НОВИНИ

Чувствата не могат да бъдат формулирани



Проф. Богданов, самото използване на думата „ревност и нейните производни като че ли носи със себе си вътрешно противоречие. Колкото повече се опитвам да го формулирам и като понятие, и като състояние, толкова повече попадам в неговите капани, дори само езикови, ако щете. Ревността е нещо доста по-различно от ревностността, но дали е така всъщност?

Безспорно, когато става въпрос за ревност, ревностност, ревнивост и прочее, нещата на първо място зависят от езика, който се използва, и от неговите постановки. Ясно е, че самата идея за честолюбие се размива в езиците, които развиват други синонимни редове от ревнуване, ревност и ревностност. Защото честолюбието, което върви с идеята за чест, да кажем, както е на немски Ehrgeiz, няма да даде същите развития, които ние имаме на български език или на какъвто и да е славянски език. Общо взето съвременността след Романтизма се интересува от вътрешния човешки живот и вътрешните човешки състояния. Разбира се, всички времена са се интересували от вътрешните човешки състояния и са развивали едни или други образи, които добре ги представят. Но нещата са свързани в речта по много различни начини в различни¬те езици. Ето например славянският корен на ревност - значи в това „рев-„ има някакъв „стремеж към", веднага прави със суфикс облекчаване на идеята за ревност, която е идея за притежаване на онова, на което държиш. Дали е ревност спрямо друг човек или ревност спрямо някакво имущество, което трябва да бъде твое.

 

Тоест ревността Върби заедно с човека...

Точно така, и това е нормално. Но ревностност означава проявяването на същото това нещо в ред други неща. И суфиксът облекчава негативното значение на ревност (в ревностност). Ревностност означава горе-долу онова, което лежи като значение в латинското studeo. Латинското studeo означава „изучавам", и studens - студент, днеска не означава абсолютно нищо освен онзи, който се отнася ревностно към нещо и към някаква материя и кой¬то има амбиция по това да постигне.

 

Да, както е човек ревностен и във вярата например.

Ревностност във вярата, точно така. Така или иначе ревността и ревностността са устременост към някаква радикалност по въпроса. Радикалност на български вече означава онова, което върви по права линия. Ревността е общо взето такова следване на определена линия. Което означава, че този, който е ревнив, той е и паметлив. Защото един не особено паметлив човек не може да бъде ревнив, в никакъв случай. Значи той помни, че притежава нещо, помни освен това, че се осъществява чрез това нещо, което е вън от него. Понеже гледната точка в съвременността е отделният човек, за съжаление тази гледна точка е страшно силна. И тя идва и от американските образци, където отделният човек има много висока стойност. Ясно е, че той има много висока стойност, защото хората се отличават един от друг и добрите резултати се получават тогава, когато се натрупат хора с различни възможности. Това е добрата страна. Лошата страна на този американски идеал е вярата в това, че всекиму е отредена една абсолютна оригиналност, до която той трябва да достигне лично и която трябва да реализира външно.

 

Което е доста наивна представа за човешката същност.

Много е наивна, обаче в педагогически план е много полезна. Така или иначе всеки вярва, че трябва да осъществи онова, което е заложено оригинално 6 него. Това е очевидно съвсем невярно. Първо, защото хубаво би било във всеки да е заложено нещо оригинално, обаче общо взето не е заложено. У някои се достига до такава заложеност, те я осъзнават и започват да я преследват. И като я преследват, действително достигат до добри резултати. Но по-големият брой от хората не вървят с такава оригиналност.

 

Да, но това не води ли до една обща фалшивост на възприятията?

Не само до фалшивост, това води и до изкривявания. За-щото, когато един амбициозен родител налага на своето дете, че то е носител на такава оригиналност, а пък дете¬то не е носител на никаква оригиналност или е носител на друга, не на тази, която си е въобразил родителят, резултатът е много негативен.

 

Налага ми се да общувам с подобни негативни резултати почти всеки ден.

Между нас казано - и на мен. Това, което е естествено заложено у човека, е той да не бъде идентичен на своето тяло. Дори тогава, когато така се е случило, че той се е родил с определени качества. Има хора, които са красиви поначало, други, които не са красиви поначало. Но човешкото същество не е идентично на тялото си никога. Затова то се украсява с дрехи, затова се украсява с имущество, затова се украсява с други същества, които му стават фенове и с които човекът върви заедно. Заедно с феновете върви, не е самият той. Без феновете е загубен, ако ги няма феновете - няма го.

 

Това е страхът да останеш насаме с вътрешното си аз или?

Защо страх?

 

Неувереност.


Просто човешкото същество не може да бъде самото то. Нито голо, нито облечено, нито притежаващо каквото реши дa притежава. Затова и властта е толкова привлекателна. Защото тогава, когато влезеш във власт¬та, така или иначе ти се сливаш с онова, над което си властен. И влизайки заедно с това, над което си властен, ти ставаш доста голям. Затова и човекът във властта, когато е едър, е по-добре, отколкото когато е дребен. Когато е дребен, той трябва с други начини да постига това, което не може да постигне с обикновеното си тяло.

 

Това ли е разковничето към разбирането на ревността? Властта? Притежанието?

Когато някой притежава жена си, това е по-добре, отколкото когато не я притежава. Освен това жената, ако е действително женствена и е нагласена да разбира мъжко¬то притежаване - добре. Лошо е, ако тя също има такава нагласа като мъжа - тя да го притежава. И ако те двамата не могат да стигнат до съгласие кога има предимство единият, а кога е предимството на другия да притежава, равновесието се нарушава. Затова най-добрите двойки между мъж и жена са тези, в които женствената жена с радост понася да бъде притежавана и не се дразни от това. Това е прекрасно. Ако двамата имат тази кротост да се ревнуват в притежаването, това е също много, много хубаво. Но ако единият се измъква от другия постоянно... е, той го поставя в ситуация на ревност.

 

Правило, което безспорно важи за всяка двойка, независимо дали мъж - жена, мъж - мъж, жена - жена, братя, приятели...

Приятелят трябва да принадлежи на другия по някакъв начин. Разбира се, ревността не е точно това, защото ревността има много по-малък обхват от това значение, върху което я полагаме. Но тук се нанизват вече други¬те понятия. За да говорим добре за ревността, трябва да говорим и за честолюбието, трябва да говорим също и за нуждата от това човешкото същество да се намира на едно определено място, което място то да владее. Затова човешкото същество се чувства добре, когато е у дома. В дома cu то има места, които са негови» с които то се свързва и в които това усещане за „собствено" е на¬пълно удовлетворено. Но... лоша работа! Защото изобщо човешкото същество не може да се опре в ясни граници на притежаването. Кое е това притежаване, което е достатъчно?

 

Няма такова.

Няма! И затова, да кажем, един млад, енергичен мъж е много естествено да се чувства добре на един огромен мотор, които вдига много голям шум. Той го притежава и освен това го и кара. Има и технически умения, и логика, с които той по някакъв начин се е справил. В съвременния свят се развива това смешно нещо, наречено мобифон. Сега то е смартфон, смартфонът е все по-голям, с все по-големи и по-големи възможности. Какво осигурява мобифонът? По-стоянен достъп до човек, с когото се общува. Това не е власт, в никакъв случай, но е запълване на време, форма на контрол.

 

От всичко това, за което си говорим, ревността в крайна сметка се оформя и като един много сериозен комплекс. Защото желанието да обяздиш мотора, жената, приятеля или роднината... тук се крие една много голяма вътрешна несигурност. За това, че не си достоен, не си по-добрият.

Тази вътрешна несигурност е норма. Тя е абсолютна норма. Ако човек би бил вътрешно сигурен, той не би общувал. Освен това човек има чрез речта и тази възможност да се дели в себе си на двама и да разговаря със себе си. Разговарянето със себе си е един много сериозен изход от това тежко положение. Разговарянето със себе си в никакъв случай не е по-лесно от разговарянето с другия човек обаче. Човек разговаря със себе си, но и млъква, защото няма какво да каже на другия в себе си повече от това, кое¬то е казал дотук. Така че това делене „навътре" и „навън" много ясно показва, че човешкото същество е, разбира се, в основата си социално, и то социално и вътре в себе си. Няма как да се спре този субект, който постоянно се дели на повече и повече, няма как. Но това, което е сигурно, е, че човекът не е идентичен на тялото си. А понеже мисли за себе си като това тяло, понеже повечето му време е заето с удовлетворяването на нуждите на това тяло - спането, яденето, боледуването, излекуването и така нататък, човешкото същество има тази много особена ситуация - да носи със себе си непосредствената си среда. И като я носи със себе си, постоянно я обърква със себе си и смята, че именно средата е той. Но той е нещо много по-малко от тази среда.

 

При съвременния човек нещата са дори по-объркани, са-мата среда е коренно различна.

Поради големия брой хора съвременният човек е изложен на тази екстравертност, няма как да не бъде изложен. Ясно е, че във времето, в което хората не са били толкова голям брой, човек е имал възможност много по-внимателно и много по-дълбоко да влиза в отношения с неща, в кои¬то днеска не влиза. Е, днес например някой може да обича вкъщи домашната котка и да се грижи за нея. Но това не може да се сравни със селското време, в което онзи, който оре и сее и се занимава със земята, има работа с толкова много животни, които познава отблизо и с които той се намира в много тънки и детайлни отношения. Днес ние нямаме тази възможност. Освен това днеска ние сме заобиколени от всякакви предмети, за които има ясни думи, и днешната амбиция е ние да знаем кое как се нарича и за какво служи. Докато в онова време не е било така. Имало е много малко вещи и оправянето с тях е и разпределено вкъщи - жената се занимава с един неща, мъжът се занимава с други неща - ясно е.

 

Ако се прехвърлим още по-назад във времето, в Античността например, то като нищо можем да се изхвърлим, че в крайна сметка нищо толкова не се е променило - Хера ревнува Зевс...

... защото има голямо основание да го ревнува.

 

Абсолютно. И тази ревност днес ни е позната, ние я разбираме, само че забравяме колко е различна гледната точка към чувствата на човека от онова време.

Ето това е новото. Една обикновена жена тогава много добре знае, че не може да ревнува мъжа си. Докато днес няма такова нещо. Защото има едно демократично равенство, което дава възможност на всяко човешко същество, тоест на всяко тяло, да се държи като всички останали. Това е действително различното от онова вре¬ме. Ние имаме в старогръцката литература образци, неща, които могат да станат само в семейството на Язон и Медея. Друг е въпросът кой ще помисли, че това се отнася и за него. Не, това не се отнася за всички. Тогава, когато се представя една такава история, тя е по някакъв начин божествена и извънредна. Тази божествена и извънредна история не е допустима за всекиго. Днес не ми се струва, че един такъв морал е наблюдаем. Никак. Имайте предвид, че самата ревност е и нещо друго. Самата ревност е борба да имам съдържание, защото, ако нямам съдържание по този въпрос, нямам какво да правя. Така че на мен може дори да ми е ясно, че нямам никакво основание да ревнувам жената, с която съм, но аз я ревнувам, защото запълвам по този начин празното си време. Запълвам с една определена фабула, измислям нещо. Разбира се, и жените измислят, както измислят и мъжете. Измислям, че имам основание за ревност, и започвам да ревнувам. В момента, в който започна да ревнувам, ревността ми повлича и разни други неудовлетворености, така че тази обща неудовлетвореност, която съм привлякъл от други чувства, аз включвам в домашната разправия. И включвайки я в домашната разправия, вече имам фабула. Чувствата не са сами по себе си. На нас много ни се иска да имаме ясни чувства. Но чувствата не са ясни.

 

Знаете ли, точно в духа на това, което казвате, беше много интересно, че в предварителните разговори с авторите в броя се появи една такава вътрешна бариера, почти неспособност да се осмисли темата в нейната цялост.

Имайте предвид, че голямата причина, мисловната при-чина за това е липсата на всякакво съмнение, че всяко чувство само по себе си е точно това. И тогава, когато някой говори за ревност, той няма да направи същото, което аз направих преди малко - да каже, че други неудовлетворености ще влязат в ревността и ще я подхранят. Затова и едно от нещата, върху които не може да се говори лесно, е любовта. Поради вярата, че любовта е точно и само любов. И понеже е точно и само любов, няма как да се говори лесно за нея. „Аз те обичам, ти ме обичаш. Ти обичаш ли ме? - Обичам те. - Аз обичам ли те? Обичам те. Тогава какво не е наред?!" Всъщност всичко не е наред. Защото човешкото чувство никога не е едно и също. Ясно е, че тогава, когато един мъж е наред - което означава с добра външност и с добра социална поставеност - е свързан с една красива жена, това е стандартно положение, което носи чувствата. Красотата обаче не е ясна стойност. Тя се променя. В момента, в който се промени, се повличат всякакви други промени, които няма как лесно да бъдат назовани.

 

На всички ни е ясно уж какво е ревността, а всъщност се оказа, че не можем да я извадим от контекста на честолюбието, завистта, комплексите, несигурността... имаме ли шанс да я формулираме точно?

Не. За да се формулира точно, трябва да се влезе в цяла история. И като се влезе в история, и като ще има събития в тази история, освен това като ще има определена среда с предмети, в която ще става тази история, някак си нещата придобиват по-добра плътност. Затова предпочитаме, вместо да си обясняваме тези неща, да гледаме филми, хубави филми, да четем хубави книги...

 


Тоест въобще да не се мъчим да формулираме чувствата?

Чувствата в никакъв случай не могат да бъдат формулирани.

 

Димитър Стоянович - L'EUROPEO № 42, 2015

 
НОВИНИ
 Професор Михаил Неделчев е носителят на Наградата за хуманитаристика "Богдан Богданов" за 2018 г.

 Излезе от печат том 1 от „Семинарите“ на проф. Богдан Богданов. Семинарът е посветен на Омировата „Одисея“

 От думите към живота. Богдан Богданов и семиотиката

 РАЗШИРЯВАНЕТО НА СВЕТА

 Издателство Изток-Запад направи четвъртото издание на „Характери“ на Теофраст в превод на проф. Богдан Богданов

 Учредяване на Награда за хуманитаристика на името на проф. Богдан Богданов

 Професор Богдан Богданов получи посмъртно Специалната награда на Съюза на преводачите в България

 Загубихме най-големия учител!

 „Орфей и древната митология на Балканите“ на Богдан Богданов излезе във второ допълнено издание

 И СЪВРЕМЕННИТЕ ХОРА ИМАТ НУЖДА ОТ СЪВЕТИТЕ НА ЕПИКТЕТ


Още ...
 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA