята на Деметра Персефона, отвлечена от Хадес в подземния свят. Късно вечерта две избрани жени слизат и донасят останките от умрялото прасе. Което е свързано с треперене и ужас. Лиминален ритуал, повтарящ важното, случило се някога, но моделиращо и общото - неизбежния край на всичко живо.

Противопоставих нашето светско волно на онова сериозно със сакрален смисъл. Да, но те не са крайно противопоставени. Има пунктове, в които не се различават. Защото и ние живеем в два свята, въпреки че те не са по-малък и по-голям, а по-скоро два реда. Единият е на делника, в него има разграничения, много отделна неща, много роли. Те уморяват. Затова изпитваме нужда от другия ред на празника, в който разграниченията отпадат, човек изпитва радост от преминаване на граници и така набира нужните сили, за да се справи с по-дълго траещия ред на разграниченията.

Днес това става не само по време на празник. Всеки може да си позволи празнично време и вътре в делника. Но и в този случай личи онова, което е символично усилено в традиционните празници – лиминалната ситуация, необходимостта след времето на разграничения и отделности, наложени от практическия живот, да последва време на преминаване на граници и заличаване на иначе нужните разграничения и отделности. Знаем добре коя е делничната противоположност на здравословното умерено ядене – преяждането, и коя на редовата сексуалност – другата вън от брачния дом и не с обичайния партньор. Тези ползвани отдавна лиминалности са приемливо временно «празнично», което, така да се каже, коригира редното с извънредно.

Двете коментирани делнични извънредности са почти задължителни моменти в традиционните празници. Няма голям традиционен празник без угощение, на което да не се преяжда и препива, нито без една или друга сексуална нередност. Те са налице и в Аристофановите женски комедии, всички своеобразни коментари на празника «Тесмофории». Да се празнува означава да се изпада в прекрачване на граници. Разполагаме с класически примери в българската празнична култура - транса на Нестинарите, танцуващи върху нажежени въглени, или лиминалното изпитване на прага между човешкото и животинското и мъжкото и женското на Кукерския празник чрез преобразяване, в което природните разлики се поставят под въпрос, но и се усилват.   

Проблемът на мисленето по тази тема е в в баланса между приликата и разликата, в преценката по какво днешният празник се различава от онзи в миналото и по какво не се различава. Защото, така или иначе, съвременният човек и съвременният живот са други. С разликата се справяме по-добре поради дълго култивираната историческа нагласа в съвременната хуманитарна наука. Не се справяме с приликата независимо, че ни е ясно, че боравенето с два свята, с две времена и два реда е налице и в оригинала на Кукерския празник, и в днешния му вариант.

Това, което не разбираме, е, че т.нар. лиминалност организира и личното време на всеки човек, а и времето на съвременния делник. В което е и голямата разлика между традиционната и съвременната култура. Делникът в традиционната култура е несравнимо по-еднороден, неговите субекти са едри и групови. Съвременният делник е вътрешно разчленен, поради големия брой и групови, и индивидуални субекти. Оттук вътрешното разчленяване на сегашното делнично време и възможността всеки да произвежда за себе си в него едно или друго малко празнично. 

Ето един пример – четенето на вестници, осведомяващи за случила се лиминалност, от която се потръпва. Без да е ясно дали от действително случилото се, или от репортажното му усилване. Новият «Нощен труд» се купува  трескаво, предимно от жени на възраст, които четат със затаен дъх и изпадат в моментен празник в иначе съвсем редовия делник. Лиминално е и случилото се, за което се научава, но и случващото се в хода на четенето. Друга подобна лиминалност: млад войник, изтезавали го стари войници, след обичайното унизително измерване на спалното помещение го унизили и сексуално.

Поне на пръв поглед същото става и в един род антични празници на посвещаване, особено крайни в силно традиционната спартанска култура. Юношата, който става младеж, преживява подобно насилие. Така се бележи символично трудното прекрачване на прага на мъжкото. Да, но то е с комплексен смисъл и има повече съставки и значения. Освен сексуалната агресия включва и опасни състезания, убийства и други крайности, в които социалното, душевното и телесното са неразличимо свързани. Онези празници са пространства-времена за такива свързвания.

В което е голямата разлика между тогавашната и сегашната лиминалност. Сегашната е несравнимо по-еднозначна. Наскоро научих, че испанската корида става все по-рядка и дори се забранява. Приликата е прилика, но тя и намалява. От най-древното време до най-модерното днес празникът е налице, но е променен. Оттам и въпросът. След като историята е в промяната, каква промяна става в историческия ход на празничната култура? Разбира се, в случаите, когато има история. В Европа по темата празнична култура наблюдаваме такъв ход, който тръгва от античността минава през средновековието и достига до нашата съвременност.

Тази научна среща наистина е среща на специалисти по античност, средновековие и съвременност, на археолози, историци, филолози и историци на изкуството. Значи сме екип, който има нужния състав и компетентност да обсъжда подобна историческа хипотеза. Затова и се заемам да споделя моя вариант, особено след авторитетните доклади на професор Божилов и професор Даркевич, които ни убедиха, че голямата празнична култура на европейското средновековие е добрата гледна точка, която позволява да се погледне и назад към античното време, и напред към европейската съвременност.

Християнското средновековие, от една страна, пази античните лиминални, или, по друг начин казано, мистериални празници. Едни от тях, по-крайните, забранява и преследва, докато други подчинява и включва в християнския празничен цикъл. Което води до големи различия в няколкото християнски вероизповедания и отделните страни, които влизат в тях. От друга страна, в средновекованта християнска празничност става и друго – свързват се двете антични форми на празнуване, по-официалното ново на обществените календарни празници и страничната по-стара линия на мистериалните празници.

При това свързване се преодолява противопоставянето между едните и другите, това, че календарните празници са за празнуваща еднородна социална група от хора, а мистериалните за всеки отделен човек, който празнува. Елементът на пренесения в празника обществен ред се поддържа от йерархията на църковната институция и същевременно е налице в официалното християнско празнуване. Празнува голяма човешка група. Има някакъв ред къде и как се разполагат велможите и как обикновените хора по време на празничната церемония. Да, но празнуващите не са свързани в общ субект, както е в античния обществен празник, групата е комунисна, съставена от равни помежду си, които освен това изпълняват ритуала на молитвата, а и изпитват вяра не само по време на празника.

Което е и собствено революционното в християнската религиозност. Християнството първо в европейската традиция поражда комунисна общност на всички равни помежду си, което я прави по-обхватна от всяка друга общност. Това впрочем, индивидът да бъде субект на празнуването, идва от античния мистериален празник. Но там то не е така ясно проявено. Както не е ясно проявено и другото, че участващите в античните мистериални празници освен че празнуват, изпитват и религиозна вяра. Християнството превръща и едното, и другото в правило, като добавя и третото, също заето от античната мистериална религия – осъзнатата идея за цялостен голям свят със своя история, записана в текстове. Християнската религиозност съчетава тези три страни – комунисната общност на вярващите, личното вярване и идеологията възглед за свят и история, фиксирани в текстове.

Какво се случва с античната мистериална лиминалност в християнското празнуване? Първо, е извадена от празника, по време на който се представя само символично знаково. Второ, е сублимирана и превърната в тема, обсъждана в свещени текстове, и, трето, е укрита и превърната в емоция в личното преживяване на вярващия. Иначе толкова силна в християнската идея за чудото, античната мистериална лиминалност бива разделена на три и, така да се каже, укротена. Така, като свързва полюсите на обществения календарен празник за празнуваща социална група и на мистериалния за празнуващ отделен човек и комбинира чертите на едното и другото, християнството се отървава от плътната езическа мистерия и създава един всепразничен празник.

Разбира се, полюсите на едното и другото в античната култура са само привидно крайни. В нея не се открива нито календарен празник без мистериални следи, нито мистериално празнуване, непоместено в календара. Затова и в плана на хипотезата може да се смята, че в някакво начало празникът е само мистериален, но че промяната налага нови обществено оцветени празници, в които старото заглъхва. Което на свой ред събужда старите мистериални празници. Тези два полюса са като че ли необходими на тази двукултурна култура, която работи с противопоставяния, противопоставяйки, от една страна, празника на делника, а, от друга, полюсите на по-новото, по-обществено насочено календарно и по-старото като че ли по-празнично мистериално.

В класическа Атина има цикъл от Дионисови празници. Те са посветени на различни Дионисовци, някои от които очевидно по-рано са били други божества. Едни от атинските Дионисови празници са изразено мистериални като Антестериите, други не са – като Градските Дионисии, голям годишен календарен полисен, но и международен празник. Върху старата му мистериалност е настанено голямото нововъведение на театралните състезания с трагедии и комедии. Въпреки че е посветено на Дионис, то е мистериално само по форма.  Което в края на 4-и в.пр.Хр. изглежда е едно от основанията, подтикнали възрастния Еврипид да напише трагедията «Вакханки», с която напомня за по-истинските мистериални Дионисови празници. Така е устроена в едър план античната култура като колебаене между един по-светски тукашен човешки свят и друг по-обхватен с голямо отвъдно, което се намесва в тукашното човешко.

Та какво става в историята според тази хипотеза? В античното време от стария само мистериален празник се отделя категорията на календарното празнуване. Античното време поддържа това различаване между едно по-минало минало и друго като че ли по-настояще. После идва християнското средновековие с голямата амбиция за всепразничен празник и всерелигиозна религия. Приета и преобразувана, но и потисната и прогонена, античната мистериална лиминалност се оказва вън от културата на празника. Да, но има и друга голяма култура – на делника. В съвременността, която започва толкова пъти, масивът на мистериалната лиминалност попада в т.нар. от мен многосубектен делник, станал такъв и с усилията на християнството, и на неговия светски вариант, демокрацията.

Резултатът - всяко човешко същество придобива право да моделира в своята лична история т.нар. мистериална лиминалност. Да, но това самостоятелно моделиране не е лесна работа. Има нужда от образци. Тъкмо в това е значителната промяна. По-рано образците са били по-еднотипно задавани от високи текстове и едри ситуации на празнуване. Сега липсващите лиминални структури се черпят все по-индивидуално от литературата, поезията, театъра и музиката, от изобразителното изкуство, от печата, телевизията и киното, от многото видове празнувания, от всекидневните разкази и общувания. Разбира се, не е лесно човек да открие добрия лиминален образец, на който да се опре при съставянето на своето лично време. Още по-трудно е този образец да не важи само в този момент, а да е с по-трайна валидност. 

Но все едно. Това, което нарекох празник и по което представих двете хипотези – за празника изобщо и за неговата история в Европа, наистина е навсякъде край нас. Като човешки същества сме изложени на него и постоянно го пораждаме. Е, колебаем се кое е по-доброто – дали страната на това «винаги и навсякъде», или другата на меланхолично регресивното преживяване на миналото и особено на далечното минало като несравнимо по-съвършено от нашата съвременност.  Повечето занимания с миналото са вдъхновени от второто. Моят случай е различен – ровя се в миналото, за да разбера съвременността. Тя ме засяга повече.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Благодаря ви най-сърдечно, Анета, за прекрасния разказ. От подобни спомени и преживявания може да се получи прекрасен текст, прекрасна книга, едновременно мемоарна и насочена и научно. Ще споделя специално какво мисля по темата за празника и езика.
Тема № - 31 Коментар № - 2766 Bogdan Bogdanov - 2010-09-20 12:45:44
Двете включвания на проф. Богданов и това на Леля не само са пълни с идеи, постановки и коментари богати и пребогати на размисъл, но дойдоха тъкмо навреме за да дадат тласък в осмислянето на празника на едно ниво, на което може да се видят повече неща и да се навържат с това, което се разбира като парадигма на празника. Освен това, написаното и от двамата се чете с истинско удоволствие! Сигурно се очаква да кажа, че това са текстове-празник, но аз за да не се повтарям толкова, ще заявя, че не само са празник, ами един безкраен празник («безкраен» означава в този случай, че смислите, които се пораждат не могат да се изчерпят в коментарите, които се правят за тях).

Не мога да обхвана в един коментар това, което дойде тези дни във Форума, но мога да продължа мислите ми за празника. Ще го направя пробвайки да срещна две разсъждения: проф. Богданов акцентира на това, че “с двойката делник-празник се чете текста неравно, търсят се преходи и промени“. А Леля напомня, че “за да разбираме рационалното, трябва да сме изпитвали и ирационалното – пак разбирането в опозиции“.

Добре, питам се как така става, че скачаме от делника в ритуала на празника и това понякога не само е възможно, но става лесно, ей така, сякаш натурално и без много усилие? Друг път, макар да копнеем да сме в празника и настоятелно искаме да го изживеем така както друг път е ставало в това време и място познато тук и сега, това не ни се отдава. Във втория случай нещо липсва за да се окажем от другата страна, там където е ритуалът, който създава време-пространство протичащи по начин позволяващ да се прояви смисълът на нещо противоположно на всекидневно, наречено от нас празник поради това, че е пълно с кондензиран смисъл на едно друго преживяване, от което имаме така нужда както и от тривиалността на делника.

Моето предложение е, че за да се даде процеса на семиозис между индивид в колектив, от една страна и делник-празник, от друга страна, посредникът, интремедиаторът, който застава между тях, това е езикът. Езикът разбиран като като слово - думи изречени празнично за “да отварят вратите на празника“ (“Христос Возкресе! Во истина возкресе!“, “Честито на младоженците!“, “За много години!“ и т.н.). И в същото време, езикът проявяващ се като ритуален код, който фиксира празника като начало, начин на протичане и довеждане до край, до “затварянето на празника“. Това е езикът на ритуала, който не е задължително да бъде вербален – може да се даде като танц, ритуал на жертвоприношение, някаква форма на ритуална игра, музикален, театрален и друг перформенс. Първите общества и неписмените култури познават много добре този ритуален невербален език и когато идва словото, трябва да се съревновава с тези езищи, за да може да си отвори място в процеса на създаване и реализиране на празника.

И сега, как да дам живот на тези разсъждения за да мога да ги осмисля по-конкретно и да не бъдат нещо така теоретично и абстрактно? Примерът не е означава доказателство, но в този случай стигнах до тази мисли точно, защото се замислих за празника чрез ситуации, които аз самата съм изживяла и имах нужда да преосмисля сега, когато поставихме въпроса за парадигмата на празника и неговото изживяване на ниво всеки един от нас. Ще се спра на двa различни “еxperience“, които са свързани помежду си и които всъщност ме доведоха до мисълта за езика и неговата роля. Така ще последвам съвета на проф. Богданов: “споделяйте без принуда каквото ви идва наум“.


Тихоокеанското крайбрежие на Латинска Америка. Непреходна джунгла в многогодишно дъждовен район. Сив океан и едно труднопреходимо не много гостоприемно място. До малкото броени селища, зародили се на това крайбрежие, се стига по вода или със самолет. Огромна територия, която е невъзможно да се обходи дори, когато човек живее там. Намира се в държава, която гледа да не се интересува от тези така малко свои територии и хората там живеят сякаш вън, от която и да е държава. Вътре в джунглата са селищата на автохтонно индианско население, което е познато преди всичко на мисионерите осмелили се да стигнат до там в своя поход да евангелизират Новия свят. Придошлото население е преди всичко африканско и то не се смесва лесно с индианското, но е по-отворено към малкото “колонос“, разбирайте, т. нар. бели хора заселили се в района. Ритуалите, които се дават в този район носят тази странна смес на култури. Хората се смесват, но културите, които носят, се смесват много по-бързо от биологичната смес. Затова тези места на тихоокеанското крайбрежие на Колумбия са един вид лаборатории за разбиране на как се е получил процеса на среща и “местисахе“ [смесване] в Латинска Америка. На такива места традиционното общество е нормалното общество, модерното е това, което идва и все не идва. Маргиналност, ако се замислите, че гледате това място от центъра на държавата. Но когато сте там, забравяте и думата маргиналност и идеята за модерен свят и още толкова други неща.

Друго: цялото крайбрежие на Колумбия днес е сценарий на военни действия между войска, партизани и наркотрафиканти. От там минава пътят на бързите катерите пълни с дрога отправили се към най-големия консуматор на наркотици в света, Съединените щати. Но когато отидох за коледните празници в този район преди десет години, поканена от местни хора за да видя красотата на фиестата в най-голямото селище Гуапи, нямаше информация в медиите за това, което се случваше в района. Така, на самото място се сблъсках с една много сурова действителност и се оказа, че съм била на островите на наркотрафикантите без да съм си дала сметка за това, сблъсках се с войската в открито море и дори леко корабокруширах на връщане от тази зона.

Но разказът ми е не е за това, а за нощта на 24 декември, когато по реката Гуапи слизат салове направени от местните хора с огромни фигури изобразяващи Богородица, Йосиф и новородения Исус, светии и други християнски персонажи от историята на Рождество Христово. Един вид, това е ден за шествия и без покана участва цялото население. Със саловете по традиция слизат индианците от джунглата за да се срещат с местното негърско население от Гуапи за да празнуват всички заедно. Следват дни на музика, а музикалните традиции на този район са изключителни, музикалните инструментите и прояви надминават очакванията. След като шествието слезе по реката, всички участници се запътват към църквата, намираща се на единствената павиментирана улица на селището и самата църква е единствената по-солидна сграда в целия район.

Валеше проливен дъжд, както е нормално за тези земи и тъй като беше много силен и нищо не се виждаше от саловете, моята група влезе в църквата за да изчакаме на сухо идването на процесията. Беше рано, оставаха няколко часа до 12 часа, когато се провъзгласява празнично Рождение Христово. В църквата имаше хора, не много. Не се виждаше никакъв свещеник. Но до олтара се открояваше група от десетина индианци, които в бесен ритъм биеха своите тъпани-барабани. Индианските барабани са различни от африканските - звучат по-заглушено и не са толкова често срещани в индианката музика както традиционните маракас. Но определено тука в Гуапи, селцето известно със своите невероятни музиканти традиции, смесването на двата вида ударни инструменти на двете културни групи е довело до пораждането на такъв звук, който утроен от акустиката на църквата, предизвикваше неочакван ударен ефект. Групата индианци, съставена от току що дошли от джунглата млади и по-възрастни мъже и няколко жени, не само бяха опиянение от биенето на тези тъпани-барабани (няма съответната дума на български за да опиша тези ударни инструменти и техния звук), ами достигаха до истински екстаз поклащайки се в ритъма на тази музика.

В първия момент определено останах изненадана и шокирана. Не можех да повярвам, че чувам този звук в църква и в мене всичко се обърка - колкото повече гледах как те изпадаха в екстаз толкова по-голямо ставаше моето объркване. В сградата имаше местни хора, нямаше туристи. Гуапи не е място за традиционен туризъм. Хората, с които бях аз, не се изненадваха от това, което виждаха и чувах , някои от тях бяха местни. А между хората в църквата зърнах само един мъж с бледолик вид като мене. Озърташе се като на чуждо място. Вероятно беше не по-малко изненадан от мене.

След първия момент на тотална изненада, усетих как ритъмът на ударните инструменти изпълва цялото пространство на църквата и много скоро усетих как човек забравя всичко, оставяйки се на този бесен ритъм, от който е трудно да се абстрахира, когато е на това място. Не знам как стана, но си спомням, че след като вече беше минало време и аз следях телата на тресящи се в ритъм индианци, в един момент дойде разбирането, ей така, без никакво усилие, че това, на което съм свидетелка е най-нормалният начин да изрази радостта в очакването да дойде часа на Рождество Христово. Изведнъж за мене стана така естествено, че се биеха тези тъпани-барабани, че нямах никаква задръжка, нито почуда от това, което ставаше. Приемах тотално този звук и разбирах смисъла на ритуала – това беше израз на радост, една голяма радост, която не се изживява всеки ден, но в този момент аз я ако не съприживявах като тях, то със сигурност тотално одобрявах това, което правеха в църквата.

В други времена за мене тези коледни дни бяха свързани с концертите, на които ходех в Зала България и си спомням колко ми харесваше да слушам Бах: било то неговата органова тетрадка, коледната оратория или Матеус и Йоан пасион. Но в онзи момент, в онова малко селце на брега на океана, аз изживях една Бъдни вечер толкова различна от всички заедно, които съм имала досега. И най-хубавото беше, че езикът на празника на тези местни хора, макар да беше така различен от този, с който аз съм израснала, не се превърна в пречка за да участвам по някакъв начин и споделя празника. Обратното – този език така ме вкара в празника, ей така, от раз, че определено тези тъпани-барабани в църквата бяха “врата на празника“. Знаковият код не беше словесен, но беше код, който аз разпознах като покана да се впиша в празника.


Бъдни вечер. Един от най-обичаните празници от българите. Един тотално семеен и много специално празнуван празник в нощ, когато трапезата се изпълва с постните традиционни български храни, а начина, по-който се празнува Бъдни Вечер, всъщност има толкова малко общо с раждането на Исус, дори името го показва - Бъдни вечер. Този ден ни свързва с една древна прехристиянска традиция на празник-свещен ритуал, който се дава в средата на зимата, когато равновесие между това, което си отива и това, което е посято и ще дойде има нужда от нашата помощ като участници и съмишленици на промяната. Обикновено българите не ходят на църква в нощта на Бъдни вечер и не чакат да стане 12 часа за да се поздравят с раждането на Исус. В това сме различни от католическата традиция.

И аз като много българи, обожавам този празник и никак не ми е все едно къде ще бъда на този ден. Но човешките съдби са различни – пазя прекрасни спомени от Бъдни вечер с родителите ми в България и когато настъпиха необратими промени и вече не можехме да бъдем заедно на този ден, аз започнах да чувствам една дълбока носталгия по този ден и празника. Няма значение дали съм в България или вън от нея, никога повече не можах да се свържа с този празник и да почуствам тази наслада на вечерта на Бъдни вечер, както в детството ми и след това до 20 годишна възраст. Една от причините да се окажа на тихоокеанското крайбрежие в селцето Гуапи на 24 декември е именно тази, че не знам какво да направя на този ден, след като не мога да го почуствам така както го чувствах преди, а всъщност искам да съм в празника.

Колкото повече мислих за този именно празник, толкова повече исках да зная защо това “влизане“ днес не мога да направя (приемайки за изключение това, което ми се случи в Гуапи). И открих, че влизането ми в нашия хубав Бъдни вечер никога не е ставало случайно, а именно, благодарение на определен словесен код, който ми е “отварял вратите на празника“. Моята баба съвсем скромно, никак претенциозно, от височината на своите почти 90 години, на тази свята вечер произнасяше няколко думи с много чисто и свято чувство пред нас присъстващите на празника-вечеря. Беше от тези баби, които, колкото повече години натрупваха, по-чист и по-ясен поглед добиваха. Животът ѝ в тези последни двадесет години, който аз познавам, беше по-скоро на някой, който се е оттеглил от активност, но със сигурност не от размисъл за света в неговите малки и големи измерения. Но беше доста деликатен човек и прекарваше времето си по-скоро сама със себе си, без да иска да бъде бреме за никого. Мене ме беше включила в този свой свят и обичахме да разговаряме. Християнското чувство, което имам, дължа именно на нея, но моето разбиране за християнството е много малко догматично и днес това със сигурност ми помага да разбирам католическия свят, в който живея. И трябваха да минат толкова години за да разбера, че магията на празника Бъдни вечер за мене идвала именно благодарение на нейните думи, превръщащи една вечеря в една необикновена, разбирайте, празнична вечеря. И аз, ако не се бях замислила сега за празника, може би години напред щях да продължа да избягвам да мисля по този въпрос, свързан с Бъдни вечер.

Един празник трябва да започне, важно е как ще почне. Това, което се казва в празничния контекст носи смисъл, който само може да се разбере, ако човек се остави да изживее празника. Думите и ритуалът в празника, извадени от контекста на празнуването, нямат вече магия, искам да кажа, не носят този смисъл, който се е дал в това специално време и място вън от делничността. За да се влезе в празника трябва да се премине граничната черта, която го разделя от делника. Ако не се направи това, не може да се стъпи от другата страна, не може да се живее и разбере празника. Това е причината преминаването от делника към празника да се вижда като нещо неравно и не винаги е лесно да се разбере по рационален начин този преход. Но със сигурност езиковия код помага да се разбере как става тази връзка връзка между делника и празника.
Тема № - 31 Коментар № - 2762 Анета де ла Мар - 2010-09-20 03:56:56
Благодаря на Лелята за обхватността. Имам предвид не големината на коментара, а че в него тя представя много пълно т.нар. от мен парадигма, че я чете лично и повдига въпроси. На един от тези въпроси мисля да отговоря и да развия накратко пункт, който е наистина неясен в заглавния текст.

Този пункт е 1. за празника като нещо, като социален феномен, и 2. за т.нар. лично празнуване. Като социален феномен празникът е за празнуваща общност, фиксиран е календарно, най-често като годишен празник и има установено протичане, в което се извършват и ритуали. Ритуали има и в съвременните светски празници, въпреки че те могат да се оцветят и извънсветски. Ритуалът е символично действие с определена функция и смисъл, но доколкото действието е символично, а не алегорично, смисълът му не е с краен брой от значения. Та, за да имаме празник, всичко това, трябва да е налице. Лелята с основание пита за тези елементи. Защото ги познава от историческата материя, с която работи.

Личният празник е празнуване и празничност. За мен той е възможен, защото, особено при съвременното дисоциирано съществуване, отделният човек придобива обем и вътрешно усложнение, в което другите стават остро налице – другият на аз «себе си», другият като «ти», разни «той» и дори общността, една или друга. Това дискутирам на много места в «Отделно и заедно». И все пак отделният човек е отделен човек, не е общност. Празнуванията и изпадането му в празничност е акцидентно. Липсва календарност, няма и ритуали. Преживяното тук и там е като празник, но не е празник.

Реалния празник, особено този в традиционното време, има за субект общност, представяна по много начини по време на празника, в много групи от хора. Но има и индивид-отделност, който свързва тези групи, а и цялата празнуваща общност - герой на празника, божество, жрец, всякакви повдигания в степен на празнуващото множество от хора. Реалният празник е време-пространство за ефективни свързвания на многото в разни едно, съдържателно пълно време за повдигания в степен на едното и отделното и по този начин на приближаването му към общностната стойност на празнуващото множество.

Разбира се, това става и в делника, но по практически човешки начин с постигане на жизнени цели в човешки тукашен план. Празникът, разбира се, и личното празнуване, затова говоря в заглавния текст за лиминалността, прави това и с поглед, насочеен извън човешката среда, прави го по-обхватно и като че ли цялостно. Това е и функцията на различаването на празник и делник – светът да се конструира по два начина, които да се допълват.

Е, моря ви с парадигмата, с особената антропология, която обяснява текстовете ми. Не е лесна за възприемане. Затова и се радвам на коментара на Лелята. С което не ви карам да го правите. Споделяйте без принуда каквото ви идва наум. Например по също прекрасния наичин за символа Асклепий като Анета, а и изобщо всякак.

Тема № - 31 Коментар № - 2759 Bogdan Bogdanov - 2010-09-19 16:26:48
Този текст на професор Богданов възприех като подарък-празник за себе си, защото с една част от проблемите си бях избрала да се занимавам още във втори курс в университета. Така и не ми омръзна да го правя и до сега. Някои от казаните неща знаех и споделям, за някои съм се досещала интуитивно но не са се били осмелили да се формулират, други са ми съвсем нови и ми изглеждат много интересни за ровене.

Интересът към миналото и за мен не е бил продиктуван от нищо друго, освен от връзката му с със съвременността. Дори когато не го изразявам словесно, това е мотивът и големия ми смисъл. Особено важно е, нещото, с което се занимавам да е свързано с мен самата. Даже си мисля, че изобщо не мога да се занимавам с нещо, ако не ме засяга лично. Това учените го смятат за голям недостатък, за пристрастие, което разваляло обективността на изследването. А според мен е ключът към разбирането.

И аз съм повредена от социалистическия ни свят по празнувалната тема. Соц-ритуалите, в които ни задължаваха да участваме от детската градина, ме отблъскваха до там, че по едно време бях обявила война на почти всякаква ритуализирана празничност, включително и на най-обичаната от децата и младежите – празнуването на рожден ден. Не че това е било някакво геройство – не познавам някого, който да харесваше онези празници. В един момент, обаче, започнах да търся празнични ритуали, в които да ми харесва да участвам – и започнах да си намирам или да си правя сама.

Ясно е, че с всичко това искам да се съглася напълно с професор Богданов, че човек има нужда да сменя едно с друго, да живее в различни времена (да има време изобщо) – дали защото се уморява, дали защото трябва да е балансиран и цялостен, дали защото има нужда да се чувства част от общност по хоризонтал или/и по вертикал, дали защото му доставя удоволствие да се надхвърля, дали просто да разговаря с друг човек, или всичко това и някое неизказано още.

Винаги съм била съгласна, и разбирам добре парадигмата за „разбирането в опозиции” – в текста, в действителността и живеенето. И празникът не може да бъде разбран, без да се постави до делника. Чудя се, дали Веселина е критикувала точно това, особено с примера на Платоновите диалози за Сократ. Точно тези текстове са прекрасен пример за празници, които Сократ прави да бликват насред най-представително всекидневие. Изглежда ми даже като някакъв модел на съвременното преливане между делнично и празнично. Представете си само какви са действителните неща в най-великите метафори – например за колесницата и пещерата. Ами първото е каруца с каруцар, каквато можете да видите в крайните квартали на София, с всички екстри около аромат, звуци, трудности при управлението, страдания на конете. За мен това, освен всичко друго, е и пример за прекрасно чувство за хумор, който хумор е и много сериозен (както се полага за доброто разбиране в опозиции). Може би си спомняте как обяснявах на Анита Касабова нещо за представата си за любовта с метафора-кюфте. И какво се случи – с Анита май се срещнахме за пръв път на живо на улица, по която няма почти нищо друго, освен кюфтета и кебапчета, които се предлагат в десетки сергийки и кръчмици. Истински празник, при това с ритуално повторение, включително с връзка и по вертикала.

Така възторжено приемам (и също практикувам, доколкото ми стигат силите) подхода за различаване, но едновременно и за оприличаване на феномена, понятието и думата. Наистина, на български език нямаме ранообразен набор от думи, които да означават повече елементи и характеристики на празника. Чудя се защо е наблегнато най-вече на почивката от работа. Може би защото това е било най-трудно постижимо, а може би и днес е така. Сещам се и за онова твърдение за народопсхилогоията на българите, че на маса винаги говорим за работа, а на работа все гледаме да се скатаем от работата.

Гръцките думи за видове празници, приведени в текста, добре очертават повече характеристики на празника – освен почивката, ограничаването от работа argia (което в българската традиционна култура е по-скоро някоя определена работа, а не всичката), още удоволствието-наслада-удовлетворение eorti, и най-накрая най-интересното за мен teleti, което насочва към ритуалност (българска дума – обред), структурирането на време-пространство и прекрачването на границите.

Днес нашето понятие за празник, очевидно и от коментарите, прилича най-много на удоволствието-наслада-удовлетворение eorti. Почивката от работа не важи особено, сигурно от преди много векове и до сега. Работа все има, дори и по време на празник, дори и на масата се говори все за работата.

Запитах се какво става с ритуалността на празника в съвременността. Има ли я все още или е минимална, или отдавна вече я няма, както нямаме и дума за нея (като имам пред вид, че обред не означава непременно празнично действие). Празник ли е преживяването на професор Богданов в пещерата „Окната” или е протопразник (изначалното събитие, което може да се чества), което би станало празник, ако той измисли някакво повтаряне на ходенето на това място в някакво специално време, което да преживява (пак) с някакви специални хора и/или с други персонажи.
Празничното преживяване на музиката, в къщи или на обществено място, ми изглежда по-ритуално. Но може и да бъркам.

Защо ритуалността ми се вижда толкова важна? Защото ритуалът прави действително време-пространство, различно от всекидневното рутинно естествено човешко, в което се конструира среда, в която наистина могат да се прекрачват граници всякакви – между хора, човек и природа, човек и богове, рационално и ирационално и пр. Мисля си, че прекрачването на граници е в по-голяма степен ирационално отколкото рационално – празничното преяждане, препиването и прекаляването със секс са напълно ненужни на човешкото тяло и душа, но човек обича да ги прави поради някаква друга нужда, както обича и всякакви други прекрачвания на граници (според различните вкусове и предпочитания). За да разбираме рационалното, трябва да сме изпитвали и ирационалното – пак разбирането в опозиции.
Не казвам, че в ритуал непременно всички изпитват прекрачването на граници, а само че ритуалът създава подходяща среда за това. А иначе, може да се случи да прекрачим граници по всяко време и на всяко място, но тези случаи са непредвидими - могат да се окажат неконтролируеми, а понякога дори и дори опасни. Ритуалът дава някакви рамки, от една страна да провокира случването на прекрачване, а от друга – осигурява и неговото контролиране, чрез ритуалния опит на преживелите го преди нас или на нашите собствени предишни преживявания.
Например, ако професор Богданов реши да организира пътуващ семинар за форумците си до пещерата „Окната”, ще ми се скара (сериозно и с чувство за хумор), ако ме види да бродя из някое опасно място „Лельо, не продължавайте нататък, защото там има една дълбока цепнатина, в която може да паднете като жертва на празника Тесмофории!”

ПП: Стана много дълго и ще спирам, макар че исках да пиша и за силно вдъхновяващата (за мен) теза за формата на продължение-промяна на античното мистериално празнуване през средновековието, модерното време и съвременността.
Тема № - 31 Коментар № - 2756 Лелята на Сократ - 2010-09-19 07:00:06
Три реплики.

Първата към Анета. Прекрасен коментар с разработване на символа Асклепий. Много връзки и значения. До, но споменаването е в края на «Федон», в рамков текст и значението е ясно – на Асклепий се принася жертва, обичайно петел, при оздравяване. Сократ смята, че докато е бил жив, е бил болен, душата му, която е той, а след смъртта душата му остава сама по себе си и оздравява. Здравото е несмесено. Да, но истински несмесеното, това са ейдосите. Те са по-живи от привидно живото в живота. Разбира се, има и други значения, които не са в текста и закачения за него контекст, когато е бил създаден, а в други контекстове, с които текстът се разбира. Така и Анета поражда такъв контекст. Ние се опитваме да четем един текст в неговия контекст, но повличаме и други контексти, а ги създаваме. Позициите «вярно» и «истина» при този начин на разбиране са просто неуместни.

Същото казвам и на Веселина. Тя казва в своя коментар: «Сократ изравнява празника с текста – няма протичане празник/делник. Умирането на Сократ означава края на празника във "Федон". За общността на тези, които слушат Сократ – Сократ също е текст. Празникът-текст свършва и смъртната присъда трябва да бъде изпълнена. Сократ-текстът умира и вече няма отговор на въпросите – няма текст.» Какво казва? Нещо общоважимо вярно. Грижата е за един и само за един контекст. И почти се кара, че някой се опитва да въведе опозицията «делник-празник». Така разбира и форума – като ринг, на който се премерват сили по точно и убедително казване.

Да, но аз казвам, че е по-добре да имаме съзнание за нагласата на казванията си и да различаваме собствената си нагласа от нагласата на текстовете, в които не бива да търсим доказателства единствено за своята нагласа. Празник-делник е парадигма, а празникът и делникът в живота са нещо по-сложно. Затова и не е добре с едно отсечено «няма» да се признасяме и за двете. Моят делник се различава от делничната среда, в която съм. Аз съм в делник, защото сетивата ми са отслабнали и реагирам делнично. Може да се случи обаче сетивата ми да са силни и остри и за момент да виждам празнично в делника. Значи идеята за делник, с която си служа, включва и това и за да бъда по-точен, трябва да назова делника и с друга дума.

А сега за «Федон». Веселина е прочела многократно диалога и възхитена го чете последователно празнично. Не различава своя прочит и Платоновия текст и настоява, че каквото чете, то е такова. Аз с моята парадигма казвам друго – отначало Федон и Ехекрат разговарят делнично. После лека-полека се достига до големите теми, до космическата истина и се влиза в идеята на празника и празничността. Кебет и Симий разбират нещо по логически всекидневен начин. Сократ се противопоставя и ги въвежда в друга по-пълна празнична логика. С двойката делник-празник чета текста неравно, търся преходи и промени. Така прочетох и «Пирът».

Е, тези преходи и промени са на равнището на смисъла. Може би не са на равнището на текста като стилистика. Като казвам «текст», правя същото - говоря за различни проявления на текста. Не казвам обаче, че единствено това, което аз казвам, е вярно, а другото са просто глупости. Спокойно и без подкрепата на Дерида Веселина може да твърди онова, което твърди. Има само едно малко «не бива». Не бива така безапелативно да се казва «няма». То е реторично «няма» и не означава «няма», а не искам да има.

Искам да кажа следното на Буржоа. Наистина може да изглежда, че пиша с насмешка. Но всъщност казвам, каквото казвам, сериозно. В посоката на сериозното понякога съм докачен, което не е хубаво. Но в посоката на несериозното съм доста слаб. Река ли да кажа нещо на смях, прекалявам и по-скоро обиждам. Поне така ми изглежда отвътре.



Тема № - 31 Коментар № - 2749 Bogdan Bogdanov - 2010-09-18 13:30:57
Мислих да напиша нещо за празника, разбиран като парадигма и така да последвам съветите на проф. Богданов - да се върнем да пишем по нов начин това, което сме казали. Но докато мислих какво точно да напиша, се сетих няколко неща по въпроса за Асклепий, които може би да дадат някаква светлина по въпроса повдигнат от Веселина и повторен от Леля: защо Сократ благодари именно на този бог в онзи финален момент на своя живот и иска да му дари един петел.

Три неща:

1. Житейската история на Асклепий е тясно свързана с идеята за безсмъртието на душата, а това е и темата на платоновия диалог “Федон“. Не само, че Асклепий е лекар, но и владее познанието или има дон да връща хора от отвъдния свят. Мисля, че беше Атина, която му беше дала кръв от Горгона за да може да възкръсва. Но когато Асклепий възкръсва Иполит си спечелва омразата на Зевс, защото се забърква в нещо, което никак не му харесва на Бог Зевс - хората да не умират. И затова Зевс убива Асклепий.

Не става дума за лекаря Асклепий, за лекар в съвременен смисъл на думата. Познанието за лекуване, което получава Асклепий от кентавъра Кирон и от Аполон му дават солидни познания да види по-далеч от една болест и най-вече да бъде посветен в тайните на безсмъртието. Безсмъртието на душата, за което говори Сократ в диалога “Федон“, но не само това. Асклепий владее изкуството да връща тази безсмъртна душа в тялото и след смъртта на това тяло. Как? Живот и смърт са едно, универса в който живеем има един основен закон - единността. Тази единност се представя по различни начини, например чрез принципа на противопоставянето: смъртта се противопоставя на живота, но смъртта поражда живот (хората се раждат, а тези, които ги раждат рано или късно умират, защото са смъртни). Душата иска да се освободи от тялото, когато дойде време за това. Душата е безсмъртна, а тялото, не.

2. Петелът, особено когато става дума за червен петел това не е никак случаен символ. Още по-малко, ако го е пожелал Сократ. Петелът е свързан с всичко, което е казал учителят на своите ученици. Петелът е слънчев знак, който говори за възкръсването на мъртвите, за вечно възраждащия се живот. Така, че думите на Сократ са подкрепени от символа на петела и желанието да направи дар на бог Асклепий, защото това е уважаван бог, които владее тайните на безсмъртието и заслужава да бъде почетен в момента на отпътуване към отвъдното.

3. Асклепий е специален бог. Срещнах името му, когато се зачетох в “Corpus Hermеticum„. Истината е, че преди 6-7 години не разбрах какво прави в този текст, а това беше един от най-важните трактати приписани на авторство на Хермес Трисмегист.

Хремес, става въпрос за този Хермес дето съчетава в едно две божества за да бъде наречен триже-велик: египетският Тот (създателят на писменото слово и тачен като мъдрия египетски бог) и Хермес с летящите сандали (пощальонът на боговете и хората от Елада). “Corpus Hermеticum„ е създаден през Античността, не се знае точно кога, най-вероятно късната античност, но е станал по-широко познат след отпечатването му през Ренесанса.

Когато днес се зачетох отново в текста, останах изненадана колко общи неща могат да се намерят между платоновия “Федон“ и трактата “Асклепий“ ( разговор, който прилича по-скоро на монолог на Хермес Трисмегист пред Асклепий). Разбира се, Платон е Платон и е друго да се четат неговите текстове, но ето една от общите теми, която се налага и в двата текста - безсмъртието на душата. Разликата е, че прие Хермес Трисмегист се акцентира най-вече върху това, че хората чрез познанието могат да станат безсмъртни. Не че Платон не твърди същото, но при другият текст това се налага като изначална истина, която не може да се оспори. Друга тема, или обща постановка, е идеята за универса разбран като едно цяло и как функционира. Много вероятно двамата автори черпят от един и същ източник, искам да кажа, от една и съща културна традиция на познанието оформила се през античността и съчетаваща традиции, които са поставили темата за безсмъртието.

Казвам традиции и веднага се сещам, че празниците са тръгнали именно от тези древни традиции да се почитат божествата, разбирайте, да се поставят в разговор хора и божества за да говорят, мислят по важни теми.

Изглежда, че разговорът е нещо така човешко – обичаме да разговаряме, чувстваме се добре в тази общност на диалогуване.
Тема № - 31 Коментар № - 2742 Aneta de la Mar - 2010-09-17 06:34:00
Професоре, чета, препрочитам и разбирам, че в редиците настъпва паника. Такава, каквато по времето на Конфуций е известна(и аз говоря с примери). Вие пишете (така някак си) с насмешка, като че ли истината по-добре се разбира през "смях"; или там, където е "празникът" и паниката от "стореното".

в един от онези "празници" срещнах една русалка, а тя свободно плуваше из северните морета. Направи се, че не ме познава. Всеки по различен начин интерпретира "празника" и трупа опит.

Прав сте. И аз гледам към отминалия опит, за да очертая бъдещето.
Тема № - 31 Коментар № - 2741 буржоа - 2010-09-17 00:10:44
По вертикала празник се постига най-вече чрез ритуали и вяра. Това прави и Сократ накрая. Накрая, защото поне накрая човек може би разбира това нещо, ако му е оставено малко време (като например да му е отложено изпълнението на смъртната присъда заради празника на Аполон). Наистина последното, което Сократ прави, е да поиска от другите да направят жертвоприношение на Асклепий (не е могъл или не е разбрал до тогава, че му е нужно?). Интересно е защо точно на Асклепий!
Наистина всичко може да бъде видяно и като текст, разбирането му е по-трудничко.

Не успявам да се събера и да пиша надълго и нашироко, въпреки че темата, титулният текст и досегашните коментари са много силни и изкушаващи. Дали заради това, дали защото се мъча да прехождам от голям празник в голям делник, дали защото се чудя не е ли време да си ликвидирам и аз псевдонимната персона (комай само аз останах псевдонимна, въпреки че съвсем не ми беше по вкуса да съм такава).
Докато се мъча да намеря време за дълго писане и само си мисля за написаното тук се питам най-често дали в съвременното празнуване има тенденция за намаляване (или изчезване) на ритуалността, или напротив – на запазване, както стабилно се запазва празничното прекрачване на големи граници. Страхувам се сама да се отдам на преценка, защото съм пристрастна.
Тема № - 31 Коментар № - 2734 Лелята на Сократ - 2010-09-16 05:15:51
Сократ изравнява празника с текста – няма протичане празник/делник. Умирането на Сократ означава края на празника във "Федон". За общността на тези, които слушат Сократ – Сократ също е текст. Празникът-текст свършва и смъртната присъда трябва да бъде изпълнена. Сократ-текстът умира и вече няма отговор на въпросите – няма текст. Защо точно когато Сократ трябва да умре - Платон е болен? Отново край за текста?

Забелязали ли сте какво прави Сократ в промеждутъка между процеса и изпълнението на присъдата, т.е., във времето на празника: 1. вслушва се в съня си, тълкува го и изпълнява предписанията му (за разлика от Крез), 2. съчинява стихове за бога, чийто е празникът, 3. иска да съчинява фабули, 4. обръща се към басните на Езоп (фабулите ги има), които знае НАИЗУСТ - превръщайки ги в стихове, Сократ получава едновременно и музиката и фабулите. Това е празникът за Сократ. Като за Дерида:

“научавам наизуст” (да се научи наизуст) именува не само чистата вътрешност, независимата спонтанност, свободата да се проявява активно, възпроизвеждайки обичната следа. Паметта на “наизуст”- явянето се доверява като молитва – за по-сигурно – на една определена външност на автомата, на законите на мнемотехниката, на онази литургия, която подражава механиката по повърхността на автомобила, който учудва твоята страст и връхлита върху теб като отвън: auswendig, “наизуст” на немски. Така: сърцето ти бие – поражда ритъма отвъд опозициите, отвътре и отвън на съзнателната представа и на изоставения архив. Там долу, едно сърце, между пътеките и автострадите, извън твоето присъствие, скромно, близо до земята, ниско долу.
Повтори, мърморейки: никога не казвай отново… в една-единствена цифра стихотворението (да го научиш наизуст) запечатва в едно смисъла и буквата като ритъм, който разредява ВРЕМЕТО.”

Представяте ли си - басни, превърнати в стихотворения с фабули?
Това е абсолютна стена (не е кораб)!

Интересно защо, при цялото отричане от мита, в края Сократ се връща към Асклепий... все едно... "Благодаря ти, Асклепийе, за ето това тяло, което ви оставям сега - да ви е живо и здраво - и то, като и ти, и всичките митове и празници - които за вас са само празни приказки! Затова ще върна моите приятели при теб - да ти дадат един петел!"

Правата на времето – разделена на делници и празници, според мен, винаги има и вертикал и ако по хоризонтала празникът се постига чрез другите хора, по вертикала (с цялата му божественост) е по-скоро текст.
Тема № - 31 Коментар № - 2733 vesselina vassileva - 2010-09-16 00:40:53
Да, разбира се, празникът отива навътре, надълбоко, "индивидуализира се". Това го възприех много личностно - даже неочаквано за мен в коментара на проф.Богданов.Благодаря.
Тук има една подсказка,индивидуалността като че ли не противоречи на общностната същност на празника. Личният празник, уникален за всеки, остава връзка с общността ...моя, личностна, уникална. Слушам, примерно, винилови плочи. Имам добри стари грамофони и нова хубава уредба, по-точно, перфектни колони "Танои".
Моите студенти, обаче, ми откриха и една друга проекция на личностното празнуване - пазаруване.
Нямам предвид т.н. шопинг-терапия. Те, не аз, забелязаха, че много хора в новите хипер-маркети всъщност не купуват.
Те празнуват купуването, това им е тяхното удоволствие от присъствие в света. Не е вещно. Бавят,разглеждат,...празнуват, че са сред другите, че имат впечатления, че живеят. При това сред баналните рафтове и още по-баналните стоки. Преживяват ...самотничеството си в тълпа на другите. Не като тях. Въпреки съвсем очевидното сходство, дори тъждество.
Студентите ми подсказаха този момент, защото аз това личностно празнуване възприемах като пречка - бавят, пречат, правят глупости, смятат стотинките. А се оказа, ...че празнуват. Ужасно много текстове могат да се открият в тези малки личностни празници - спомени, носталгия, навик (потиснат от актуалната логичност на дейностите) и много много други. Сигурно, това би могло да бъде подведено под рубрика - устни истории. Но те ...мълчат, техният разказ няма да може да бъде изтръгнат от тях по никакъв начин. Те ПРЕДСТАВЛЯВАТ. И, мисля, че тяхната игра -сега е модно да се говори за перформанс, е на милиони километри от тази, на професионалните артисти.
Тема № - 31 Коментар № - 2732 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-15 20:46:37
1  2  3  4  5  6  7  8  9 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 66244

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 93029

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13743

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 16967

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39405

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17459

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 26162

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 24934

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20551

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28222

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA