ИНТЕРВЮТА

Нагласа към универсалното

В разговора с Богдан Богданов участват - Антоний Тодоров, Биляна Курташева, Веселина Василева, Йордан Ефтимов, Камелия Николова, Лидия Денкова, Михаил Неделчев, Мони Алмалех, Морис Фадел, Христо Тодоров



Б. Курташева: Колеги, започваме един разговор, който в някакъв смисъл вече тече, защото формулирахме и изпратихме предварителни въпроси към проф. Богданов.

Б. Богданов: Аз ще отговоря най-напред по-общо на тези въпроси. После можете да поставите и други.

Първият въпрос беше за изпитаното влияние. Ако има текстове, които са ми оказали голямо влияние, под голямо разбирам пo-пълно, това са диалозите на Платон и по-точно особената херменевтика в тях. Имам предвид външната им смислова организация на отлагано, прекъсвано и наново подемано мислене, което зависи от едни или други обстоятелства. Убеждението ми е, че тази, така да се каже, външна философия в Платоновите диалози е нещо различно от вътрешната на платонизма.

Според мен няма нищо по-естествено от подобно съчетаване и разминаване на външно и вътрешно. Оттук и особеното уважание, което имам към Платоновите диалози, и убеждението за голямата полза от техния прочит, а и идеята, след като заедно с други преди години отделих толкова време по българския им превод, сега да повторя и да довърша това дело, също заедно с други. Ще подредим диалозите не в историческия ред от по-ранни към по-късни в името на вътрешната Платонова философия, както направихме в първото издание, а в друг, тематичен ред, в който да проличи повече т.нар. външна философия, тази практика на разбирането, която може би неточно наричам херменевтика.

Разбира се, всяко четене е и вчитане. Днес живеем сред много текстове и задачи, които правят подобно вчитане по-скоро изключение. И все пак колкото и допълнително взиране да е нужно, за да се почерпи нужното от Платоновите диалози, в тях в значително по-достъпен вид е налице онова, което по-трудно уловимо правят повечето оцелели антични текстове – казването и показването на нещо на фона на никога незабравяно цяло. В това е според мен тяхната особена сила в контекста на съвременното редово и научно говорене, които, по различни начини и в различна степен, са настроени непосредствено предметно.

Какво имам предвид? Увереността, с която някой започва да разсъждава по определена тема, без да се пита за нейната легитимност. Като казвам тема, мисля и за цели научни области. Съвременната среда, и научна, и редова, не валидира това, което съществува, чрез друго по-общо. Философства, защото има такъв предмет философия, и разсъждава политологически, защото има научна област политология. Идеята за мениджмънт без бавене се прикачва към идеята за политика и се получава предмет политически мениджмънт. Това бързо превръщане на всяко нещо в предмет със същност, който поради това се наблюдава и изследва сам по себе си, е характерно не само за съвременната раздробена хуманитарна, обществена и природна наука, но и за съвременното всекидневно говорене.

Интересното в контекста на това, което казвам за Платон и херменевтиката в неговите диалози, е, че разнобоят между нея и обективистичното говорене започва именно тогава в неговата школа с разнобоя между Платон и Аристотел. Аристотел е, така да се каже, родителят на съвременният обективизъм. Да, но като голям философ, а и като достатъчно свързан с Платон и духа на античното съобразяване с фоново цяло, той никъде не изпада в обективистични крайности. Напротив, без колебание нарушава своя принцип за същността на нещото, особено когато става дума за непосочими неща като полиса. Затова неговата «Политика» е мъдра книга, чиито заключения са валидни и до днес. Според Аристотел за човешкото общество може да има само практическа, но не и теоретичeска наука. По този начин, въпреки че е разработил платформата на съвременното обществознание, той не се е подал на съблазънта да говори за обществото обективистично.

Това, което казвам, отправя към следващия въпрос – за книгите, които лежат на работната ми маса. Те не са много. Би трябвало да чета големите философи от 17-и и 18-и век, чиито велики книги са все още в духа, положен в Платоновите диалози. В 19-и век този дух е по-слаб, в 20-и век отслабва съвсем, въпреки че редица текстове го следват. Оттук и определени големи автори на 20-и век, чиито книги са в малките купчини на работната ми маса. Такъв голям автор, оказал ми силно влияние в последните 15 години, е Пол Рикьор.

Разбира се, моите прочити се менят. В последните години все повече ме привлича доброто съчетание от феноменология, херменевтика, семиотика и аналитическа философия. Това, което ме отблъсква, е увереността, че има прозрачен неемоционален стил, който осигурява на казаното да бъде сигурна истина. Не смятам така. Не само в момента, защото говоря пред вас, но и винаги, и в условията на привидна пълна неутралност, и аз, и всеки казващ и пишещ говори достатъчно реторично, за да усили по този начин референтната истина, която го занимава, с една или друга ситуативна. Истината винаги е съставена от повече допълващи се форми на истина.

Именно на тази нагласа, което осъзнавам сега, се дължат основно по-ранните ми вкусове като дългото прилепване към трудовете на Лосев и по-късното към идеите на Бахтин. Разбира се, на млади години бяхме марксисти. От марксизма бягахме във философията на Хегел. Днес знам защо ми оказаха значително влияние и марксизмът, и хегелианството. Не само поради външните обстоятелства, но и поради моята трайна убеденост, че никоя наука не е пределно научна. Колкото и да се е представял за наука, марксизмът е квазинаучна реторика, която смесва референтната и ситуативната истина, представяйки тази смесица за чиста референтност. Така е, макар и по различен и много по-въздействащ начин, и в големите опуси на Хегел.

Оправданието с реториката е без значение. Ако някой реши да чете съчиненията ми с по-силна критическа лупа, ще забележи, че не поради друго, а поради марксисткия вход в науката говоря толкова много за контекст и предметна среда и упорито различавам реалното от идеалното. Разбира се, в текстовете ми има и сериозни немарксистки добавки като разгърнатото понятие за ценност и гъвкавото разбиране за човек и човешка група. И все пак най-решителното отделяне от марксизма в последните десетина-петнадесет години стана по линията на темата за отделното човешко същество и възгледа, че то развива общество, тъй като е принципно неустойчиво и променимо, развива го като един вид външна опора. Да, но и тази опора е на свой ред също неустойчива и променима. Така че единственият изход е тези две неустойчивости да се допълват и инферират една в друга. 

Нищо друго според мен не отървава от обективизма на съвременните обществени науки толкова добре колкото този възглед, че отделният човек инферира в себе си общественото и общностното, а и те на свой ред инферират в себе си индивидуалното и отделността. С това изравняване на ценността на отделния човек и обществото твърдя не толкова, че е така винаги и във всяко отношение, а само, че те двете са начини за по-добро разбиране на другото. Това особено се отнася за отделното човешко същество. Според мен то е добрата гледна точка да се разбере какво става по-точно в едно общество. Обичайното обективистично констатиране на едно или друго за някакво общество е всъщност реторика на усреднено твърдене на нещо, което се отнася през едно «те» за всички «той» в него.
 
Да, но тези той са усреднени отделни същества, които съществуват само статистически. Не че при голямата разлика между отделните реални хора в едно общество няма прилика или, както аз казвам, няма общ коефициент в техните различни инвивидуални формули. Този коефициент обаче, не е цялата формула. А и по-важното - той е съставен не само от съвременни тукашни елементи. В последно време всички са полудели по това да имат своя страница във Фейсбук. Освен че не е нещо българско, това не и чисто съвременно. Сегашна конкретна форма на свързване с другите в общество-мрежа, която един вид усилва, работата в тази форма е и принципно стремене към идеалност, което е нещо отдавнашно и по някакъв начин е налице и в Платоновите диалози. Дали прекалявам като свързвам трупането на снимки във Фейсбук и разговора в Платовия «Федър»? Само на пръв поглед. Занимаването с идеалното има дълга история. В тази история има постоянна промяна, но също и нещо, което се променя толкова бавно, че на практика е по-добре да го наречем непроменимо.  

За мен отделното човешко същество е вътрешно сложно най-напред поради много и различни участия и зависимости. Но и поради друго - поради масата дълбинни положения, които носи в сложната работа на своя мозък и своето тяло. Силно отдавнашни, те са такива в продължение на хиляди години. Затова и преди да бъде именно то сега и тук, преди да бъде съвременно, модерно и супермодерно, отделното човешко същество се определя и от масива на това продължаващо в настоящето минало. Обемен и сложен, този масив остава неосъзнат, по-дълбинно неосъзнат от несъзнатото, за което с основание пледира Фройд.

Отделното човешко същество не мисли по тези въпроси. С тях се занимава науката. Разбира се, по обичайния обективистичен начин, който между другото има и тази сериозна функция да ни пази от объркващото разширяване, в което бихме изпаднали, ако можехме да мислим по тези въпроси в личен план.

Затова, когато имаме пред очи високата скорост на един мотор, било се възхищаваме и радваме, било изпитваме уплаха и възмущение, но, така или иначе мислим за тази шумна скорост като за нещо добро или лошо съвременно, различно от лошото или доброто несъвременно. Ни най-малко не улавяме онова, което човешкото същество е изпитвало винаги независимо от скоростта при прехода от по-бавно към по-бързо и от по-тихо към по-шумно. Оттук и трудността да се изкажат по-точно признаците на съвременното и да се отговори на въпроса как се отнасят те един към друг в структурата, наричана от нас съвременност, а и на въпроса как тази структура съдържа, но и се различава от другата, която наричаме минало.

Оттук и моят възглед, че отделният човек не бива да се разбира с идеята за същността и съответно с толкова силната съвременна идея, че всеки е нещо неповторимо. Разбира се, има видими разлики - eдин е избухлив, друг е настроен милозливо-нежно, всеки наистина е оцветен по като че ли неповторим начин, а и се стреми към това. Да, но това е едната страна на човешката нагласа. Има и друга, за която не се говори. Тя не е толкова съвременна. Човешкото същество се обезпокоява, ако е напълно различно. То постоянно се оприличава на някакви други, с които влиза в един  вид клас. Аз не виждам много хора, готови в името на своята неповторимост да се лишат от принадлежността към такъв клас.

Като съвременни хора обаче, освен че искаме да сме в общ клас с други като нас, искаме и още нещо - да участваме в голям брой класове. Това умножаване на възможните класове, в които се участва и които във всеки от нас се съчетават по различен начин, е голямата характерност на съвременния живот. Тя е толкова силна и важна, защото в нея се настанява и различността. Бидейки като някакви други, всеки от нас влиза в различни класове, чиято винаги различна комбинация във всеки от нас лесно става носител на нашето собствено различие.

Що се отнася до плана на осъзнатото, бихме искали да сме трайно различни, а и трайно свързани с други хора в по-голям брой класове. Да, но и едното, и другото постоянно се мени. Има моменти, в които съм пределно различен и това ме радва. В други моменти това ме подтиска и бягам от различието. В трети съм различен с едни съчетания от класове, в четвърти с други. Тези четири моменти не просто се редуват, те се наслагват един върху друг, а и насложеното никога не е едно и също. Аз съм съвременен човек и поради тази вътрешна промяна, но и поради още нещо, поради това, че и външното културно време, в което живея, също е променливо. Веднъж реално като всяко време, но втори път и поради признатата ценност на промяната, която го убързява допълнително.

На тази основа аз, от една страна, свързах идеите за време, протичане и текст, а, от друга, развих, не само като идея, но и като практика на анализ, разбирането, че всеки текст – и живият на самото живеене, и реалният са протичащи нива на смисъл, които се означават взаимно. Което ми позволява да избягвам обичайното покриване на протичането на живота на един създател на текст с текста, който създава. Затова и според мен създателят на велик текст не е непременно велик във всеки момент на текста на своя живот. Бидейки дълбинно сложно и обхватно, човешкото същество не е трайно идентично на себе си. Затова и нямам проблем да разбера, че философът Хайдегер и човекът Хайдегер могат да се разминават.

Както разбирам и другото по-малко очевидно – че идеалът човекът да не противоречи на текстовете си се поддържа толкова от ценността на този идеал, колкото от ленността на ползващия го. Затова според мен най-идеалистично настроените заплащат крайния си идеализъм с нещо крайно неидеално, с един вид опростеност, която е всъщност обикновена ленност. Тя, разбира се, се мотивира и с друга ценност, която аз поставям под въпрос. Опростителите непременно имат пред очи идеята за цялост. Да, но цялостите почти винаги са нещо по-скоро желано отколкото реално съществуващо. Човешкото същество се стреми да бъде цяло и постоянно съставя и поражда цялости. Цялото е или нещо умствено и идеално, или нещо правено, което е процес с безкрайна перспектива.

Поради тази антропология, чиято схема ви излагам, аз съм, така да се каже, един полуфилософ, полукултуролог и полулитератор, който се бои, особено на тази възраст, да си губи времето със светското битие на учен, който публикува в чужди списания и посещава международни научни форуми. Това, на което държа, е да бъда настроен в максималната възможна степен рефлексивно и авторефлексивно. И то не само, когато говоря и пиша, но и когато върша работата си на администратор в Нов български универтситет. Затова и смятам за смешно и крайно несъвременно един така настроен човек да се затваря в уюта на една хуманитарна научна област.

Моля да ме извините, че говорих толкова дълго, но сметнах, че е редно да ви представя в този разговор как виждам и разбирам себе си и своята дейност. Което не означава, че съм именно такъв, нито че вие трябва да ме виждате по този начин.   

 

Б. Курташева: Благодаря на проф. Богданов за това, че картографира своите приоритети. Сега идва редът на конкретните въпроси.


М. Алмалех: В това пространство между класификацията и оригиналното къде стои общочовешкото? Защото Соломон е казал „нищо ново под слънцето”, т.е. има неща, които наистина са вечни. Такъв е и стремежът към някаква оригиналност. Но дори с оригиналността, както вие я описахте, едно нещо, което е оригинално, става общочовешко, както е при великите произведения на поети, писатели.

Б. Богданов: Общовешкото е полагане.


М. Алмалех: В смисъл?

Б. Богданов: В смисъл, че според мен такова нещо няма. Ние имаме нужда от такива твърдения, а също и от проекти, за да спрем подвижността на човешкото същество и да го представим с нещо сигурно и трайно. Такъв характер има и идеята за общочовешкото. Тя е определено спекулативна. Аз също имам навик да си служа с тази идея. Малката разлика е, че представям парадигма, за да работим, но не съм убеден, че тя сочи нещо реално. Човешкото и общочовешкото са несигурни идеи. Разбира се, много повече в природните науки поради трупащите все повече и повече конкретни данни за миналото на човека. Ние като хуманитари лесно определяме кои са  човешките качества. Ето, аз нахвърлих веднага, от една страна, оригиналност, от друга - участие в класове, казах и трето.

Но кога започва това, което наричаме, човешко същество? Дали с началото на цивилизацията 12-10 хиляди години преди новата ера, с голямото затопляне, в което се редуват по-малки застудявания и затопляния, или по-рано? И най-същественият въпрос - как съжителстват в цивлизования човек цивилизованото и животинското. Съвременната историческа антропология по много начини доказва, че границата между едното и другото е размита.

Но да оставим настрана науката. Мен ме интересува как е проявена тази тема във всекидневен план. Питам се какво преживява човек, който има домашно животно. На мен кучетата са ми много приятни, но нямам куче. Един от приятните ми моменти сутрин, когато стана, е да наблюдавам от балкона хора, които разхождат куче. Съвсем очевидно повечето подобни двойки се обичат. Човекът обича кучето по човешки, смята, че то е вярно, че го обича повече от всеки друг. Това обичане и от двете страни става с несъответно оприличаване – човекът възприема кучето по човешки, а кучето по кучешки. Но обичта се дължи в не малка степен и на голямата разлика, на това, че се осъществява контакт между две същества от различен вид. Човекът обича кучето, защото то се е приближило към него и се е очовечило в някаква степен, но и защото получава наглед за животинското, разбира се, и за животинското в самия себе си. В това обичане се постига дълбинен контакт със съществено  друго.

Съвременния свят вдига много шум по уважаването на  особената сексуална насоченост. Това е правилно – хората с особена сексуалност трябва да живеят спокойно и цивилизовано. Да, но при хомосексуалните, които са най-голямото малцинство в този план, остава проблем. До каквото и изравняване на правата да достигне едно общество, остава нещо трудно преодолимо - между мъжа и жената има вътрешновидова разлика, която не е същата, каквато е между двама мъже и две жени. Тя, а не семейството и раждането на децата по обичайния начин е голямото основание да не напредва особено бързо приемането на хомосексуалната различност. Не искам да кажа, че колкото по-голяма е видовата разлика, толкова по-дълбоко е обичането. Казвам само, че обичането се нуждае от достатъчна разлика, а тази разлика между двама мъже, каквито и усилия да се полагат, остава недостатъчна.

Съвременният свят шуми и около уважаването на животното. Да, но не поради аргумента, който изтъквам, поради това, че животните не са нещо пределно различно от нас. Ние разполагаме със същите усещания и дори интуиции. Често големи художници и писатели успяват да ги уловят и представят. Морис Фадел издаде наскоро книга по тази тема за разкази на Емилиян Станев. Не съм сигурен обаче, че неговите разсъждения са в духа на изтъкнатия аргумент. Аз твърдя, че между човека и животното има разлика, но че тя е свързана и с прилика и че тази прилика е вътре в човека и не бива да се загърбва. Защото така се намалява и нащърбява самото човешко. Съвременната наука наистина показва и доказва, че границата между едното и другото е сложна и размита. Въпросът е, че човешкото същество постоянно дискутира по тази граница в поведението си и всъщност постоянно се пита за собствено човешкото.


М. Фадел: А само човекът ли се пита?

Б. Богданов: Може би и някои животни също се питат. Наблюдавам погледа на кучета и забелязвам, че се променя. Следователно, ако имат памет, те имат в съзнанието си и някаква структура на време, промяна и преход. Едно куче се колебае дали да пресече път, по който преминават коли, малко куче се приближава предпазливо към друго голямо. И ние правим същото, независимо, че използваме и думи. Няма ясна граница и между това, което правят животните и което правим ние. Не смятайте, че изравнявам прекалено и се съмнявам в ефективността на човешката реч. Напротив, осъзнавам, че благодарение на нея човешкото същество за разлика от животното може да проектира много повече и много по-далечни бъдещи моменти. Но не изпадам и в обичайното противопоставяне между чувство и слово и не смятам, че чувството е богато и пълно, а словото бедно и слабо. Смятам друго – че няма човешко чувство, което да не е словесно насочено, нито човешко слово, което да е лишено от емоция.


Л. Денкова: Може ли да си позволя да възпроизведа въпроса, който бях поставила. В какъв смисъл Нов български университет ще бъде нов след сто или след двеста години. Явно трябва новото да го разбираме по различен начин. Не знам от каква камбанария да задам въпроса. Вие самият, като се обръщате към всеки от нас, всъщност определяте нашата камбанария.

Б. Богданов: Не, съвсем не, вашата камбанария е професията ви.


Л. Денкова: То е нормално, естествено е, тъй като всеки от нас, така или иначе, се е класифицирал в определена област. Аз мога да си позволя по два начина да обърна въпроса. Нямам камбанария, защото съм дилетант. Може би по същия начин като вас уважавам дълбоко дилетантството, то означава обичане, то е свързано с чувство. Нито съм филолог, нито философ, точно защото по същия начин през цялото време съм искала да се отнасям към цялото. Не е ли всъщност всяко връщане към началото и опит да се разшири основата на виждането на това цяло? Дали едновременно това, че винаги трябва да бъдем същите и в същото време различни, не означава точно да окръгляме нещата. Да, „всичко тече, всичко се променя”, но реката в крайна сметка е една и съща и човекът, който влиза в нея, е един и същ. Макар че във всеки следващ момент той е различен. Тук има една сложна диалектика. Но има и някои основни принципи (по Паскал), които се чувстват и не могат да се изкажат и опишат. И да кажа, че може би нямаше нужда да стигаме чак до животните. Аз самата имам котка и знам за какво говорите. Но вие споменахте жената. Тук ще си позволя да кажа нещо, което аз също винаги съм го чувствала. Защо жената, защо вие имате усета, че там някъде дълбоко има нещо неизказуемо, нещо което привлича? Дали винаги е било описвано като тъмна сила?

Б. Богданов: Аз говоря не за това, а за непосредствената човешка другост в жената за мъжа и в мъжа за жената.


Л. Денкова: Именно. И тази човешка другост е битието. Защото жената създава, тя ражда, тя прави, тя е животът сама по себе си, без да го рефлектира.

Б. Богданов: Това е преувеличено. Жената нищо не създава сама.


Л. Денкова: Добре, да кажем, че тук отдавна имаме с вас малък спор. Няма да се крия зад Вирджиния Улф, която говори за взрива на женската интелигентност, която ни чака.

Б. Богданов: Тя не само ни чака, взривът вече е започнал.


Л. Денкова: Но  всъщност тук ще задам същия въпрос по друг начин, по повод напъна към хубавото, който беше описан по начин, който на мен ми хареса. Да, има едно твърдение на Бенямин, че всяко нещо се стреми да бъде повече от това, което е. Но не смятате ли, че това всъщност е най-дълбокият залог на живота - да се развива? Ако го няма този напън към красивото...

Б. Богданов: Аз не казах красивото, а идеалното.


Л. Денкова: Да, идеалното, то е същото. Защо иначе Платон ще твърди, че красотата е с по-висок онтологичен статус от истината и битието? Това е залогът изобщо за развитието. В смисъл, че ако го няма този напън към хубавото, няма да го има утре-то, няма да има какво да се движи. Ако приемем, че едно е равно на едно, че сме такива, каквито сме, и не искаме нищо друго, и сме домакинята, която си тупа килимчето. Дали този напън не е по-дълбоко онтологичен, отколкото казвате. Можем ли малко по-дълбоко да го обмислим, да го разкрасим този напън?
 
Б. Богданов: Което казвате сега, и това, което аз казвам, е почти същото. Разлика има в в другото, че когато вие говорите за цялото, и когато аз говоря за цялото, говорим за две различни „цяло”. Вие говорите за цялото, което сте убедена, че е някъде, а аз говоря за цялото, което, от една страна, смятам, че е вън от мен, но, от друга, добре знам, че никога не знам какво е и постоянно го правя по разни начини и сам, и в съдружие с други. Във всеки момент имаме нужда от такова цяло. Когато вие казвате, че влизам в реката, така е, аз влизам, влиза това тяло, но то не влиза непременно с тази аура на аз. Защото тя се мени, а понякога и липсва. Ние не сме постоянно този човек, а и това тяло, въпреки че то като наглед е като че ли същото. Това е малката разлика между вашата и моята антропология. В един момент аз ставам просто тяло, което практически по нищо не се различава от тялото на друг. Това вие не приемате. Искате  във всяко време Лидия Денкова да бъде с вас. Аз не смятам така. Заспивайки, ядейки, говорейки глупости, нямам много общо с Богдан Богданов, който съм иначе. Тази подвижност е разликата между моята и вашата антропология и тя не е малка.

И на въпроса за НБУ, какъв ще бъде след сто или двеста години, ще отговоря усложняващо. Защото в този въпрос за мен има и питане и дали ще съществува. Може би ще съществува, без да е сигурно дали защото е крепък и сигурен, или поради външно стечение на обстоятелства, или поради комбинация от едното и другото. Но дали ще бъде същият, ако името му е същото? Това не е сигурно. Сега аз съм Богдан Богданов, мозъкът ми работи, говоря, пиша, помня, че съм това себе си и го поддържам. Но не завися само от това. Тялото ми, това мое друго може да ми погоди лош номер по негова вътрешна програма. Възможно е да се пропия, паметта ми да отслабне. Възможно е да се случи нещо недобро в другото мое друго, в средата, в която живея, и единицата Богдан Богданов да погине преди неговото тяло. Марк Аврелий го е казал отдавна – този живот може да прекъсне преди смъртта.

Т.е. несигурна е и тази сложна адаптивна система, която съм и която може да престане да бъде валидна и приживе, а какво да кажем за още по-несигурната и много по-нецялостната като НБУ. Някога заявихме, че ще бъдем алтернатива на висшето образование в България. Дали го постигнахме? Отговорът е двоен – в някакво отношение да, в друго не. Аристотел казва знаменито изречение в „Политика”: хората смятат, че са равни, докато те са равни в някои отношения, а в други са неравни. Същото можем да кажем и за т.нар. алтернатива. Ние сме искали, а и ни се струва, че сме алтернатива, но в определени отношения не сме такава алтернатива.  

Обърнете внимание на реализма в цитираното изречение от «Политика» на Аристотел. И днес е така, и то не само в неразгърнатата българска демокрация. Ние сме постоянно равни в някакви отношения и постоянно неравни в други. При това равни означава нещо потенциално. Потенциално аз имам равенство с един ром да гласувам, когато има избори. Да, но и в това не сме равни, защото аз гласувам по-съзнателно от него. Какво да говорим за неравенството помежду ни в ред други отношения. Той има един, аз друг доход, той ползва една, а аз друга реч. Значи, за да можем да говорим по-коректно за една обществено среда, трябва да съставим сложна формула, в която се отчитат и много други фактори, но особено преплитането на равенствата и неравенствата. При това не само в политически и юридически план, но и в плана на културното, а и на онова природно, което е свързано с него.

Съвсем очевидно не съм равен с едно момче на 18 години. То бяга по-бързо от мен, може лесно да прескочи ограда. Аз не мога, но разполагам с гъвкава реч и с по-точна представа за един по-голям свят назад във времето, а и в нашата съвременност. Нашите неравенства би трябвало да се допълват. Но може и да не се допълват, а да си пречат. Аз, опрян на други възрастни, мога неправомерно да наложа на момчето моята визия за свят и да го тормозя, а то може да саботира с други на неговата възраст тази визия, а и да се отдалечи от мен и така още по-ефективно да постави под въпрос т.нар. визия, която поради това да погине.

Описвайки какво е сега в НБУ, намесваме в това описание и онова, което университетът ни трябва да стане в бъдеще. Да опишем най-напред какво е. Да, но при всяко казване е трудно да се отдели какво е едно нещо от онова, което би трябвало да бъде. Затова и всички казвания и говорения по правило объркват едното с другото. Ето един положителен пример с нашия каталог. Бавно и упорито достигнахме в последните години до това толкова мъчно необъркване. Нашите каталози са вече верни. Друг пример. Вчера дойдоха при мен баща и син, който кандидатствал в „Графичен дизайн”. След теста момчето се явило на изпит. Влязло в аудитория, в която нямало компютър, а било обявено, че изпитът е в две части - първо по компютър, а след това по проект. Първа част нямало. Във втората той представил проекта и попитал дали може да покаже на двамината изпитващи проекта на своя лаптоп. Те погледнали бегло проекта и отговорили, че няма нужда и че проектът е хубав. И писали на момчето тройка. Изненадвате ли се? Казано едно, а станало друго. Може би са били изморени... Не е и лесно да се обяви нещо и да се спази и изобщо думите да отговарят на делата. Затова и не може да се гарантира, че Нов български университет ще съществува след 200 години. Това е моят отговор.


Л. Денкова: Аз съм убедена, че ще съществува, но въпросът беше дали, ако съществува, ще бъде нов.

Б. Богданов: Несъмнено на принципа на етикета, поради който аз се казвам Богдан. Нов български университет е име, което все още означава нещо. Но за след 200 години не съм сигурен. Може би нов няма да означава нищо. Както и името Богдан вече не означава нищо. Освен ако не се прочуя дотам, че няколко поколения родители не кръщават децата си с това име. Казвам го на смях, но не на смях пожелавам това да се случи с името на Нов български университет.


Л. Денкова:  Дано да е стар, но да продължават да го смятат за нов.

Б. Богданов: Не само желаем, но и упорито работим в тази насока. Днес НБУ е по-сигурна институция от това, което беше в първите няколко години след 1991 година. Тази своя нарастваща сигурност университетът дължи на жизнеността си, на своята готовност да се променя. Първата ни идея беше, че като истински алтернативен НБУ трябва да е навсякъде в София. Така си представяхме неговата отвореност. Три години след началото осъзнахме, че за това е рано. Защото не сме сами по себе си, а сме свързани с университетската, а и с културната и обществената среда в България, която все още, и в добрия, и в лошия смисъл на думата, е консервативна. Което между другото означава, че за нея това, което не може да се посочи, не съществува. Затова и положихме сили да сме на едно място, да имаме нужното видимо тяло. Бавно и упорито изградихме вътрешната стандартна предметност на нашите сгради, аудитории, лаборатории и кабинети. Сега се борим и с това, което не се вижда, и напредваме, въпреки че така породихме големия си проблем, това, че за да не се различаваме от другите, а и под натиска на държавата, институцията ни стана по-затворена, бюрократична и йерархично построена отколкото искахме. 


М. Неделчев: Нов български университет може да бъде обгледан, описан, представен. Той има свой социален стил. Какво имам предвид: когато човек отиде примерно в Бъркли и след това отиде в Станфорд, които са на доста близко разстояние, вижда два коренно различни университета. Станфорд е тържествен, монументален, застинал, подреден. Докато Бъркли е игрив, скоклив, по либералному един такъв пъргав, въвлечен и в града, сраснат с него. Просто самата главна улица, където стоят и до ден днешен клошарите, води към университета. Докато Станфорд, с целия си кампус е обособен, страничен, отделен... просто съвсем различен. В този смисъл и НБУ има свой социален стил и е принципно различен от Софийския университет, от Пловдивския университет, от Търновския университет, а от Варненския свободен е абсолютно различен, тъй като Варненският свободен е аморфен. Той дори не може да бъде определен, назован и някак си дефиниран, неговият социален стил по никакъв начин не може да бъде определен. Въпросът е, че понеже ние сме в НБУ, на нас ни е трудно да го оразличим, въпреки че това оразличаване безспорно съществува. Разбира се, една много голяма част от нашите колеги гледат на НБУ също така с някаква особена презумция, гледат го с някакво предварително, негативно най-често чувство и е трудно ние да защитим тази негова особеност и това негово различие.  Но аз искам малко да проблематизирам ситуацията, в която сме. Проф. Богданов каза, че този разговор е една театрална ситуация... безспорно. Но каква е тя за нас, които сме от тази страна на масата, така да се каже. Значи, ние сме провокирали с нашите заявки проф. Богданов. И сега вместо ние да му задаваме въпроси, той ни наблюдава нас и тъй като подозира какви са въпросите, които бихме му задали, предварително ни отговоря на тези въпроси по един доста, как да кажа, категоричен и дори смразяващ начин. И ние в момента стоим, ето примерно аз тук имам цяла папчица с въпроси, и си викаме: да ги зададем ли тези въпроси, да не ги ли задаваме... Попаднахме в капан, така да се каже, като на всичкото отгоре сами го и създадохме.   

Б. Богданов: Това, което казва Михаил Неделчев, е точно така. Въпросът е, че моето говорене е вътрешно диалогично, постоянно поставя въпроси и само си отговаря. Което изглежда изключва аудиторията.


М. Неделчев: Затова ще с