ИНТЕРВЮТА

Думите трябва да имат значение





Може ли въобще да става дума за консервативни ценности в България, където консервативното се припознава като ляво, а за консервативно дясно едва ли може да се говори?
Много е трудно да се говори за консервативни ценности, обаче те са все пак налице. Има такава среда, в която личи консервативното поведение, но тя е пръсната. Това са например хора, които са се отстранили или са били отстранени преди години в чужбина и техните потомци продължават това поведение, или пък тук, вътрешно отстранили се хора, които не са малко на брой. Това са именно онези по-градски личности, които не са се борили в епохата на реституцията и стоят настрана. За тях най-вече може да се каже, че по някакъв начин въплътяват консервативните ценности. Въпросът обаче не е само в ценностите.

Може ли да назовем някои от основните?
Ами например такава ценност, която аз смятам, че би могла да действа и в една евентуална консервативна или дясна идеология (доколкото едното е синоним на другото, защото все пак дясното и консервативното не се покриват напълно), е едновременното уважаване на индивида и неговото достойнство и от друга страна, грижата за социални форми, които свързват индивидите, т.е. непротивопоставянето на държавно-общественото на индивидуалното. Според мен това е ценност и в интелектуален, и в поведенчески план. Противопоставянето между индивидуалното и социално-общностното е   фактически основният агент, който показва кое е ляво и кое дясно, по друг начин казано, кое е консервативно, кое е либерално и кое е социалистическо.
Има и други ценности. Например способността да се работи с компромиси по позитивен начин също е консервативна ценност. Консервативно настроеният политик, философ или гражданин гледа към миналото, уважава го, разбира го и в същото време е в настоящето и мисли за бъдещето. Т.е. срещането на тези три времена не може да стане без позитивни компромиси, като според мене думата компромис става понятие с положителна стойност. Това също е нещо, което може да бъде представено за консервативна ценност.
Изобщо между консервативните ценности има такива неща, които наистина не се срещат често; средното българско поведение е доста радикално в двете посоки - или като дефанзивно, с твърдение, че нищо не може да се направи и нещата са предначертани (тук влиза и отровата на марксизма, който е едно такова причинно-следствено обяснение с много финален характер), или като радикално офанзивно. Това поведение идва главно от социалистическата, от социалдемократическата среда (доколкото и тя е нещо определено у нас) и е свързано с разбирането, че някакви умни хора, като спечелят избори и влязат във властта, могат да направят един великолепен проект, който ще реши всички проблеми. Нито едното, нито другото е нещо, на което аз гледам с положителен знак. Проектите са хубаво нещо, но социалното инженерство, общо взето, довежда до отрицателни резултати.
Консервативното планиране, на което аз лично съм привърженик, е  много по-добро. При него план се прави донякъде, но той не се мисли като съвършен, а се пуска в действие, и хората, прилагайки го, го поправят  и   след   това  той   се уточнява. Няма как да не се планира, но не може някакво изключително малцинство на умни хора да спуска планове на други хора. Всеки безкрайно точно, детайлно направен план е много негативно нещо. Той губи време, пари и т.н.

Нека сега да направим отлика между дясно и консервативно. Според мене в България има десни партии, като, да кажем, ДСБ, които са по-близо дo консервативното.
Десните партии са настроени пo-скоро политически, по-скоро напълно светски, докато консервативните партии се облягат на традиционни ценности, много често на системата от християнски ценности. Макар консервативно и дясно да се използват като синоними, в същото време те могат значително да се разминават.
Различаването на политическото ляво и дясно е станало през втората половина на XVII в. най-напред в английския парламент - тези, които стоят от дясната страна на краля, и тези, които стоят от лявата страна на краля, но фактически истинското задълбочено развиване на идеите на лявото и дясното става във френската парламентарна практика непосредствено след 1790 г. Бавно и внимателно някъде след 1850 г. вече идеите за ляво и дясно като различни страни в противопоставянията между политически формации са доста оформени. Така че що се отнася до говоренето за дясно и ляво, и ние сме зависими от практиката на френския политически живот.

Хората в България, особено десните избиратели, влагат много чувства и взискателност спрямо своето представителство. Какво се случва с тях сега, по какъв начин разпиляното може да бъде събрано, а и има ли смисъл въобще да бъде събирано?
Има голям смисъл. Първо, защото дясното и лявото като две позитивни политически нагласи са безусловно необходими за нашето развитие. Няма как да не съществуват такива полюси, между които могат, разбира се, да се разполагат и центрове, и разни нюанси на центрове и т.н., тоест партиите могат да бъдат много. Но двете страни трябва да са налице, а дали те ще се наричат консервативно и социалистическо или консервативно и социалдемократично, или ще се наричат дясно и ляво, всъщност няма особено значение. Същественото е обаче да го има това, което се нарича по лош начин и натоварено с негативно значение двуполюсен модел. Нарушаването на този двуполюсен модел - в моите очи, е много негативно. Затова, защото и при мисленето, и когато отделният човек прави нещо, се минава през бинарни опозиции на едно и друго. Всяко избиране започва с такава бинарна опозиция. След това вътре се достига до по-сложни избори, които обаче могат да дадат резултат само ако е станал първият. Така и в случая има огромно значение какво е отношението към държавата, какво е отношението към човешката общност и към отделния човек, какво е отношението към миналото и към предстоящото, всичките тези неща са свързани с различни избори, за които избори е необходима противопоставеността.
Ето например какво ни говори десният модел. Напълно либералният модел говори за една съвсем слаба държава, която изпълнява функциите на регулатор. Консервативният модел зачита до известна степен това и смята, че държавата не може да бъде всесилна. Тя трябва по някакъв начин да бъде ограничена и да работи в отношения с други видове организации, т.е. консервативният модел предполага едно сложно общество с много субекти. Но той не може да обърне гръб на държавата. Когато ние излязохме след 1995 г. от кризата, в която бяхме, естествено, че беше съвсем правилна платформата на ОДС, както и по-късно платформата на ДСБ за силна България. Като се казва „силна България", не се казва „силна държава". Казва се „силна страна", което означава и общество, не просто само държава в тесния смисъл на думата.
От друга страна, социалистическите платформи и поведения. Някога социалистите са били по един или по друг начин защитници на правата на отделния човек. Сега обаче това е далече в миналото. Социалистите са тези, които поддържат общностната гледна точка, държавата, силното общество и не обръщат внимание на отделния човек, фактически те създават една ситуация, в която отделните хора, независимо от своите качества, трябва да бъдат под протекцията на обществото. Тази социална тежест, която социалистите винаги създават, естествено довежда до криза. Такова е поведението в момента и на Френската социалистическа партия. Не е същото поведението на демократите в САЩ, обаче и те имат подобни тежнения, още повече, че техни привърженици В САЩ са интелектуалните среди, които в повечето случаи са настроени ляво. И понеже са настроени ляво, са настроени радикално. Те могат например, прекрасно живеейки в Лос Анжелис, да произведат филм, в който показват, че този град е едно ужасно място за живеене, а това е радикализъм, от който естествено, че не може да има добри последствия, защото е своеобразна лъжа.

Добре, обаче идва един Бойко Борисов и с популистки послания при несъздадена партия печели някакви големи проценти според социолозите. Преди това по подобен начин дойде Симеон. Има ли предел, изчерпване на популисткия ресурс, или той винаги може да идва и да разтурва всичко, което е съградено като политически опит?
Предел има и той се разбира по краткото време, в което един такъв политик остава на поста си, след като е спечелил. То ясно показва, че това, което е имало успех в първия момент, по-късно се е провалило.
Бойко Борисов иска да има дясно поведение, а дали ще успее, зависи от него и от хората около него. Всеки човек би могъл да има дясно поведение независимо от произхода си, от мястото си и от биографията си. Има много такива примери в политическата история на XIX и на XX век.
Успехът е винаги временен и разбира се, той е на гърба на избирателите. Но пък те са си виновни, защото възприемат нещата по тактически начин, външно - че някой изглежда по-умен от друг, че изглежда по-хубав, че е обещал нещо малко и го е направил (но не е направил голямото, което е обещал). Значи може да има много мотиви за политическа симпатия. До този момент ние имахме едно дълготрайно управление, което остави следа - това е управлението на СДС начело с Иван Костов. Разбира се, то задължава Иван Костов и сега ДСБ, или може би ДСБ и СДС заедно да продължат това, което наистина ставаше в продължение на 4 години и доведе до (можем да кажем спокойно) спасяването на България след една криза, която беше твърде дълбока и страшна. Така че настойчивостта и продължаването на нещата чрез платформа или чрез стратегия е много важно.

Има ли според вас проблем „стари-нови лица в политиката” и доколко старите могат да доведат до круширането на една политическа сила?
Вижте, нещата стават естествено. Тогава, когато някакви стари се провалят, те изчезват от полето, но не можеш просто да им кажеш „Ти си стар, махай се, новият е по-добър." Не знаем дали новият е по-добър, може би ще се явят такива нови, които са по-добри. Просто тук отново по консервативному старите и новите трябва да бъдат динамично свързани. Няма как, новият ще бъде по-радикален, той, да речем, ще издържа на повече натоварване, но в един момент ще му липсва опит. И трябва да има стар до него, който да му предложи този опит. Така че деленето стари-нови е доста журналистически повърхностно.

Как мислите, има ли място за морал в политиката? От чисто прагматична гледна точка, от примерите, които виждаме тук?
Винаги има нужда от морал. Обаче, вижте, малко се спекулира с идеята за морала. Като кажем морал, разбираме две-три основни морални правила. Има нужда от морал, но има нужда и от по-сложен морал, на който едрият морал е опрян. Значи, веднага сме склонни да кажем, че еди-кой си политик нарушава моралната норма. Но освен голямата морална норма има и друга, по-конкретна, свързана с етически положения, които са много по-лесни за спазване. Например това, че политикът трябва да помни какво е казал и да не бъде прекалено категоричен, след като опитът му показва, че много скоро трябва да бъде категоричен в друга посока. Няма нищо по-симпатично и в личните отношения, и в политическите, обществените отношения от максималната съгласуваност между дела и думи. В момента, в който ти идва да кажеш нещо, което е съвсем сигурно, че няма да направиш, просто не го казвай. Това е една практическа морална норма, която е много по-лесна за спазване. Например такава морална норма за един политик е, като кажеш, че във вторник от 9,00 часа ще бъдеш някъде, да бъдеш точно в 9,00 часа. И ако хората не са дошли там, ти да почакаш. Това е моралът на един политик, т.е. практическият морал на политик. Ние имаме голяма нужда от това, защото социалистическото време разви във формата на особена автоцензура едно размито отношение за истина и точност. Ние сме нагласени да заобикаляме нещата, понеже това ни спасяваше в социалистическото време - да заобикаляме, да се измъкваме. Сега вече не е такова време. Думите трябва да имат значение. Не са много политиците, които вървят по правилната линия на съгласуването на думи и дела. Да, действително не са много, макар че медийната среда е такава, че винаги може да изкара, че един политик, който върви по правата линия на съгласуването на думите и делата, не върви по нея. Това става доста лесно.

Може ли да се мечтае за друга медийна среда или това са реалностите и трябва да се съобразим с тях?
Вижте, медийната среда не е по-добра от политическата среда, не е и по-добра от средата, в която живеем. Просто всичко върви заедно. Впрочем няма как да не се достигне до медия с журналисти, които, като се захванат с един въпрос, го изкарват до края и не се отказват от него, като Христо Христов. Имаме такива журналисти, но по-голямата част обичат да изпаднат в ентусиазма на първото оповестяване на едно събитие, след което моментално го забравят. Засега в нашата среда не може да стане това, което провежда вестник „Льо Монд" - като се е хванал с една афера, ще я изкара до края, няма да я остави на мира. И журналистите там не си позволяват да имат предварителни заключения по въпроса, а просто съобщават факти, неща, които са изследвали. Не е такъв случаят при нас. Журналистът иска да бъде и мислещ човек. Не е възможно да бъде мислещ човек журналистът, той трябва да представя това, което в момента е. А заключенията са за други, заключенията трябва да си направя аз, който слушам радио или чета вестник.

Ако позволите, един малко страничен въпрос - какво ви е отношението към това, че чалгата влезе в академично слово?
Мисля, че чалгата може да влезе във всяко слово, зависи как.

Виждам, че държите линия да не се драматизират прекалено нещата. Какво ще кажете за чалгата и политиката?
И да не се влиза в лесни метафори като чалгата и политиката. Разбира се, че има политика, която прилича на чалга, а какво е чалгата обаче, никой не ни казва. Чалгата е да си говорим сладостно банално за неща, които интересуват всички. Това сладостно банално говорене може да го има и в политиката естествено.

Но може да го има и в разговора за политиката...
Здраво е онова общество, в което се практикуват много начини на казване и говорене. Здраво е общество, в което има и чалга. Аз не бих воювал с чалгата, сигурно има хора, които имат нужда да гледат точно такива неща. Снощи попаднах съвсем случайно на песен на Азис. С едни мъже, които той събличаше, постави ги, разбира се, под душ, наполовина ги показа и т.н. Това не е нищо друго освен знак за много голяма свобода в България. Това е положителното, което мога да кажа. Но тази свобода е просто само знак, тя не довежда до нищо, аз не вярвам поведението на Азис например да доведе до това хомосексуалистите в България да направят организация, която да постигне някакви цели.
В чалгата мене ме смущава баналната картина на любовта. Любовта е интересна, любовта е привлекателна в момента, в който се мине отвъд рамката на тези баналности, че някой обича някого, че е готов да умре за него и т.н. После следва и едно дълго протичане на любовната ситуация, към което чалгата няма абсолютно никакво отношение. Така че това е чалгата.
Но без баналности не може. Когато влизат в своя дискурс, и умните хора започват с баналност и завършват с баналност - няма как, това е началото и краят на всяко говорене.

Има ли умни хора в България, някакъв естествен елит, който дърпа напред?
Умни хора има, но няма елит. Това са две различни неща. Елитът съществува тогава, когато имаме много места, на които виждаме събрани различни видове умни хора - защото и умът не е от един вид. Имаме различни видове ум, но не са много местата, на които те се събират. Умният човек, общо взето, по български е сам по себе си. Затова неговата сила е социално неизползваема. Има много умни хора, обаче те са пръснати, не държат да бъдат заедно, а всеки като една примадона иска да бъде именно той умният човек, и то в единствено число. От това няма особен резултат. Всичките форми на сдружаване - в политиката, в икономиката и   т.н., винаги се опират на някакви умни хора. Но умните хора гледат да бъдат сами по себе си, което не е добре. Т.е. умни хора - да, много, но елит няма.

Значи този елит не може да се състои поради нарцистични или егоистични нагласи?
Не. Нарцистичната нагласа на умните хора е пo-скоро следствие на дълговременното съществуване в една частност при социализма, която частност маргинализира другите хора. Това аз го намирам за съвсем естествено. Но мисля, че никое общество не може да използва пълноценно потенциала на умните си хора. Винаги, във всяко общество - и в американското, и във френското, в немското, има отстранени хора. Те могат да бъдат луди, могат да бъдат хора без качества, но могат да бъдат и действително изключително умни хора. Въпросът е там, че силата на едно общество започва тогава, когато то има в себе си различни говорения, които се допълват, и различни среди, които се допълват. Аз например не смятам, че принадлежа на среда. Но това е нещо отрицателно, а не положително. От друга страна, ако някой ме покани да се събера с мои колеги професори, ще отида с подозрение, защото в една такава среда се срещат не по-малко глупави хора, отколкото където и да било. Да, с умни професори - с най-голямо удоволствие. Но професор не значи нищо. Специалист в някаква област...

А защо е тази мания в България по титлите?
Е, защото е престижно. И освен това България е пагонно място, и университетът е пагонно място, получаваш пагон. Професор, голям доктор, академик... Преди няколко години ми предложиха да ме номинират и аз отказах, казах: „Не, недейте", а на въпроса „Защо?", отговорих: „Ами защото съм доста млад", което беше неискрено казано - не защото съм млад отказах, ами някак си академик значи старец, съсипан. Това е пo-скоро.


С проф. Богдан БОГДАНОВ разговаря Явор ДАЧКОВ
в. Гласове, №21, 16-22.06.2006 г.
 
ИНТЕРВЮТА
 Има много голямо значение как казваме нещо

 Сп. Мениджър: Добре дошли, чужди университети!

 Всички сме българи, но по различен начин

 Образованието приучва към социалност

 Думите трябва да имат значение

 Тъжно е, че превърнахме еротиката в светска материя

 Eдно слово може да се поправя от друго

 Ценните хора трябва да бъдат намирани

 Не се живее само в разлики, а и в прилики

 Не е вярно, че сме най-загубените


Още ...
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA